Майкъл Муркок
Перла в черепа (15)

Пета глава
Животът на Черната перла

Нахлуха в града и започнаха да секат всичко, каквото им се изпречеше пред очите далеч преди противникът да осъзнае какво става. Хоукмун ги водеше. Главата го болеше нетърпимо, а Черната перла бе започнала да пулсира съвсем осезаемо. Лицето му беше изпънато и бледо, а видът му бе такъв, че войниците се разбягваха от пътя му. Изправил коня на задни крака, той размахваше бясно сабята, завладян от неудържимо желание да убива и крещеше неистово: „Хоукмун! Хоукмун!“

Близо зад него препускаше Рицаря в Мрамор и Злато, който покосяваше враговете си със смразяващо спокойствие и методичност. Царица Фраубра също бе в първите редици, възседнала своята медна колесница, с която се врязваше безстрашно в редовете на противника, а Оладан от планините се изправяше често на стремената и сипеше наоколо стрели.

Сражаваха се за всяка улица, за всеки дом, а силите на Нахак и маскираните войници бавно и неумолимо отстъпваха към края на града. Изведнъж Хоукмун забеляза купола и зодиакалните знаци на къщата на Малагиджи, прескочи с коня войниците, които му препречваха пътя, нахлу в двора, където слезе от седлото и затича нагоре по стълбите.

Наоколо лежаха проснати телата на черните пазачи, вратата беше изкъртена, а вътре в къщата цареше пълен хаос.

Като се препъваше сред разбитите мебели, Хоукмун забеляза една тясна, извита стълба. Беше стигнал средата й, когато вратата горе се отвори и насреща му излязоха двама войници с вълчи маски и оголиха саби, готови да го срещнат. Хоукмун сграбчи сабята за да се защити. Лицето му бе разкривено в мъртвешка усмивка, а очите му горяха с безумни пламъчета и в тях се четеше ярост и отчаяние. Той замахна веднъж, два пъти, три пъти и по стълбите се изтърколиха два трупа. Хоукмун изтича в стаята, където Малагиджи бе завързан за стената, а тялото му бе покрито с рани от изтезанията.

Той побърза да освободи стареца, взе го на ръце и внимателно го положи на близката кушетка. Стаята бе натъпкана с най-различни алхимични прибори и машини с неясно предназначение. Малагиджи изстена и отвори очи.

— Трябва да ми помогнеш, магьоснико — замоли го с пресипнал глас Хоукмун. — Дойдох тук за да ти спася живота. Сега е твоя ред да опиташ да спасиш моя.

Малагиджи се надигна от кушетката и сви устни от болка.

— Вече ти казах — няма да помагам нито на едната, нито на другата страна. Измъчвай ме, ако желаеш, както постъпиха твоите сънародници, но аз няма…

— Проклет да си! — извика Хоукмун. — Главата ми ще се пръсне. Едва ли ще изкарам до зори. Нямаш право да ми отказваш. Изминах две хиляди мили, за да те моля за помощ. И аз като теб съм жертва на Гранбретан. Дори повече, аз…

— Докажи го и може би ще ти помогна — прекъсна го Малагиджи. — Прогони нашествениците от града и тогава ела отново.

— Но вече ще е твърде късно. Перлата ще си възвърне живота. Всеки момент…

— Докажи го — повтори Малагиджи и се отпусна на кушетката.

Хоукмун неволно вдигна сабята. Завладян от безумен гняв и отчаяние, той бе готов дори да посече немощния старец пред него. Но после се обърна, спусна се по стълбите, излезе на улицата и се метна в седлото.

Не след дълго откри Оладан.

— Как върви битката? — извика той сред грохота на сражението.

— Не особено добре. Мелиадус и Нахак успяха да се прегрупират и сега държат почти половината град. Главните им сили са на централния площад, където е дворецът. Царица Фраубра и твоят брониран приятел се готвят да ги ударят, но опасявам се, че усилията им ще бъдат напразни.

— Да отидем да видим — извика Хоукмун и пришпори коня сред мелето, като си прокарваше път с бесни удари на сабята, без да подбира врагове или приятели.

Оладан го последва и двамата скоро излязоха на големия централен площад, където армиите вече се бяха строили една срещу друга. Възседнали конете си, отпред стояха Мелиадус и Нахак, който, ако се съдеше по тъповатото лице, бе само пионка в ръцете на Тъмната империя. Срещу тях, в очуканата от битката колесница се беше изправила царица Фраубра, а до нея — Рицаря в Мрамор и Злато.

Тъкмо когато Хоукмун и Оладан излязоха на площада, барон Мелиадус крещеше сред пукота на горящите факли.

— Къде е онова страхливо псе Хоукмун? Май е напълни гащите, а?

Хоукмун разблъска строените войници, като пътем забеляза, че редиците им съвсем бяха отънели.

— Ето ме, Мелиадус. Дойдох да те унищожа!

Мелиадус се изсмя.

— Да ме унищожиш? Не знаеш ли, че още си жив само благодарение на прищевките ми? Не чувстваш ли, Хоукмун, че Черната перла вече се готви да погълне ума ти?

Хоукмун неволно докосна пулсиращото си чело и разбра че баронът говори истината, защото камъкът бе съвсем топъл.

— Какво чакаш тогава? — извика мрачно той.

— Първо смятах да ти предложа малка сделка. Кажи на тези глупаци, че каузата им е загубена. Кажи им да хвърлят оръжията — и ще ти спестя най-лошата част.

Едва сега Хоукмун осъзна, че наистина до този момент е съхранил ума си само благодарение благосклонността на неговите врагове. Мелиадус бе овладял желанието си за бързо отмъщение пред възможността да спести известни загуби на Гранбретан.

Хоукмун спря, изпълнен с колебание. Зад гърба му се възцари тишина — всички чакаха решението му. Знаеше, че съдбата на Хамадан в този момент е в ръцете му. Докато се двоумеше какво да предприеме, неочаквано Оладан го побутна по ръката и му каза:

— Господарю Дориан, вземи това.

Хоукмун се обърна, за да види какво му предлага планинецът. Космата ръка му протягаше някакъв шлем. Отначало Хоукмун не го разпозна, но после изведнъж си спомни, че същият носеше Агоносвос. При мисълта за отвратителната глава, която бе покривал шлемът, той потрепери.

— Защо? За какво ми е това нещо?

— Баща ми беше магьосник — припомни му Оладан. — И той ме научи на много тайни. Този шлем притежава определени качества. Вътре в него е вградена мрежа, която може да те защити поне известно време от разрушителната сила на Черната перла. Постави го, господарю, моля те.

— Откъде да знам…?

— Постави го — и ще знаеш.

Хоукмун свали предпазливо шлема си и постави този на мъртвия магьосник. Беше му малко тесен, вътре бе задушно, но само след миг Хоукмун си даде сметка, че Перлата вече не пулсира. Той се усмихна и почувства, че се изпълва с въодушевление. После бавно извади сабята.

— Ето го моят отговор, барон Мелиадус! — извика Хоукмун и се понесе право към Господаря от Гранбретан.

Мелиадус отвърна с проклятия и задърпа сабята си трескаво от ножницата. Едва успя да я извади и Хоукмун свали с мощен удар вълчата маска от обръсната му глава, а отдолу се показа навъсеното, зашеметено лице на барона. Зад гърба на Хоукмун препускаха с възторжени викове войниците на Хамадан, водени от царица Фраубра, Оладан и Рицаря в Мрамор и Злато. Още при първия сблъсък противникът отстъпи назад, към вратите на двореца.

Хоукмун забеляза с крайчеца на окото, че царицата се навежда над брат си, тя обгърна шията му с ръка и с една могъщо движение го изтръгна от седлото. Сетне замахна два пъти и размаха окървавеното острие на кинжала, а трупът на Нахак падна на паважа, където беше стъпкан от конниците, следващи своята повелителка.

Хоукмун все още бе завладян от безумно отчаяние, защото знаеше, че шлемът на Агоносвос няма да го предпазва дълго. Той въртеше все по-бързо сабята, нанасяйки удар след удар върху отбраняващия се Мелиадус. Лицето на Мелиадус бе изкривено във вълча гримаса, наподобяваща шлема, който бе изгубил, а в очите му гореше омраза, равна по сила на тази на Хоукмун.

Сабите им се сблъскваха ритмично, следвайки ритъма на сражението, всеки удар бе успешно париран, на всеки удар се отвръщаше с удар и изглеждаше, че двамата ще продължат така, докато единият падне от изтощение. Но в този момент наблизо премина група отстъпващи с крясъци войници, конят на Хоукмун подскочи уплашено, а ездачът му изгуби равновесие, залюля се и се изви назад. С тържествуваща усмивка Мелиадус насочи остриета на сабята си право в незащитените гърди на Хоукмун. Ударът не бе особено силен, но напълно достатъчен, за да свали Дориан от седлото. Той падна на земята, под копитата на вражеския кон.

Хоукмун се претърколи встрани, докато Мелиадус се опитваше да го стъпче с коня, изправи се на крака и вдигна сабя, опитвайки се да се защити срещу градушката от удари, с които го обсипваше баронът.

На два пъти сабята на Мелиадус удряше шлема на Агоносвос и двата пъти металът се огъна навътре. Хоукмун почувства, че камъкът отново започна да пулсира. Той изрева като обезумял и се хвърли напред.

Изненадан от неочаквания ход, Мелиадус направи безуспешен ход да спре противника си. Върхът на хоукмуновата сабя разсече лицето на Мелиадус по дължина и от раната шурна кръв, а устата на барона увисна от силната болка и настъпилата парализа. Той се помъчи да изтрие кръвта от очите си, а в този момент Хоукмун го сграбчи за китката и го повали от коня. Мелиадус с мъка се освободи, отстъпи полюшвайки се назад, сетне връхлетя върху Хоукмун, завъртайки с такава бързина сабята, че се виждаше само блестящо стоманено ветрило, а при сблъсъка и двете остриета се прекършиха и литнаха настрана.

Двамата противници се спогледаха за миг, после извадиха от поясите дълги кортици и започнаха да кръжат, дебнейки движенията си. Лицето на Мелиадус бе изгубило предишната си красота и ако баронът оцелееше след тази схватка, щеше да носи вечно белега от сабята на Хоукмун. От раната продължаваше да шурти кръв и да се стича надолу по гръдната пластина.

От своя страна Хоукмун бързо губеше сили. Раната, която бе получил предния ден, се бе отворила наново, на всичко отгоре се бе върнала и агонизиращата болка в главата му. С труд различаваше предметите около себе си, на два пъти се препъна, но се изправяше навреме, за да срещне ударите на Мелиадус.

В следващия миг двамата мъже се приближиха и всеки замахна, готов да нанесе смъртоносния удар, който да сложи края на тази вражда.

Мелиадус се прицели в окото на Хоукмун, но не прецени добре разстоянието и кортикът се плъзна по външната повърхност на шлема. Острието на Хоукмун разсече оголената шия на барона, но в последния момент Мелиадус съумя да го отклони встрани.

И така продължи този смъртоносен танц, в който двамата се въртяха опрели гърди, очакващи всеки миг да нанесат, или получат, финалния удар. От гърлата им извираха стенещи звуци, безкрайно изтощение сковаваше мускулите им, но омразата продължаваше да подклажда пламъците в очите им и щеше да свети, докато единият, или двамата срещнеха своята гибел.

А наоколо битката бе в разгара си и войските на царицата отблъскваха противника все по-назад. Скоро двамата мъже останаха заобиколени само от трупове.

Първите лъчи на зората докоснаха небето над тях. Сграбчил Мелиадус за китката, Хоукмун напрегна мускули, опитвайки се да разтвори здраво стискащите дръжката на кортика пръсти. Другата му ръка се полюшваше почни безжизнено, парализирана от огромната кървяща рана. Хоукмун заби отчаяно покритото си с броня коляно в слабините на Мелиадус. Баронът се олюля. Кракът му се закачи в юздите на един убит кон и той полетя назад. Опита се да се изправи, но се омота още повече и вдигна уплашен поглед към бавно приближаващия го Хоукмун, който също едва се държеше.

Хоукмун замахна с кортика. Всичко плуваше пред очите му. Той полетя надолу към барона, но в същия миг последните сили го напуснаха и ръката му се разтвори.

Заслепен, невиждащ, Хоукмун затърси пипнешком падналия кортик, но усещаше, че съзнанието го напуска. Изстена гневно, но дори гневът бе започнал да се стопява. Последната му мисъл бе, че Мелиадус ще го убие именно в този миг, в който победата бе така близо.