Майкъл Крайтън
Жертвата (8)

Шести ден, 07:12

Сигурно бях задрямал за няколко минути от вибрирането на хеликоптера. Събудих се и се прозях. В слушалките си чувах мъжки гласове.

— Точно какъв е проблемът? — Ръмжащ глас.

— Очевидно фабриката е изпуснала някакво вещество. Било е злополука. В пустинята са открити няколко мъртви животни. В близост до фабриката. — Разумен, дисциплиниран глас.

— Кой ги е намерил? — Ръмжене.

— Двама любопитни еколози. Не са обърнали внимание на забранителните знаци, душели са около фабриката. Подали са жалба до компанията и настояват да инспектират фабриката.

— Което не можем да допуснем.

— Да.

— Как ще излезем от това положение? — попита плах глас.

— Предлагам да ограничим количеството на изпускания замърсител и да предоставим данни, които доказват, че няма неблагоприятни последици. — Дисциплинираният глас.

— По дяволите, аз не бих изиграл картите така — възрази ръмжащият глас. — Най-добре категорично да отхвърлим обвиненията. Нищо не е било изпуснато. Искам да кажа, какви доказателства има?

— Мъртвите животни. Един койот и няколко пустинни плъха. И няколко птици.

— В природата постоянно умират животни. Спомняте ли си историята с ония накълцани крави? Твърдеше се, че ги убили извънземни от НЛО. Накрая се оказа, че добичетата са умрели от естествена смърт и газовете от разложението са разкъсали труповете им. Спомняте ли си?

— Смътно.

Плахият глас:

— Не съм сигурен, че можем просто да отречем…

— Можем, мама му стара.

— Няма ли снимки? Мисля, че еколозите са направили снимки.

— Бе на кой му пука? Какво ще покажат снимките, някакъв умрял койот ли? Никой няма да се загрижи за един умрял койот. Довери ми се. Пилот? Къде сме, мама му стара?

Отворих очи. Седях на предната седалка на хеликоптера до пилота. Летяхме на изток към яркото утринно слънце. Долу виждах предимно равнинен терен с ниски кактуси и тук-там юки.

Пилотът се движеше покрай редица електрически стълбове — стоманена армия с разперени ръце. Те хвърляха дълги сенки под утринните лъчи.

Един здравеняк се наведе напред от задната седалка. Носеше костюм и вратовръзка.

— Пилот? Стигнахме ли вече?

— Току-що прекосихме границата на Невада. Още десет минути.

Здравенякът изсумтя и се отпусна назад. Бяхме се запознали преди да излетим, но не си спомнях името му. Погледнах назад към тримата мъже, всички официално облечени, които пътуваха заедно с мен. Бяха консултанти по връзките с обществеността, назначени от „Займос“. Можех да свържа вида им с гласовете им. Слаб, нервен мъж, чиито пръсти постоянно шаваха. После мъж на средна възраст с куфарче върху коленете. И здравенякът, по-възрастен и навъсен, очевидно най-старши от тримата.

— Защо всъщност са я построили в Невада, по дяволите?

— По-малко ограничения, по-леки инспекции. Напоследък в Калифорния гъмжи от нови фабрики. Само проверките за въздействието върху околната среда щяха да забавят строежа с една година. И много по-трудно щяха да получат разрешителни. Затова дойдоха тук.

Ръмжащия погледна през илюминатора към пустинята.

— Гадна дупка — рече той. — Не ми пука какво става тук, това не е проблем. — После се обърна към мен. — С какво се занимаваш?

— Компютърен програмист съм.

— Подписал ли си договор за пазене на служебната тайна?

— Да.

— Във фабриката ли ще работиш?

— Идвам като консултант — поясних аз.

— Консултантската работа е върхът — кимна той, сякаш бяхме съюзници. — Никаква отговорност. Никакви загуби. Просто си даваш мнението и ги гледаш как не го приемат.

В слушалките изпращя гласът на пилота.

— „Займос Молекюлър Манюфакчър“ е точно пред нас — съобщи той. — Вече можете да го видите.

На трийсет километра пред нас видях усамотена група сгради, очертани на фона на хоризонта. Спътниците ми се наведоха напред.

— Това ли е? — попита Ръмжащия. — Само това ли е?

— Оттук изглежда по-малка — отвърна пилотът.

Когато хеликоптерът се приближи, видях, че сградите са свързани — безлични варосани бетонни блокове. Хората от връзките с обществеността толкова се зарадваха, че едва не избухнаха в ръкопляскания.

— Ей, прекрасна е!

— Прилича на болница, мама му стара.

— Чудесна архитектура.

— На снимки ще изглежда страхотно.

— Защо ще изглежда страхотно на снимки? — попитах аз.

— Защото нищо не стърчи отгоре — поясни мъжът с куфарчето. — Няма антени, нищо такова. Хората се страхуват от антените. Има проучвания. Но сграда като тази, гола, квадратна и бяла — идеалният избор на цвят, свързван с девственост, болница, грижи, чистота — такава сграда внушава доверие.

— Майната им на ония еколози — доволно заяви Ръмжащия. — Тук правят медицински проучвания, нали?

— Не точно.

— Когато се намеся аз, ще правят, повярвай ми. Това е нужният подход.

Докато кръжахме около сградите, пилотът ни обясняваше.

— В първия бетонен блок е електростанцията. В ниската сграда са апартаментите. В съседния блок са поддържащите служби, лабораториите и така нататък. А оная квадратна триетажна постройка без прозорци е главната фабрична сграда. Казаха ми, че била само обвивка, вътре имало друга сграда. В онзи нисък хангар отдясно са външният склад и паркингът. Тук колите трябва да са на сянка, иначе арматурните им табла се деформират. Ако хванеш волана, ще получиш изгаряне първа степен.

— Значи имат апартаменти, така ли? — попитах аз.

Пилотът кимна.

— Да, налага се. Най-близкият мотел е на двеста петдесет и девет километра. Край Рино.

— Колко души живеят тук? — попита Ръмжащия.

— Могат да приемат дванайсет — отвърна пилотът. — Но обикновено са между пет и осем. Няма нужда от голям персонал. Доколкото знам, всичко е автоматизирано.

— Какво друго знаеш?

— Не много. Тук всички си държат устата затворена. Никога не съм влизал вътре.

— Хубаво — каза Ръмжащия. — Ще се погрижим да си остане така.

Пилотът насочи хеликоптера надолу и кацна.

Отворих пластмасовата врата на кабината и излязох навън. Все едно влизах в пещ. Жегата ме накара да ахна.

— Това е нищо! — надвика рева на перките пилотът. — Сега е почти зима! Няма повече от четирийсет градуса!

— Супер — казах аз и вдишах горещия въздух. Пресегнах се назад да си взема сака и лаптопа. Бях ги оставил под седалката на Плахия.

— Пикае ми се — информира ни Ръмжащия и откопча предпазния си колан.

— Дейв — предупредително рече мъжът с куфарчето.

— Само за момент, мама му стара.

— Дейв… — срамежлив поглед към мен, после по-тихо: — Казаха да не слизаме от хеликоптера, забрави ли?

— Уф, по дяволите. Не мога да търпя цял час. А бе, какво значение има? — Той посочи към пустинята. — На милиони километри наоколо няма нищо.

— Но, Дейв…

— Не ме мъчи. Отивам да се изпикая, по дяволите. — Ръмжащия надигна грамадата си и се запъти към люка.

Не чух останалата част от разговора им, защото вече си бях свалил слушалките. Ръмжащия слизаше от хеликоптера. Взех си багажа, обърнах се и се отдалечих, като се приведох под перките. Те хвърляха трепкаща сянка върху площадката. Стигнах до пътека, която лъкатушеше между кактусите по посока на бялата електростанция, отдалечена на петдесетина метра. Никой не беше дошъл да ме посрещне — всъщност наоколо не се мяркаше жива душа.

Обърнах се и видях, че Ръмжащия вдига ципа на панталона си и се качва в хеликоптера. Пилотът затвори люка и отлетя, като ми махна с ръка. Отговорих му, после трябваше да се наведа, за да предпазя очите си от вдигналия се във въздуха пясък. Вертолетът описа кръг над фабриката и полетя на запад. Ревът му заглъхна.

Над пустинята се възцари тишина, ако не се броеше бръмченето на електрическите кабели на неколкостотин метра от мен. Вятърът рошеше косата ми и развяваше крачолите на панталона ми. Бавно се завъртях в кръг. Чудех се какво да правя. И си спомних думите на човека от връзките с обществеността: „Казаха да не слизаме от хеликоптера, забрави ли?“

— Ей! Ей, вие!

Обърнах се. Беше се отворила една от вратите на бялата сграда и през пролуката се подаваше мъжка глава.

— Вие ли сте Джак Форман? — извика мъжът.

— Да.

— Ами тогава какво чакате, официална покана ли? Влизайте, за Бога.

И затръшна вратата.

Това бе посрещането ми във фабриката на „Займос“. Взех си багажа и се запътих по пътеката към сградата. Нещата никога не стават така, както очакваш.

Влязох в малка стая с три тъмносиви стени от гладък синтетичен материал. Когато очите ми се приспособиха към сумрака, видях, че цялата четвърта стена пред мен е стъклена и води към кабинка с друга стъклена стена. В стъклото бяха вградени сгъваеми стоманени ръкави. Малко приличаше на банков трезор.

Зад втората стъклена стена забелязах плещест мъж със син панталон и синя работна риза с емблемата на „Займос“ на джоба. Очевидно бе от поддръжката на фабриката.

— Това е херметична камера. Вратата е автоматична. Приближете се.

Подчиних се и първата стъклена врата със съскане се отвори. Светна червена лампа. Подът и двете странични стени на кабинката пред мен бяха решетъчни. Поколебах се.

— Прилича на тостер, нали? — ухили се мъжът. Липсваха му няколко зъба. — Не се бойте, само ще ви поодуха. Давайте.

Влязох в стъклената кабинка и оставих сака си на пода.

— Не, не. Вдигнете сака.

Вдигнах го. Стъклената врата зад мен се затвори и стоманените ръкави плавно се разгънаха. Докато камерата се херметизираше, усетих слаба болка в ушите.

— По-добре си затворете очите — посъветва ме униформеният.

Затворих очи и незабавно усетих ледени струи по лицето и тялото си. Дрехите ми се намокриха. Остра миризма опари ноздрите ми, нещо като ацетон или лакочистител. Разтреперих се — течността наистина бе студена.

Първата струя въздух дойде отгоре, рев, който бързо придоби силата на ураган. Напрегнах мускули, за да запазя равновесие. Дрехите ми се развяваха или плътно прилепнаха към тялото ми. Вятърът се усили и едва не изтръгна сака от ръката ми. После въздухът спря за миг и от пода се включи друга струя. Всичко това бе объркващо, ала продължи съвсем кратко. След това се задействаха вакуумните помпи и ушите отново ме заболяха. Накрая се възцари тишина.

— Това е — съобщи мъжки глас. — Можете да влезете.

Отворих очи. Течността, с която ме бяха облели, се беше изпарила и дрехите ми бяха сухи. Вратите пред мен със съскане се отвориха. Влязох и мъжът със синята униформа ме погледна иронично.

— Добре ли се чувствате?

— Да, струва ми се.

— Не ви ли сърби?

— Не.

— Хубаво. Защото някои са алергични към дезинфектанта. Обаче трябва да го правим, заради хигиената.

Кимнах. Очевидно процедурата премахваше праха и други замърсители. Течността беше силно летлива, изпаряваше се при стайна температура и отстраняваше микрочастиците от тялото и дрехите ми. Въздушните струи и вакуумът довършваха процеса.

— Аз съм Винс Рейнолдс — представи се мъжът, но не ми подаде ръка. — Казвай ми Винс. А ти си Джак, нали?

Потвърдих.

— Добре, Джак, очакват те, така че да започваме. Трябва да взимаме предпазни мерки, защото това е среда със силно магнитно поле, над трийсет и три тесла^[1]. — Той вдигна една картонена кутия. — Сега си свали часовника.

Оставих часовника си в кутията.

— И колана.

Свалих си колана.

— Бижута? Гривна? Верижка? Декоративни игли или медали? Медицински устройства?

— Не.

— Метални предмети в тялото ти? Стари рани, куршуми, шрапнели? Нямаш ли? Гвоздеи за счупени крайници, изкуствени бедрени или коленни стави? Изкуствени клапи, хрущяли или имплантанти?

Отговорих, че нямам такива неща.

— Е, още си млад — рече той. — Ами сакът ти? — Винс ме накара да извадя всичко и да го подредя върху една маса, за да може да го претърси. Носех много метал: друг колан с метална тока, нокторезачка, кутия крем за бръснене, самобръсначка и ножчета, джобно ножче, дънки с метални капси.

Той взе ножа, дънките и колана, но ми върна останалото.

— Можеш да си прибереш багажа. Слушай сега. Сакът ти отива в жилищния блок, но никъде другаде. Нали така? Ако се опиташ да изнесеш метални предмети оттам, на изхода има аларма. Обаче гледай да не я задействаш. Щото като предпазна мярка изключва магнитите и ни трябват около две минути, за да ги включим. Техниците се побъркват, особено ако в момента работят. Това проваля всичките им усилия.

Отвърнах, че ще се опитам да не забравя.

— Ще прибереш останалите си вещи ей там. — Той кимна към стената зад мен. Видях десетина малки сейфа с електронно заключване. — Сам ще настроиш комбинацията и ще заключиш сейфа. — Винс се обърна настрани, за да ме остави да го направя.

— Няма ли да ми трябва часовник?

Той поклати глава.

— Ще ти дадем часовник.

— Ами колан?

— Ще ти дадем и колан.

— Ами лаптопът ми? — попитах аз.

— В сейфа — отвърна Винс. — Освен ако не искаш да изтъркаш харддиска си с магнитното поле.

Прибрах лаптопа при останалия си багаж и заключих вратата. Почувствах се странно гол, като човек, който влиза в затвора.

— Не искаш ли да ми вземеш и връзките на обувките? — пошегувах се аз.

— Не. Задръж си ги. За да можеш да се обесиш, ако се наложи.

— Защо?

— Нямам представа. — Той сви рамене. — Обаче тия, дето работят тук, до един са шантави, мама му стара. Произвеждат мънички нещица, дето не мож ги видя, и бърникат молекули и други гадости. И тая напрегната работа ги побърква. До един. Пълни откачалки. Насам.

Минахме през поредната стъклена врата. Този път обаче нямаше струи.

Влязохме в електростанцията. Под сините халогенни лампи видях грамадни метални тръби, високи три метра, и керамични изолатори с диаметър колкото мъжки крак. Всичко жужеше. Усетих слабо вибриране под краката си. Навсякъде имаше знаци с червена мълния и надпис „Внимание: високо напрежение“.

— Тук използвате много електричество — отбелязах аз.

— Колкото малък град — отвърна Винс и посочи един от знаците. — Гледай сериозно на тия неща. Преди време често избухваха пожари.

— Защо?

— В сградата имаше плъхове. Гадинките постоянно се пържеха. Буквално. Не понасям вонята на горяща козина на плъх, а ти?

— Не знам как вони горящ плъх.

— Вони както можеш да си представиш.

— Аха. И как са проникнали вътре плъхове?

— През отходните тръби. — Сигурно съм изглеждал изненадан, защото Винс прибави: — о, не знаеш ли? Плъховете постоянно го правят — малко плуване и са вътре. Естествено, ако се случи да седиш на тоалетната чиния, няма да ти е много приятно. — Той отсечено се засмя. — Проблемът е, че строителите не са изкопали септичната яма достатъчно дълбоко. Та както и да е, плъховете са проникнали вътре и откакто съм тук, имахме няколко такива инцидента.

— Какви инциденти?

Винс сви рамене.

— Опитали са се да направят сградите идеални — отвърна той. — Защото работят с ония миниатюрни нещица. Обаче светът не е идеален, Джак. Никога не е бил. И няма да бъде.

— Какви инциденти? — повторих аз.

Бяхме стигнали до отсрещната врата и Винс бързо набра комбинацията на електронната ключалка. Вратата се отвори.

— Всички врати се отключват с една комбинация. Нула шест, нула четири, нула две.

Той широко отвори вратата. Влязохме в покрита галерия, свързваща електростанцията с другите сгради. Тук бе невероятно задушно, въпреки рева на климатика.

— Строителите не са балансирали климатичната инсталация — поясни Винс. — Пет пъти ги карахме да я поправят, обаче в тоя коридор винаги е горещо.

В дъното на коридора имаше друга врата и той ме накара сам да набера шифъра. Вратата се отвори.

Озовахме се пред друга херметична камера: кабинка с дебели стъклени стени. Оттатък видях Рики Морз по дънки и тениска. Той ми се усмихваше и бодро ми махаше с ръка.

— Аз ще го поема оттук, Винс — каза Рики по интеркома.

Униформеният махна с ръка.

— Няма проблем.

— Поправи ли херметичната система?

— Преди час. Защо?

— Май пак имат проблеми с нея в главната лаборатория.

— Пак ще я проверя — обеща Винс. — Може да пропуска отдругаде. — Той ме потупа по гърба и посочи с палец към вътрешността на сградата. — Желая ти късмет вътре. — После се обърна и се отдалечи.

— Радвам се да те видя — каза Рики. — Знаеш ли шифъра?

Отговорих утвърдително. Той посочи клавиатурата. Набрах цифрите. Стъклената стена се плъзна настрани. Влязох в тясната кабинка, широка около метър и двайсет, с метални решетки от четирите страни. Вратата зад мен се затвори.

От пода бликна мощна въздушна струя и развя дрехите ми. Почти незабавно я последваха струи от двете страни и тавана. Накрая се разнесе съскане на вакуум. Стъклото пред мен се плъзна настрани. Пригладих косата си и влязох вътре.

— Прощавай за всичко това. — Рики енергично разтърси ръката ми. — Но поне вече не се налага да носим скафандри. — Забелязах, че изглежда здрав и як. Мускулите му изпъкваха.

— Добре изглеждаш, Рики — казах. — Упражняваш ли се?

— Е, не много.

— В страхотна форма си. — Ударих го по рамото. Той се ухили.

— Това е от напрежението в работата. Винс уплаши ли те?

— Не точно.

— Малко е странен. Израснал е в пустинята сам с майка си. Тя умряла, когато бил петгодишен. Когато я открили, трупът бил доста разложен. Бедното дете просто не знаело какво да прави. Сигурно на негово място и аз щях да съм странен. — Рики сви рамене. — Радвам се, че дойде, Джак. Боях се, че няма да приемеш. — Въпреки очевидно доброто му здравословно състояние, започвах да забелязвам, че изглежда нервен. Той бързо ме поведе по някакъв къс коридор.

— Как е Джулия?

— Ръката й е счупена и си е ударила главата. Задържаха я в болницата за наблюдение. Но ще се оправи.

— Добре. Чудесно. — Рики рязко кимна и продължи по друг коридор. — Кой се грижи за децата?

Обясних му, че е пристигнала сестра ми.

— Значи можеш да поостанеш тук, нали? Няколко дни?

— Предполагам. Ако чак толкова много се нуждаете от мен.

— Обикновено софтуерните консултанти не оставаха дълго на обекта. Един-два дни. Не повече.

Рики ме погледна през рамо.

— Джулия… хм… разказвала ли ти е за фабриката?

— Не.

— Но знаеш, че тя прекарваше много време тук.

— Естествено — потвърдих аз.

— През последните няколко седмици почти всеки ден идваше с хеликоптера. Случваше се и да пренощува тук.

— Не знаех, че проявява такъв интерес към производството.

Рики като че ли се поколеба за миг. После отвърна:

— Виж, Джак, това е нещо съвсем ново. — Той се намръщи. — Наистина ли нищо не ти е разказвала?

— Не. Защо?

Рики не отговори.

— Това е нашият жилищен модул. Тук спим и се храним — каза Рики.

В сравнение с галерията, тук въздухът беше прохладен. Стените бяха от същия гладък синтетичен материал. Чух ниско и равномерно съскане на климатична инсталация. От двете страни на коридора имаше няколко врати. На една от тях видях името си, написано с маркер върху парче лепенка, Рики отвори вратата.

— Заповядай, Джак.

Стаята бе обзаведена скромно — тясно легло, малко бюро, колкото за компютърен монитор и клавиатура. Лавица за книги и дрехи над леглото. Всички мебели бяха покрити с гладък бял пластмасов ламинат. Нямаше ниши и цепнатини, в които да се събира прах. Нямаше и прозорец, само течнокристален екран, който показваше изглед от пустинята.

На леглото бяха оставени пластмасов часовник и колан с пластмасова тока. Сложих си ги.

— Остави си багажа и ще те разведа из фабриката — каза Рики.

Със същата енергична крачка той ме заведе в средно голяма дневна с диван и столове около ниска масичка и табло за обяви на стената. Всички мебели бяха покрити със същия пластмасов ламинат.

— Вдясно са кухнята и стаята за почивка с телевизор, видеоигри и така нататък.

Влязохме в кухничката. Там имаше двама души, мъж и жена, които ядяха сандвичи на крак.

— Мисля, че ги познаваш. — Рики се ухили.

Наистина ги познавах. Бяха от моя отдел в „МедияТроникс“.

Роузи Кастро беше тъмнокожа, слаба, с екзотични черти и саркастичен език. Носеше широки шорти и тениска. Едрият й бюст опъваше надписа „Ще ти се“. Независима и опърничава, Роузи бе проучвала Шекспировите пиеси в Харвард преди да реши, според собствените й думи, че „Шекспир е мъртъв, мама му стара. От векове. Нищо ново не може да се каже. Какъв смисъл има?“ След което се прехвърлила в Масачузетската политехника, където се занимавала с програмиране на естествен език под ръководството на Робърт Ким. Оказало се, че има блестящи способности. В последно време програмите на естествени езици започваха да използват разпределена обработка. Тъй като бяха установили, че хората едновременно оценяват дадено изречение по няколко начина още докато го чуват и че не изчакват края му, а в тях се пораждат определени очаквания за него. Това беше идеална ситуация за разпределена обработка, която работеше върху проблема едновременно от няколко страни.

— Още носиш тия тениски, Роузи — отбелязах аз. В „МедияТроникс“ бяхме имали проблеми с облеклото й.

— Здрасти. Така не позволявам на момчетата да заспиват — засмя се тя.

— Всъщност ние не им обръщаме внимание. — Погледнах Дейвид Брукс, скован, официален, маниакално спретнат и почти съвсем плешив само на двайсет и осем години. Той запримигва зад дебелите си очила. — И без това не са чак толкова хубави — заяви той.

Роузи му се изплези.

Дейвид бе инженер и притежаваше инженерска прямота и нетактичност. Освен това бе пълен с противоречия. Макар че беше педант по отношение на работата и външния си вид, през почивните дни той караше мотор по черни пътища и често се връщаше целият в кал. Дейвид ентусиазирано стисна ръката ми.

— Много се радвам, че си тук, Джак.

— Някой ще трябва да ми обясни защо всички толкова много се радвате да ме видите — отвърнах аз.

— Ами защото знаеш повече за мултиагентните алгоритми, които… — започна Роузи.

— Първо ще го разведа из фабриката — прекъсна я Рики. — После ще поговорим.

— Защо? — попита тя. — Да го изненадаш ли искаш?

— Страхотна изненада — изсумтя Дейвид.

— Не, ни най-малко. — Рики ги изгледа строго. — Просто искам Джак първо да придобие обща представа за нещата.

Дейвид си погледна часовника.

— Добре де, колко време смяташ, че ще отнеме това? Защото мисля, че имаме…

— Казах, че първо ще го разведа, за Бога! — почти изръмжа Рики.

Изненадах се. Никога не го бях виждал да губи самообладание. Другите двама обаче очевидно бяха.

— Добре, добре, Рики.

— Ти си шефът, Рики.

— Точно така, аз съм шефът — все още видимо разгневен, отвърна той. — И между другото, почивката ви свърши преди десет минути. Така че се връщайте на работа. — Рики надникна в съседната стая за почивка. — Къде са другите?

— Поправят охранителните сензори.

— Искаш да кажеш, че са навън, така ли?

— Не, не. В сервизното са. Боби смята, че проблемът със сензорите е в калибрацията.

— Страхотно. Някой сети ли се да съобщи на Винс?

— Не, защото повредата е в софтуера. Боби ще се погрижи за това.

В този момент мобифонът ми изпиука. Изненадано го извадих от джоба си. Обърнах се към другите.

— Мобифоните работят ли?

— Да, в обхват сме — потвърди Рики и продължи да спори с Дейвид и Роузи.

Излязох в коридора и отворих съобщенията си. Имах само едно, от болницата. За Джулия. „Разбрахме, че сте съпруг на г-жа Форман. Моля, обадете ни се колкото може по-скоро.“ Следваше телефонният номер на някой си доктор Рана. Незабавно го набрах.

Централата ме свърза с интензивното отделение. Помолих да ми дадат доктор Рана и изчаках. После се представих:

— Обажда се Джак Форман, съпругът на Джулия Форман.

— А, да, господин Форман. — Приятен, мелодичен глас. — Благодаря, че се обаждате. Разбрах, че снощи сте придружили жена си до болницата. Нали? Значи знаете колко са сериозни нараняванията й или по-точно потенциалните й наранявания. Смятаме, че трябва да я подложим на пълен преглед за фрактура на шийните прешлени и таза.

— Да, вече ми го казаха снощи — отвърнах аз. — Има ли някакъв проблем?

— Да, има. Жена ви отказва да се подложи на лечение.

— Нима?

— Снощи ни позволи да й направим рентгенови снимки и да се погрижим за фрактурите на китката й. Обяснихме й, че рентгенът не ни позволява да видим всичко и че е много важно да й направим изследване с магнитен резонанс, но тя отказа.

— Защо?

— Заяви, че нямало нужда.

— Разбира се, че има — казах аз.

— Наистина има, господин Форман — потвърди Рана. — Не искам да ви плаша, но фрактурата на таза може да доведе до масивен кръвоизлив в корема и, хм, до смърт поради загуба на кръв. Това се случва изключително бързо и…

— Какво искате да направя?

— Да поговорите с нея.

— Разбира се. Дайте ми я.

— За съжаление в момента пак е в рентгенологията. Ще ни оставите ли номер, на който да ви открием? Например на мобифона ви? Добре. И още нещо, господин Форман. Не успяхме да получим психиатрична информация от жена ви.

— Защо?

— Тя отказа да отговаря на въпросите ни. Става дума за наркотици, психически разстройства, такива неща. Можете ли да ни осветлите в тази област?

— Ще опитам.

— Не искам да ви плаша, но поведението на жена ви е, хм, малко ирационално. На моменти почти изпада в самозаблуда.

— Напоследък Джулия е под огромно напрежение.

— Да, сигурен съм, че това също усложнява нещата — спокойно отвърна доктор Рана. — И е претърпяла тежко нараняване на главата, което трябва да изследваме. Не искам да ви плаша, но честно казано, мнението на психиатъра е, че жена ви страда от раздвоение на личността, пристрастеност към наркотици или и от двете.

— Разбирам.

— И естествено, такива въпроси логично възникват в контекста на злополуки само с един катастрофирал автомобил.

Искаше да каже, че може да е опит за самоубийство. Струваше ми се малко вероятно.

— Не ми е известно жена ми да взима наркотици — казах аз. — Но вече от няколко седмици и аз съм загрижен за поведението й.

Рики излезе в коридора и нетърпеливо застана до мен. Затиснах мобифона с длан.

— За Джулия е. — Той кимна и си погледна часовника. После повдигна вежди. Стори ми се странно, че ме кара да бързам, когато говоря с болницата за жена си — която бе негов непосредствен началник.

Лекарят известно време ме разпитва и аз се постарах да отговоря на въпросите му, ала всъщност не разполагах с никакви сведения, които можеха да са му от полза. Той каза, че ще съобщи на Джулия да ми се обади, когато се върне, и аз отговорих, че ще чакам. После затворих мобифона.

— Добре — рече Рики. — Извинявай, че те припирам, Джак, обаче нали разбираш, имам да ти показвам много неща.

— Има ли някакъв спешен проблем?

— Не знам. Възможно е.

Понечих да попитам какво иска да каже, но той вече бързо крачеше напред. Напуснахме жилищната част на сградата, минахме през поредната стъклена врата и продължихме по друга галерия. Забелязах, че е напълно херметизирана. В стъклените стени имаше дупчици, под които видях вакуумни помпи. Вече започвах да свиквам с постоянното съскане на климатиците.

По средата на коридора имаше стъклена врата. Трябваше да минем през нея един по един. Отново изпитах странното чувство, че съм в затвор и минавам през решетъчни портали.

Въпреки модерната техника и лъскавите стъклени стени, пак си беше затвор.