Майкъл Муркок
Перла в черепа (11)

Първа глава
Оладан

Граф Медни се оказа прав — не беше никак трудно да се язди фламинго. Птицата се подчиняваше на командите със същата лекота, с която и конете, с помощта на леки метални юзди, прикачени с халки за огромния й клюн. Летеше така грациозно, че Хоукмун набързо забрави страховете си от падане. Макар че фламингото категорично отказваше да лети когато валеше, с негова помощ се придвижваше десетки пъти по-бързо, отколкото ако беше поел на кон и се нуждаеше само от две почивки — една следобед и втората през нощта, когато Хоукмун спеше.

Високото, меко седло, с извит преден лък, беше доста удобно, а отстрани бяха завързани торбички с провизии. За по-сигурно закрепване на ездача имаше и стремена. Дългата шия на птицата се намираше непосредствено пред ездача, исполинските крила се размахваха с плавни движения и алената птица се носеше над планини, долини, гори и равнини. От време на време, Хоукмун я насочваше да кацне край някое езеро, или речен ръкав, където едрата птица можеше лесно да си намери храна.

Нерядко се случваше да почувства познатите пробождащи болки в главата, които го караха да си спомни за неотложността на неговата мисия, ала колкото по-на изток го отнасяше птицата и колкото по-топъл и приятен ставаше климатът, толкова по-обнадежден се чувстваше Хоукмун и вече бе склонен да вярва, че Изелда не грешеше в предположенията си, че скоро ще се завърне при нея.

Един ден, около седмица след като напусна Камарг, той летеше над верига от острозъби планини и търсеше подходящо място за да се приземи. Свечеряваше се и птицата показваше явни признаци на умора, като неусетно се снишаваше над земята, докато накрая мрачните върхове се изравниха с тях. Ала никъде не се виждаше следа от вода. Изведнъж Хоукмун зърна човешка фигура, притаена на склона под тях и в същия миг птицата изграка пронизително, размаха диво криле и се залюля във въздуха. Хоукмун забеляза, че от хълбока й стърчеше дълга стрела с перушина накрая. Втора подобна стрела се заби в шията й и тя се понесе надолу. Хоукмун сграбчи дръжката на седлото, а насрещният вятър разроши косите му. Скалата се издигна пред него, птицата се блъсна със смразяващ удар, Хоукмун излетя от седлото, удари се в нещо твърдо и изгуби съзнание.

Когато се свести, почувства паника. Струваше му се, че Черната перла се е освободила от оковите си и вече се е захванала да поглъща, хапка по хапка, ума му. Вдигна ръка и опипа челото си, за да установи с облекчение, че беше покрито с подутини и рани, изглежда от сблъсъка със земята. Беше тъмно и по всичко изглеждаше, че се намира в някаква пещера. Той се надигна, присви очи и забеляза, че точно пред входа на пещерата гореше голям огън. Хоукмун се изправи и се приближи до огъня.

Когато наближи входа, кракът му удари нещо, той се наведе и откри, че тук бяха струпани на купчина вещите му. Изглежда нищо не липсваше — седлото, торбите с провизии, мечът, дори кинжалът. Хоукмун изтегли безшумно меча от ножницата, после продължи напред.

Още няколко крачки и в лицето го лъхна нетърпима топлина от огромния приличащ на клада огън. Над огъня на дървена стойка бе поставен дълъг шиш с дръжка, на който се печеше изкорменото, обезглавено и почистено фламинго. Дребничък на вид, набит и як мъж, който на ръст едва ли стигаше до гърдите на Хоукмун, въртеше шиша с помощта на сложна система от ремъци, които често-често навлажняваше с вода от една кратунка.

Когато Хоукмун се приближи, мъжът го зърна, впери уплашен поглед в сабята, извика нещо и отстъпи на другия край на огъня. Ала дукът на Кьолн спря изумен, защото лицето на мъжа бе покрита със ситна червеникава козина, а малко по-гъста четина от същия десен изпъстряше цялото му тяло. Беше облечен в кожен кафтан и къса кожена пола, привързана с широк колан. На краката си носеше цървули от щавена кожа, а от шапката му стърчаха няколко розови пера — очевидно от фламингото, което мъжът бе оскубал грижливо, преди да го постави над огъня.

Дребосъкът отстъпи назад, вдигнал ръце и разперил пръсти, за да покаже, че няма оръжие.

— Прости ми, господарю. Искрено съжалявам, уверявам те. Ако знаех, че птицата е с ездач, нямаше да я застрелям. Ала видях само да лети нещо подходящо за вечеря и гледах да не го пропусна…

Хоукмун свали сабята.

— Кой си ти? Или по-точно — какво си ти? — Той избърса челото си с ръка. Горещината ставаше нетърпима и главата му се въртеше.

— Аз съм Оладан, братовчед на Планинските гиганти — заобяснява дребосъкът. — Всички ме знаят по тези места…

— Гиганти? Гигант? — Хоукмун се разсмя неудържимо, люшна се и падна, изгубил съзнание отново.

Следващия път, когато се свести, първо подуши миризмата на вкусно препечено месо. Беше подпрян на входа на пещерата, а сабята му бе изчезнала. Дребосъкът се надвеси над него и му подаде прясно изпечен бут с исполински размери.

— Яж, господарю, и ще се почувстваш по-добре.

Хоукмун послуша съвета му, още преди да осъзнае какво му дават за ядене.

— Май си прав — рече той. — А и какво друго ми остава, след като ми отне всичко, на което държах.

— Беше ли привързан към тази птица, господарю?

— Не, но съм в смъртна опасност и фламингото бе едничката ми надежда да се спася — Хоукмун задъвка жилавото месо.

— Преследват ли те?

— Преследва ме, но не някой, а нещо — една отвратителна зла участ… — и за своя изненада Хоукмун се зае да разказва историята си на това странно създание, което с прибързаните си действия бе ускорило края му. Докато приказваше, все се питаше, какво го бе накарало да се излее мъката точно пред Оладан. Ала в дребничкото, сбърчено лице пред него се криеше спотаена мъдрост и тъга, очите му се изпълваха с печал всеки път, когато Хоукмун споменаваше, че е обречен, та накрая той забрави за първоначалната си сдържаност. — И ето ме тук — привърши разказа си той — седя и ям птицата, която бе единствения ми път към спасението.

— Тъжен е разказът ти, господарю — въздъхна Оладан и засмука бутчето в ръката си. — Сърцето ми замира, като си помисля, че причина за всичко това е моят алчен стомах. Още утре ще направя всичко, каквото е по силите ми, за да поправя грешката си и ще ти потърся нещо, което да те откара на изток.

— Нещо, което да лети?

— За съжаление — не. Най-доброто, което мога да предложа е някой по-едър козел. Аз съм човек, ползващ се с уважение в тези планини, може би заради странния ми вид. Ще ти призна истината — моя милост е кръстоска, дело на един местен магьосник-авантюрист, който посмял да се съчетае с планинска гигантка. За зла участ останах сирак, тъй като мама изяде тате през една сурова зима, а сетне мама на свой ред бе изядена от чичо Баркьоз, който е ужасът на нашите планини, защото е най-големият и най-гладният от всички Гиганти. От тогава си живея сам-самичък, в компанията на книгите, останали ми в наследство от тате. Никой не ме иска — твърде различен съм, за да ме приемат, както моите роднини по бащина, така и по майчина линия. Ако не бях толкова дребен, без съмнение досега да са ме изяли, но и чичо Баркьоз също го…

Лицето на Оладан изглеждаше толкова комично, изпълнено с някаква безкрайна меланхолия, че Хоукмун вече не му се сърдеше за нищо. Пък и освен това му се доспа от жегата и изядения бут.

— Стига, приятелю Оладан. Да забравим онова, което вече не можем да поправим и да си поспим. А утре ще потърсим някое животно, с което да се придвижа към Персия.

Двамата мигновено захъркаха, а когато се събудиха призори, огънят продължаваше да гори под шиша с набучената птица, от която си похапваха сладко дузина мъжаги облечени в кожи и въоръжени до зъби.

— Бандити! — извика Оладан и сръга Хоукмун. — Не биваше да оставям огъня запален!

— Къде ми скри сабята? — попита Хоукмун, но в същия миг двама от новодошлите се приближиха към тях, като бършеха лойта от брадите си и измъкнаха мечове. Хоукмун се изправи на крака, готов да се бие с каквото му попадне, но Оладан побърза да заговори на мъжете.

— Познах те, Ректер — рече той и посочи пое-едрия от бандитите. — А и ти сигурно вече си разбрал, че пред теб стои Оладан от Планинските Гиганти. Гледам че се нахранихте, а сега или си обирайте крушите, или ще ви избия.

Рекнер се ухили без следа от притеснение пред заплахата и пъхна мръсния си нокът между зъбите.

— И аз те познах, Оладан, най-малкият сред Гигантите и зная, че няма от какво да се боя, макар хората по тези места да те избягват. Но те затова си остават тъпи селяни, нали? Затваряй си устата, инак ще те убия бавно, а не бързо, както възнамерявах.

Оладан видимо побледня, но въпреки това продължи да гледа втренчено пред себе си. Рекнер се изсмя.

— Я да видим сега, какви съкровища си скрил в тази пещеричка?

Оладан се залюля бавно, като да беше завладян от неописуем ужас и промърмори нещо неразбрано. Хоукмун премести поглед от него към разбойника и се зачуди, дали да не изтича в пещерата и да потърси сабята си. Оладан продължи да мърмори, малко по-силно и внезапно Рекнер замръзна неподвижно, със стъклено изражение на лицето и изцъклени, невиждащи очи. А дребосъкът вдигна бавно ръце пред себе си и извика със заповеднически глас:

— Спи, Рекнер!

Рекнер се строполи на земята, а хората му отстъпиха назад с гръмки проклятия и се скупчиха. Оладан продължаваше да държи ръцете си вдигнати.

— Не предизвиквайте силата ми, лешояди — заплаши ги той, — защото Оладан е син на магьосник.

Бандитите продължиха да отстъпват, без да откъсват втрещени погледи от своя паднал водач. Хоукмун погледна изумен косматото същество, което само с един жест бе накарало дузина въоръжени до зъби и незнаещи милост разбойници да отстъпят, сетне скочи в пещерата и намери сабята си в ножницата при купчината с негови вещи. Вдигна и колана с кинжала, завърза го и се върна обратно при Оладан. Дребосъкът му прошепна с крайчеца на устните.

— Донеси торбите с провизиите. Животните им са завързани в подножието на хълма. Ще ги използваме за да избягаме, всеки миг Рекнер ще се пробуди и след това едва ли ще мога да ги задържа дълго.

Хоукмун донесе провизиите и двамата заслизаха надолу по каменистия склон, като се подхлъзваха по натрошените скали. Зад тях Рекнер бавно се раздвижи. Той изпъшка и седна. Неколцина от бандитите изтичаха да му помогнат.

— Сега — прошепна Оладан и двамата затичаха. Когато слязоха в долчинката, Хоукмун откри изненадан, че тук са завързани десетина кози, големи колкото понита, чийто гърбове бяха покрити със седла от нещавена овча кожа. Дукът на Кьолн се подвоуми само за миг, преди да се метне на едно от седлата. Рекнер и хората му вече тичаха надолу по склона. Хоукмун плесна с плоското на сабята останалите животни и те се разбягаха уплашено.

— Следвай ме! — извика Оладан и сръга козела си по една тясна пътечка, която извиваше надолу. Ала докато Хоукмун дърпаше юздите, неколцина от бандитите на Рекнер го заобиколиха и се наложи да размаха сабята си и дори да посече двама от тях, преди да си пробие път. Козелът на Хоукмун най-сетне се втурна сред своя събрат, отнасящ Оладан, а бандитите ги изпроводиха с гръмогласни проклятия.

Тялото му се тресеше ужасно от странното друсане на животното под него, ала съвсем скоро вече препускаха по тясната пътечка, която следваше извивките на планината, а виковете на бандитите заглъхнаха в далечината.

— Ето ти и кон, господарю Хоукмун. Стана по-лесно, отколкото очаквах. Добро предзнаменование! Карай след мен. Аз ще ти показвам пътя.

Хоукмун неволно се усмихна. Дребосъкът непрестанно го развеселяваше, а умелият начин по който се бе справил с премеждието одеве бе пробудил в него уважение и го бе накарал да забрави, че косматият родственик на Планинските гиганти всъщност бе причината за настоящите му неприятности.

Оладан настоя да го придружи през целия път из планините. Така яздиха няколко дни, докато стигнаха една просторна, светложълта долина. Оладан спря и посочи с ръка пред себе си.

— Ей този път ще следваш.

— Благодаря ти — отвърна Хоукмун и отправи поглед към Азия. — Жалко, че трябва да се разделим.

— Аха! — ухили се Оладан и почеса червеникавата четина на челото си. Хайде, ще ти правя компания в долината. — И той отново сръга козела.

Хоукмун се засмя, вдигна рамене и го последва.