Майкъл Крайтън
Разкриване (3)

СРЯДА

Сутрешните навици му подействаха успокояващо: облече се бързо, докато слушате телевизионните новини, които бе усилил докрай, за да запълнят с шум притихналата къща. Тръгна с колата в шест и половина и спря до фурната в Бейнбридж да си купи закуска и капучино, преди да се качи на ферибота.

Когато фериботът потегли от Уинслоу, Сандърс седна близо до кърмата, за да не вижда приближаващия се Сиатъл. Потънал в мисли, той гледаше през прозореца сивите облаци, надвиснали над тъмните води на залива. Май пак щеше да вали.

— Лош ден, а? — обади се женски глас.

Сандърс вдигна очи и видя Мери-Ан Хънтър, хубава и дребничка. Стоеше с отпуснати ръце и го гледаше загрижено. Също живееше в Бейнбридж. Мъжът й беше морски биолог в университета. Двете със Сюзан бяха добри приятелки и често излизаха заедно да тичат за здраве. Но Сандърс почти не се засичаше с Мери-Ан на ферибота, защото тя обикновено тръгваше по-рано.

— Добро утро. Мери-Ан.

— Само не ми е ясно откъде са го взели — каза тя.

— За какво става дума? — не разбра Сандърс.

— Да не искаш да кажеш, че не си видял? Господи! Пишат за теб във вестниците. Том.

Тя му подаде сгънат под мишница вестник.

— Шегуваш се.

— Не. Кони Уолш пак напада.

Сандърс погледна първата страница, но не видя нищо. Започна бързо да разгръща по-нататък.

— В редакционните статии на втора страница е — обясни Мери-Ан. — Чети и плачи. Аз ще взема още кафе.

Тя се отдалечи, а Сандърс отвори вестника на втора страница.

КАК АЗ ВИЖДАМ НЕЩАТА

от Констънс Уолш

ГОСПОДИН СВИНСКИ В СЛУЖБАТА

Патриархатът блесна още веднъж с пълна сила. този път в една компютърна фирма, която ще нарека фирмата Х. В нея на висша ръководна длъжност е назначена блестяща и много компетентна жена. Но доста мъже във фирмата са готови на всичко, за да се отърват от нея.

Особено отмъстителен е един от тях, да го наречем господин Свински. Той не може да се примири с мисълта, че ще бъде подчинен на жена, и седмици наред води злостна кампания във фирмата, за да не допусне новото назначение. След провала си господин Свински прибягва към друг похват: обвинява новата си шефка, че го нападнала със сексуални намерения и едва не го изнасилила в своя кабинет. Наглата враждебност на твърденията му се равнява единствено на тяхната смехотворност. Някои от вас биха се запитали как е възможно една жена да изнасили мъж. Разбира се, отговорът е ясен: не е възможно. Изнасилването е престъпен акт на насилие. То се извършва от мъже. които потресаващо често прибягват до него, за да държат жените на място. Ето дълбоката истина за нашето общество и всички досегашни общества.

Жените от своя страна просто не потискат мъжете. Жените са беззащитни в мъжките ръце. А да се твърди, че една жена е изнасилила някого, е смехотворно. Но подобни мисли не тревожат господин Свински, който само се чуди как да очерни новата си началничка. Стигнал е дори дотам, че официално повдига обвинения в сексуален тормоз срещу нея!

Накратко, господин Свински притежава отвратителните навици на типичен патриарх. Както можете да се досетите, примери за това в живота му колкото щеш. Макар съпругата му да е известна адвокатка, той я принуждава да напусне работа и да се отдаде на дома и децата. В крайна сметка господин Свински не иска жена му да има своето място в деловия свят, където може да чуе за историите му с млади жени и прекомерно пиене. Вероятно се сеща. че и новата му шефка няма да одобри подобно поведение. Тя сигурно няма да допусне досегашните му системни закъснения за работа.

Затова господин Свински прибягва до подмолния си ход и кариерата в бизнеса на още една талантлива жена е несправедливо застрашена. Ще успее ли тя да удържи свинете в кочината на фирмата Х? Очаквайте още подробности.

— Господи! — възкликна Сандърс и зачете статията за втори път.

Хъинтър се върна с две мукавени чашки капучино и му подаде едната.

— Заповядай. Май имаш нужда.

— Откъде са разбрали? — попита Сандърс. Хънтър поклати глава.

— Не зная. Изглежда, че отвътре изтича информация.

— От кого обаче?

Сандърс разсъждаваше, че за да излезе материалът в днешния брой. някой трябва да е разказал случката към три-четири часй предния ден. Кой изобщо във фирмата е знаел тогава, че Сандърс се кани да повдигне официално обвинение?

— Нямам представа — каза Хънтър. — Ще поразпитам.

— А коя е Констънс Уолш?

— Не си ли чел нейни материали? Редовно пише редакционни бележки в „Поуст-Интелидженсър“ — обясни Хънтър. — Феминистката гледна точка, ей такива работи. — Тя поклати глава — Как е Сюзан? Търсих я сутринта, но у вас не вдигаше никой.

— Замина за няколко дни. С децата.

Хънтър замислено кимна.

— Може би е направила добре.

— Така решихме.

— Тя знае ли?

— Да.

— А вярно ли е? Наистина ли я обвиняваш в тормоз?

— Да.

— Боже!

— Да — повтори Сандърс и кимна.

Мери-Ан дълго седя до него, без да продума. Просто седеше. Накрая проговори:

— Отдавна те познавам. Дано всичко се оправи.

— Дано.

Последва още една дълга пауза, докато най-после Мери-Ан се дръпна от масата й се изправи.

— Ще се видим по-късно, Том.

— Доскоро, Мери-Ан.

Сандърс разбираше чувствата й. Бе изпитвал същото, когато обвиняваха в тормоз други хора от фирмата. Изведнъж се появяваше отчуждение. Независимо откога познаваш човека. Независимо дали сте приятели. Щом се повдигнеше обвинение, всички се отдръпваха. Защото всъщност никой не знаеше какво се е случило. Беше невъзможно да заемеш страна — дори когато става дума за приятел.

Гледаше я как се отдалечава — тънка, стегната фигурка в спортни дрехи, с кожено куфарче. Беше много нисичка Мъжете на ферибота изглеждаха грамадни около нея. Сандърс си спомни как веднъж Сюзан му обясни, че Мери-Ан решила да бяга за здраве, защото се бояла от изнасилване. „Просто ще ги надбягам“ — казата тя. Мъжете не знаели нищичко. Не познавали този страх.

Имаше обаче друг вид страх, който изпитваха само мъжете. Сандърс погледна статията във вестника с растящо и дълбоко неудобство. Ключовите думи и изрази го бодяха в очите: Отмъстителен… злостна… не може да се примири… нагла враждебност… изнасилване… престъпен акт… очерняне… истории с млади жени… прекомерно пиене… системни закъснения… несправедливо застрашена… свинете в кочината…

Характеристиките бяха нещо повече от неточни или неприятни. Бяха опасни. Както знаеше от случилото се с Джон Мастърс — история, която разтърси мнозина на ръководни места в Сиатъл.

Мастърс е петдесетгодишен, директор по маркетинга в „Микро Сим“. Стабилен човек, уважаван гражданин, женен от двайсет и пет години, с две деца — голямата дъщеря в колеж, малката в началните класове на гимназиалния курс. Малката започва да има неприятности в училище, успехът й се влошава и затова родителите я пращат на детски психолог. Психоложката изслушва дъщерята и заявява: „Знаеш ли, това е типичната история на дете, с което са блудствали. Случвало ли ти се е нещо такова в миналото?“ — „Ами — отвръща момичето, — няма нищо подобно.“ — „Помисли!“ — настоява психоложката.

Отначало момичето се съпротивлява, но психоложката упорства: „Помисли! Помъчи се да си спомниш!“ След известно време се появяват смътни спомени. Нищо определено, но сега психоложката вече си мисли, че сигурно има нещо гнило. Може би някога таткото е постъпил лошо.

Споделя подозренията си със съпругата След двайсет и пет години съвместен живот Мастърс и жена му се скарват. „Признай какви си ги вършил!“ — крещи тя.

Мастърс е изумен. Не може да повярва. Отрича всичко. „Лъжец! Махай се оттук!“ — казва съпругата и го изхвърля от дома.

По-голямата дъщеря взема самолета и се прибира от колежа. „Каква е тази лудост? — пита тя. — Знаеш, че татко не е направил нищо. Вразуми се!“ Но майката е вбесена. Дъщерята също. Веднъж започнали, нещата не могат да се спрат.

Според щатските закони психологът е длъжен да докладва всяко подозрение за блудство. Тя разказва за Мастърс пред щатските власти, които по закон са задължени да извършат разследване. Социална работничка разпитва дъщерята, съпругата и Мастърс, после семейния лекар и училищната медицинска сестра. Скоро историята се разчува.

Слухове за обвиненията достигат и до „Микро Сим“. Фирмата отстранява Мастърс от работа до изясняване на случая. Обясняват му, че не желаят репутацията им да бъде опетнена.

Животът на Мастърс се руши пред очите му. Малката му дъщеря не желае да разговаря с него. Жена му също. Той живее сам на квартира. Има финансови проблеми. Колегите го отбягват. Навсякъде го преследват укорителни погледи. Съветват го да си наеме адвокат. Толкова е объркан и разтърсен, че самият той има нужда от психиатрична помощ.

Адвокатът прави проучване и разкрива смущаващи подробности. Оказва се. че психоложката, която е повдигнала обвинението, разкрива блудство в повечето случаи. Докладвала е толкова много пъти, че щатските власти започват да я подозират в пристрастност, но са безсилни да направят каквото и да било — законът изисква разследване на всички сигнали. Натоварената със случая социална работничка е наказвана дисциплинарно за престараване при недоказани случаи. Общото мнение е, че тя е некомпетентна, но щатските власти не могат да я уволнят по обичайните мотиви.

Макар и да не е повдигнато официално, обвинението срещу Мастърс гласи, че е блудствал с дъщеря си през лятната ваканция след трети клас. Мастърс се замисля, осенява го едно хрумване. Изравя от шкафовете старите бележници и кален-дари. Оказва се, че цялото въпросно лято дъщеря му е прекарала на лагер в щата Мотана Когато се е върнала у дома през август, Мастърс е заминат в командировка в Германия и се връща чак след като дъщеря му започнала училище.

Изобщо не е виждал дъщеря си цялото лято.

Психиатърът намира за съществено обстоятелството, че твърденията на дъщеря му за блудство се отнасят до период, когато извършването му с било невъзможно. Изводът му е, че дъщерята се е чувствала самотна и възпроизвежда самотата си в измислен спомен за блудство. Мастърс разказва всичко на жена си и дъщеря си. Двете изслушват доказателствата, признават, че може би са сгрешили датата, но продължават да настояват, че блудство е имало.

Въпреки всичко фактите за онова далечно лято карат щатските власт да прекратят разследването. „Микро Сим“ възстановява Мастърс на работа. Но той вече е пропуснал доста шансове за повишение, над него тегне неясен облак от предразсъдъци. Кариерата му е непоправимо съсипана. Жена му така и не се примирява и подава молба за развод. Мастърс повече не се вижда с малката си дъщеря. Голямата се разкъсва между враждуващите семейни групи и с течение на времето се среща с баща си все по-рядко. Мастърс живее сам, бори се да оправи живота си, получава инфаркт и едва не умира. Успява да се възстанови, но вече се среща с малцина приятели, става мрачен, пропива се и дотяга на всички. Отбягват го. Никой не може да отговори на неизменния му въпрос: „Къде сбърках? Какво е трябвало да направя? Как можех да предотвратя случилото се?“

Отговор няма, защото, естествено, той но никакъв начин не би могъл да го предотврати. Поне в съвременната обстановка с наложилото се мнение, че мъжете са виновни за всичко, в което ги обвиняват.

Мъжете понякога обсъждат помежду си дали да не съдят жените за неверни обвинения. Говорят за обезщетение за нанесени шеги. Но всичко си остава дотук. Междувременно всички променят поведението си. Правилата са нови и всички мъже ги знаят.

Не се усмихвай на дете но улицата, освен ако не си заедно с жена си. Никога не докосвай непознато дете. Не оставай насаме с чуждо дете дори за миг. Ако дете те покани в стаята си, не влизай без друг възрастен, за предпочитане жена. Не си позволявай на гости да вземаш на колене малки момиченца Дори да протягат ръце, лекичко ги отмествай. Ако зърнеш голичко момче или момиче, веднага извърни поглед. Или най-добре си тръгни.

Разумно е да внимаваш и със собствените си деца, защото, ако бракът не потръгне, жена ти ще те обвини. Тогава досегашното ти поведение ще се разглежда в неблагоприятна светлина: „О, той беше такъв любящ баша, дори прекалено.“ Или: „Прекарваше много време с децата. Все си стоеше вкъщи…“

Този свят на правила и наказания бе напълно непознат на жените. Видеше ли разплакано дете на улицата, Сюзан го вземате на ръце. Правеше го автоматично, без да се замисли. Сандърс никога не би дръзнал да го стори. Поне сега.

Разбира се, промениха се и правилата в службата. Той познаваше мъже. които категорично отказваха да заминат в командировка с жена, да седнат до колежка в самолета или да идат да пийнат нещо с жена, без да присъства и трети човек. Сандърс смяташе, че подобна предпазливост е крайна, дори параноична. Сега обаче не беше толкова сигурен.

Сирената на ферибота го сепна и прекъсна мисълта му. Сандърс вдигна очи и видя черните купчини по кея Долман. Тъмните облаци продължаваха да вещаят дъждовно време. Той се изправи, закопча колана на шлифера и тръгна надолу да вземе колата си.

 

На път към залата за срещата с посредника Сандърс се отби за няколко минути в кабинета си да събере основната документация по устройството „Туинкъл“. Смяташе, че суфинта ще му потрябва. Изненадан, завари Джон Конли, който разговаряше със Синди. Беше осем и петнайсет.

— О, Том — каза Конли. — тъкмо се опитвах да уговоря среша с теб. Синди ми обясняваше, че си много зает и може би няма да се появиш в кабинета си почти през целия ден.

Сандърс погледна Синди. Лицето й беше напрегнато.

— Да — потвърди гой, — поне сутринта.

— Ще ти отнема само няколко минути. Сандърс го покани с ръка в кабинета. След като Конли влезе, затвори вратата.

— Очаквам утрешното съвещание с нашия управител Джон Мардън — подхвана Конли. — Сигурно и ти ще се изкажеш.

Сандърс кимна неопределено. Не беше чувал за никакво съвещание. А утрешният ден му се струваше безкрайно далеч. Трудно се съсредоточаваше върху думите на Конли.

— Разбира се, всички трябва да вземем отношение по точките от дневния ред — продължи Конли. — Мен особено ме тревожи Остин.

— Остин ли?

— Имам предвид продажбата на завода там.

— Ясно — каза Сандърс. — Значи наистина беше така.

— Както знаеш, още от самото начало Мередит Джонсън категорично подкрепи продажбата — заяви Конли. — Това беше една от първите й препоръки, когато подготвяхме сделката. Мардън се притеснява за приходите след сливането: сделката ще увеличи дълга, а не е лесно да се намерят финансови средства за развитие на високите технологии. Според Джонсън продажбата на завода в Остин ше намали задлъжнялостта. Аз обаче не се чувствам подготвен да преценя плюсовете и минусите на подобен ход. Ти на какво мнение си?

— За продажбата на завода в Остин ли?

— Да. Очевидно интерес проявяват и „Хитачи“ и „Моторола“. Затова е възможно продажбата да приключи бързо. Според мен точно това има предвид Мередит. Говорила ли е с теб?

— Не — каза Сандърс.

— Сигурно е много заета покрай новата работа — отбеляза Конли. като внимателно наблюдаваше Сандърс. — Какво мислиш за такава продажба?

— Не виждам належаща причина — отвърна Сандърс.

— Освен приходите другият й довод е, че производството на клетъчни телефони като цяло вече с навлязло в зрялата си фаза — допълни Конли. — Технологията е минала през етапа на експоненциалния растеж и вече се задържа. Големите печалби са минало. Отсега нататък ще има само постепенно неголямо увеличаване на продажбите, и то при все по-голяма жестока конкуренция от чужбина. Затова телефоните едва ли ще са основен източник на доходи в бъдеще. Разбира се, стои въпросът дали изобщо да бъдат произвеждани в Щатите. Голяма част от производството на „Диджи Ком“ вече е изнесено в други страни.

— Вярно — съгласи се Сандърс, — но това няма отношение към проблема. Първо, възможно е пазарът на клетъчни телефони да е наситен, но отрасълът като цяло — безжичните съобщения — се намира в началната си фаза. В бъдеще ще се появят голям брой безжични служебни мрежи и полеви връзки. Затова пазарът се разширява, макар и не в посока на телефоните. Второ, твърдя, че безжичните изделия ще запазят значението си за бъдещето на фирмата, а за да запазим конкурентноспособност, трябва да произвеждаме и да продаваме. Ето защо трябва да поддържаме тесни връзки с потребителите, да държим сметка на бъдещите им интереси. Не бих се изтеглил точно сега. Щом „Моторола“ и „Хитачи“ виждат перспектива, защо ние сме на обратното мнение? Трето, според мен имаме задължение — ако щеш, към обществото — да запазим високоплатените квалифицирани работни места в Съединените щати. Другите държави не изнасят в чужбина добрите работни места. Защо да го правим ние? Всяко от решенията ни за изнасяне на производства другаде се основава на конкретни съображения и аз лично се надявам, че ще почнем да ги изтегляме обратно. Защото производството в чужбина е свързано с редица скрити разходи. И най-важното, въпреки че тук сме съсредоточили главно развойната и внедрителската дейност, производството ни е необходимо. През последните двайсет години сме отстоявали най-силната си черта — единството между разработването на нови изделия и усвояването им в производството. Започнем ли да отделяме проектантите от производствениците, ще пострадат изделията. Ще ни лапне „Дженерал Мотърс“.

Сандърс спря. Последва кратко мълчание. Нямаше никакво намерение да говори толкова разгорещено: просто така се получи. Но Конли само кимна замислено.

— Значи смяташ, че продажбата на завода в Остин ще навреди на развойното звено.

— Несъмнено. В крайна сметка производството ни налага по-строга дисциплина.

Конли се размърда на стола.

— Как според теб гледа на тези въпроси Мередит Джонсън?

— Не зная.

— Нали разбираш, стигаме до другия проблем — поде Конли. — За преценката на ръководството. Откровено казано, чух недоволство от нейното назначение. В смисъл, че не е ясно доколко притежава необходимите знания и умения, за да ръководи техническо направление.

Сандърс разпери ръце.

— Смятам, че нямам какво да кажа.

— Не искам подобно нещо от теб — увери го Конли. — Доколкото знам. тя разчита на подкрепата на Гарвин.

— Да.

— Нямаме нищо против. Но знаеш накъде бия — каза Конли. — Класическият проблем при купуването на чужди фирми е, че фирмата купувач всъщност не разбира какво получава и убива кокошката, която снася златните яйца. Без да иска, но го прави. Излиза, че унищожава тъкмо онова, към което се е стремяла. Тревожа се да не би „Конли-Уайт“ да допусне подобна грешка.

— Аха

— Между нас да си остане. Ако на утрешното съвещание възникне този въпрос, ще изразиш ли същото мнение като сега?

— Срещу Джонсън ли? — Сандърс сви рамене. — Трудно ще бъде.

Мислеше си. че вероятно изобщо няма да присъства на съвещанието, но не можеше да го каже на Конли.

— Добре! — Конли протегна ръка — Благодаря за откровеността. — Понечи да си тръгне, но се завъртя и добави: — Последно. Ще бъде много хубаво, ако до утре сме наясно поне в общи линии за проблема с устройството „Туинкъл“.

— Зная — каза Сандърс. — Наистина работим по него.

— Добре.

Конли се обърна и си тръгна. Влезе Синди.

— Как си днес?

— Нервен.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Извади данните за устройството „Туинкъл“. Искам копия от всичко, което в понеделник вечер носих на Мередит Джонсън.

— На бюрото са.

Сандърс пое купчината папки. Отгоре имаше мачка касета

— Това какво е?

— Запис на видеовръзката с Артър от понеделник. Той сви рамене и пусна касетата в куфарчето си.

— Нещо друго? — попита Синди.

— Не. — Сандърс погледна часовника си. — Закъснявам.

— Стискам палци, Том — каза секретарката.

Той й благодари и излезе от кабинета.

 

Докато караше по натоварените сутрешни улици, Сандърс си мислеше за срещата с Конли, в която се изненада единствено от проницателността на младия адвокат. Поведението на Мередит изобщо не можеше да го учуди. Години наред Сандърс се бореше срещу олицетворявания от нея манталитет на бизнесшколите. Хората с дипломи оттам идваха във фирмата и си отиваха, докато накрая Сандърс стигна до окончателния извод, че в образованието им има основна грешка. В университета им бяха втълпили, че са подготвени да се справят с всичко. Но в действителност не съществуват общи управленски умения и похвати. В края на краищата има само конкретни проблеми в конкретни отрасли и с конкретни изпълнители. Прилагаш ли общи средства към конкретните проблеми, неминуемо ще се провалиш. Трябва да познаваш пазара, клиентите, ограниченията на производството и хората, с които работиш. Всичко това не се разбираше от само себе си. Мередит не проумяваше, че Дон Чери и Марк Луин се нуждаят от връзка с производството. А колко пъти бяха показвали на Сандърс някой прототип и той неизменно бе задават основния въпрос: изглежда чудесно, но ще може ли да се внедри в производството? Може ли да се произвежда качествено и бързо на изгодна цена? Понякога отговаряха утвърдително, друг път отрицателно. Без този въпрос се променяше цялата организация. И то не за добро.

Конли беше достатъчно умен, за да го разбира И достатъчно умен, за да бъде нащрек. Колко от онова, което Сандърс бе премълчал, беше известно на адвоката? Знаеше ли и за обвинението в сексуален тормоз? Не бе изключено.

Господи, Мередит искаше да продаде завода в Остин. Еди се оказа прав. Сандърс се замисли дали да му съобщи, но всъщност не можеше. Във всеки случай имаше по-неотложни тревоги. Стигна до отбивката за посредническия център „Магнусън“ и зави надясно. Опипа възела на вратовръзката, после намери място на паркинга.

 

Посредническият център „Магнусън“ се намираше в непосредствена близост до Сиатъл, на един хълм с изглед към града Представляваше три ниски сгради около просторен двор с фонтани и езерца Замисълът бе да се създаде спокойна и ведра обстановка, но Сандърс се чувстваше напрегнат, когато излезе от паркинга и намери Фернандес, която се разхождаше напред-назад.

— Видя ли днешния вестник? — попита го тя.

— Да.

— Не се ядосвай. Много лош тактически ход от тяхна страна — каза Фернандес. — Познаваш ли Кони Уолш?

— Не.

— Голяма мръсница! — отривисто изрече адвокатката. — Много неприятна и много способна. Очаквам обаче съдия Мърфи да заеме категорична позиция по въпроса по време на разговорите. И така, ето какво уговорих с Фил Блакбърн. Ще започнем с твоята версия за случилото се в понеделник вечерта. После Джонсън ще разкаже своята.

— Почакай. Защо аз да започвам пръв? — прекъсна я Сандърс. — В такъв случай тя ще има предимство, защото ще ме изслуша и…

— Искът е заведен от теб, значи си длъжен пръв да представиш позицията си. Струва ми се. че ще бъде в наша полза — успокои го Фернандес. — Така Джонсън ще говори последна, точно преди обяда. — Двамата тръгнаха към сградата. — Но запомни две неща. Първо, говори само истината. Каквото и да стане, казвай истината. Точно това, което помниш, дори да не звучи благоприятно за теб. Разбра ли?

— Разбрах.

— Второ, не си изпускай нервите. Нейният адвокат ще се опитва да те изкара от кожата и да те хване натясно. Не се поддавай. Ако се почувстваш обиден или изгубиш самообладание, помоли за пет минути почивка, за да се посъветваш с мен. Имаш право на прекъсване по всяко време. Ще излезем навън и ще се успокоиш. Каквото и да правиш, прави го спокойно, господин Сандърс.

— Ясно.

— Добре. — Фернандес отвори вратата. — Хайде сега на работа.

 

Заседателната зала беше с ламперия и оскъдна мебелировка. Сандърс видя полирана дървена маса с кана вода, чаши и няколко бележника. В ъгъла имаше странична масичка с кафе и чиния дребни сладки. Прозорците гледаха към малък двор с фонтан. Отвън долиташе тихото ромолене на вода.

Юристите на „Диджи Ком“ вече бяха в залата, от едната страна на масата. Фил Блакбърн, Мередит Джонсън, един адвокат на име Бен Хелър и още две адвокатки с намусени лица. Пред жените имаше дебели купчини ксерокопия на документи. Фернандес се представи на Мередит Джонсън. Двете се здрависаха. После Бен Хелър подаде ръка на Сандърс. Адвокатът беше жизнен пълен мъж с посребрени коси и гърлен глас. С големите си връзки в Сиатъл той приличаше на политик. Хелър представи двете жени, но Сандърс тутакси забрави имената им.

— Здравей, Том — обади се Мередит.

— Здрасти, Мередит.

Сандърс бе поразен колко красива изглежда тя. Беше облечена в син костюм и кремава блуза. С очилата и опънатата назад руса коса напомняше за хубава, но прилежна ученичка. Хелър потупа ръката й успокояващо, сякаш разговорът със Сандърс беше непоносимо изпитание.

Сандърс и Фернандес седнаха срещу Джонсън и Хелър. Всички извадиха документи и бележници. Последва неловка тишина, докато Хелър не се обърна към Фернандес:

— Какво стана с Кинг Пауър?

— Доволни сме — отвърна Фернандес.

— Определиха ли обезщетението?

— Следващата седмица, Бен.

— Колко искате?

— Два милиона.

— Два милиона!

— Сексуалният тормоз не е шега-работа, Бен. Обезщетенията растат бързо. В момента средното надхвърля един милион долара. Особено когато фирмата се държи толкова лошо.

В другия край на залата се отвори врата и влезе жена над петдесетте. Беше енергична, с изправена стойка, облечена в тъмносин костюм, почти същия като на Мередит.

— Добро утро! — поздрави тя. — Казвам се Барбара Мърфи. Моля обръщайте се към мен със „съдия Мърфи“ или „госпожа Мърфи“.

Тя обиколи залата, здрависа се с всеки поотделно, после седна на централно място край масата, отвори куфарчето и извади бележките си.

— Позволете ми да обясня основните правила на разговорите — започна съдия Мърфи. — Тук не е съд и не се води протокол. Призовавам всички да се придържат към цивилизован и учтив тон. Не сме се събрали, за да отправяме невероятни обвинения или да търсим вина. Целта ни е да установим характера на спора между страните и да намерим най-добрия начин за неговото решаване. Искам да предупредя всички, че твърденията и на двете страни са извънредно сериозни и могат да имат правни последици за всички. Приканвам ви да запазите поверителността на водените тук разговори. Особено строго ви предупреждавам да не обсъждате казаното тук с външни лица или с пресата Позволих си да разговарям като частно лице с господин Донейдио, главния редактор на „Поуст Интелидженсър“. във връзка с днешната статия на госпожа Уолш. Напомних му. че всички страни във „фирмата Х“ са частни лица и че госпожа Уолш е щатен служител на вестника. Съществува реална опасност от завеждане на дело срещу вестника за клевета. Останах с впечатлението, че господин Донейдио ме разбра добре. — Тя се наведе и се облегна на лакти върху масата. — И така. Страните са се споразумели, че пръв ще вземе думата господин Сандърс и след това ще му задава въпроси господин Хелър. После ще говори госпожа Джонсън, на която въпроси ще задава госпожа Фернандес. С оглед на времето само аз ще имам право да задавам въпроси по време на основните изложения и ще определя лимит за въпросите на адвокатите от двете страни. Нямам нищо против да се води дискусия, но ви моля за съдействие при изясняването на същината и съсредоточаването по темата. Има ли някакви въпроси, преди да започнем?

Никой не се обади.

— Добре. Да започваме тогава. Господин Сандърс, защо не ни разкажете какво се случи от ваша гледна точка?

 

Следващия половин час Сандърс говори спокойно. Започна от срещата си с Блакбърн, на която е научил, че Мередит ще бъде новият заместник-директор на фирмата. Предаде разговора с Мередит след нейната реч и предложението й да обсъдят устройството „Туинкъл“. Подробно обясни какво се е случило на срещата в шест часа.

Докато говореше, разбра защо предния ден Фернандес е настоявала той да повтаря разказа си отново и отново. Сега вече се изразяваше гладко и можеше без запъване да говори за пениси и влагалища. Въпреки всичко изпитанието бе голямо. Чувстваше се изтощен, когато обясни как е излязъл от стаята и се е сблъскал с чистачката.

После разказа за телефонния разговор с жена му, за подранилото заседание на другия ден, за последва1ия разговор с Блакбърн и решението му да подаде иск.

— Това е — завърши той.

Съдия Мърфи се обърна към него.

— Имам няколко въпроса, преди да продължим. Господин Сандърс, споменахте, че по време на срещата е имало вино.

— Да.

— Колко пихте според вас?

— Няма и чаша.

— А госпожа Джонсън? Как преценявате?

— Поне три чаши.

— Добре. — Съдинката се отбеляза нещо. — Господин Сандърс, имате ли трудов договор с фирмата?

— Да.

— Какво според вас се казва в договора за евентуално преместване или уволнение?

— Не могат да ме уволнят по свое усмотрение — обясни Сандърс. — Не знам как се уреждат преместванията. Искам обаче да подчертая, че за мен преместването е равносилно на уволнение…

— Разбрах това — прекъсна го Мърфи. — Питам ви за договора Господин Блакбърн?

— В договора се посочва „преместване без понижаване в ранг“ — поясни Блакбърн.

— Ясно. Значи въпросът е спорен. Добре. Да продължим. Господин Хелър! Ваш ред е да задавате въпроси на господин Сандърс.

Бен Хелър прибра книжата пред себе си и се изкашля.

— Господин Сандърс, искате ли почивка?

— Не, чувствам се добре.

— Чудесно. И така, господин Сандърс. Казахте, че когато в понеделник сутринта господин Блакбърн ви е съобщил за назначението на госпожа Джонсън, сте били изненадан.

— Да.

— Кой според вас трябваше да оглави направлението?

— Не знам. Всъщност си мислех, че е мой ред.

— Какво ви караше да смятате така?

— Просто предполагах.

— Някой във фирмата — господин Блакбърн или друг — навеждал ли ви е на мисълта, че ще получите подобно повишение?

— Не.

— Има ли писмен документ, в който ви се обещава новата работа?

— Не.

— Значи щом сте предполагали, сте изхождали от общото положение във фирмата, както сте го виждали.

— Да.

— Но не и въз основа на реални факти.

— Не.

— Добре. По-нататък. Казахте, че когато господин Блакбърн ви е обяснил за назначаването на госпожа Джонсън, той е добавил, че тя ще може да избира ръководителите на отдели по своя преценка, а вие сте отговорили, че това означава право на госпожа Джонсън да ви уволни. Правилно ли съм ви разбрат?

— Да, каза ми това.

— Квалифицира ли го по някакъв начин? Примерно поясни ли дали е вероятно да ви уволнят.

— Каза, че няма такава вероятност.

— Повярвахте ли му?

— Не знаех в какво да вярвам в онзи момент.

— Може ли да се разчита на преценките на господин Блакбърн по служебни въпроси?

— По правило да.

— Но във всеки случай господин Блакбърн е казал, че госпожа Джонсън има право да ви уволни.

— Да.

— Госпожа Джонсън споменавала ли ви е нещо подобно?

— Не.

— Никога ли не е правила изявление, което може да се тълкува като предложение в зависимост от вашето поведение, включително в интимна връзка?

— Не.

— Значи когато казвате; че по време на срещата с нея сте почувствали опасност за работата си, не изхождате от постъпки или думи на госпожа Джонсън.

— Не — отвърна Сандърс. — Но се усещаше.

— Вие смятате, че се е усещало.

— Да.

— Също както сте смятали, че е ваш ред за повишение, но сте се излъгали? На същия пост, който е получила госпожа Джонсън?

— Не ви разбирам.

— Просто отбелязвам — каза Хелър, — че възприятията са субективни и нямат тежестта на факти.

— Възразявам — намеси се Фернандес. — Възприятията на служителя се приемат за достоверни, в случай че разумните очаквания…

— Госпожо Фернандес — прекъсна я Мърфи, — господин Хелър не оспорва достоверността на възприятията на вашия довереник. Той поставя под въпрос тяхната точност.

— Но те, разбира се. са точни. Защото госпожа Джонсън е негов началник и ако реши. може да го уволни.

— Безспорно. Господин Хелър обаче пита дали господин Сандърс е склонен да храни безпочвени надежди. Въпросът ми се струва съвсем уместен.

— С цялото си уважение, ваша чест…

— Госпожо Фернандес — каза Мърфи, — събрали сме се да изясним спорния въпрос. Ще дам възможност на господин Хелър да продължи. Господин Хелър?

— Благодаря ви. ваша чест. Да обобщим, господин Сандърс: макар да сте смятали, че можете да бъдете уволнен, госпожа Джонсън по никакъв начин не е създавала у вас подобно впечатление, така ли е?

— Да.

— Нито господин Блакбърн?

— Не.

— Нито някой друг?

— Не.

— Добре. Сега да преминем към следващия въпрос. Как на срещата в шест часа се появи бутилка вино?

— Госпожа Джонсън каза, че ще намери вино.

— Вие не сте я молили.

— Не. Тя предложи.

— А каква беше вашата реакция?

— Не знам. — Сандърс сви рамене. — Никаква.

— Доволен ли останахте?

— Изобщо не съм мислил за това.

— Да го кажем с други думи, господин Сандърс. Чули сте, че привлекателна жена като госпожа Джонсън възнамерява да пийне с вас след работа, какво ви мина през ума тогава?

— Помислих си, че е най-добре да приема. Тя ми е шеф.

— Само това ли?

— Да.

— Споменахте ли пред някого, че искате да останете насаме с госпожа Джонсън в романтична обстановка? Изненадан. Сандърс се наведе напред.

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да. — Сандърс поклати глава. — Не разбирам за какво намеквате.

— Не е ли госпожа Джонсън ваша бивша любовница?

— Да.

— Не сте ли искали да възобновите интимната връзка?

— Не. Само се надявах че ще успеем да намерим начин за съвместна работа.

— Трудно ли е? Според мен би трябвало да е доста лесно да се сработите, след като в миналото сте се познавали толкова добре.

— Не е лесно. Доста неудобно е.

— Така ли? Защо?

— Ами просто така. Всъщност никога преди не съм работил с нея. Познавах я в съвсем различна среда и ми беше неудобно.

— Как завърши предишната ви връзка с госпожа Джонсън, господин Сандърс?

— Ами… просто се разделихме.

— Заедно ли живеехте тогава?

— Да. С обичайните приливи и отливи. Накрая просто не се получи. Затова се разделихме.

— Остана ли някаква горчивина?

— Не.

— Кой кого остави?

— Беше взаимно, доколкото помня.

— Кой поиска да се разделите?

— Струва ми се… Не помня точно. Май аз.

— Значи не е останало някакво неудобство или напрежение заради прекратяването на връзката преди десет години.

— Не.

— Сега обаче сте изпитали неудобство.

— Разбира се — потвърди Сандърс. — Понеже преди връзката ни беше различна от сегашната.

— Имате предвид, че сега госпожа Джонсън е ваш началник.

— Да.

— Не се ли ядосахте от назначаването й?

— Малко, струва ми се.

— Само малко ли? Или може би повече?

Фернандес се наведе и понечи да възрази. Мърфи я предупреди с поглед. Адвокатката подпря брадичка на юмруците си и замълча.

— Бях не само ядосан — обясни Сандърс. — Бях също разочарован, объркан и разтревожен.

— Излиза, че въпреки различните объркани чувства онази вечер определено не сте възнамерявали при никакви обстоятелства да правите секс с госпожа Джонсън.

— Не.

— Изобщо не ви мина през ума?

— Не.

Последва пауза. Хелър събра бележките си и вдигна поглед от тях.

— Вие сте женен, нали, господин Сандърс?

— Да.

— Обадихте ли се на жена си, за да й кажете, че вечерта ще бъдете на среща?

— Да.

— Обяснихте ли й с кого?

— Не.

— Защо?

— Жена ми малко ревнува от предишните ми приятелки. Не виждах никаква причина да я тревожа или разстройвам.

— Искате да кажете, че ако й бяхте съобщили за късната среща с госпожа Джонсън, жена ви е могла да си помисли, че възобновявате интимните си отношения.

— Не знам какво би могла да си помисли — отвърна Сандърс.

— Във всеки случай не сте й казали за госпожа Джонсън.

— Не.

— А какво й казахте?

— Че имам среща и ще закъснея.

— До колко?

— Казах й, че не е сигурно дали ще се прибера за вечеря.

— Ясно. Госпожа Джонсън предложи ли ви да вечеряте заедно?

— Не.

— Значи когато сте позвънили на жена си, сте предполагали, че срещата с госпожа Джонсън може да се проточи?

— Не — каза Сандърс. — Но не знаех колко точно ще продължи. А жена ми никак не обича да се обадя, да й кажа, че ще закъснея с един час. а после да позвъня отново и да уточня, че става дума за два часа. Дразни се. Предпочита просто да й кажа. че може да не се прибера за вечеря. Тогава не ме чака. а ако успея да се прибера по-рано. толкова по-добре.

— Значи това е обичайният ви подход към жена ви.

— Да.

— Нито необикновено.

— Не.

— С други думи. обикновено лъжете жена си какво става в службата, защото според вас тя не може да понесе истината

— Възразявам — обади се Фернандес. — Какво общо има това?

— Въобще не е така — продължи Сандърс ядосано.

— А как е, господин Сандърс?

— Вижте. Във всяко семейство нещата се уреждат по своему. Ние сме решили въпроса така. Избягваме разправиите, нищо повече. Става дума за разпределение на времето вкъщи, а не за лъжи.

— Няма ли обаче да се съгласите, че сте излъгали, когато сте премълчали пред жена си за вечерната среща с госпожа Джонсън?

— Възразявам — каза Фернандес.

— Смятам, че вече чухме достатъчно, господин Хелър — намеси се Мърфи.

— Ваша чест, опитвам се да покажа, че господин Сандърс е възнамеряват да иде на нещо като любовна срещаме госпожа Джонсън и цялото му поведение съответства на намерението. Също така, че по принцип се отнася към жените с презрение.

— Не го показахте, дори не подготвихте почвата, за да го покажете — отсече Мърфи. — Господин Сандърс изложи своите съображения и по липса на доказателства за противното ги приемам. Разполагате ли с такива доказателства?

— Не, ваша чест.

— Добре. Не забравяйте, че обидните и безпочвени квалификации не допринасят за взаимните ни усилия да намерим решение.

— Да, ваша чест.

— Нека всички да бъдат наясно: процедурата е потенциално опасна за всички страни — от гледна точка и на резултата, и на самото й протичане. В зависимост от решението госпожа Джонсън и господин Сандърс могат занапред да работят съвместно в едно или друго качество. Няма да позволя процедурата да отрови евентуалните им бъдещи отношения. Всяко по-нататъшно недоказано обвинение ще ме принуди да прекратя процедурата. Имате ли въпроси по току-що казаното?

Никой нямаше въпроси.

— Добре. Господин Хелър? Хелър се облегна.

— Нямам повече въпроси, ваша чест.

— Добре — каза съдия Мърфи. — Ще направим петминутна почивка и ще се съберем отново, за да чуем версията на госпожа Джонсън.

 

— Добре се справяш — каза Фернандес. — Много добре. Гласът ти беше силен. Говореше ясно и спокойно. Мърфи остана с отлични впечатления. Добре се справяш.

Двамата стояха отвън, до фонтаните на двора. Сандърс се чувстваше като боксьор между два рунда, който получава указания от треньора

— Как си? — попита го тя. — Умори ли се?

— Малко. Но няма страшно.

— Искаш ли кафе?

— Не, добре съм.

— Чудесно. Защото трудното тепърва предстои. Ще трябва да проявиш голяма сила, докато тя разказва своята версия. Няма да ти хареса това, което ще чуеш от нея. Важното обаче е да запазиш спокойствие.

— Ясно.

Фернандес сложи ръка на рамото му.

— Впрочем, само между нас ще си остане, как всъщност приключи връзката ви?

— Честно казано, не помня точно.

Фернандес го изгледа скептично.

— Но бе важно, разбира се…

— Беше преди близо десет години — отговори Сандърс. — Сякаш е било в предишен живот.

Скептичното изражение на адвокатката не се промени.

— Виж какво — поясни Сандърс. — Сега е третата седмица на юни. Как вървяха сърдечните ти дела през третата седмица на юни преди десет години? Можеш ли да ми кажеш?

Фернандес мълчеше намръщено.

— Беше ли омъжена? — подсказа й той.

— Не.

— Бяхте ли се запознали с бъдещия ти съпруг?

— Мм, чакай да видя… не… не преди… Май се запознахме… около година след това.

— Добре. Помниш ли с кого ходеше преди него? Фернандес мълчеше. Мислеше.

— Нешо, каквото и да е, между теб и приятеля ти през юни преди десет години?

Тя продължаваше да мълчи.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита я Сандърс. — Десет години са много време. Помня връзката с Мередит, но съм забравил подробностите от последните седмици. Не се сещам как точно приключи.

— Какво си спомняш? — Той сви рамене.

— Още караници, още крясъци. Продължавахме да живеем заедно, но някак започнахме да подреждаме деня си така, че да не се засичаме. Знаеш как става. Засичахме ли се, кавгите почваха. Накрая една вечер жестоко се скарахме, докато се готвехме да излезем. Някакво официално тържество на „Диджи Ком“. Помня, че трябваше да облека смокинг. Замерих я с копчетата за ръкавели и после не можех да ги намеря. Обикалях пода на четири крака и ги търсех. Но когато тръгнахме с колата за тържеството, вече се бяхме поуспокоили и заговорихме за раздяла. Нищо особено. Съвсем разумно. Просто така се получи. И при двамата. Никой не крещя. Накрая решихме, че е най-добре да скъсаме.

Фернандес го гледаше замислено.

— Това ли е всичко?

— Да — сви рамене Сандърс. — Само дето не стигнахме до тържеството.

Нещо прещрака в главата му. Двама души в кола, тръгнали на празненство. Нещо за мобифон. Облечени са официално, отиват на празненството, обаждат се по телефона и…

Не се сещаше. Неясният спомен не изплуваше.

Жената се обажда по мобифона, после… Следва нещо неловко…

— Том! — повика го Фернандес и го разтърси за рамото. — Време е. Готов ли си да се върнем в залата?

— Готов съм — потвърди той.

Докато вървяха по обратния път. към тях се приближи Хелър. Хвърли мазна усмивка към Сандърс, после се обърна към Фернандес.

— Госпожо адвокат, мисля си не е ли подходящ моментът да се споразумеем.

— Да се споразумеем ли? — с престорена изненада понита тя. — Защо?

— Ами нещата не вървят добре за вашия Довереник и…

— За моя довереник нещата вървят чудесно…

— Колкото повече продължава разследването, толкова по-неприятно и неловко ще е за него…

— Довереникът ми изобщо не се чувства така…

— И може би е в интерес на всички да прекратим сега. Фернандес се усмихна.

— Едва ли довереникът ми желае това, Бен, но ако имате предложение, разбира се, че ще го изслушаме.

— Да, имам.

— Добре.

Хелър се изкашля.

— Предвид сегашната основна заплата на Том и надбавките към нея. както и продължителния му трудов стаж във фирмата, сме готови да се съгласим на обезщетение в размер на няколко годишни заплати. Ще добавим известна сума, която да покрие вашия хонорар, други разходи по прекратяването на договора, разходите по търсене на нова работа и всички преки разходи по евентуалното преместване на семейството. Общо четиристотин хиляди долара. Струва ми се, че е повече от щедро.

— Ще видя какво мисли моят довереник — каза Фернандес, хвана Сандърс под ръка и го отведе настрани. — Е?

— Не — отсече той.

— Не бързай толкова — възрази адвокатката. — Предложението е доста разумно. Почти толкова ще получиш в съда. но без протакането и разноските.

— Не.

— Имаш ли насрещно предложение?

— Не. Да си гледа работата

— Според мен е добре да излезем с насрещно предложение.

— Майната му. Фернандес поклати глава.

— Прояви разум, а не гняв. Какво се надяваш да спечелиш от всичко това. Том? Не може да няма сума, на която да се съгласиш.

— Искам това. което ще получа при обособяването на акционерното дружество — каза Сандърс. — А то е някъде от пет до дванайсет милиона

— Според теб. Умозрителна преценка за бъдещи събития.

— Така ще бъде, повярвай ми. Фернандес го изгледа.

— Ще приемеш ли пет милиона сега?

— Да.

— Или друг вариант: предложената от него сума плюс акциите, които би получил при обособяването на дружеството. Сандърс се замисли.

— Да.

— Добре. Ще му кажа

Адвокатката прекоси двора и отиде при Хелър. Двамата поговориха накратко. След малко Хелър се завъртя и се отдалечи.

Фернандес се върна засмяна.

— Не се съгласи. Тръгнаха към залата.

— Но едно ще ти кажа: това е добър признак.

— Така ли?

— Да. Много добър признак е, че искат да се споразумеем преди показанията на Джонсън.

 

— С оглед на сливането — разказваше Мередит Джонсън — сметнах, че е важно в понеделник да проведа срещи с всички ръководители на отдели. — Говореше спокойно и бавно, оглеждаше поред всички присъстващи около масата Сандърс имаше чувството, че слуша доклад на началник. — Следобед се срещнах с Дон Чери, Марк Луин и Мери-Ан Хънтър. Но Том Сандърс ми каза, че е много зает, и попита дали можем да се срещнем към края на деня. По негова молба насрочих срещата за шест часа.

Сандърс беше смаян от наглостта, с която тя лъжеше. Знаеше, че Мередит ще се яви подготвена, но тя надмина всичките му очаквания.

— Том предложи също да пийнем по нещо. да поговорим за старите времена Това не е в моя стил. но приех. Особено много държах да установя добри отношения с него заради разочарованието му. че не е получил повишението, и заради предишната ни връзка. Исках служебните ни отношения да бъдат сърдечни. Да му откажа да пийнем по нещо ми се струваше… Не знам — надуто или пък сковано от моя страна Затова се съгласих. Том дойде в кабинета ми в шест часа. Пийнахме по чаша вино и обсъдихме проблемите с устройството „Туинкъл“. Но още от началото той подхвърляше забележки от личен характер, които ми се сториха неуместни — примерно за външния ми вид или пък колко често се сещат за предишната ни връзка. Споменаваше ми интимни случки от минатото и така нататък.

Негодница! Цялото тяло на Сандърс беше напрегнато, ръцете му свити в юмруци, челюстта — здраво стисната.

Фернандес се наклони и хвана китката на едната си ръка с другата

Мередит Джонсън продължаваше:

— Обадиха се Гарвин и други. По телефона говорех от бюрото си. После влезе секретарката и попита може ли да си тръгне по-рано, защото имала лични въпроси за уреждане. Разреших й. Тя излезе. Тъкмо тогава Том се приближи и изведнъж започна да ме целува.

Тя спря за миг и изгледа присъстващите. Не извърна очи, когато срещна погледа на Сандърс.

— Изненадах се от внезапната и неочаквана постъпка — каза Мередит, без да откъсва очи от Сандърс. — Отначало се помъчих да възразя и да замажа положението. Но Том е много по-едър от мен. Много по-силен. Дръпна ме на канапето, почна да се съблича, да дърпа и моите дрехи. Както можете да си представите, бях ужасена и уплашена Положението не можеше да се овладее и случката силно затрудняваше бъдещите ни служебни отношения. Да не говорим как се чувствах самата аз като жена. Имам предвид грубото нападение.

Сандърс я гледаше и отчаяно се мъчеше да потисне гнева си. Дочу шепота на Фернандес в ухото си: Дишай дълбоко. Пое въздух и бавно издиша. Чак сега осъзна, че дъхът му е секнал.

— Стараех се да омаловажа случката — продължи Мередит, — шегувах се, гледах да се измъкна. Опитвах се да му кажа: „Хайде, Том. по-добре да не го правим.“ Но той си го бе навил на пръста. Когато разкъса бельото ми и чух как се раздира платът, разбрах, че няма дипломатично отърваване. Трябваше да осъзная, че господин Сандърс ме изнасилва Изплаших се и се ядосах. Когато на дивана се отдръпна, за да извади пениса си и да проникне в мен, го ударих с коляно в слабините. Търкулна се на пода. После се изправи, аз също. Господин Сандърс беше разгневен, че го отблъсвам. Разкрещя се, удари ме и ме събори на пода. Помня, че му казах: „Не можеш да постъпиш така с мен“, но и аз вече бях вбесена и го нагрубих. Не мога обаче да си спомня точно неговите или своите думи. Той ми се нахвърли още веднъж, но аз вече държах обувките си в ръце и го ударих по гърдите с токовете, за да го отблъсна Като че разкъсах ризата му. Не съм сигурна. Толкова бях побесняла, че ми идеше да го убия. Положително съм го издрала. Помня как му изкрещях, че искам да го убия. Бях побесняла. Първият ден на новата работа, толкова голямо напрежение, имах желание да се справя както трябва и изведнъж… случва се това, което съсипа отношенията ни и щеше да създаде куп неприятности за всички във фирмата. Той излезе разгневен. След като си тръгна аз се размислих как да постъпя.

Мередит млъкна и разтърси глава, видимо развълнувана от преживяното.

— Как решихте да постъпите? — внимателно я попита Хелър.

— Никак не беше просто. Том е важен служител, не е лесно да се намери равностоен заместник. Освен това според мен не бе подходящо да се назначава друг точно в момента на сливането. Първото ми импулсивно желание беше да се помъча да забравя всичко. Нали и двамата сме големи хора. Лично аз се чувствах неудобно, но си помислих, че и той ще се почувства така. след като страстите му се охладят и размисли. Сметнах, че може би ще намерим начин да продължим по-нататък. В края на краищата е възможно да изпаднеш в неудобно положение. И да не му обърнеш внимание. Ето защо позвъних на домашния му телефон, за да му съобщя за променения час на съвещанието. Не се беше върнал, но поприказвахме много приятно с жена му. От разговора разбрах, че тя изобщо не знае за срещата на Том с мен или че се познаваме с него отпреди. Както и да е, казах й кога ще започне съвещанието и я помолих да предаде на Том. На следващия ден по време на съвещанието нещата не потръгнаха. Том закъсня и представи нова версия за устройството „Туинкъл“ — омаловажавате проблемите и ми противоречеше. Очевидно се стремеше да подкопае авторитета ми на служебно съвещание. Не можех да го допусна. Отидох право при Фил Блакбърн и му разказах всичко. Обясних, че не желая да повдигам официално обвинения, но недвусмислено заявих, че не мога да работя с Том и че се налага смяна. Фил обеща да поговори д Том. В крайна сметка беше решено да се опитаме да намерим изход чрез посредничество. — Мередит се облегна и сложи длани върху масата. — Това май е всичко. Да, всичко.

Тя изгледа един по един присъстващите — много хладнокръвно, с изключително самообладание.

Беше изиграна ролята си великолепно и това подейства на Сандърс по неочакван начин: той се почувства виновен. Струваше му се, че е извършил всичко, в което тя го обвиняваше. Изведнъж се засрами и навел глава, заби поглед в масата. Фернандес го изрита в кокалчетата с всички сили. Сандърс вдигна глава и премигна Адвокатката се мръщеше. Той се изправи. Съдия Мърфи се изкашля.

— Очевидно — започна тя — ние сме изправени пред две взаимно изключващи се версии. Госпожо Джонсън, имам само няколко въпроса, преди да продължим.

— Да, ваша чест!

— Вие сте привлекателна жена. Сигурна съм, че се е налагало да отблъсвате нежелани домогвания в службата. Мередит се усмихна.

— Да, ваша чест.

— Сигурна съм също, че сте придобили известни умения в тази насока.

— Да, ваша чест.

— Казахте, че сте знаели за напрежението, породено от предишната ви връзка с господин Сандърс. С оглед на това бих заключила, че една среща по обедно време, без вино, би била по-професионална, би допринесла за по-добър тон.

— Сега, като си мисля, съм убедена, че сте права — отговори Мередит. — Но тогава всичко се свързваше с разговорите за сливането. Всички бяхме много заети. Просто исках да проведа срещата с господин Сандърс преди съвещанието с „Кон-ли-Уайт“ на следващия ден. Не мислех за нищо друго. Само за графика

— Разбирам. И след като господин Сандърс излезе от кабинета ви. защо не се обадихте на господин Блакбърн или на друг във фирмата, за да разкажете за случката?

— Както казах, надявах се, че тя може да се забрави.

— Въпреки всичко описанието ви навежда на мисълта за сериозно нарушение на обичайното служебно поведение. Като опитен ръководител сигурно сте знаели, че няма никакви шансове за установяване на добри работни отношения с господин Сандърс. Според мен би трябвало незабавно да докладвате за случилото се. А от практическа гледна точка бих отсъдила, че за вас е най-добре да направите официално заявление във възможно най-кратък срок.

— Както казах, все още се надявах — смръщи се замислено Мередит. — Знаете ли, струва ми се… Чувствах се отговорна за Том. Като стар приятел не исках да бъда причината той да загуби работата си.

— От друга страна именно вие сте причината той да загуби работата си.

— Да Пак погледнато постфактум.

— Разбирам. Добре. Госпожо Фернандес?

— Благодаря, ваша чест. — Адвокатката обърна стола, за да гледа Джонсън в лицето. — Госпожо Джонсън, в подобна ситуация, когато всичко става насаме зад затворени врати, трябва да се помъчим да изясним страничните обстоятелства Затова ще ви задам няколко въпроса тъкмо за тях.

— Казахте, че когато сте уточнявали срещата, господин Сандърс ви е помолил за вино.

— Да.

— Откъде беше виното, което пихте онази вечер?

— Помолих секретарката да го купи.

— Това госпожа Рос ли е?

— Да.

— Отдавна ли работи при вас?

— Да.

— Дошла е с вас от Кюпъртино?

— Да.

— И е доверен служител.

— Да.

— Колко бутилки й заръчахте да купи?

— Не помня да съм казвала точна цифра.

— Добре. Колко бутилки донесе секретарката?

— Като че три.

— Три. А помолихте ли я да купи нещо друго?

— Какво например?

— Помолихте ли я да купи презервативи?

— Не.

— Знаете ли дали тя е купила презервативи?

— Не, нямам представа.

— Но всъщност е купила. От аптеката на Второ авеню.

— Е, ако е купувала презервативи, сигурно са били за нея — отвърна Мередит.

— Сещате ли се за някаква причина секретарката да твърди, че е купила презервативите за вас?

— Не — бавно отговори Джонсън. Обмисляше думите си. — Нямам представа.

— Момент — прекъсна ги Мърфи. — Госпожо Фернандес, твърдите ли, че секретарката наистина е заявила, че презервативите са купени за госпожа Джонсън?

— Да, ваша чест. Точно така.

— Имате ли свидетел?

— Да.

Седнал до Джонсън, Хелър потри долната си устна с пръст. Джонсън не реагира. Дори не трепна. Просто продължи да гледа втренчено Фернандес в очакване на следващия въпрос.

— Госпожо Джонсън, наредихте ли на секретарката да заключи вратата на кабинета, когато вътре бяхте двамата с господин Сандърс?

— Разбира се, че не.

— Известно ли ви е дали е заключила?

— Не.

— Можете ли да кажете защо според вас тя би могла да сподели с някого, че сте й наредили да заключи?

— Не.

— Госпожо Джонсън, срещата ви с господин Сандърс е била насрочена за шест часа. Имахте ли други ангажименти след това?

— Не. Срещата с него беше последна.

— Не е ли вярно, че сте имали среша в седем, която сте отменили?

— О. Да, вярно е. Имах среща със Стефани Каплан. Отмених я обаче, защото данните за разговора с нея нямаше да бъдат готови. Нямаше време за подготовка.

— Известно ли ви е, че секретарката ви е обяснила на госпожа Каплан, че срещата се отменя, защото другата ще продължи до късно?

— Нямам представа какво й е казала секретарката — отговори Мередит, проявявайки за пръв път нетърпеливост. — Прекалено много време отделихме на секретарката ми. Може би трябва да зададете тези въпроси на нея.

— Сигурно. Убедена съм, че може да се уреди. Добре. Сега да минем на друг въпрос. Господин Сандърс каза, че на излизане от кабинета ви е видял чистачка. Вие видяхте ли я?

— Не. Останах в кабинета и след като той си тръгна.

— Чистачката, Мариан Уолдън, твърди, че преди да излезе господин Сандърс, е чула караница. Твърди, че мъжки глас е казал: „Не искам. Не ми харесва“, а женски глас отвърнал: „Скапаняк, не можеш да ме оставиш така.“ Помните ли да сте казвали нещо подобно?

— Не, помня, че казах: „Не можеш да постъпваш така с мене.“

— Но не помните да сте казвали: „Не можеш да ме оставиш така.“

— Не.

— Госпожа Уолдън е убедена, сте го казали.

— Не знам какво си въобразява госпожа Уолдън, че е чула — отвърна Джонсън. — Вратата беше затворена през цялото време.

— Не говорехте ли прекалено силно?

— Не знам. Възможно е.

— Госпожа Уолдън твърди, че сте крещели. Господин Сандърс каза същото.

— Не знам.

— Добре. И така, госпожо Джонсън, казахте, че сте уведомили господин Блакбърн за невъзможността да работите по-нататък с господин Сандърс след злополучното съвещание във вторник сутринта, нали така?

— Да. Правилно.

Сандърс се наведе напред. Внезапно осъзна, че е пропуснал нещо, докато Мередит е разказвала своята версия. Беше толкова разстроен, че не е обърнал внимание на лъжата за времето на срещата й с Блакбърн. Защото Сандърс бе отишъл в кабинета на Блакбърн веднага след съвещанието и Блакбърн вече знаеше.

— Госпожо Джонсън, кога според вас отидохте при господин Блакбърн?

— Не знам точно. След съвещанието.

— Примерно?

— Около десет часа.

— Не беше ли.по-рано?

— Не.

Сандърс хвърли поглед на Блакбърн, който седеше сковано в края на масата и напрегнато хапеше устни. Фернандес продължи:

— Може ли да помоля господин Блакбърн да потвърди? Сигурно секретарката му записва срещите в дневник, ако му е трудно да помни точно.

Настъпи кратка пауза. Адвокатката загледа Блакбърн. — Не — обади се Мередит. — Обърках се. Исках да кажа, че говорих с Фил след първото съвещание, не след второто.

— Първото е онова, на което Сандърс не е присъствал? В осем часа.

— Да.

— Значи поведението на господин Сандърс на второто съвещание, когато той е влязъл в противоречие с вас, не може да е свързано с решението ви да разговаряте с господин Блакбърн. Защото още преди второто съвещание вече сте разговаряли с господин Блакбърн.

— Както ви обясних, обърках се.

— Нямам повече въпроси към този свидетел, ваша чест. Съдия Мърфи затвори бележника си. Изражението й беше каменно и непроницаемо. Тя погледна часовника си.

— Сега е единайсет и половина. Ще направим обедна почивка от два часа. Удължавам времето, за да могат адвокатите да анализират положението и да решат как страните ще продължат по-нататък. — Тя се изправи. — Освен това съм на разположение на всеки, който би желал да се срещне с мен по каквато и да било причина. Иначе ще се видим отново тук точно в един и половина. Приятен и ползотворен обяд.

Съдия Мърфи се обърна и излезе от залата.

Блакбърн се изправи и каза:

— Аз лично бих желал незабавно да се срещна с адвоката на отсрещната страна.

Сандърс погледна Фернандес. Тя се усмихна едва забележимо.

— На ваше разположение съм, господин Блакбърн — каза тя.

 

Тримата адвокати стояха до фонтана. Фернандес оживено разговаряше с Хелър, доближила глава до неговата Блакбърн беше на няколко крачки от тях с долепен до ухото клетъчен телефон. В дъното на двора Мередит Джонсън говореше по своя телефон и ядосано ръкомахаше.

Сандърс стоеше сам и ги наблюдаваше. Не се съмняваше, че Блакбърн иска споразумение. Фернандес беше разбила версията на Мередит Джонсън на пух и прах: бе доказала, че тя е наредила на секретарката си да купи вино, да донесе презервативи, да заключи вратата, когато Сандърс е вътре, и да отложи следващите срещи. Очевидно Мередит Джонсън не беше изненаданата от сексуално домогване шефка, на каквато се правеше. Беше се готвила за срещата цял следобед. Най-важната й реакция, ядното възклицание: „Не можеш да ме оставиш…“, беше чуто от чистачката Освен това бе излъгала за времето и подбудите си за разговора с Блакбърн.

Никой не можеше да се съмнява, че Мередит лъже. Сега единственият въпрос беше какво ще направят Блакбърн и „Диджи Ком“. Сандърс бе присъствал на достатъчно семинари за ръководители по въпросите на сексуалния тормоз, за да знае добре какви са задълженията на фирмата Те наистина нямаха избор.

Налагаше се да я уволнят.

Но как щяха да постъпят със Сандърс? Това беше съвсем отделен въпрос. Интуицията недвусмислено му подсказваше, че с повдигането на обвиненията е изгорил мостовете си във фирмата — никога вече нямаше да бъде добре приет. Сандърс бе застрелял любимото птиче на Гарвин и нямаше да има прошка

И така: нямаше да го допуснат обратно. Трябваше да му платят за довиждане.

— Вече уговарят раздялата, а?

Сандърс се обърна и видя Алън, единия от служителите на адвокатската кантора, които се занимаваха с разследването. Идваше откъм паркинга. Бе хвърлил един поглед на адвокатите, за да прецени положението.

— Така ми се струва — потвърди Сандърс. Алън присви очи и огледа адвокатите.

— Би трябвало. Джонсън има проблем. И той е известен на мнозина от фирмата. Особено на секретарката.

— Ти ли говори с нея вчера?

— Да. Хърб откри чистачката и записа отговорите й. А аз прекарах до късно с Бетси Рос. Тя е самотна в новия град. Прекалява с пиенето. Всичко съм записал на лента.

— Тя знае ли?

— Не е задължително — отговори Алън. — Законът не го забранява — Загледа се в адвокатите. — Сигурно Блакбърн е на нокти.

Приведена, Луиз-Фернандес прекоси двора с мрачно изражение.

— По дяволите! — изруга тя, когато приближи. — Какво стана? — попита Сандърс.

— Не са съгласни на споразумение. — поклати глава адвокатката.

— Не са съгласни ли?

— Точно така. Просто отричат всичко. Секретарката е купила вино? Било е за Сандърс. Донесла е презервативи? Били за нея. Секретарката твърди, че били за Джонсън? Тя е безнадеждна пияница. Думите на чистачката ли? Не знаела какво точно е чула, работело е радиото. И неизменният рефрен: „Нали знаеш, Луиз, това няма да мине пред съда.“ Желязната Бети междувременно е на телефона, върти цялата работа Нарежда на всички как да постъпват. — Фернандес пак изруга. — Трябва да ти кажа, че точно такива идиотщини дрънкат мъжете. Гледат те право в очите и казват: „Нищо подобно не се е случило. Няма такова нещо. Не можеш да докажеш.“ Побеснявам! По дяволите!

— По-добре хапни нещо, Луиз — каза Алън и после се обърна към Сандърс: — Понякога забравя да обядва

— Аха, добре. Разбира се. Да обядваме! — Тръгнаха към паркинга. Адвокатката вървеше бързо, клатейки глава — Не проумявам как е възможно да се инатят. Защото знам — прочетох в очите на съдия Мърфи, — че според нея няма да има следобедно заседание. Изслуша фактите и отсъди, че всичко е приключило. И аз си мислех така Сега обаче се оказва, че съвсем не му се вижда краят. Блакбърн и Хелър не помръдват и на милиметър. Не скланят на споразумение. Всъщност ни приканват да заведем съдебно дело.

— Значи ще заведем — сви рамене Сандърс.

— За нищо на света — възрази Фернандес. — Не сега. Точно от това се боях. Те имат големи възможности за разлика от нас. Връщаме се в изходно положение. Освен това разполагат с три години да обработят секретарката, чистачката и всичко останало, което успеем да открием. Трябва да ти кажа, че след три години няма да можем дори да намерим секретарката.

— Нали имаме запис на нейните…

— Но ще се наложи да даде показания и в съда. Повярвай ми, това никога няма да се случи. Разбираш ли, „Диджи Ком“ много държи на репутацията си. Докажем ли, че фирмата не е реагирала своевременно и адекватно на сигналите за Джонсън, ще трябва да плати огромни обезщетения. Миналия месец гледаха подобно дело в Калифорния — деветнайсет милиона и четиристотин хиляди долара за ищеца. Заради този риск съм убедена: секретарката ще бъде неоткриваема. Ще си почива в Коста Рика до края на живота си.

— Какво ще правим? — попита Сандърс.

— За добро или за лошо вече сме се хванали. Възприехме тази линия на поведение и трябва да продължим. Трябва някак да ги накараме да се споразумеем. Ще ни е нужно обаче още нещо. Имаш ли друго?

— Не, нищо — поклати глава Сандърс.

— По дяволите! — каза Фернандес. — Какво става? Мислех си, че „Диджи Ком“ се тревожи да не би обвиненията да се разчуят преди сливането. Според мен проблемът беше в разгласяването.

Сандърс кимна.

— И аз си мислех така.

— Значи има нещо, което ни убягва. Защото Хелър и Блакбърн се държат така, сякаш изобщо не им пука какво ще предприемем. Защо?

Покрай тях мина едър мъж с мустаци, натоварен с куп документи. Приличаше на ченге.

— Кой е този? — попита Фернандес.

— За — пръв път го виждам.

— Търсят някого по телефона Мъчат се да намерят някого. Затова питам.

Сандърс сви рамене.

— Какво ще правим сега?

— Ще обядваме — обади се Алън.

— Правилно. Да обядваме — съгласи се Фернандес — и да зарежем цялата история за мъничко.

В този миг на Сандърс му проблесна една мисъл: „Зарежи този телефон.“ Изскочи съвсем ненадейно, като команда

Зарежи този телефон.

Както вървеше до него, Фернандес въздъхна.

— Можем да задълбаем по някои въпроси. Не всичко е загубено. При теб има още нещичко, нали, Алън?

— Разбира се — отвърна той, — тепърва започваме. Не сме стигнали още до съпруга на Джонсън или до предишния й работодател. Ще обръщаме камъните, за да видим какво ще изпълзи отдолу.

Зарежи този телефон.

— Ще звънна в службата — каза Сандърс и извади клетъчния телефон, за да се обади на Синди.

Заръмя. Тримата стигнаха при колите на паркинга

— Кой ще кара? — попита Фернандес.

— Аз — каза Алън.

Отидоха при неговата кола, обикновен форд; Алън отвори вратите и Фернандес понечи да се качи.

— Мислех си, че днес на обяд ще имаме тържество — отбеляза тя.

Тържество…

Сандърс изгледа през мокрото от дъжда стъкло адвокатката, която седна отпред. Притиснал телефона до ухото си, чакаше връзка със Синди. Изпита облекчение, че телефонът работи. От онази вечер в понеделник, когато излезе от строя, Сандърс го гледаше с недоверие. Сега обаче всичко изглеждаше наред. Явно нямаше повреда

Двамата отиват на тържество, тя се обажда по клетъчния телефон. От колата…

Зарежи този телефон.

— Кабинетът на господин Сандърс — долетя гласът на Синди.

След като набира номера, се включва телефонен секретар. Тя оставя съобщение. После затваря слушалката.

— Ало! Кабинетът на господин Сандърс. Ало?

— Синди, аз съм.

— О, здрасти, Том! — Тонът й все още беше сдържан.

— Някакви съобщения? — попита той.

— Мм, да, чакай да проверя. Обади се Артър от Куала Лумпур, пита дали са пристигнали устройствата. Проверих при хората на Дон Чери — там са. Работят по тях. Позвъни също Еди от Остин, изглеждаше разтревожен. И още едно обаждане, от Джон Левин. Търси те и вчера. Каза, че било важно.

Левин беше в ръководството на фирмата, която доставяше твърдите устройства. Каквото и да си беше наумил, можеше да почака.

— Добре. Благодаря ти, Синди.

— Ще се връщаш ли днес на работа? Много хора питат.

— Не знам.

— Обади се Джон Конли от „Конли-Уайт“. Искаше да се срещнете в четири.

— Не знам. Ще видим. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре.

Секретарката затвори. Чу се звук като при набиране на номер.

И после тя затваря слушалката.

Случката се бе загнездила в съзнанието му. Двама души в кола. Отиват на тържество. Кой му я бе разказал? За какво точно ставаше дума?

На път за тържеството Адел се обадила от колата и после затворила слушалката.

Сандърс щракна с пръсти. Ами да! Адел! Двамата в колата бяха Марк и Адел Луин. Беше им се случило нещо доста неприятно. Сандърс започваше да си припомня.

Адел позвънила на някого, включил се телефонният секретар. Тя оставила съобщение и затворила. После двамата с Марк заприказвали в колата за човека, на когото Адел се обадила. Петнайсет минути сипали шеги и нелюбезни реплики по негов адрес. После много се сконфузили…

— Докога ще висиш на дъжда? — попита Фернандес.

Сандърс не отговори. Бавно смъкна слушалката от ухото си. Прозорчето и клавиатурата светеха в яркозелено. Мощността беше наред. Той погледна мобифона и зачака. След няколко секунди апаратът изщрака и прозорчето угасна. Такива бяха телефоните от новото поколение — изключваха автоматично, за да пестят батериите. Ако петнайсет секунди не използваш апарата или не натискаш бутоните, той сам изключва, за да не се изтощи батерията

И все пак телефонът му беше замлъкнал в кабинета на Мередит.

Защо?

Зарежи този телефон.

Защо мобифонът му не се беше самоизключил? Какво ли беше обяснението? Механичен проблем — някой бутон е заял и е задържал апарата включен. Повредил ли се е при падането, когато Мередит го целуна за пръв път. Слаба батерия, защото е забравил да я зареди предната вечер.

Не, реши Сандърс. Апаратът беше надежден. Нямаше механична повреда Беше зареден.

Телефонът бе в изправност.

Петнайсет минути сипали шеги и нелюбезни реплики.

Мисълта му трескаво заработи, в паметта му изплуваха откъслеци от разговора.

— Слушай, защо не ми се обади снощи?

— Обадих се, Марк.

Сандърс беше сигурен, че е позвънил на Марк Луин от кабинета на Мередит. Застанал на паркинга под дъжда, той пак натисна върху клавиатурата първите три букви от името му: Л-У-И. Телефонът пак включи, на екранчето светнаха името ЛУИН и домашният му телефон.

— Нямаше съобщение, когато се прибрах у дома.

— Оставих го на телефонния ти секретар около шест и петнайсет.

— Нямаше съобщение.

Сандърс беше сигурен, че се е обаждал на Луин и е оставил съобщение на телефонния секретар. Помнеше мъжкия глас със стандартната покана: „Моля оставете съобщението, след като чуете сигнала.“

С телефона в ръка, загледан в номера на Луин, Сандърс натисна копчето за набиране. Миг по-късно се включи телефонният секретар. Прозвуча женски глас: „Здравейте, обаждате се в дома на Марк и Адел. В момента не можем да разговаряме, но ако оставите съобщение, ще ви позвъним.“ Бииип.

Различен текст.

Явно онази вечер не се бе обадил на Марк Луин.

Което означаваше едно: не беше натиснал правилно комбинацията от първите три букви на името му. От притеснение в кабинета на Мередит бе набра! друго и беше попаднал на друг телефонен секретар.

И телефонът му бе замлъкнал.

Защото…

Зарежи този телефон.

— Господи! — възкликна Сандърс. Изведнъж му просветна. Знаеше точно какво се е случило. А то означаваше, че има шанс…

— Том, добре ли си? — попита го Фернандес.

— Да — отвърна той. — Изчакайте само минутка. Струва ми се, че попаднах на нещо важно.

Не беше набрал комбинацията Л-У-И.

Беше натиснал други букви. Може би нещо сходно, със същата първа буква. Избра напосоки Л-У-Е. Екранът не реагира — в паметта не се съхраняваше телефонен номер с подобен код. Л-Е-И. Нищо. Л-Е-В.

Ура!

На екранчето светна: ЛЕВИН.

И телефонният номер на Джон Левин.

Онази вечер Сандърс бе позвънил на телефонния секретар на Джон Левин.

Обажда се Джон Левин. Каза, че е важно.

„Има си хас“, помисли Сандърс.

С внезапна яснота си спомни точната последователност на събитията в кабинета на Мередит. Той говореше по телефона, тя му каза: „Зарежи този телефон“, натисна ръката му надолу и започна да го целува. Сандърс изпусна апарата на перваза, докато се целуваха, и го остави там.

По-късно, на излизане от кабинета на Мередит, прибра мобифона от перваза, но апаратът вече бе замлъкнал. Това означаваше, че е бил включен почти цял час. През цялото време, докато Сандърс е бил с Мередит.

В колата Адел приключва разговора, оставя слушалката върху вилката. Забравя да натисне бутона КРАЙ, затова линията не прекъсва и телефонният секретар записва целия им разговор. Петнайсет минути подмятания и лични коментари, всичко се записва на телефонния секретар.

Телефонът на Сандърс бе замлъкнал, понеже батериите са се изтощили. Целият разговор е бил записан.

Когато стоеше на паркинга, Сандърс бързо набра телефона на Джон Левин. Фернандес слезе от колата и се приближи.

— Какво става? — попита тя. — Ще ходим ли все пак да обядваме?

— Само за минута.

Номерът беше набран. Чу се щракване, после мъжки глас:

— Джон Левин.

— Джон, обажда се Том Сандърс.

— Хей, здрасти, Том, приятелче! — Левин избухна в смях. — Ама че работа! Май здраво си го ударил на секс тези дни! Казвам ти, Том, свят ми се изви.

— Записано ли е? — попита Сандърс.

— И още как! Във вторник сутринта отидох да проверя съобщенията и — честно ти казвам — продължи половин час, значи…

— Джон…

— Който разправя, че да си женен е скучно…

— Джон. Слушай. Запази ли го? Последва пауза. Левин спря да се смее.

— Том, да не ме мислиш за перверзник? Разбира се, че го запазих. Пуснах го на цялата служба. Страшно им хареса!

— Джон. Сериозно ти говоря. Левин въздъхна.

— Да. Запазих го. Стори ми се, че може да си имаш главоболия и… Не зная. Както и да е, запазих го.

— Добре. Къде е?

— Тук на бюрото ми — отвърна Левин.

— Джон, трябва ми лентата. Сега слушай внимателно: виж какво искам да направиш.

 

Вече в колата, Фернандес подхвърли:

— Чакам.

— Има запис на цялата среща с Мередит. Всичко е на лента — обясни Сандърс.

— Как?

— Случайно. Оставях съобщение на телефонен секретар и когато Мередит почна да ме целува, пуснах слушалката, но не натиснах бутона за прекъсване на разговора. Затова апаратът е останал включен на телефонния секретар, който е записал всяка думичка.

— Страхотно! — извика Алън и тупна волана.

— Аудиокасета ли е? — попита Фернандес.

— Да.

— Качеството добро ли е?

— Не зная. Ще видим. Джон ще го донесе на обяд. Фернандес потри ръце.

— Вече се чувствам по-добре.

— Така ли?

— Да Защото, ако записът става за нещо, ще ги побъркаме.

 

Жизнерадостен и цветущ, Джон Левин отмести чинията и пресуши последните капки бира.

— Ей на това му викам ядене. Прекрасна камбала.

Левин тежеше над сто килограма и коремът му опираше в ръба на масата.

Седяха в едно сепаре в задната зала на „Маккормик и Шмик“ на Първо авеню. Ресторантът беше шумен, претъпкан от делови хора, дошли да хапнат в обедната почивка Фернандес притискаше до ушите си слушалките на уокмена. Повече от половин час слушаше напрегнато и си водеше бележки върху жълтия адвокатски тефтер, без да докосва яденето. Накрая се изправи.

— Трябва да се обадя по телефона. Левин погледна чинията й.

— Мм… искате ли това?

Адвокатката поклати глава и се отдалечи. Левин се ухили.

— Няма да го хвърляме, щом не го иска — каза той, придърпа чинията и почна да яде. — Том, май си затънал здравата, а?

— До гуша — призна Сандърс, който бъркаше капучиното. Не можеше да сложи и хапка в устата си. Загледа се как Левин унищожава лакомо картофеното пюре.

— И аз така си мислех — вметна той. — Джак Кери от „Алдъс“ ми се обади тази сутрин и каза, че съдиш фирмата, защото си отказал на някаква жена.

— Кери е тъпак.

— От най-големите — съгласи се Левин. — Няма спор. Но какво можеш да направиш? След сутрешната статия на Кони Уолш всички се мъчат да отгатнат кой е господин Свински. — Левин наблъска още една грамадна хапка в устата си. — Откъде обаче е научила историята? Наш тя я разтръби?

— Може би си й казал ти, Джон.

— Шегуваш ли се? — изненада се Левин.

— Имал си записа. Левин се намръщи.

— Стига, Том, ще се ядосам. — Той поклати глава. — Не, ако ме питаш мен, разказала й е жена.

— Но коя знае? Само Мередит, а тя не би се разприказвала

— На бас се хващам, че е жена — не отстъпваше Левин. — Ако успееш някога да разбереш името… в което се съмнявам. — Той продължи да дъвче замислено. — Рибата меч е малко жилава. Дачи да кажем на сервитьора? — Той се огледа из ресторанта: — Ей, Том.

— Да?

— Един човек стои там и пристъпва от крак на крак. Струва ми се, че го познаваш.

Сандърс погледна през рамо. До бара стоеше Боб Гарвин и го гледаше очаквателно. Фил Блакбърн надничаше на няколко крачки зад него.

— Извинете — каза Сандърс и стана от масата.

 

Гарвин се здрависа със Сандърс.

— Том, радвам се да те видя. Как издържаш на всичко това?

— Ами как, нормално — отговори Сандърс.

— Добре, добре. — Гарвин бащински сложи ръка на рамото на Сандърс. — Приятно ми е да те видя отново.

— И на мен, Боб.

— Тук в ъгъла има едно тихо местенце — продължи Гарвин. — Помолих ги да ни сервират калучино. Ще поговорим една-две минути. Става ли?

— Добре — съгласи се Сандърс.

Беше свикнал Гарвин да е невъзпитан и разгневен. Това, че сега е толкова предпазлив и любезен, го накара да е нащрек.

Седнаха в края на бара. Гарвин се намести на стола с лице към Сандърс.

— Е, Том. Отдавна се знаем двамата с теб.

— Така е.

— Онези проклети командировки до Сеул, отвратителната храна, изтръпналият от седене задник. Помниш ли?

— Да.

— Хубави времена бяха — каза Гарвин, втренчен в Сандърс. Както и да е, Том, добре се познаваме и няма да те будалкам. Ще сложа картите на масата. Имаме проблем и трябва да го решим, преди да загазим всички. Искам да те помоля да прецениш много внимателно как ще постъпим оттук нататък.

— Какво значи това?

— Обмисли въпроса от всички страни.

— И колко са те?

— Поне две — усмихна се Гарвин. — Виж, Том. Сигурно за никого не е тайна, че поддържам Мередит във фирмата. Винаги съм вярвал, че е талантлива и притежава управленска проницателност, каквато ни трябва в бъдеще. Досегашните й действия не са показвали друго. Знам, че и тя си има слабости, но е много надарена и аз я подкрепям.

— Аха…

— Сега в този случай… може би е вярно, че е допуснала грешка. Не зная.

Сандърс не каза нищо. Просто изчакваше, загледан в лицето на Гарвин, който убедително се правеше на откровен. Сандърс не се подведе.

— Всъщност да допуснем, че е сбъркала — продължи Гарвин. — Грешката е нейна.

— Така е — отсече Сандърс.

— Добре. Да предположим. Погрешна преценка, така да го наречем. Прекрачване на границите. Въпросът е в това, Том, че въпреки тази ситуация аз продължавам да я поддържам.

— Защо?

— Защото е жена.

— Какво общо има това?

— Ами жените по традиция не се издигат на ръководни длъжности в бизнеса, Том.

— Правилото не важи за Мередит — отбеляза Сандърс.

— И в крайна сметка тя е млада — добави Гарвин.

— Не чак толкова.

— Хайде де. Практически идва направо от колежа. Дипломирала се е само преди няколко години.

— Боб — прекъсна го Сандърс, — Мередит Джонсън е на трийсет и пет години. Изобщо не е дете.

Гарвин сякаш не го чу и го изгледа съчувствено.

— Том, разбирам разочарованието ти, че не те повишихме. Разбирам също, че според теб Мередит е допуснала грешка, като е подходила към теб по този начин.

— Тя не подходи, Боб, направо ми се нахвърли. Гарвин се подразни.

— Е, и ти не си дете.

— Прав си — съгласи се Сандърс, — но съм неин подчинен.

— Знам също, че тя много те уважава — продължи Гарвин и се намести на стола. — Както всички останали във фирмата, Том. Ти си от жизнено значение за нашето бъдеще. Знаеш го, както го знам и аз. Искам да запазя екипа. И все се връщам към мисълта, че трябва да даваме път на жените. Да ги толерираме.

— Не говорим обаче за жените въобще — каза Сандърс. — Говорим за една конкретна жена.

— Том…

— Ако на нейното място беше мъж, нямаше да ми приказваш за толериране. Щеше веднага да го уволниш и да го изхвърлиш като мръсен парцал.

— Вероятно.

— Тъкмо в това е проблемът.

— Не съм сигурен, че те разбирам, Том — каза Гарвин с предупредителен тон. Не обичаше да му противоречат. С годините фирмата трупаше богатство и преуспяваше и Гарвин постепенно свикна на почтителност. Сега пред пенсия очакваше послушание и съгласие. — Задължени сме да постигнем равноправие — заяви той.

— Чудесно. Но равноправието означава никакви пречки — каза Сандърс. — Равноправието означава еднакво отношение към всички. Към Мередит отношението е неравноправно, защото с нея няма да постъпиш така, както би постъпил с един мъж — да го уволниш.

Гарвин въздъхна.

— Щях да го направя, Том, ако случаят беше безспорен. Конкретната ситуация обаче е доста неясна.

Сандърс се поколеба дали да му каже за записа, но нещо го възпря. Само отбеляза:

— Според мен е ясна.

— Мненията винаги се разминават по такива въпроси — рече Гарвин и се облегна на бара. — Нали така? Винаги се разминават. Том! Слушай: какво чак толкова лошо е направила? Да гледаме на нещата такива, каквито са. Натиснала ти се е? Чудесно. Можел си да го приемеш за комплимент. В края на краищата е красива жена. Случват се и по-лоши неща. Една красива жена слага ръка на коляното ти. Можел си да кажеш:

— „Не, без мен.“ Можел си да излезеш от положението по много начини. Възрастен човек си. Но такава… отмъстителност. Том, трябва да ти кажа, че съм изненадан от теб.

— Боб, тя наруши закона — възрази Сандърс.

— Още не е доказано, нали? — вметна Гарвин. — Съдебните заседатели могат да разровят личния ти живот до дъно, ако толкова го искаш. Аз лично не бих желал. Не виждам също какво ще помогне, ако се стигне до съд. Никой няма да спечели.

— Накъде биеш?

— Ти не искаш да се стига до съд, Том. Гарвин присви очи — опасен признак.

— Защо мислиш така?

— Просто не искаш. — Гарвин пое дълбоко дъх. — Виж. Да изясним нещата. Говорих с Мередит. Тя е на същото мнение, че нещата се изплъзнаха от контрол.

— Аха…

— Сега и с теб говоря, защото се надявам, Том, че всичко ще се успокои и ще се върнем към предишното положение, моля те да ме чуеш добре — положението отпреди това злощастно недоразумение. Ти запазваш работата си, Мередит също. Двамата продължавате да работите заедно като цивилизовани възрастни хора. Ти вървиш напред, градиш фирмата, акционерното дружество се обособява и след година всички ще натрупат куп пари. Какво лошо има в това?

Сандърс изпита нещо като облекчение, усещането, че говори като нормален човек. Какво не би дал да избяга от адвокатите и напрежението през последните три дни. Мисълта за връщане към старото положение го успокояваше като топла вана.

— Виж, Том. Веднага след случката в понеделник вечер никой не разтръби нищо. Ти не се обади на никого. Мередит също. Според мен и двамата сте искали историята да се забрави. За нещастие последва недоразумението на следващия ден и се породи ненужен спор. Ако беше дошъл навреме за съвещанието, ако с Мередит отстоявахте едно и също мнение, нямаше да се случи нищо. Двамата щяхте да си работите заедно и случката щеше да си остане само между вас. А сега виж докъде стигнахме. Всъщност това е една голяма грешка Защо просто да не я забравим и да гледаме напред? И да забогатеем. Том? Какво лошо има в това?

— Нищо — най-накрая проговори Сандърс.

— Добре.

— Само че няма да стане — допълни Сандърс.

— Защо?

През ума му минаха десетки отговори. „Защото тя не е компетентна. Защото е хлъзгава като змия. Защото е въжеиграчка, мисли само за фасадата, а техническият отдел трябва да създаде изделието. Защото е лъжкиня. Защото нея уважавам. Защото пак ще го направи. Защото тя не ме уважава Защото не се отнасяш към мен честно. Защото ти е любимка. Защото предпочете нея пред мен. Защото…“

— Нещата стигнаха прекалено далеч — каза той. Гарвин го изгледа.

— Могат да се върнат назад.

— Не, Боб. Не могат.

Гарвин се наведе и сниши глас.

— Слушай, пикльо. Знам точно какво става. Взех те, когато още имаше жълто около устата. През цялото време ти помагах, давах ти възможности, лансирах те. А сега си решил да играеш непозволено? Прекрасно. Искаш да омажещ всичко? Зле ти се пише, леке такова.

Той се изправи.

— Боб, стане ли дума за Мередит Джонсън, губиш желание да говориш разумно.

— А, значи смяташ, че аз имам проблем с Мередит? — Гарвин се изсмя дрезгаво. — Слушай, Том: била ти е гадже, но е умна и самостоятелна, затова не си се справил. Побеснял си, когато те е оставила. И сега, след толкова години, искаш да си върнеш. Ето каква е работата. Няма нищо общо с етиката в деловите отношения, с нарушаването на закона, със сексуалния тормоз или някоя друга глупост. Подбудите ти са лични и дребнави. Пълен лайнар.

Гарвин тръгна да излиза от ресторанта и гневно профуча покрай Блакбърн, който за миг остана като втрещен, загледан в Сандърс, после забърза след шефа си.

 

Сандърс се запъти към масата си. Мина покрай едно сепаре с няколко души от „Майкро Софт“, включително двама известни тъпаци от програмирането на системи. Някой изгрухтя.

— Здрасти, господин Свински — тихо каза непознат глас.

— Грух! Грух!

— Не ти стана, а?

Сандърс направи няколко крачки, после се обърна.

— Хей, момчета — каза той, — поне не се навеждам и не хващам глезените си с ръце по късни срещи с… — и той изрече името на един от шефовете на програмирането в „Майкро Софт“.

Всички се заляха в бурен смях.

— Ха, ха!

— Господин Свински говори!

— Грух, грух!

— Всъщност какво правите тук, момчета? — попита ги Сандърс. — Да не би вазелинът в Редмънд да е свършил?

— Ха, ха!

— Свински е бесен!

Превиваха се от смях като гимназисти. На масата стоеше голяма кана бира. Единият се обади:

— Ако Мередит Джонсън смъкне гащи за мен, сигурно няма да викам полиция.

— Само това оставаше!

— Обслужваме с усмивка!

— Ама обвинител се извъди!

— Първо дамите!

— А така!

Удряха по масата и се смееха гръмогласно.

Сандърс се отдалечи.

 

Гарвин ядосано се разхождаше напред-назад по тротоара пред ресторанта. Блакбърн стоеше с телефон до ухото.

— Къде е проклетата кола? — попита Гарвин.

— Не зная, Боб.

— Казах му да чака.

— Знам, Боб. Мъча се да го намеря.

— Боже Господи, най-простите неща. Не можеш да накараш дори тия тъпаци, шофьорите, да си вършат работата.

— Сигурно е отишъл до тоалетната.

— Е, и какво? Цял ден ли ще се бави? Проклетият Сандърс. Вярваш ли му?

— Не, Боб.

— Просто не проумявам. Не иска да се споразумеем. А аз отстъпвам. Предлагам му да запази работата си, предлагам му акциите, предлагам му всичко. И той какво прави? Господи!

— Не е играч за екип, Боб.

— Прав си. Отказва да се спогодим. Трябва да го накараме да седне на масата и да разговаряме.

— Трябва, Боб.

— Не го разбира — каза Гарвин. — Това е проблемът.

— Историята се появи в сутрешните вестници. Сигурно не е плеснат с ръце от удоволствие.

— Не, не го разбира.

Гарвин пак започна да крачи.

— Ето я колата — каза Блакбърн и посочи надолу към улицата.

Към бях се приближаваше линкълнът.

— Най-после. Виж какво, Фил. Писна ми да си губя времето със Сандърс. Помъчихме се да сме любезни, не успяхме. Това е положението. Какво трябва да направим, за да се усети?

— Мислех си — отговори Блакбърн. — Какво прави Сандърс? Какво излиза? Хвърля кал по Мередит, нали?

— Така е, по дяволите.

— Не се поколеба да я очерни.

— Има си хас.

— Но това, което твърди за нея, не е вярно. Когато очерняш обаче, не е задължително да казваш истината. Просто хората трябва да ти повярват.

— Е, й?

— Значи може би трябва да изпита същото на свой гръб.

— Какво да изпита? За какво говориш?

Блакбърн замислено гледаше приближаващата се кола.

— Мисля, че Том е способен на насилие.

— Глупости — отряза Гарвин. — Познавам го от години. Кротък е като агънце.

— Не — възрази Блакбърн и потри носа си. — Не съм съгласен. Според мен е способен. В колежа е играл футбол, напорист е. Играе също във футболния отбор на фирмата, блъска наляво и надясно. У него има склонност към насилие. Такива са повечето мъже в края на краищата — склонни са към насилие.

— Какви ги дрънкаш?

— Трябва да признаеш, че е упражнил насилие спрямо Мередит — продължи Блакбърн. — Крещял е. Удрял я е. Блъснал я е. Секс и насилие. Мъж, изгубил самообладание. Той е много по-як от нея. Сложи ги двамата един до друг и виж разликата. Много по-едър. По-силен. С просто око се вижда, че е склонен към насилие и грубости. Приятната външност е само прикритие. Сандърс е от ония мъже, които си изливат злобата, като нападат беззащитни жени.

Гарвин мълчеше. Изгледа Блакбърн с присвити очи.

— Няма да мине.

— Според мен ще мине.

— Никой разумен човек няма да ти повярва.

— Все пак някой ще се хване — отвърна Блакбърн.

— Така ли? Кой е той?

— Някой — повтори Блакбърн.

Колата спря до тротоара. Гарвин отвори вратата.

— Както и да е, аз едно знам: трябва да го накараме да преговаря — каза той, преди да се качи. — Трябва да го натиснем, за да седне на масата и да се споразумеем.

— Мисля, че ще се уреди — отговори Блакбърн. Гарвин кимна.

— В твоите ръце е, Фил. Направи го на всяка цена. Той се качи в колата. Блакбърн го последва.

— Къде се мота досега? — изкрещя Гарвин на шофьора.

Вратата се тръшна. Автомобилът потегли.

 

Сандърс и Фернандес се върнаха с колата на Алън в центъра за посредничество. Адвокатката слушаше разказа на Сандърс за разговора с Гарвин и клатеше глава

— Не е трябвало да се срещаш с него насаме. Нямаше да се държи така, ако и аз бях там. Наистина ли ти каза, че на жените трябва да се отстъпва?

— Да.

— Много благородно от негова страна. Намерил е добродетелна причина да защити човек, упражнил сексуален тормоз. Хитър ход. Всички трябва да седят със скръстени ръце и да гледат как нарушава закона само защото е жена. Страхотно, няма що!

Думите й вдъхнаха увереност на Сандърс. Срещата с Гарвин го бе разтърсила. Знаеше, че Фернандес му говори, за да го успокои и насърчи, но въпреки всичко му действаше.

— Целият разговор е смехотворен — отбеляза Фернандес. И после те заплаши ли? Сандърс кимна.

— Не се тревожи. Само блъфира

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — увери го тя. — Празни приказки. Поне сега знаеш защо на мъжете им се разминава. Гарвин е изрецитирал познатите от години думи на всеки шеф: помисли от гледната точка на нападателя. Какво чак толкова е направил? Да не ровим в миналото. Всеки да си гледа работата. Пак ще бъдем едно голямо щастливо семейство.

— Невероятно — обади се Алън, който караше колата.

— Така е в наше време — каза Фернандес. — Тези приказки вече не минават. Впрочем на колко години е Гарвин?

— Почти на шейсет.

— Това обяснява нещата Блакбърн обаче трябва да му е казал, че няма да мине. Според закона Гарвин всъщност няма избор. Най-малкото трябва да премести Джонсън, не теб. А почти сигурно трябва да я уволни.

— Според мен няма да го направи — каза Сандърс.

— Разбира се, че няма да го направи.

— Тя е любимката му — отбеляза Сандърс.

— По-същественото е, че е заместник-директор на фирмата — уточни адвокатката, загледана през прозореца в пътя нагоре към центъра за посредничество. — Разбери, става дума единствено за власт. Сексуалният тормоз е свързан с властта, също както нежеланието на фирмата да реши проблема. Властта се самоотбранява Щом една жена се издигне в структурите на властта, те също започват да я защитават, както се случва и с мъжете. По същия начин не можеш да накараш един лекар да свидетелства срещу свой колега. Няма значение дали става дума за мъж или за жена Лекарите просто не свидетелстват едни срещу други. И толкоз. Шефовете на фирми не искат да разследват жалби срещу свои колеги, били те мъже или жени.

— Само дето жените не се издигат дотам.

— Да. Но нещата се променят. И жените могат да са несправедливи, точно както мъжете.

— Феминистки свине — вметна Алън.

— Хайде да не почваме — сряза го Фернандес.

— Кажи му данните — не отстъпи Алън.

— Какви данни? — заинтересува се Сандърс.

— Около пет процента от жалбите за сексуален тормоз се подават от мъже срещу жени. Броят им е относително малък. Но жените заемат едва пет процента от ръководните длъжности. Излиза, че жените и мъжете еднакво често подлагат подчинените си на сексуален тормоз. Колкото повече жени се издигат в службата, толкова повече расте процентът на мъжете, подали искове. Защото сексуалният тормоз е свързан с властта. Властта не е нито мъжка, нито женска. Който е седнал на шефското бюро, той има възможност да злоупотребява с властта си. Жените се възползват също толкова често, колкото мъжете. Пример за това е очарователната госпожа Джонсън, която големият шеф не иска да уволни.

— Гарвин казва, че не я уволнява, защото ситуацията е неясна.

— Според мен записът е повече от ясен — отсече Фернандес и се намръщи. — Спомена ли му за записа?

— Не.

— Добре. Тогава ще успеем да приключим до два часа. Алън стигна до паркинга и спря колата. Всички излязоха.

— Така — каза адвокатката. — Да видим какво сме направили с другите, които имат отношение към Мередит Джонсън. Остава предишният работодател…

— „Конрад Компютърс“. Правилно. Работим по нега

— Също предпоследният.

— „Симантек“.

— Да. Да не забравяме съпруга й…

— Имам разговор в „Ко Стар“.

— Ами историята с „Интернет“? „Приятелят“?

— Работим по него.

— Трябва да проверим училището, в което е учила Джонсън, и колежа „Васар“.

— Дадено.

— Важни са по-новите сведения. Съсредоточи се върху „Конрад“ и съпруга.

— Добре — каза Алън. — „Конрад“ ще създаде проблеми, защото доставя системи на правителството и на ЦРУ. Вече ми изпяха дежурната песен за политиката си на неутралност и не-разкриване на данни за бивши служители.

— Тогава да им се обади Хари. Бива го по небрежни препоръки. Може да ги поразтърси, ако продължат да упорстват.

— Добре. Сигурно ще се наложи.

Алън се върна в колата. Фернандес и Сандърс се запътиха към центъра за посредничество.

— Проверявате в предишните й местоработи ли? — попита той.

— Да. Другите фирми не обичат да дават уличаващи данни за бивши служители. Години наред не посочваха нищо освен датите на назначаване и напускане. Сега обаче съществува разпоредбата за така наречените „принудителни разкрития“ и „небрежност на препоръките“. Фирмите вече носят отговорност за неразкриване на проблеми с бивши служители. Затова можем да се опитаме да ги попритиснем. Но в крайна сметка е възможно да не получим необходимата ни уличаваща информация.

— Откъде знаеш, че разполагат с такава информация? Адвокатката се усмихна.

— Защото Джонсън по природа е склонна към сексуален тормоз. Такива хора не изменят поведението си. Никога не им е за пръв път.

— Значи смяташ, че го е правила и преди ли?

— Недей да се разочароваш толкова — каза Фернандес. — Ти какво си помисли? Че го е направила само защото си пада по теб? Обзалагам се, че не й е за пръв път. — Двамата минаха покрай фонтаните в двора и се запътиха към вратата на сградата. — А сега — обяви Фернандес — да идем да изядем госпожа Джонсън с парцалите.

 

Точно в един и половина съдия Мърфи влезе в залата. Огледа седемте смълчани присъстващи около масата и се намръщи.

— Срещнаха ли се адвокатите на страните?

— Да — отвърна Хелър.

— Какъв е резултатът? — попита Мърфи.

— Не успяхме да се споразумеем — пак се обади Хелър.

— Добре тогава. Да продължим работата — Тя седна и отвори бележника — Има ли някакви бележки по сутрешното заседание?

— Да, ваша чест — каза Фернандес. — Имам няколко допълнителни въпроса към госпожа Джонсън.

— Добре. Госпожо Джонсън? Мередит сложи очилата си.

— Всъщност, ваша чест, първо бих искала да направя изявление.

— Да го чуем.

— Мислех за сутрешното заседание — подхвана Джонсън бавно и натъртено — и за разказа на господин Сандърс за случката в понеделник вечер. Стори ми се, че става дума за истинско недоразумение.

— Разбирам — каза съдия Мърфи със съвършено равен тон и погледна Мередит. — Добре.

— Когато Том предложи да се срещнем в края на работното време, да пийнем вино и да побъбрим за миналото, може и несъзнателно да съм се отзовала по начин, какъвто той не е очаквал.

Съдия Мърфи не помръдна Всички седяха като попарени. В залата беше съвсем тихо.

— Според мен е по-точно да се каже, че приех буквално думите му и започнах да си представям… мм… романтично преживяване. Откровено казано, не отхвърлях подобна възможност. Преди години ние двамата с господин Сандърс имахме твърде страстна връзка, помнех я като много вълнуваща. Затова, струва ми се, е справедливо да кажа, че очаквах срещата с нетърпение и може би подсъзнателно съм се надявала, че няма да се ограничим с деловите въпроси.

Хелър и Блакбърн седяха от двете страни на Мередит с каменни изражения, без никаква реакция. Двете адвокатки също не реагираха Всичко е отработено предварително, осъзна Сандърс. Какво ставаше? Защо тя променяше версията си?

Джонсън се изкашля, после продължи със същия отсечен тон:

— Смятам за правилно да кажа, че съм участвала доброволно в цялата случка. Може би в даден момент съм станала прекалено открита за вкуса на господин Сандърс. Сигурно от вълнение съм престъпила границите на благоприличието и длъжността си във фирмата Според мен е възможно. Сериозно размислих и стигнах до извода, че моят спомен за случката и разказът на господин Сандърс си приличат много повече, отколкото допусках преди.

Последва дълго мълчание. Съдия Мърфи не каза нищо. Мередит Джонсън се намести на стола, свали очилата, после пак ги сложи.

— Госпожо Джонсън — проговори накрая Мърфи, — правилно ли съм ви разбрала, че сега сте съгласна с версията на господин Сандърс за случилото се в понеделник вечерта?

— В много отношения да. Вероятно в повечето.

Сандърс внезапно проумя какво е станало: те знаеха за записа.

Но откъде? Самият Сандърс бе научил едва преди два часа А Левин не беше в службата, защото бе обядвал с тях. Значи не им бе казал той. Откъде бяха научили?

— Освен това, госпожо Джонсън — продължи Мърфи. — съгласна ли сте с обвиненията на господин Сандърс в сексуален тормоз?

— В никакъв случай, ваша чест. Не.

— Тогава нищо не разбирам. Променихте версията си. Казвате, че вече в по-голямата част сте съгласна с разказа на господин Сандърс. Но не сте съгласна, че той има основание за претенции?

— Не, ваша чест. Както казах, според мен всичко е плод на недоразумение.

— Недоразумение — повтори Мърфи с невярващо изражение.

— Да, ваша чест. Недоразумение, в което господин Сандърс изигра много активна роля.

— Госпожо Джонсън, според господин Сандърс вие сте започнали да го целувате въпреки възраженията му. Вие сте го бутнали на канапето въпреки възраженията му. Вие сте разкопчали ципа на панталоните му и сте извадили пениса му въпреки неговите възражения. Вие сама сте се разсъблекли въпреки възраженията му. Тъй като господин Сандърс е ваш подчинен и работата му зависи от вас, ми е трудно да приема, че това не е ясна и недвусмислена проява на сексуален тормоз от ваша страна.

— Разбирам, ваша чест — спокойно отвърна Мередит Джонсън. — Съзнавам, че промених разказа си. Но твърдя, че е станало недоразумение, защото бях убедена, че господин Сандърс търси интимна среща, и затова се държах така

— Не сте съгласна, че сте упражнили сексуален тормоз.

— Не, ваша чест. Понеже мислех, че има очевидни физически доказателства за доброволното участие на господин Сандърс. В определени моменти той поемаше инициативата Затова сега се питам защо го направи, а после внезапно се отдръпна Нямам представа за причините. Но съм убедена, че и той носи отговорност за случилото се. Затова ми се струва, меко казано, че става дума за истинско недоразумение. Искам да добавя, че много съжалявам — искрено и дълбоко съжалявам — за своята роля в него.

— Съжалявате. — Мърфи огледа залата безпомощно. — Някой ще ми обясни ли какво става тук? Господин Хелър?

Хелър разпери ръце.

— Ваша чест, доверителката ми сподели какво възнамерява да направи. Намирам постъпката й за много смела. Тя е истинска радетелка за истината.

— О, да не прекаляваме — каза Фернандес. Съдия Мърфи се обърна към нея:

— Госпожо Фернандес. с оглед на коренно различното изявление на госпожа Джонсън желаете ли да направим почивка, преди да продължим с вашите въпроси?

— Не. ваша чест. Готова съм да ги задам още сега — отговори адвокатката.

— Разбирам — озадачено промърмори Мърфи. — Добре тогава.

Съдия Мърфи очевидно бе усетила, че всички в залата знаят нещо, което не й е известно.

Сандърс продължаваше да се чуди откъде ли Мередит е научила за записа. Погледна Фил Блакбърн, седнал в края на масата, и мобифона пред него. Той нервно го потриваше.

„Проверка на телефона, помисли Сандърс. Най-вероятно.“

Сигурно „Диджи Ком“ бе наела някого — може би Гари Босак — да провери телефонните разговори на Сандърс, за да намери нещо против него. Босак несъмнено бе прегледал всички разговори по клетъчния телефон. Бе открил разговор от понеделник вечерта, продължил четирийсет и пет минути. Беше очебийно — такава продължителност и сметка. Вероятно Босак бе проверил кога се е състоял разговорът и се е досетил какво е станало — в понеделник вечерта Сандърс не е говорил по телефона през онези четирийсет и пет минути. Затова оставаше едно-единствено обяснение. Свързал се е с телефонен секретар, което означаваше запис. Джонсън знаеше за него и затова бе променила версията си.

— Госпожо Джонсън — поде Фернандес, — нека първо уточним няколко фактически въпроса Сега твърдите ли, че наистина сте пратили секретарката за вино и презервативи, наистина сте й казали да заключи вратата и наистина сте отменили срещата си за седем часа в очакване на интимно преживяване с господин Сандърс?

— Да.

— Иначе казано, преди излъгахте.

— Представих своята гледна точка.

— Но тук не говорим за гледни точки. Говорим за факти. И при сегашните факти ми е интересно да узная защо според вас господин Сандърс поделя отговорността за случката във вашия кабинет в понеделник вечер.

— Защото ми се стори… Стори ми се, че господин Сандърс е дошъл в кабинета ми с ясното намерение да правим секс, а по-късно той го отрече. Почувствах се излъгана. Първо ме подведе, после ме обвини, въпреки че не бях направила нищо повече, освен просто да откликвам.

— Смятате, че ви е подвел?

— Да.

— И затова ли според вас отговорността е обща?

— Да.

— По какъв начин ви подведе?

— Ами струва ми се, че е очевидно. Нещата бяха много напреднали, когато той изведнъж стана от канапето и заяви, че няма да продължи. Според мен това е подвеждане.

— Защо?

— Защото не можеш да стигнеш чак дотам и после да спреш ей така. Това явно е враждебна постъпка с цел да ме постави в неудобно положение и да ме унижи. Разбирате ли… то е ясно.

— Добре. Да разгледаме по-подробно конкретния момент — каза Фернандес. — Доколкото разбрах, говорим за времето, когато сте били на канапето с господин Сандърс, и двамата разсъблечени донякъде. Господин Сандърс бил коленичил, пенисът му бил изваден, вие сте лежали по гръб без бельо и с разтворени крака, така ли?

— В общи линии, да. — Мередит поклати глава. — Звучи толкова… недодялано.

— Но нали точно такава е била ситуацията?

— Да.

— И така, казахте ли тъкмо в този момент „Не, не, моля те“, отговори ли господин Сандърс „Права си, не бива да го правим“ и стана ли после от канапето?

— Да. така каза — потвърди Мередит.

— Тогава къде е недоразумението?

— Когато казах „Не, не“, имах предвид „Не, не чакай“. Защото той изчакваше, дразнеше ме, а аз исках да продължи. Той обаче стана и много ме ядоса.

— Защо?

— Защото исках да го направи.

— Но, госпожо Джонсън, вие сте казали: „Не, не“.

— Знам какво съм казала — прекъсна я раздразнено Мередит. — но в тази ситуация е съвършено ясно какво всъщност му казвам.

— Така ли?

— Естествено. Той разбра думите ми точно, но предпочете да не им обърне внимание.

— Госпожо Джонсън, чували ли сте някога израза „Не“ значи „не“?

— Разбира се, но тогава…

— Извинете, госпожо Джонсън. „Не“ значи ли „не“?

— Не и в този случай. Защото както бях легнала на дивана, беше абсолютно ясно какво всъщност му казвам.

— Тоест било е ясно на вас. Джонсън видимо се вбеси.

— И на него му беше ясно — озъби се тя.

— Госпожо Джонсън, когато на мъжете казват: „Не“ значи „не“, какво имат предвид?

— Не знам. — Мередит раздразнено разпери ръце. — Не знам какво се опитате да кажете.

— Ето какво: на мъжете им се внушава, че трябва да приемат женските думи буквално, че „не“ значи „не“, не значи „може би“ или „да“.

— Но в конкретния случай както бяхме съблечени и нещата бяха стигнали дотам…

— Какво общо има това? — попита Фернандес.

— О, хайде — каза Джонсън. — Когато хората се сближават, започват с леки докосвания, после леки целувки, после малко галене, после още галене. Дрехите изчезват, стигаш до разни интимни части и така нататък. Скоро вече си готов да продължиш. И не се дърпаш. Да се дърпаш в този момент е враждебна постъпка. А той тъкмо това направи. Подведе ме.

— Госпожо Джонсън, не е ли вярно, че жените претендират за правото да се дърпат във всеки миг, дори в мига непосредствено преди съвкуплението? Не настояват ли жените на безусловното си право да променят своето решение?

— Да, но в този случай…

— Госпожо Джонсън, ако жените имат право да променят решението си, не важи ли същото и за мъжете? Не може ли господин Сандърс да размисли?

— Постъпката му беше враждебна — повтори Мередит с упорито изражение. — Той ме подведе.

— Питам дали господин Сандърс има равни права с жените в такава ситуация. Има ли правото да се оттегли дори в последния миг?

— Не.

— Защо?

— Защото мъжете са различни.

— В какъв смисъл различни?

— О, за Бога! — ядосано извика Джонсън. — За какво говорим? Като Алиса в Страната на чудесата. Мъжете и жените са различни. Всеки го знае. Мъжете не могат да се владеят.

— Очевидно господин Сандърс е могъл.

— Да. Като враждебна проява. Воден от желанието да ме унижи.

— Но той всъщност е казал „Не ми харесва всичко това“. Нали така?

— Не помня точно думите му. Но се държеше много враждебно и унизително към мен като жена.

— Нека обсъдим кой към кого се е държал враждебно и унизително. Господин Сандърс не възрази ли и по-рано, когато нещата приеха такъв обрат?

— Не, всъщност не.

— Аз пък мисля, че да. — Фернандес погледна бележките си. — В началото казахте ли на господин Сандърс „Изглеждаш добре“ и „Винаги ти е бил хубав и твърд“?

— Не знам. Не е изключено. Не помня.

— А той какво отговори?

— Не помня.

— И още нещо — не отстъпваше Фернандес, — когато господин Сандърс говореше по телефона, приближихте ли се до него, дръпнахте ли телефона и казахте ли „Зарежи този телефон“?

— Възможно е. Не помня.

— Вие ли започнахте да го целувате в този момент?

— Не съм съвсем сигурна. Едва ли.

— Да видим. Как иначе би могло да стане? Господин Сандърс е говорел по мобифона. застанал до прозореца. Вие сте говорели по своя телефон на бюрото. Той прекъсна ли разговора си, остави ли слушалката, дойде ли при вас, за да ви целуне?

Мередит за миг се замисли.

— Не.

— Тогава кой пръв започна да целува?

— Май аз.

— А когато той е възразил и ви е казал „Мередит“, предпочетохте ли да не му обърнете внимание, продължихте ли да настоявате, казахте ли „Господи, цял ден ми се иска. Толкова съм възбудена, отдавна не съм имала свястно чукане“?

Фернандес цитирате изразите с равен безизразен глас. сякаш четеше от сценарий.

— Може би… Вероятно е така. Да. Фернандес пак погледна бележките си.

— И после, когато той е казал, явно за да ви възпре, „Мередит. почакай“, вие възкликнахте ли „О, не говори, не. не, за Бога!“?

— Мисля… не е изключено.

— Сега като размислите, можете ли да потвърдите, че с репликите си господин Сандърс се е опитал да ви спре?

— Дори и да е било така. не го направи недвусмислено. Не.

— Госпожо Джонсън, бихте ли казали, че от началото до края на срещата господин Сандърс е откликвал?

Джонсън се подвуоми за миг. Сандърс разгада мислите й: чудеше се доколко я изобличава записът. Накрая тя проговори:

— В някои моменти беше въодушевен, в други не чак толкова. Тъкмо това исках да подчертая.

— Бихте ли определили поведението му като колебливо?

— Вероятно. Донякъде.

— Да или не, госпожо Джонсън?

— Да.

— Добре. И така, по време на срещата господин Сандърс се е държал колебливо. Той ни обясни защо: защото от него са искали да започне служебен роман със стара приятелка, която в момента е негова началничка. И защото е вече женен. Смятате ли, че тези причини за колебливостта му са основателни?

— Сигурно.

— И тъкмо в това състояние на колебливост господин Сандърс в последния момент е бил обзет от неудържимо нежелание да продължи по-нататък. Обяснил ви го е просто и без заобикалки. Защо тогава го квалифицирате като „подвеждане“? Според мен разполагаме с достатъчно доказателства, че е точно обратното — непресметната, доста отчаяна човешка реакция на едно положение, изцяло под ваш контрол. Не става дума за подновена връзка на бивши любовници, госпожо Джонсън, макар да ви се иска да я представите тъкмо така. Изобщо не става дума за среща на равноправни начала. Всъщност висшестоящият сте вие и сте направлявали срещата във всяко едно отношение. Посочили сте часа, купили сте виното, купили сте презервативите, заключили сте вратата и после сте обвинили подчинения си, когато е отказал да ви достави удоволствие. По същия начин продължавате да се държите и сега.

— А вие се опитвате да представите неговото поведение в благоприятна светлина — отвърна Джонсън. — Искам да кажа, че от практическа гледна точка много дразни да изчакваш до последната минута и чак тогава да спреш.

— Да — каза Фернандес. — Така се чувстват мнозина мъже, когато жените се отдръпват в последния миг. Но жените твърдят, че мъжът няма право да се сърди поради правото на жената да се оттегли по всяко време. Нали така?

Джонсън раздразнено забарабани с пръсти по масата

— Вижте — поде тя. — Тук се мъчите да представите случая едва ли не като за пред федералния съд, стремите се да замъглите основните факти. Какво чак толкова съм сгрешила? Отправих едно предложение, това е всичко. Ако господин Сандърс не е проявявал интерес, най-лесно е било да каже: „Не.“ Той обаче не го каза. Нито веднъж. Защото е смятал да ме подведе. Ядосвал се е, че повишението му се е разминало, и единственият начин да си отмъсти е бил да ме очерни. Това не е нищо друго освен партизанска война и грубо посегателство. Аз преуспявам в бизнеса, той се дразни от постиженията ми и се мъчи да ме хване в капана. А вие говорите какво ли не, само и само да избегнете този ключов и неотменен факт.

— Госпожо Джонсън, ключовият и неотменен факт е, че вие сте началник на господин Сандърс. И поведението ви спрямо него е било незаконно. Затова наистина случаят е за пред федералния съд.

Настъпи кратка пауза.

В залата влезе секретарката на Блакбърн и му подаде някаква бележка Той я прочете и я подаде на Хелър.

— Госпожо Фернандес! — обади се Мърфи. — Имате ли готовност да ми обясните какво става тук?

— Да, ваша чест. Излиза, че има лента със запис на срещата.

— Така ли? Вие чухте ли го?

— Да, ваша чест. Той потвърждава разказа на господин Сандърс.

— Знаете ли за записа, госпожо Джонсън?

— Не.

— Може би госпожа Джонсън и нейният адвокат също желаят да го изслушат. Може би всички трябва да го чуем — отбеляза Мърфи. вперила поглед в Блакбърн.

Хелър прибра бележката в джоба си и каза:

— Ваша чест, бих искал да помоля за десетминутно прекъсване.

— Добре, господин Хелър. Бих казала, че обстоятелствата го налагат.

 

Отвън на двора се виждаше притъмнялото небе. Заплашваше пак да вали. До фонтаните Джонсън шушукаше с Хелър и Блакбърн. Фернандес ги наблюдаваше.

— Просто не разбирам — чудеше се адвокатката. — Ето ги пак, продължават да си приказват. Какво чак толкова обсъждат? Доверителката им излъга и после промени версията си. Несъмнено Джонсън е упражнила сексуален тормоз. Разполагаме със запис. За какво тогава говорят?

Фернандес постоя известно време мълчалива и намръщена

— Знаеш ли, трябва да призная, че Джонсън е невероятно умна — проговори тя накрая.

— Да — съгласи се Сандърс.

— Бърза е и е хладнокръвна.

— Ъхъ.

— Шеметно се е издигнала по служебната стълбица.

— Да.

— Как тогава… е допуснала да се озове в подобно положение?

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Сандърс.

— Виж какво прави: нахвърля ти се още на първия ден след идването си на новата работа И то много напористо. Излага се на толкова опасности. Защо? Прекалено е умна, за да го направи.

Сандърс сви рамене.

— Да не мислиш, че се дължи само на неудържимия ти чар? — подхвърли Фернандес. — С цялото си уважение към теб все пак се съмнявам.

Той се усети, че мисли за времето, когато срещна за пръв път Мередит: тя провеждаше демонстрации и имаше навик да кръстосва крака винаги когато й задаваха въпрос, на който не можеше да отговори.

— Винаги прибягваше до секса, за да отвлече вниманието на хората. Много я бива.

— Сигурно — съгласи се Фернандес. — И от какво е искала да ни отвлече вниманието този път?

Сандърс не знаеше отговора Инстинктивно обаче усещаше, че нещо му убягва.

— Никой не знае какво представляват хората в интимен кръг — изрече той. — Познавах някога една жена: приличаше на ангелче, но се възбуждаше от бой.

— Аха — подметна Фернандес. — Прекрасно. Но не важи за Джонсън. Защото тя ми прави впечатление със своето самообладание, а поведението й спрямо теб е било различно.

— Ти самата го каза, има определен модел.

— Да. Може би. Но защо още от първия ден? Защо веднага? Според мен има друга причина.

— Ами аз? — попита Сандърс. — Да не смяташ, че и аз съм имал друга причина?

— Така ми се струва — съвсем сериозно го изгледа адвокатката, — но за това ще поговорим после.

Алън дойде откъм паркинга, клатейки глава.

— Какво намери? — попита го Фернандес.

— Нищо хубаво. Навсякъде удряме на камък — отвърна той и запрелиства бележника си. — И така Проверихме адреса в „Интернет“. Съобщението идва от „Зона У“. „Приятел“ е някой си доктор Артър А. Френд. Професор по неорганична химия във Вашингтонския университет. Името говори’ли ти нещо?

— Не — каза Сандърс.

— Не се учудвам. В момента професор Френд е в Северен Непал като консултант на непалското правителство. Заминал е преди три седмици и няма да се върне до края на юли. Затова едва ли той е истинският подател на съобщенията

— Излиза, че някой използва адреса му в „Интернет“.

— Според неговата секретарка е невъзможно. Кабинетът му е заключен, него го няма, а ключ има само секретарката. Затова никой няма достъп до неговия компютърен терминал. Секретарката твърди, че влиза в кабинета веднъж на ден, за да отговори на съобщенията по електронната поща на негово име, през останалото време компютърът е изключен. Никой освен нея не знае кода. Затова нямам представа.

— Значи съобщението идва от заключен кабинет? — попита намръщен Сандърс.

— Не знам. Продължаваме проверката. Засега обаче е пълна мъгла.

— Добре — обади се Фернандес. — Ами „Конрад Компютърс“?

— В „Конрад“ заеха много твърда позиция. Ще предоставят информация само на работодателя, тоест на „Диджи Ком“. В никакъв случай на нас. Казват, че работодателят не е проявил интерес. Когато ги понатиснахме, от „Конрад“ се обадиха в „Диджи Ком“, откъдето заявиха, че не се интересуват от информацията им.

— Хмм.

— После съпругът — продължи Алън. — Говорих с един човек, който е работил в неговата фирма „Ко Стар“. Разправя, че съпругът й я мрази и дълго може да приказва против нея. Но тъкмо сега е в отпуска в Мексико с новата си приятелка и ще се върне следващата седмица.

— Много лошо.

— „Новел“ — каза Алън. — На разположение са сведенията само за последните пет години. Предишните данни се пазят в управлението им в Юта. Нямат представа какво би могло да излезе оттам, но са готови да ни предоставят информация, ако си платим. Ще ни трябват две седмици.

Фернандес поклати глава.

— Лоша работа.

— Така е.

— Убедена съм, че „Конрад“ крие нещо — каза адвокатката.

— Може би, но трябва да ги съдим, за да се доберем до него. Нямаме време. — Алън хвърли поглед към хората отсреща. — Какво става сега?

— Нищо. Не отстъпват.

— Все още ли?

— Да.

— Господи! — възкликна Алън. — Кой ли стои зад гърба й?

— Умирам от желание да разбера — каза Фернандес. Сандърс отвори клетъчния телефон и се обади в службата

— Синди, има ли съобщения?

— Само две, Том. Стефани Каплан попита може ли да се срещнете днес.

— Каза ли защо?

— Не. Но спомена, че не било важно. И Мери-Ан идва два пъти, търсеше те.

— Вероятно иска да ме скалпира — подметна Сандърс.

— Не вярвам. Том. Тя е почти единствената, която… много се тревожи за теб, така ми се струва.

— Добре. Ще й се обадя.

Той започна да набира номера на Мери-Ан, когато Фернандес го побутна с лакът в ребрата. Сандърс вдигна очи и забеляза слаба жена на средна възраст, която вървеше към тях през паркинга.

— Стегни се — прошушна адвокатката.

— Защо? Коя е тази?

— Кони Уолш — каза Фернандес.

Кони Уолш беше около четирийсет и пет годишна, с посивели коси и намусено изражение.

— Вие ли сте Том Сандърс?

— Да.

Тя извади касетофон.

— Кони Уолш от „Поуст Интелидженсър“. Може ли да поговорим за малко?

— В никакъв случай — намеси се Фернандес.

Уолш я изгледа.

— Аз съм адвокатът на господин Сандърс.

— Зная коя сте — сряза я журналистката и пак се обърна към Сандърс. — Пиша статия за сегашното дело за дискриминация в „Диджи Ком“. Източниците ми твърдят, че обвинявате Мередит Джонсън в полова дискриминация, вярно ли е?

— Той не коментира — заяви Фернандес и застана между Урлш и Сандърс.

Журналистката погледна през рамото й и продължи:

— Господин Сандърс, вярно ли е също така, че двамата сте бивши любовници и обвиненията ви са един вид разчистване на лични сметки?

— Той не коментира — повтори Фернандес.

— Аз пък мисля обратното — каза Уолш. — Господин Сандърс, не е нужно да я слушате. Можете да споделите нещо, ако желаете. А аз съм искрено убедена, че трябва да се възползвате от възможността да се защитите. Защото източниците ми твърдят също, че сте нападнали госпожа Джонсън по време на срещата. Обвиненията към вас са много сериозни и сигурно искате да им отговорите. Какво можете да кажете за нейните твърдения? Имало ли е физическо нападение?

Сандърс понечи да заговори, но адвокатката му хвърли предупредителен поглед и сложи ръка на гърдите му. После се обърна към Уолш:

— Пред вас ли госпожа Джонсън е отправяла тези обвинения? Защото, като изключим господин Сандърс. присъствала е единствено тя.

— Нямам право да ви кажа. Знам за случилото се от много добре информирани източници.

— Във или извън фирмата?

— Наистина не мога да ви кажа.

— Госпожо Уолш — не отстъпваше Фернандес, — ще забраня на господин Сандърс да разговаря с вас. Препоръчвам ви да се посъветвате с юрисконсултката на вестника, преди да разпространявате безпочвени обвинения.

— Не са безпочвени. Имам много надеждни…

— Ако юрисконсултката ви има някакви съмнения, помолете я да позвъни на господин Блакбърн: той ще й обясни какво е правното ви положение по този въпрос.

Уолш се усмихна мрачно.

— Господин Сандърс, искате ли да кажете нещо?

— Поговорете с юрисконсултката, госпожо Уолш — настоя Фернандес.

— Ще поговоря, но това няма значение. Не можете да го потулите. Господин Блакбърн също не може да го потули. А лично аз не разбирам как се наемате да защитавате подобна позиция.

Фернандес се наведе към журналистката, усмихна се и каза:

— Защо не се дръпнем настрани, за да ви обясня нещо.

Двете се отдалечиха на няколко метра в двора. Алън и Сандърс продължиха да стоят на същото място. Алън въздъхна и попита:

— Не те ли мъчи любопитството какво си приказват сега?

 

— Няма значение какво ми говорите — не се предаваше Кони Уолш. — Няма да издам източника си.

— Не ви питам кой е вашият източник. Просто ви уведомявам, че версията ви е невярна…

— Че какво друго можете да кажете?

— Има документирани доказателства, че е невярна. Журналистката млъкна и се намръщи.

— Документирани доказателства ли? Фернандес бавно кимна.

— Точно така. Уолш се замисли.

— Не е възможно — изрече тя. — И вие го казахте. Били са само двамата в стаята. Разполагаме единствено с техните твърдения. Няма документирани доказателства.

Фернандес само поклати глава, без да казва нищо.

— За какво става дума? За запис ли? Адвокатката лекичко се усмихна.

— Наистина не мога да ви кажа.

— Дори и да има, какво може да е записано? Че тя го е ощипала отзад ли? Че се е шегувала ли? И какво от това? Мъжете се държат така от векове.

— Тук въпросът не е…

— Почакайте. Значи някой го ощипва и той вдига шум до Бога Това не е нормално мъжко поведение. Очевидно този тип мрази и презира жените. Та то е пределно ясно, само. го погледнете. Освен това няма съмнение, че по време на срещата я е ударил. Фирмата е трябвало да повика лекар, за да установи дали няма сътресение. Няколко надеждни източника ми разказаха, че и преди е бил склонен към физическо насилие. Двамата с жена си имат проблеми години наред. Всъщност тя е напуснала града с децата и ще подаде молба за развод.

Уолш внимателно гледаше Фернандес, докато говореше. Адвокатката само сви рамене.

— Така е. Жена му е напуснала града — сухо повтори Уолш. — Неочаквано. Отвела е децата. Никой не знае къде е отишла. Хайде сега ми обяснете какво значи всичко това.

— Кони, мога да ви кажа единствено като адвокат на господин Сандърс, че документираните доказателства противоречат на твърденията на вашите източници за обвинението в сексуален тормоз.

— Ще ми покажете ли доказателствата?

— В никакъв случай.

— Тогава откъде да съм сигурна, че съществуват?

— Отникъде. Знаете само, че съм ви казала за тях.

— Ами ако не ви повярвам? Фернандес се усмихна.

— Журналистите трябва да умеят да вземат решения.

— Искате да кажете, че ще стигнем до безразсъдно нехайство.

— Ако продължавате с вашата версия, да. Уолш отстъпи назад.

— Виж. Може би тук има някакви правни основания, а може и да няма. Но мен ако питате, вие просто сте поредната жена от малцинствата, която се мъчи да пробие в патриархалния свят, като пада на колене. Ако поне мъничко уважавате себе си, нямаше да им вършите мръсната работа.

— Всъщност, Кони. не друг, а тъкмо вие сте в патриархалния капан.

— Глупости — възкликна Уолш. — И още нещо ще ви кажа. Не можете да избягате от фактите. Той я е подвел и после я е набил. Бивш любовник, изпълнен с желание да отмъсти, склонен към насилие. Типичен мъж. Честно ви казвам, още преди да го наредя добре във вестника, той ще проклина дните си.

 

— Ще продължава ли с публикациите? — попита Сандърс. — Не — отвърна Фернандес и погледна към Джонсън, Хелър и Блакбърн в другия край на двора. Кони Уолш се бе приближила до Блакбърн и му говореше нещо. — Не се разсейвай. Това не е важно. Основният въпрос е какво ще правят с Джонсън.

Миг по-късно към тях се запъти Хелър и каза:

— Обсъдихме нещата от наша гледна точка, Луиз.

— И?

— Стигнахме до извода, че няма смисъл от по-нататъшно посредничество, и засега се оттегляме. Вече уведомих съдия Мърфи, че няма да продължим.

— Така ли? Ами записът?

— Нито госпожа Джонсън, нито господин Сандърс са знаели, че се записва Законът изисква една от страните да знае, че разговорът се записва. Затова лентата не може да бъде смятана за доказателство.

— Но, Бен…

— Според нас записът не бива да бъде слушан както по време на посредническата процедура, така и при последващи правни действия. Твърдим, че госпожа Джонсън правилно представя срещата като недоразумение между двама действали по своя воля възрастни хора и че господин Сандърс носи отговорност за недоразумението. Той е бил активен участник, Луиз, не можеш да отречеш. Свалил е бельото й. Никой не го е принуждавал с пистолет в челото. Но тъй като има вина и от двете страни, най-добре е да си стиснат ръцете, да забравят всички вражди и да се върнат към служебните си задължения. Очевидно господин Гарвин вече го е предложил на господин Сандърс, който е отказал. Смятаме, че при сегашните обстоятелства господин Сандърс се държи неразумно и ако не преразгледа поведението си своевременно, трябва да бъде уволнен заради неявяване на работа.

— Мръсник! — избухна Сандърс.

Фернандес го улови за ръката, за да го възпре.

— Бен — спокойно каза тя, — това официално предложение ли е за помирение и връщане във фирмата?

— Да, Луиз.

— И какво е захарчето за преглъщане на хапа?

— Никакво. Просто всеки се връща на работа.

— Питам, защото според мен успешно можем да защитим тезата, че господин Сандърс е знаел за записа и затова той е допустимо доказателство. Освен това ще отстоявам, че е допустим и според определението в делото Уолър срещу Хърбст за публични записи на частни лица. Ще твърдя, че фирмата е знаела за нееднократните прояви на сексуален тормоз от страна на госпожа Джонсън и не е взела необходимите мерки, за да проучи поведението й както преди произшествието, така и в сегашния момент. Ще твърдя също, че фирмата не е защитила доброто име и честта на господин Сандърс, като е разказала историята на Кони Уолш.

— Не избързвай с този въпрос…

— Ще твърдя, че фирмата е имала очевидни подбуди да я разгласи: искала е да лиши господин Сандърс от заслуженото след повече от десет години служба във фирмата, А госпожа Джонсън е имала служебни неприятности и преди. Ще застъпвам тезата за клевета и ще поискам най-строги наказателни мерки, които ще послужат за назидание на всички американски фирми. Искът ще е за шейсет милиона долара, Бен. И вие ще се съгласите на четирийсет милиона — в мига, когато убедя съдията да допусне изслушването на записа. Защото и двамата с теб сме наясно, че когато съдебните заседатели го чуят, ще решат делото за пет секунди против госпожа Джонсън и фирмата.

Хелър поклати глава.

— Много надалеч се целиш, Луиз. Не вярвам да допуснат изслушване на записа в съда. Освен това ми говориш за неща след поне три години.

Фернандес бавно кимна.

— Да, три години са много време.

— Знам, Луиз. Всичко може да стане.

— Да, и откровено казано, се тревожа за записа. С толкова скандално доказателство могат да се случат куп неприятности. Не мога да гарантирам, че вече няма копие. Би било ужасно, ако попадне в ръцете на радиото и почнат да го пускат на всеослушание.

— Божичко! Луиз, не мога да повярвам, че това излиза от твоите уста.

— Кое „това“? Просто изразявам законните си страхове — отговори Фернандес. — Няма да изпълня дълга си, ако не изразя пред теб загрижеността си. Фактите са налице, Бен. Духът е излязъл от бутилката. Вестниците вече публикуваха материали. Някой е подшушнал на Кони Уолш и тя пусна статия, която силно петни честта и достойнството на господин Сандърс. Струва ми се, че някой продължава да й шушне, защото сега пък Кони си е наумила да пише разни небивалици, че моят довереник бил прибягнал до физическо насилие. Жалко, че някой от вашата страна е решил да говори по случая. Но и двамата знаем как се получава с горещите новини в печата — никога не знаеш откъде ще изтече информация следващия път.

Хелър стоеше като на тръни. Хвърли поглед към останалите до фонтана.

— Луиз, според мен там няма раздвижване.

— Ами поговори с тях.

Хелър сви рамене и се отдалечи.

— Какво ще правим сега? — попита Сандърс.

— Връщаме се в службата ти.

— Всички ли?

— Да — каза Фернандес. — Това не е краят. Днес ще стават още събития и искам да присъствам.

 

На връщане Блакбърн се обади на Гарвин от телефона в колата.

— Процедурата по посредничеството свърши. Оттеглихме се.

— И?

— Притискаме Сандърс да се върне на работа. Но засега не приема. Държи се твърдо. Заплашва с иск за шейсет милиона долара.

— Господи! — изненада се Гарвин. — На какво основание?

— Дискредитация, защото фирмата е знаела за предишни прояви на сексуален тормоз от страна на Джонсън, но си е затворила очите.

— Не съм чувал за такова нещо — каза Гарвин. — А ти, Фил?

— Не — отговори Блакбърн.

— Има ли документи, които да доказват подобно твърдение?

— Не, сигурен съм — увери го Блакбърн.

— Добре. Тогава нека си заплашва. Колко време му оставихте?

— Дадохме му срок до утре сутринта или да се върне на старата си работа, или да напусне.

— Хубаво — одобри Гарвин. — Сега да поговорим сериозно. С какво разполагаме срещу него?

— Работим по обвинението за углавно престъпление. Още е рано, но има надежди.

— Ами истории с жени?

— Не открихме. Знам, че преди няколко години Сандърс чукаше една от секретарките си. Но в компютъра няма никакви данни. Според мен ги е изтрил.

— Как е възможно? Нали блокирахме достъпа му?

— Сигурно го е направил преди време. Не е вчерашен.

— Защо пък ще го прави преди време, Фил? Не е имал никакви причини да очаква подобен развой.

— Знам, но засега не намираме нищо. — Блакбърн замълча, после допълни: — Боб. според мен трябва да изтеглим пресконференцията.

— За кога?

— Утре в края на деня.

— Добра идея — изрече Гарвин. — Ще го уредя. Можем да я направим дори на обяд. Самолетът на Джон Мардън е сутринта — добави той за шефа на „Конли-Уайт“. — Ще стане.

— Сандърс се кани да протака до петък — поясни Блакбърн. — Просто трябва да го притиснем до стената. Вече е натясно. Няма достъп до данните на фирмата. Не може да стигне до „Конрад“ или нещо друго. Изолиран е. Изключено е до утре да открие нещо компрометиращо.

— Хубаво. А журналистката?

— Според мен ще пусне материала в петък. Вече е разбрала, не знам откъде. Но няма да устои на изкушението да смаже Сандърс. Историята е чудесна и тя няма да я изпусне. А това ще го направи на пух и прах.

— Чудесно — каза Гарвин.

 

Мередит Джонсън излезе от асансьора на петия етаж на „Диджи Ком“ и се сблъска с Ед Никълс.

— Липсваше ни на сутрешните заседания — каза Никълс.

— Ами да, трябваше да се погрижа за някои неща — отвърна тя.

— Има ли нещо, което трябва да зная?

— Не. Досадно е. Само някои технически въпроси за освобождаването от данъци в Ирландия. Ирландското правителство иска засилено местно участие в завода в Корк, а ние не сме убедени, че можем да си го позволим. Обсъждаме въпроса повече от година.

— Изглеждаш малко уморена — загрижено отбеляза Никълс. — Бледа си.

— Няма ми нищо. Ще си отдъхна, когато свърши всичко това.

— Всички ще си отдъхнем. Свободна ли си за вечеря?

— Може би в петък вечер, ако си в града — усмихна се тя. — Но не се тревожи, Ед. Става дума само за данъчни въпроси.

— Добре, вярвам ти.

Той й махна и продължи нататък по коридора. Джонсън влезе в кабинета си.

Там завари Стефани Каплан, която работеше на компютъра върху нейното бюро. Каплан видимо се притесни.

— Извинявай, че седнах на твоя компютър. Само проверявах някои сметки, докато те чаках.

Джонсън хвърли дамската си чанта на дивана.

— Слушай, Стефани — подхвана тя. — Хайде да изясним някои неща. Аз съм ръководител на направлението и никой не може да промени положението. Що се отнася до мен, тъкмо сега един нов заместник-директор на фирмата решава кой е на негова страна и кой не е. Ако някой ме подкрепя, ще го запомня. Ако не ме подкрепя, ще намеря начин да се справя. Разбрахме ли се?

Каплан излезе иззад бюрото.

— Да, разбира се, Мередит.

— Не се опитвай да ме поднасяш.

— И през ум не ми е минало, Мередит.

— Добре. Благодаря ти, Стефани.

— За нищо. Мередит.

Каплан излезе от кабинета Джонсън затвори вратата зад нея. отиде право при компютъра и се загледа втренчено в екрана.

 

Сандърс вървеше по коридорите на „Диджи Ком“, обзет от усещане за нереалност. Чувстваше се като външен човек. Хората извръщаха очи при среща с него и забързано отминаваха, без да продумат.

— Аз не съществувам — каза той на Фернандес.

— Не се притеснявай — отговори адвокатката.

Минаха през централната част на етажа, където работните места бяха отделени едно от друго с ниски прегради. От няколко места се разнесе грухтене. Някой запя тихичко: „Защото я чуках и сега всичко свърши…“

— Не им обръщай внимание — каза Фернандес.

— Но. за Бога!..

— Не усложнявай нещата още повече.

Минаха покрай автомата за кафе. Някой бе залепил до него снимката на Сандърс. Бяха я използвани, за да се целят, със стрелички.

— Господи!

— Не спирай!

В коридора към кабинета си Сандърс забеляза Дон Чери. който вървеше срещу него.

— Здрасти, Дон.

— Този път се натресе лошо, Том — каза Чери, поклати глава и отмина.

Дори Дон Чери. Сандърс въздъхна.

— Ти знаеше, че така ще се получи — каза Фернандес.

— Може би. — Знаеше, знаеше. Неизбежно е.

В секретарската стая пред кабинета му Синди се изправи, щом го зърна.

— Том. Мери-Ан помоли да й се обадиш, щом се върнеш.

— Добре.

— И Стефани каза да не се притесняваш, защото е намерила каквото е трябвало да научи. Добави… хм… да не я търсиш.

— Добре.

Сандърс влезе в кабинета и затвори вратата. Седна зад бюрото, а Фернандес — срещу него. Адвокатката извади от куфарчето си мобифона и набра някакъв номер.

— Трябва да уредим нещо… моля ви. Кабинетът на госпожа Врийс?… Обажда се Луиз Фернандес. Тя захлупи слушалката с шепа.

— Едва ли ще отнеме… О, Елинор, ти ли си? Здрасти, Луиз Фернандес е на телефона. Обаждам ти се във връзка с Кони Уолш. Аха… Сигурна съм, че двете го обсъждате. Да, зная, че се е навила. Елинор, просто искам да потвърдя пред теб, че наистина има запис на случката и той доказва версията на господин Сандърс. а не на госпожа Джонсън. Всъщност да, бих могла да го направя. Само между нас? Да, бих могла. Разбираш ли, има един проблем с източника на Кони Уолш: в момента фирмата е много уязвима и ако публикувате материал с невярно съдържание, макар и взето от вътрешен източник, според мен ще заведат дело. О, да, съвсем сигурна съм, че господин Блакбърн ще ви съди. Няма да има друг избор. Защо не… Разбирам.

Аха. Е, това може да се промени, Елинор. Аха. Не забравяй, че в момента господин Сандърс обмисля дали да заведе дело за клевета заради статията за господин Свински. Да, добре ще направиш. Благодаря ти.

Фернандес затвори телефона и се обърна към Сандърс.

— Заедно следвахме в Юридическия факултет. Елинор е много подготвена и много консервативна. Никога не би пуснала статията и не би мислила за нея в този момент, ако нямаше доверие на източника на Кони.

— Тоест?

— Почти сигурна съм кой й е разказал — поясни Фернандес и пак започна да набира някакъв телефонен номер.

— Кой? — попита Сандърс.

— Сега най-важният въпрос е Мередит Джонсън. Трябват ни документи, които показвал, че и преди е подлагала служители на сексуален тормоз. Трябва някак да излезем от задънената улица при „Конрад Компютърс“ — После се извърна настрани. — Хари? Луиз. Говори ли с „Конрад“? Аха. И какво? — Помълча известно време и ядосано тръсна глава. — Обясни ли им каква отговорност носят? Аха. По дяволите! Какво ще правим сега? Защото имаме проблем с времето, Хари, това ме тревожи.

Докато Фернандес говореше по телефона, Сандърс се обърна към екрана на компютъра. Трепкаше сигналът за електронна поща. Сандърс натисна клавиша.

ЗАПИСАНИ СА 17 СЪОБЩЕНИЯ.

Господи! Можеше да си представи. Натисна клавиша ЧЕТИ. На екрана се появи първото.

ОТ: ДОН ЧЕРИ, ПРОГРАМЕН ЕКИП ЗА КОРИДОРА ДО: ВСИЧКИ ПОДАНИЦИ

ПРЕДАДОХМЕ УСТРОЙСТВОТО ЗА ВИС НА ХОРАТА ОТ „КОНЛИ-УАЙТ“. В МОМЕНТА ТО РАБОТИ С ТЯХНАТА БАЗА ДАННИ, ЗАЩОТО ДНЕС НИ ОСИГУРИХА ВРЪЗКИТЕ. ДЖОН КОНЛИ ПОМОЛИ УСТРОЙСТВОТО ДА БЪДЕ ПРЕДАДЕНО В АПАРТАМЕНТ В ХОТЕЛ „ЧЕТИРИТЕ СЕЗОНА“, ПОНЕЖЕ ТЕХНИЯТ ШЕФ ПРИСТИГА В ЧЕТВЪРТЪК СУТРИНТА И ЩЕ ГО ВИДИ ТОГАВА.

ОЩЕ ЕДИН ПРОГРАМЕН ТРИУМФ БЛАГОДАРЕНИЕ НА СТРАХОТНИТЕ СПЕЦИАЛИСТИ ВЪВ ВИС.

ДОН ВЕЛИКОЛЕПНИ

Сандърс щракна на следващото съобщение.

ОТ: ДИАГНОСТИЧНАТА ГРУПА ДО: ЕКИП ЗА НОВИ ИЗДЕЛИЯ

АНАЛИЗ НА УСТРОЙСТВАТА „ТУИНКЪЛ“. ИЗГЛЕЖДА, ЧЕ ПРОБЛЕМЪТ СЪС ЗАБАВЯНЕТО НА КОНТРОЛЕРА НЕ СЕ ДЪРЖИ НА САМИЯ ЧИП. ПРОВЕРИХМЕ МИК-РОКОЛЕБАНИЯТА В ЗАХРАНВАЩИЯ ЕЛЕМЕНТ, КОЙТО СЪДЪРЖА НЕСТАНДАРТНИ ИЛИ НЕКАЧЕСТВЕНИ СЪПРОТИВЛЕНИЯ, НО ТОВА НЯМА ОСОБЕНО ЗНАЧЕНИЕ И НЕ ОБЯСНЯВА НЕСЪОТВЕТСТВИЕТО НА СПЕЦИФИКАЦИИТЕ. АНАЛИЗЪТ ПРОДЪЛЖАВА.

Сандърс прочете съобщението с известно безразличие. Всъщност в него не се казваше нищо. Думи, които прикриваха истината: още не знаеха на какво се дължи проблемът. При други обстоятелства Сандърс би се втурнал към диагностиците, за да ги наругае и да ги накара да се разровят до дъно. Но сега… Той сви рамене и премина към следващото съобщение.

ОТ: БЕЙЗБОЛЕН СЕКТОР

ДО: ВСИЧКИ ИГРАЧИ

ОТНОСНО: СРЕЩИТЕ ПО СОФТБОЛ ПРЕЗ ЛЕТНИЯ

СЕЗОН

ЗАРЕДЕТЕ ФАЙЛ ББ.72 С УТОЧНЕНИЯ ЛЕТЕН ГРАФИК. ОЧАКВАМЕ ВИ НА ТЕРЕНА!

Чу Фернандес да казва по телефона: „Хари, трябва някак да ги пречупим. Кога приключват работа в Сънивейл?“ Сандърс погледна следващото съобщение.

НЯМА ПОВЕЧЕ ГРУПОВИ СЪОБЩЕНИЯ. ИСКАТЕ ЛИ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ЛИЧНИТЕ? Сандърс натисна бутона.

ЗАЩО ПРОСТО НЕ СИ ПРИЗНАЕШ, ЧЕ СИ ПЕДЕРАСТ?

(БЕЗ ПОДПИС)

Не си направи труда да провери откъде идва съобщението. Сигурно бяха набрали ръчно адреса на Гарвин или нещо подобно. Истинският адрес можеше да се провери в системата, но само с вече отнетите му привилегии в достъпа. Премина към следващото.

ПО-ХУБАВА Е ОТ СЕКРЕТАРКАТА ТИ, А НЕЯ ЧУКАШЕ БЕЗ ПРОБЛЕМИ.

(БЕЗ ПОДПИС)

Сандърс щракна друго съобщение.

МАЗЕН МРЪСНИК — МАХАЙ СЕ ОТ ФИРМАТА.

НАЙ-ДОБРИЯТ ТИ СЪВЕТНИК

„Боже Господи!“ — помисли той и зачете следващото.

ЧУКАШЕ С КЛЮНА ТОМИ КЪЛВАЧА ДЕН И НОЩ БЕЗ УМОРА, БЕЗ КАПЧИЦА СВЯН, НО КОГАТО ХУБАВИЦА ПОЧНА ДА ГО ЗАКАЧА, ТОЙ Й КАЗА ДА СЕ МАХА ОТТАМ.

Стихотворението продължаваше до долния край на екрана, но Сандърс не прочете останалото. Щракна, за да мине на следващото.

АКО НЕ ШИБАШЕ ТОЛКОВА МНОГО ДЪЩЕРЯ СИ, МОЖЕ БИ ЩЕШЕ ДА ГО ВДИГНЕШ.

Пак щракна. Започна да преглежда съобщенията все по-бързо.

ТИПОВЕ КАТО ТЕБЕ ПЕТНЯТ МЪЖКАТА РЕПУТАЦИЯ, ЗАДНИК ТАКЪВ.

БОРИС

Щрак.

МРЪСЕН ЛЪЖЛИВ НЕРЕЗ. Щрак.

КРАЙНО ВРЕМЕ БЕШЕ НЯКОЙ ДА ИМ ГО НАТИКА НА ТЕЗИ ХЛЕНЧЕЩИ МРЪСНИЦИ. ПИСНА МИ ДА ОБВИНЯВАТ ВСЕКИ ДРУГ, НО НЕ И СЕБЕ СИ. ЦИЦИТЕ И ВИНАТА СА СВЪРЗАНИ С ПОЛА ХАРАКТЕРИСТИКИ. И ДВЕТЕ СЕ ОПРЕДЕЛЯТ ОТ Х-ХРОМОЗОМАТА. СЛЕДВА.

Запрехвърля по-нататък, без дори да чете. Затова едва не пропусна едно от последните съобщения.

ТОКУ-ЩО НАУЧИХ, ЧЕ МОХАМЕД ДЖАФАР УМИРА. ОЩЕ Е В БОЛНИЦА И ЕДВА ЛИ ЩЕ ДОЖИВЕЕ ДО СУТРИНТА. МОЖЕ БИ ВСЕ ПАК ИМА НЕЩО В МАГИИТЕ.

АРТЪР КАН

Сандърс се загледа в екрана. Някой да умре от магия? Не можеше да си представи подобно нещо. Сякаш живееше в съвършено различен свят. Дочу гласа на Фернандес: „Не ме интересува, Хари, «Конрад» разполага с информация за досегашното й поведение и трябва някак да я измъкнем.“

Сандърс погледна последното съобщение.

ПРОВЕРЯВАШ ПОГРЕШНА ФИРМА.

ПРИЯТЕЛ

Той завъртя монитора така, че Фернандес да го прочете. Адвокатката се намръщи, без да прекъсва разговора по телефона. „Хари, трябва да свършваме. Направи каквото можеш.“ Тя затвори и се обърна към Сандърс:

— Какво значи това, че проверяваме погрешна фирма? Откъде този приятел знае какво правим? Кога е дошло съобщението?

Сандърс погледна данните в горната част на екрана.

— В един и двайсет днес следобед. Фернандес записа нещо в бележника си.

— Горе-долу по същото време Алън говореше с „Конрад“.

А от „Конрад“ са се обадили на „Диджи Ком“, нали помниш? Значи съобщението идва вътре от фирмата.

— Но то е пуснато по „Интернет“.

— Откъдето и да изглежда, че идва, всъщност е от някого във фирмата, който се стреми да ти помогне.

Първата му мисъл, кой знае защо, беше „Макс“. Това обаче звучеше безсмислено. Дорфман беше хитър, но не по този начин. Освен това не беше в течение на всекидневната работа във фирмата.

Не, беше някой, който иска да помогне на Сандърс, без да бъде разкрит.

— „Проверяваш погрешна фирма“ — повтори той гласно. Възможно ли бе да е човек от „Конли-Уайт“? По дяволите, можеше да е всеки.

— Какво означава, че проверяваме погрешна фирма? — попита Сандърс. — Проверяваме всички бивши нейни работодатели и ни е много трудно…

Той млъкна.

Проверяваш погрешна фирма.

— Какъв идиот съм! — възкликна Сандърс и затрака на компютъра.

— Какво има? — не разбра Фернандес.

— Ограничиха достъпа ми и все пак има начин да се добера до тези данни — отвърна той и продължи бързо да пише.

— Какви данни? — попита озадачена адвокатката.

— Нали каза, че има модел в поведението на хората, които упражняват сексуален тормоз?

— Правилно.

— И той непрекъснато се повтаря?

— Точно така.

— Проверяваме предишните й работодатели, за да получим информация за евентуални предишни прояви на сексуален тормоз.

— Да, но ударихме на камък.

— Права си. Въпросът обаче е в това, че от четири години тя работи тук, Луиз — обясни Сандърс. — Проверяваме погрешна фирма.

Сандърс погледна светналия на екрана надпис.

ТЪРСЕНЕ НА БАЗА ДАННИ

След миг завъртя монитора, за да четат заедно с Фернан-дес.

Данни от търсенето в „Диджитал Комюникейшънс“ БД 4: Личен състав (Сектор 5 — лични досиета) Критерии за търсене:

1. Положение: прекратен договор/преместени/напуснали

2. Началник: Джонсън, Мередит

3. Други критерии: само мъже

Обобщени резултати:

Майкъл Тейт 9/5/89 Прекратен договор Наркоман

По мед. показания

Едуин Шийн 5/7/89 Напуснал Друга работа

„Д-Силикън“

Уилям Роджин 9/11/89 Преместен По собств. желание

Остин

Фредерик Коен 2/4/90 Напуснал Друга работа

„Скуайър Стс“

Робърт Или 1/6/90 Преместен По собств. желание

Сиатъл

Майкъл Бакс 11/8/90 Преместен По собств. желание

Малайзия

Питър Солц 4/1/91 Напуснал Друга работа

„Новел“

Рос Уолд 5/8/91 Преместен По собств. желание

Корк

Ричард Джаксън 14/11/91 Напуснал Друга работа

„Алдъс“

Джеймс френч 2/2/92 Преместен По собств. желание

Остин

Фернандес прегледа списъка.

— По всичко личи, че е опасно да работиш за Мередит Джонсън. Виждаш класическия модел: хората се задържат само няколко месеца, после напускат или подават молба да бъдат преместени другаде. Всичко е доброволно. Никой не е изхвърлен, за да се избегне съдебно дело за неправомерно уволнение. Класика. Познаваш ли някого от списъка?

— Не — поклати глава Сандърс. — Но трима са в Сиатъл.

— Виждам само един.

— Не, „Алдъс“ също е тук. А „Скуайър Системс“ е в Белвю. Значи Ричард Джаксън и Фредерик Коен също са тук.

— Можеш ли да научиш подробности при какви условия са напуснали? — попита Фернандес. — Току-виж, ни свършили работа. Защото, ако фирмата е платила, разполагаме с фактически аргументи.

— Не — поклати глава Сандърс. — Финансовите данни са извън минималния достъп.

— Все пак опитай.

— Какъв е смисълът? Системата е затворена.

— Направи го де — подкани го пак адвокатката. Сандърс се намръщи.

— Смяташ ли, че ме следят?

— Сигурна съм.

— Добре.

Той набра параметрите и натисна клавиша за търсене на данни. Отговорът не закъсня.

ТЪРСЕНЕТО НА БАЗА ФИНАНСОВИ ДАННИ Е ИЗВЪН ДОСТЪПА НА НУЛЕВО НИВО (0).

Сандърс сви рамене.

— Точно както Си мислех. Никакъв гювеч.

— Важното е, че зададохме въпрос — отбеляза Фернандес. — Той ще ги раздвижи.

 

Сандърс се беше запътил към асансьорите, когато забеляза, че Мередит се приближава заедно с трима от ръководството на „Конли-Уайт“. Бързо се извърна, тръгна към стълбището и заслиза надолу. По стълбите беше пусто.

Вратата на долната площадка се отвори и Стефани Каплан се заизкачва към горния етаж. Сандърс нямаше желание да разговаря с нея. В края на краищата Стефани беше финансов директор и бе близка с Гарвин и Блакбърн. Все пак реши да я поздрави дружелюбно:

— Как си, Стефани?

— Здрасти, Том — отвърна тя и кимна хладно, сдържано. Сандърс я подмина и слезе още няколко стъпала, когато я чу да казва:

— Съжалявам, че ти е толкова трудно. Той се спря. Каплан стоеше на горната площадка и го гледаше оттам: Двамата бяха сами на стълбището.

— Оправям се — отговори й той.

— Знам. И все пак сигурно ти е трудно. Толкова много неща наведнъж, а никой не ти дава информация. Объркваш се, когато обмисляш положението.

Никой не ти дава информация ли?

— Ами да — бавно изрече Сандърс. — Трудно е да обмисляш положението, Стефани. Тя кимна.

— Помня времето, когато започнах работа — подхвана Каплан. — Имах приятелка, получи много хубава длъжност във фирма, която обикновено не издигаше жени на ръководни постове. Новата й работа беше много напрегната Тя обаче се гордееше с начина, по който се справя с проблемите. После обаче се оказа, че са я назначили, защото в нейния отдел имало финансов скандал и искали да прехвърлят вината върху нея. Затова я бяха повишили. Тя беше изкупителната жертва. А когато я уволниха, не разбра откъде й идва.

Сандърс я гледаше втренчено. Защо му разказваше всичко това?

— Интересна случка — каза той.

— Помня я до ден-днешен — кимна Каплан. На горната площадка се отвори врата и се разнесе шум от стъпки. Без да продума, Каплан се обърна и продължи нагоре. Сандърс поклати глава и се запъти надолу.

 

В редакцията на сиатълския вестник „Поуст Интелидженсър“ Кони Уолш вдигна поглед от екрана на компютъра и каза:

— Не се занасяй!

— Не се занасям — увери я Елинор Врийс, която стоеше до нея. — Спирам материала.

Тя хвърли разпечатката върху бюрото на Уолш.

— Но ти знаеш кой е източникът ми — възрази журналистката. — Знаеш също, че Джейк чу целия разговор. Записахме всичко, Елинор. До най-малките подробности.

— Знам.

— Е, като имаш предвид източника, как можеш да допуснеш, че фирмата ше ни съди? — попита Уолш. — Елинор, едвам се докопах до тази шибана история.

— Имаш някаква история. А вестникът и бездруго вече е изправен пред значителен риск.

— Вече? От какво?

— Материалът за господин Свински.

— Е. чак пък значителен! Не съм споменавала имена. Врийс извади ксероксно копие на статията. Беше отбелязала с жълт маркер няколко пасажа.

— Фирмата Х работела в областта на високите технологии в Сиатъл и току-що назначила жена на висока ръководна длъжност. Господин Свински бил неин подчинен. Бил повдигнал обвинение в сексуален тормоз. Съпругата на господин Свински била адвокатка, децата им били малки. Пишеш, че обвиненията му били неоснователни, че бил пияница и женкар. Според мен Сандърс може да твърди, че самоличността му е разкрита, и да заведе дело за клевета.

— Но това е рубрика с лични мнения.

— В нея се позоваваш на факти. И то със саркастичен и невероятно заядлив тон.

— Материалът изразява лично мнение. То е защитено от закона.

— Не вярвам да помогне в този случай. Тревожа се, че въобще го пуснах. Въпросът е в друго — не можем да твърдим, че не сме действали злонамерено, ако продължим с нови материали.

— Шубе те е — подхвърли Уолш.

— Ти пък много лесно оценяваш шубето на другите — отвърна Врийс. — Но да не се разправяме повече. Свалям материала и ще го обявя писмено с копия до теб, Мардж и Том Донейдио.

— Писна ми от адвокатчета. Ама че в свят живеем. Историята трябва да бъде разказана.

— Не дърпай дявола за опашката, Кони. Сериозно ти говоря. Недей.

Врийс се отдалечи.

Уолш запрелиства материала Беше работила цял следобед по окончателната редакция. Искаше да бъде съвсем точна. И сега държеше да публикува написаното. Нямаше търпение да се занимава с правни въпроси. Защитата на правата беше само удобна измислица. Защото, ако се позамислиш, правният подход е тесногръда и дребнава самозащита — именно той крепи структурата на властта. В крайна сметка и страхът обслужва структурата на властта. Страхът служи на облечените във власт мъже. И ако имаше нещо, в което Кони Уолш твърдо вярваше, че й е присъщо, то беше безстрашието.

Мина доста време, преди да вдигне телефонната слушалка и да набере един номер.

— Телевизия „Кей Ес И Ей“, добър ден.

— Госпожа Хенли, моля.

Джийн Хенли беше интелигентна млада репортерка в най-новата независима телевизионна станция в Сиатъл. Уолш бе прекарвала много вечери заедно с Хенли на разговор за проблемите на жените, работещи в овладените от мъже средства за масово осведомяване.

„Историята ще бъде огласена, повтори си Уолш. По един или друг начин, но ще бъде огласена“

 

Робърт Или нервно вдигна поглед към Сандърс.

— Какво искате? — попита той.

Беше млад, на не повече от двайсет и шест години, сприхав, с руси мустаци. Беше с вратовръзка и по риза. Работеше в една от преградените секции на счетоводството на „Диджи Ком“ в сградата Гоуър.

— Искам да поговорим за Мередит — каза Сандърс. Или беше един от тримата жители на Сиатъл в списъка.

— О, Господи! — простена Или и се огледа нервно. Адамовата му ябълка подскочи. — Нямам… нямам какво да кажа

— Просто искам да поговорим — повтори Сандърс.

— Не тук — отсече Или.

— Да отидем тогава в заседателната зала — предложи Сандърс.

Двамата тръгнаха към малката зала в дъното на коридора, но там се провеждаше някакво съвещание. Сандърс предложи да идат в бюфета в ъгъла до счетоводството, ала събеседникът му се опасяваше, че там няма да могат да говорят на спокойствие. С всяка изминала минута ставаше все по-нервен.

— Наистина нямам какво да ви кажа — непрекъснато мърмореше Или. — Няма нищо, наистина нищо.

Сандърс знаеше, че трябва веднага да намери тихо местенце, иначе Или ше се уплаши и ще избяга. Накрая отидоха в мъжката тоалетна — облицована с бели плочки, светеща от чистота. Или се облегна на една от мивките.

— Не зная защо държите да разговаряме. Нямам какво да ви кажа.

— В Кюпъртино шефка ви е била Мередит.

— И сте напуснали преди две години.

— Да.

— Защо?

— Вие как мислите? — внезапно избухна Или. Гласът му отекна сред фаянса. — Нали знаете защо, за Бога! Всички знаят. Тя ме побърка.

— Какво се случи? — попита Сандърс.

— Какво се случи ли? — Или поклати глава при спомена. — Всеки ден, всеки божи ден. „Робърт, ще останеш ли след работа, трябва да прегледаме някои неща.“ След известно време почнах да си търся извинения. Тогава тя подхвана друга песен: „Робърт, не съм убедена, че си всеотдаен към фирмата.“ В оценката за работата ми пускаше разни бележчици. Съвсем леки отрицателни коментари. Нищо, което да ми даде основание да се оплача Но те се трупаха. „Робърт, мисля, че се нуждаеш от моята помощ. Защо не се видим след работа?“ „Робърт, защо не наминеш към къщи да поговорим? Струва ми се, че се налага.“ Аз… беше ужасно. Мм… човекът, с когото живеех, мм… Здраво загазих.

— Оплакахте ли се официално? Или се изсмя грубо.

— Шегувате ли се? Та тя е почти член на семейството на Гарвин.

— Значи се примирихте… Или сви рамене.

— Накрая човекът, с когото живеех, смени работата си. Дойде тук и аз помолих да ме преместят. Разбира се, исках да се махна. Всичко се обърка.

— Сега бихте ли свидетелствали против Мередит?

— В никакъв случай.

— Не разбирате ли, че тя се отървава всеки път, защото никой не желае да направи официално оплакване? — изуми се Сандърс.

Или се дръпна от мивката.

— И без това си имам достатъчно лични проблеми — каза той и тръгна към вратата, после спря и се обърна. — Да сме наясно: нямам какво да кажа за Мередит Джонсън. Ако някой ме пита, ще заявя, че служебните ни отношения винаги са били коректни. Освен това ще кажа, че никога не съм ви виждал.

 

— Мередит Джонсън ли? Разбира се, че я помня — каза Ричард Джаксън. — Беше ми началничка повече от година.

Сандърс беше в кабинета на Джаксън на втория етаж на сградата Алдъс, в южната част на площад Пайъниър. Джаксън беше красив мъж около трийсетте, с непринудените обноски на бивш спортист. Работеше като директор по маркетинга на „Алдъс“. Уютният му кабинет бе отрупан с кутии за графични програми: „Интелидроу“, „Фрийхенд“, „Сюпърпейнт“ и „Пейджмейкър“.

— Красива и очарователна жена — продължи Джаксън. — Много интелигентна. Беше удоволствие да се работи с нея.

— Защо тогава напуснахте? — попита Сандърс.

— Предложиха ми сегашната длъжност, затова. Изобщо не съжалявам. Прекрасна работа. Прекрасна фирма. Натрупах голям опит тук.

— Това ли беше единствената причина за напускането ви?

Джаксън се изсмя.

— Питате ме дали Мередит Човекоядката ми е скочила? Все едно да ме питате дали папата е католик, или богат ли е Бил Гейтс. Разбира се, че ми скочи.

— Това имаше ли нещо общо с напускането ви?

— А, не — отвърна Джаксън. — Мередит сваляше когото й падне. В това отношение много държи на равноправието. Преследваше всички. Когато започнах работа в Кюпъртино, завираше в миша дупка онова малко педерастче. Направо тероризираше горкото момче. То беше едно такова дребничко, слабо и нервно. Боже, как го караше да трепери.

— А вие?

Джаксън сви рамене.

— Бях ерген, тъкмо започвах кариерата си. Тя беше красива. Нямах нищо против.

— Нямахте ли някакви проблеми?

— Никога. Мередит беше страхотна. Е, разбира се, показваше си рогата. Но никой не е идеален. Беше много интелигентна, много красива. Винаги се обличаше великолепно. Освен това ме харесваше и ме водеше навсякъде. Срещах се с хора, установих контакти. Беше чудесно.

— Значи не виждахте нищо нередно?

— Ни най-малко — каза Джаксън. — От време на време започваше да командари. Беше досадно. Срещах се с някои други жени, но за нея винаги трябваше да бъда на разположение. Дори в последната минута. Понякога се дразнех. В такива случаи започваш да изпитваш чувството, че не си господар на самия себе си. Понякога избухваше. Чудо голямо! Правиш каквото трябва, и толкоз. Сега, само на трийсет, аз вече съм заместник-директор. Справям се добре. Чудесна фирма. Чудесен град. Чудесно бъдеще. И всичко дължа на нея. Тя е страхотна.

— По време на връзката вие сте били служител във фирмата, нали? — попита Сандърс.

— Да, разбира се.

— Фирмата не изисква ли да се докладва връзка със служител? Мередит докладва ли за връзката си с вас?

— Естествено, че не! — възкликна Джаксън и се наведе през бюрото. — Нека изясним нещо помежду си. Според мен Мередит е страхотна. Ако имате проблем с нея, той си е лично ваш. Нямам представа какъв е. Нали сте живели с нея? Защо тогава се изненадвате? Мередит обича да чука мъжете. Обича да ги върти на малкия си пръст. Обича да се разпорежда. Такава си е. И в това не виждам нищо лошо.

— Не вярвам да сте готов…

— Да дам показания ли? — прекъсна го Джаксън. — Хайде да говорим сериозно. Вижте, приказват се големи глупости. Примерно: „Не можеш да излизаш с хора, с които работиш.“ Боже, че ако не излизах с колеги, щях още да съм девствен. Та с кого другиго да излизаш, ако не с колеги? Те са единствените, които опознаваш. Случва се някои от тях да са ти началници. Голяма работа! Жените чукат мъже и се издигат. Мъжете чукат жени и се издигат. Всеки би изчукал останалите, ако му падне. Защото му се иска. Жените са не по-малко настървени от мъжете. И на тях им се ще. Така е в живота. Има обаче някои, които се вкисват, подават жалба и се вайкат: „О, не, с мен не можеш да постъпваш така.“ Казвам ви. чисти глупости. Също като семинарите за изостряне на чувствителността. Хората седят със скръстени на коленете ръце като на другарски съд и учат как да се обръщат към колегите си. Когато обучението свърши, всеки си го кара постарому и се шиба както му дойде. Секретарките мъркат: „О, господин Джаксън, от спортната зала ли идвате? Изглеждате толкова силен!“ Въртят очички. И какво да правя? Няма правила. Огладнееш ли, ядеш. Няма значение на колко семинара си ходил. Празни приказки. Само тъпаците им вярват.

— Струва ми се, че отговорихте на моя въпрос — каза Сандърс и стана да си върви.

Очевидно Джаксън нямаше да му помогне.

— Вижте — продължи Джаксън. — Съжалявам, че имате проблем. Но напоследък всички са станали много чувствителни. Виждам разни младоци, току-шо завършили колежа, които си въобразяват, че не бива да изживяват нищо неприятно. Никой не бива да им казва нещо напреки или да им разкаже неприятен виц. Но не можеш да промениш света. Винаги ще се случи нещо, което да те обърка или ядоса. Такъв е животът. Жените всекидневно си разказват вицове за мъже. Гнусни вицове. Мръсни вицове. Е. какво — да умираме ли? Животът е прекрасен! Кой има време за подобни глупости? Аз лично нямам.

 

Сандърс излезе от сградата Алдъс в пет часа. Уморен и обезсърчен, се повлече обратно към сградата Хазард. Улиците бяха мокри, но дъждът бе спрял и следобедното слънце се мъчеше да пробие облаците.

След десет минути беше в кабинета си. Синди я нямаше на бюрото, Фернандес също беше изчезнала. Почувства се изоставен, самотен и отчаян. Седна и набра последния номер от списъка си.

— „Скуайърс Електроник Систъмс“, добър вечер.

— Моля ви, Фредерик Коен — обади се Сандърс.

— Съжалявам, господин Коен си тръгна.

— Знаете ли как бих могъл да се свържа с него?

— Боя се, че не. Желаете ли да запишем на лента съобщението ви?

„По дяволите“, помисли той. Имаше ли смисъл? И все пак изрече:

— Да, ако обичате.

Нещо изщрака, после се разнесе запис: „Здравейте, това е телефонът на Фред Коен. Оставете съобщение след звуковия сигнал. Ако се обаждате след работно време, можете да ме потърсите на телефона в колата 502-88-04 или на домашния ми телефон 505-99-43.“

Сандърс надраска бързо телефоните. Опита първо в колата Запращя статичното електричество и се обади мъжки глас:

— Знам, миличка, съжалявам, че закъснях, но вече съм на път към къщи. Току-що свърших.

— Господин Коен?

— О! — Настъпи пауза — Да. На телефона е Фред Коен.

— Казвам се Том Сандърс. Работя в „Диджи Ком“ и…

— Зная кой сте. — Гласът звучеше напрегнато.

— Научих, че сте работили под ръководството на Мередит Джонсън.

— Да, вярно е.

— Дали сте съгласен да поговорим?

— За какво?

— За впечатленията ви. От работата с нея. Последва дълго мълчание. Накрая Коен изрече:

— Какъв смисъл има?

— Ами в момента имам спор с Мередит и…

— Знам.

— Да, нали разбирате, бих искал…

— Вижте… Том. Напуснах „Диджи Ком“ преди две години. Било каквото било.

— А. не е така — възрази Сандърс, — защото се опитвам да установя модела й на поведение и…

— Знам какво се опитвате да направите. Но темата е много деликатна, Том. Не искам да се забърквам.

— Не може ли само да поговорим? Няколко минути, не повече.

— Том! — сухо каза Коен. — Том, вече съм женен. Имам съпруга Тя е бременна. Нямам какво да кажа за Мередит Джонсън. Абсолютно нищо.

— Но…

— Извинявайте. Трябва да свършваме. Щрак.

Синди се върна тъкмо когато Сандърс затваряше телефона Сложи пред него чаша кафе.

— Всичко наред ли е?

— Не — каза той. — Всичко е ужасно.

Нямате желание да признае дори пред себе си, че не му остават никакви ходове. Беше говорил с трима мъже. И тримата отказаха да му помогнал да установи модела на поведението й. Останалите в списъка едва ли щяха да се държат по-различно. Сети се за думите на жена си Сюзан отпреди два дни. Нямаш изход. Въпреки всички усилия тя се оказа права. С него беше свършено.

— Къде е Фернандес?

— Има среща с Блакбърн.

— Какво? Синди кимна.

— В малката заседателна зала. Говорят от петнайсетина минути.

— О, Боже!

Сандърс се изправи и се запъти по коридора. Видя, че Фернандес и Блакбърн са седнали в заседателната зала. Адвокатката пишеше нещо в бележника си с почтително сведена глава Блакбърн гладеше с длани реверите си и гледаше нагоре, докато говореше. Сякаш й диктуваше.

Забеляза го и му махна. Сандърс влезе в залата.

— Том — усмихна му се Блакбърн, — тъкмо се канех да дойда при теб. Имам добри новини: според мен успяхме да решим проблема. Наистина. Веднъж завинаги.

— Аха — каза Сандърс.

Изобщо не му вярваше. Обърна се към Фернандес. Тя бавно вдигна очи от бележника. Изглеждаше замаяна.

— И на мен така ми се струва.

Блакбърн се изправи и застана течно срещу Сандърс.

— Не мога да ти опиша колко съм доволен, Том. Двамата с Боб работихме цял следобед. Най-накрая той се съгласи да погледне фактите в очите. Истината е, че фирмата е изправена пред проблем, Том. Дължим ти голяма благодарност, че го постави на вниманието ни. Така не може да продължава. Боб знае как да постъпи. И ще го направи.

Сандърс само го гледаше втренчено. Не вярваше на ушите си. Там обаче седеше и Фернандес, която кимаше и се усмихваше.

Блакбърн оправи вратовръзката си.

— Но както веднъж е казал Франк Лойд Райт: „Бог е в подробностите.“ Наш разбираш, Том, имаме за момента малко затруднение със сливането. Искаме утре да ни помогнеш да информираме шефа на „Конли“ Мардън. Но след това… хм, с теб са се отнесли много лошо, Том. Фирмата се е отнесла лошо. Ние признаваме, че имаме задължение към теб, което ще уредим по възможно най-добрия начин.

Все още невярващ, Сандърс проговори дрезгаво:

— За какво по-точно говорим?

Гласът на Блакбърн прозвуча успокояващо.

— Сега. Том, всичко зависи от теб — каза той. — Съобщих на Луиз условията на евентуалното споразумение и всички възможности, с които сме съгласни. Двамата можете да ги обсъдите и да ни се обадите. Разбира се, ще подпишем всички необходими временни документи. В замяна молим само да дойдеш на утрешното съвещание и да ни помогнеш при сливането. Справедливо ли ти се вижда?

Блакбърн протегна ръка, която увисна във въздуха.

Сандърс гледаше втренчено.

— От дън душа съжалявам за случилото се, Том.

Сандърс пое ръката му.

— Благодаря ти. Том — каза Блакбърн. — Благодаря ти за търпението, благодаря ти от името на фирмата. Сега седни с Луиз да поговорите и ни кажете какво сте решили.

Той излезе от залата и внимателно затвори вратата зад себе си.

Сандърс се обърна към адвокатката.

— Какво, по дяволите, става тук? Фернандес въздъхна дълбоко.

— Нарича се капитулация. Пълна и безусловна капитулация. „Диджи Ком“ току-що се предаде.

 

Сандърс гледаше как Блакбърн се отдалечава по коридора. Изпълваха го противоречиви чувства. Изведнъж му бяха казали, че всичко е свършило, и то без бой. Без проливане на кръв.

Както гледаше Блакбърн, внезапно в спомените му нахлу кръвта по мивката в банята на стария му апартамент. Сега си спомни откъде се е взела. Част от хронологията се подреди.

Блакбърн живееше в апартамента му по време на развода си. Беше изнервен и прекаляваше с пиенето. Един ден се поряза толкова лошо при бръснене, че изплеска цялата мивка с кръв. После Мередит видя петната по фаянса и по хавлиените кърпи и каза: „Да не би някой от вас да е чукал неразположена мадама?“ Мередит открай време си беше безцеремонна. Обичаше да стряска хората, да ги шокира.

Или пък онзи съботен следобед, когато тя се разхождаше из апартамента само по бели чорапи, жартиери и сутиен, докато Блакбърн гледаше телевизия.

— Защо го правиш? — попита я Сандърс.

— Просто искам да го развеселя — отговори Мередит и се просна на леглото. — Защо ти сега не ме развеселиш? — каза тя, сви колене и разтвори…

— Том? Слушаш ли ме? — говореше му Фернандес. — Хей, Том! Къде си?

— Тук съм — отвърна Сандърс.

Но той все още гледаше Блакбърн и мислеше за него. Спомни си още една случка, след няколко години. Сандърс вече ходеше със Сюзан и веднъж отидоха на вечеря тримата с Блакбърн. Докато Сюзан беше в тоалетната, Блакбърн каза:

— Страхотна е. Красива е и е чудесна.

— Но?

— Но… — сви рамене Блакбърн. — Адвокатка е.

— Никога нямай доверие на адвокат — изсмя се Блакбърн. Типичният му печален, мъдър смях.

Никога нямай доверие на адвокат.

Застанал в заседателната зала на „Диджи Ком“, Сандърс гледаше как Блакбърн завива зад ъгъла После се обърна към Фернандес.

— Всъщност нямаха избор — обясняваше тя. — В крайна сметка позицията им стана незащитима. Фактите са против Джонсън. Записът е опасен — не искат да бъде изслушан и се боят, че ще се разчуе. Имат проблем с предишни прояви на сексуален тормоз от страна на Джонсън. Тя го прави не за пръв път и те го знаят. Сега никой от мъжете не се съгласи да говори, но в бъдеще някой може да склони и това също им е известно. И отгоре на всичко главният им юрисконсулт разкрива фирмена информация пред журналистка.

— Какво? — извика Сандърс. Адвокатката кимна

— Именно Блакбърн е разказал историята на Кони Уолш. Грубо е нарушил всички правила за поведението на служител във фирмата. Създал им е много голям проблем. Всичко се е натрупало. Цялата фирма може да рухне. Погледнато разумно, нямат друг избор, освен да се споразумеят с теб.

— Да — съгласи се Сандърс. — Но тук няма нищо разумно, нали?

— Държиш се, сякаш не вярваш — упрекна го Фернандес. — Няма лъжа, няма измама. Играта загрубя и те не можеха да удържат повече.

— И какво предлагат? Фернандес погледна бележките си.

— Всичко, което искаш. Ще уволнят Джонсън. Ще те назначат на нейното място, ако пожелаеш, или ще те възстановят на сегашната ти длъжност. Може и да ти предложат друго място във фирмата. Ще ти платят сто хиляди долара за претърпени морални щети и ще покрият моя хонорар. Може също да се договорите за напускане по взаимно съгласие, ако предпочиташ. Във всички случаи обаче ще ти предоставят дела, който ти се полага, когато се обособи акционерното дружество. Независимо от това дали ще останеш във фирмата, или ще я напуснеш.

— Господи Боже!

— Пълна капитулация — кимна Фернандес.

— Наистина ли вярваш на Блакбърн? Никога нямай доверие на адвокат.

— Да — отвърна тя. — Откровено казано, това е първото разумно нещо, което чувам днес. Принудени са да го направят, Том. Рискът е много голям, залогът също.

— Ами съвещанието?

— Притесняват се за сливането — както подозираше и ти, когато започна всичко. Не искат да го провалят с внезапни промени. Затова искат да участваш в утрешното съвещание заедно с Джонсън, сякаш всичко е наред. После в началото на следващата седмица Джонсън ще мине на медицински преглед заради застраховката на новата длъжност. Резултатът ще посочи сериозни здравословни проблеми, може би дори рак, и за съжаление ще се наложи промяна в ръководството.

— Разбирам.

Сандърс се приближи до прозореца и погледна към града. Облаците се бяха вдигнали, зад тях надничаше следобедното слънце. Той пое дълбоко дъх.

— А ако не участвам в съвещанието?

— Както решиш, но на твое място щях да ида — отбеляза Фернандес. — В момента си в състояние да унищожиш фирмата. И какво ще спечелиш?

Сандърс още веднъж пое дълбоко дъх. Чувстваше се все по-добре.

— Казваш, че всичко свърши — най-накрая проговори той.

— Да. Свърши и ти спечели. Издържа. Поздравления, Том. Тя му стисна ръката

— Господи! — възкликна Сандърс. Адвокатката се изправи.

— Ще подготвя паметната записка за разговора с Блакбърн, ще посоча всички възможности и ще му я пратя за подпис след около час. Ще ти се обадя, когато получа подписа. Междувременно те съветвам да се подготвиш за утрешното съвещание и да си починеш — заслужи го. Ще се видим утре.

— Добре.

Сандърс бавно осъзнаваше, че всичко е свършило. Наистина. Стана толкова внезапно, ще той още бе замаян.

— Още веднъж поздравления — каза Фернандес, прибра куфарчето и излезе.

 

Сандърс се върна в кабинета си към шест часа. Синди си тръгваше. Попита го има ли нужда от нея. Сандърс я освободи, седна зад бюрото и се загледа за малко през прозореца, предвкусвайки края. През отворената врата виждаше как хората си тръгват от работа по коридора. Накрая позвъни на жена си във Финикс, за да й съобщи новината, но даваше заето.

Някой почука на вратата. Сандърс вдигна очи и видя на прага Блакбърн с гузно изражение.

— Имаш ли една минутка?

— Разбира се.

— Само исках да повторя лично пред теб колко съжалявам за всичко. Притиснати от сложните фирмени проблеми, човешките ценности могат да се изгубят въпреки добрите намерения. Искаме да бъдем справедливи към всички, но невинаги успяваме. А какво е фирмата, ако не група хора, група човешки същества? Всички сме хора в края на краищата. Както е казал Александър Поуп: „Всички сме само човеци.“ Като имам предвид цялата ти добрина, искам да ти кажа…

Сандърс не го слушаше. Беше уморен. От обясненията долови само, че Фил е объркал нещата и сега се опитва да ги оправи в обичайния си стил — като се лепне за човек, когото неотдавна е заплашвал.

— Ами Боб? — прекъсна излиянията му Сандърс.

След като всичко свърши, изпитваше смесени чувства към Гарвин. Нахлуха спомени от първите му дни във фирмата. Гарвин му беше като баща и сега Сандърс искаше да чуе неговата дума. Искаше извинение. Нещичко, колкото и дребно да е то.

— Сигурно на Боб ще му трябват няколко дни да се съвземе — каза Блакбърн. — Беше му много трудно да вземе решението. Наложи се доста да се потрудя пред него заради теб. Сега той трябва да измисли как ще каже на Мередит. Нали разбираш?

— Аха.

— После обаче ще поговори и с теб. Сигурен съм. Междувременно ми се искаше да обсъдим някои въпроси за утрешното съвещание — вметна Блакбърн. — Трябва да информираме техния шеф Мардън и ще го направим малко по-официално от обикновено. Ще работим в голямата заседателна зала на пар-тера. Ще започнем в девет и ще продължим до десет часа. Мередит ще председателства съвещанието и ще даде думата на всички ръководители на отдели за кратки изложения по успехите и проблемите на тяхната работа. Първо Мери-Ан, после Дон, после Марк и накрая ти. Ще имате по три-четири минути. Говори прав. Сложи костюм и вратовръзка. Използвай нагледни материали, ако имаш, но не навлизай в технически подробности. Направи само общ преглед. При теб ще се интересуват главно от „Туинкъл“.

Сандърс кимна.

— Добре. Няма обаче какво ново да докладвам. Още не сме изяснили какъв е проблемът с устройствата.

— Хубаво. Мисля, че никой не очаква да сме готови с решението. Просто подчертай успеха на прототипите и досегашното преодоляване на производствените проблеми. Не отстъпвай, наблегни на динамиката. Ако имаш прототип или макет, не е лошо да го донесеш.

— Добре.

— Нали си знаеш урока — светло и розово дигитално бъдеще, дребни технически уловки, които не могат да спрат напредъка.

— Мередит съгласна ли е? — заинтересува се Сандърс, леко обезпокоен от новината, че тя ще ръководи съвещанието.

— Мередит очаква всички шефове да бъдат в добро настроение. Едва ли са технически специалисти. Няма да има проблем.

— Добре.

— Обади ми се довечера, ако искаш да обсъдим изказването ти — предложи Блакбърн. — Или рано сутринта. Да изпипаме съвещанието и после ще продължим. Промените ще направим следващата седмица.

Сандърс кимна.

— Фирмата се нуждае точно от хора като теб — каза Блакбърн. — Ценя проявеното разбиране, И още веднъж, Том, извинявай.

Той си тръгна.

Сандърс се обади на диагностиците, за да провери има ли новини. Никой не отговори. Отиде до шкафа зад бюрото на Синди и взе нагледните материали — схематичен чертеж на устройството „Туинкъл“ и схема на производството в Малайзия. Можеше да ги покаже на поставки по време на изказването си.

Като се замисли обаче, видя, че Блакбърн е прав. Нямаше да е зле да представи прототип или макет. Сигурно трябваше да носи едно от устройствата, които Артър бе изпратил от Куала Лумпур.

Това му напомни, че трябва да му се обади в Малайзия. Набра номера.

— Кабинетът на господин Кан.

— Обажда се Том Сандърс.

Гласът на секретарката прозвуча изненадано.

— Господин Кан не е тук, господин Сандърс.

— Кога очаквате да се върне?

— Извън службата е, господин Сандърс. Нямам представа кога ще се върне.

— Ясно.

Сандърс се намръщи. Странно! Тъй като Мохамед Джафар отсъстваше, Артър едва ли би оставил завода без надзор.

— Да му предам ли нещо? — попита секретарката.

— Не, благодаря.

Той затвори телефона, слезе на третия етаж при програмисгите на Чери и сложи картата си в отвора, за да влезе. Картата изхвръкна, замига сигнал 0000. Сандърс не съобрази веднага, че са го лишили от достъп. После се сети за другата карта, която бе намерил. Напъха я в процепа и вратата се отвори. Сандърс влезе вътре.

Беше изненадан, че всичко е пусто. Програмистите имаха странно работно време и почти винаги някой работеше, дори посред нощ.

Отиде до залата за диагностика, където проучваха устройствата. Там имаше многобройни поставки, обградени от електронна техника и черни дъски. Устройствата стояха на поставките, покрити с бели кърпи. Ярките кварцови лампи на тавана бяха угасени.

От съседна стая долетяха звуци на рокендрол. Сандърс надникна вътре. Видя само един двайсетинагодишен програмист, който пишеше нещо. До него гърмеше транзистор.

— Къде са останалите? — попита Сандърс. Програмистът го погледна.

— Днес е третата сряда от месеца.

— Е, и какво?

— Всяка трета сряда има среща на СПП.

— О! — В Сдружението на програмистите практици, или СПП, членуваха специалисти в областта на програмирането от Сиатъл. Беше основано от „Майкро Софт“ преди няколко години и организираше и светски, и професионални прояви. — Знаеш ли какво откриха диагностиците?

— За жалост не — поклати глава програмистът. — Дойдох преди малко.

Сандърс се върна в залата за диагностика. Светна една от лампите и внимателно дръпна бялата покривка от устройствата. Видя, че са отворени само три от изпратените СД-РОМ устройства, които лежаха разглобени под лупи и електронни тръби на работната маса. Останалите седем бяха подредени отстрани, още бяха в найлоновите си опаковки.

Погледна черните дъски. На едната се виждала няколко уравнения и набързо надраскани данни. На другата беше изписана блок-схема:

А. Несъвм. контр. ВЛСИ? захр?

Б. Оптически деф-? рег. на напрежение?/подаване?/серво?

В. Лазер Р/О (а, б, в)

Г. Общо мех.

Д. Дяволи

Сандърс не разбра кой знае колко. Пак се вгледа в масите, надникна в приборите за изпитания. Всичко изглеждаше съвсем обичайно с изключение на комплекта свредели върху масата и няколкото бели кръгли пластини в найлонови опаковки — приличаха на фотографски филтри. Имаше също полароидни снимки на устройствата на различни етапи от разглобяването — екипът документираше работата си. Три снимки бяха отделени и подредени една след друга, като че имаха някакво значение, което убягваше на Сандърс. На тях се виждаха само чипове върху зелена електронна платка.

Погледна самите устройства, като внимаваше да не размести нещо. После се обърна към все още неразопакованите бройки. При по-обстоен преглед се виждаше, че найлоновата опаковка на четири от тях е пробита на съвсем малки дупчици.

До тях лежеше спринцовка и отворена тетрадка с колонка цифри:

ЧЕО

7

11 (повторно 11)

5 2

В долния край на страницата някой бе надраскал: „По дяволите, ще ти избоде очите!“ За Сандърс обаче съвсем не беше очевидно. Реши, че е най-добре довечера да се обади на Дон Чери и да го помоли за обяснение. Междувременно взе едно от неразопакованите устройства за съвещанието на следващия ден.

Излезе от залата за диагностика, нарамил нагледните материали и поставките, които се блъскаха в краката му. Запъти се надолу към заседателната зала на партера, където имаше отделно помещение за съхраняване „а предварително подготвените нагледни материали. Можеше да ги заключи там.

Във фоайето мина покрай гишето за информация, където се бе разположил чернокож пазач: гледаше бейзболен мач но телевизията и кимна на Сандърс. Той тръгна към дъното на коридора, като се движеше безшумно по меките килими. На етажа беше тъмно, но в заседателната зала светеше. Светлините се виждаха иззад ъгъла.

Когато наближи, Сандърс чу гласа на Мередит Джонсън.

— И после?

Отговори й неясен мъжки глас. Сандърс спря.

Застана в тъмния коридор и се ослуша. От мястото си не виждаше залата.

След миг мълчание Джонсън каза:

— Добре, значи Марк ще говори за проектантската работа.

— Да, тя ще е включена в неговото изказване — поясни мъжът.

— Хубаво — съгласи се Джонсън. — Тогава какво…

Сандърс не чу останалото. Бавно и тихо започна да се приближава по килима. Надникна предпазливо зад ъгъла. Все още не виждаше самата заседателна зала, но пред нея в коридора имаше голяма хромова скулптура във формата на самолетно витло. В огледалната й повърхност видя отражението на Мередит, която се разхождаше из залата. Мъжът с нея беше Блакбърн.

— А ако Сандърс не го направи? — попита Джонсън.

— Ще го направи — увери я Блакбърн.

— Сигурен ли си, че няма… той… — Останалото се изгуби.

— Не… не подозира

Сандърс затаи дъх. Мередит се разхождаше нагоре-надолу. Отразеният й образ се размазваше и кривеше.

— Кога той ще… мога да твърдя, че това е… не е ли… искаш да кажеш?

— Точно така — потвърди Блакбърн.

— Ами ако той…

Блакбърн сложи ръка на рамото й.

— Да, ти трябва да…

— Значи… искаш от мен…

Блакбърн тихо каза нещо в отговор, от което Сандърс различи единствено: «Трябва да го унищожим.»

— Можем ли да го направим…

— Разбира се… разчитаме на теб…

Рязко иззвъня телефон. И Мередит, и Блакбърн посегнаха към джобовете си за клетъчните апарати. Търсеха Мередит.

Двамата се запътиха към изхода. Приближаваха до Сандърс.

Той се огледа в паника и забеляза вдясно мъжката тоалетна. Мушна се зад вратата, когато те излязоха от заседателната зала и тръгнаха по коридора.

— Не се тревожи, Мередит — каза Блакбърн. — Всичко ще се оправи.

— Не се тревожа — отвърна тя.

— Трябва да мине гладко, без вживяване — продължи Блакбърн. — Няма причина да се вдига шум. В крайна сметка фактите са на твоя страна. Той очевидно е неподготвен.

— Нали още няма достъп до базата данни? — попита Мередит.

— Не. Системата е заключена.

— Няма как да проникне и в системата на «Конли-Уайт», нали?

Блакбърн се засмя.

— Не, ако ще зад врата да си стъпи, Мередит.

Гласовете заглъхнаха надолу по коридора Сандърс напрегнато се ослушваше, докато чу щракането на затваряща се врата. Тогава излезе от тоалетната в коридора.

Там нямаше никого. Сандърс се загледа в далечния край.

В джоба му телефонът иззвъня така рязко, че го сепна.

— Сандърс.

— Слушай — каза Фернандес. — Изпратих проекта за договор в кабинета на Блакбърн, но ми го върнаха с някои допълнения, за които не съм сигурна. Хайде да се видим, за да ги обсъдим.

— След един час — отговори Сандърс.

— Защо не сега?

— Трябва първо да свърша нещо — каза той.

 

— А, Томас. — Макс Дорфман отвори вратата на хотелската си стая и веднага дръпна инвалидната количка назад към телевизора. — Най-накрая реши да дойдеш.

— Значи си чул?

— Какво да съм чул? — каза Дорфман. — Аз съм само един старец. Никой вече не ми обръща внимание. Забравен съм от всички, включително и от теб.

Той изключи телевизора и се ухили.

— Какво си чул? — попита Сандърс.

— О, само откъслечни неща. Слухове, празни приказки. Защо ти самият не ми кажеш?

— Загазил съм, Макс.

— Разбира се, че си загазил — изсумтя Дорфман. — От цяла седмица е така. Чак сега ли забеляза?

— Те искат да ме изиграят.

— Кои са те?

— Блакбърн и Мередит.

— Глупости!

— Истина ти казвам.

— Вярваш ли, че Блакбърн може да те изиграе? Филип Блакбърн е безгръбначен глупак. Безпринципен е и няма капка ум в главата. Още преди години казвах на Гарвин да го изгони. Блакбърн е неспособен да мисли самостоятелно.

— Тогава Мередит.

— Аха. Мередит. Да. Голяма красавица! Страхотни гърди!

— Макс, моля те.

— И ти някога си бил на същото мнение.

— Беше много отдавна — каза Сандърс. Дорфман се усмихна.

— Променил“ ли са се времената? — попита той с неприкрита ирония.

— Какво означава това?

— Изглеждаш ми блед, Том.

— Нищо не разбирам. Уплашен съм.

— О, уплашен си. Голям човек като теб да се плаши от една красива жена с красиви гърди.

— Макс…

— Естествено, имаш право да бъдеш уплашен. Толкова ужасно е постъпвала с теб. Изиграла те е, водела те е за носа, злоупотребявала е с теб, нали?

— Да — потвърди Сандърс.

— Ти си жертва на нея и на Гарвин.

— Да.

— Тогава защо ми спомена за цветето, а? Сандърс се намръщи. За миг не разбра какво казва Дорфман. Старецът винаги беше много загадъчен и обичаше да…

— Цветето — раздразнено повтори Дорфман, почуквайки с кокалчетата на пръстите по облегалката на инвалидната количка. — Цветето от витража на твоя апартамент. Говорихме за него оня ден. Да не би да си забравил?

Наистина беше забравил. После си припомни цветето — витража, който преди няколко дни неочаквано бе нахлул в спомените му.

— Прав си. Бях забравил.

— Забравил бил — саркастично подметна Дорфман. — Да не искаш да ти повярвам?

— Макс, наистина, аз…

— Невъзможен си — сопна му се старецът. — Не мога да повярвам, че поведението ти е толкова прозрачно. Не си забравил, Томас. Просто си предпочел да не се изправяш очи в очи с него.

— С какво?

Сандърс видя в мислите си цветето от витража — ярко оранжево, виолетово и пурпурно. Цветето от вратата на апартамента. В началото на седмицата мислеше за него постоянно, почти маниакално, а ето че днес…

— Не понасям такива ребуси — отсече Дорфман. — Разбира се, че помниш всичко. Но си решил твърдо да не мислиш за него.

Сандърс объркан поклати глава

— Томас. Ти ми разказа всичко преди десет години — махна с ръка Дорфман. — Довери ми се. Говореше несвързано. Тогава беше много разстроен. За теб нямаше по-важно нещо в живота И казваш, че всичко е забравено? — Той поклати глава. — Разправяше ми, че си пътувал с Гарвин до Япония и Корея. А тя те чакала в апартамента да се върнеш. В еротично облекло или нещо подобно. Може би в еротична поза. Казваше ми, че понякога на връщане си я виждал първо през витража. Нали така разказваше, Томас? Или не съм те разбрал?

Не го беше разбрал.

Изведнъж всичко се проясни в мислите на Сандърс като голяма и ярка картина пред очите му. Той видя всичко, сякаш отново го преживяваше: стълбите към апартамента на втория етаж и звуците, които долетяха до него в ранния следобед — отначало не можа да ги различи, после осъзна какво чува, стигна до площадката, погледна през витража и видя…

— Един ден се върнах по-рано — каза Сандърс.

— Точно така. Върнал си се неочаквано.

Стъклото с жълти, оранжеви и виолетови мотиви. И през него голият й гръб, който се вдигаше и спускаше. Тя беше в дневната на канапето и се движеше нагоре и надолу.

— Какво направи — попита Дорфман, — когато я видя?

— Натиснах звънеца.

— Правилно. Много възпитано от твоя страна. Примирено и учтиво. Натиснал си звънеца

Сандърс си припомни как Мередит се обърна и погледна към вратата. Разрешените й коси бяха паднали през лицето. Тя отметна кичурите над очите. Изражението й се промени, щом го зърна. Очите й се разшириха.

— И после какво? Какво направи? — не спираше Дорфман.

— Тръгнах си — каза Сандърс. — Върнах се в… Отидох в гаража и изкарах колата. Покарах известно време. Няколко часа. Може би по-дълго. Прибрах се по тъмно.

— Бил си разстроен, естествено.

Той пак се изкачи по стълбите и погледна през витража. Дневната беше празна. Отключи вратата и влезе в стаята. На дивана стоеше купа с пуканки. Покривката беше смачкана. Телевизорът бе пуснат без звук. Сандърс извърна поглед от дивана и се запъти към спалнята, викаше Мередит по име. Завари я да прибира багажа си в отворения върху кревата куфар.

— Какво правиш?

— Отивам си — каза тя и се обърна с лице към него. Тялото й бе сковано, напрегнато. — Нали точно това искаш да направя?

— Не знам — отвърна той.

Тогава тя избухна в сълзи. Хълцаше, търсеше кърпичка, шумно и непохватно духаше носа си като дете. Бе толкова разстроена, че Сандърс протегна ръце, а тя се сгуши в прегръдката му, започна да се извинява, да повтаря през сълзи едно и също. От време на време го поглеждаше. Докосваше го по лицето.

После, кой знае как…

Дорфман се изкиска.

— Направо върху куфара, така ли? Сдобрихте се направо върху куфара, върху прибраните й дрехи.

— Да — спомни си Сандърс.

— Възбудила те е. Пожелал си я отново. Развълнувала те е. Предизвикала те е. Поискал си да я притежаваш.

— Да…

— Любовта е прекрасна — въздъхна Дорфман пак саркастично. — Толкова чиста, толкова невинна. После отново се събрахте, нали?

— Да. За известно време. Но не се получи.

Странно как свърши всичко. Отначало той страшно й се ядоса, но след това й прости и реши, че биха могли да продължат. Бяха поговорили за чувствата си, бяха се обяснили един на друг в любов и той се помъчи да продължи най-добронамерено. В края на краищата и двамата не издържаха — случката бе разбила връзката и им бе отнела нещо жизненоважно. Оттам нататък отношенията им се промениха. Липсваше същината. Караха се по-често и така за известно време запазиха предишната енергия. Но накрая всичко просто свърши.

— И тъкмо когато скъсахте — отбеляза Дорфман, — ти дойде при мен да поговорим.

— Да.

— За какво дойде да говорим? Или и това си „забравил“?

— Не, помня — възрази Сандърс. — Търсех съвет от тебе.

Беше отишъл при Дорфман, защото смяташе да напусне Кюпъртино. Късаше с Мередит, животът му бе объркан, всичко изглеждаше в пълен хаос. Искаше му се да започне отначало, да иде някъде другаде. Затова обмисляше дали да се премести в Сиатъл като ръководител на новите проекти. Гарвин мимоходом му бе подхвърлил предложението и Сандърс размишляваше дачи да приеме. Питаше Дорфман как да постъпи.

— Беше много разстроен — каза Дорфман. — Нещастен край на една любовна връзка.

— Да.

— Ето защо можеш да кажеш, че Мередит Джонсън е причината да дойдеш тук, в Сиатъл — заключи възрастният човек. — Заради нея смени работата и живота си. Тук започна наново. Мнозина знаеха за тази случка в миналото ти. Гарвин знаеше. Блакбърн също. Затова не е пропуснал да попита дали си в състояние да работиш с нея. Всички са се притеснявали дачи ще се сработите с нея. Но ти си ги успокоил, Томас, нали?

— Да.

— Успокоението обаче е било неистинско. Сандърс се поколеба — Не знам, Макс.

— Хайде, хайде. Много добре знаеш. Сигурно е било като лош сън, като кошмар от минатото да научиш, че човекът, от когото си избягал навремето, сега идва в Сиатъл да те преследва и да ти стане началник. Да грабне длъжността, която си искал и която си смятал, че заслужаваш.

— Не зная…

— Така ли? На твое място щях да се ядосам. Щях да се опитам да се отърва от нея. Някога тя те е засегнала много лошо, едва ли си искал това да се повтори. Но какъв избор си имал? Тя вече е била назначена, а е и протеже на Гарвин. Защитена е от неговата власт, защото той не дава дума да се издума против нея. Прав ли съм?

— Да.

— Години наред не си бил близък с Гарвин, защото той изобщо не е.искал да приемаш мястото в Сиатъл. Предложил ти го е с очакването да откажеш. Гарвин обича протежетата. Обича почитателите в краката си. Не обича те да стегнат багажа си и да заминат за друг град. Затова си разочаровал Гарвин. Нещата са се променили завинаги. И изведнъж се явява жена от миналото, и то подкрепяна от Гарвин. И какъв избор си имал? Какво си могъл да направиш с гнева си?

Мислите му трескаво напираха. Когато си припомни случките от първия ден — слуховете, потвърждението, дошло от Блакбърн, първата среща с Мередит, — не се сети да е изпитал гняв. Вярно, чувствата му тогава бяха много противоречиви, но сред тях със сигурност нямаше гняв…

— Томас, Томас. Престани да мечтаеш. Нямаме време за това.

Сандърс тръсна глава. Не можеше да разсъждава ясно.

— Томас, ти си подредил всичко. Все едно дали го признаваш или съзнаваш. На определено равнище случилото се точно отговаря на намеренията ти. И ти си се постарал да се осъществят.

Осъзна, че мисли за Сюзан. Какво му бе казала в ресторанта?

Защо не ми каза? Можех да ти помогна.

Беше права, разбира се. Като адвокат можеше да го посъветва, ако беше споделил с нея още първата вечер. Щеше да му подскаже как да постъпи. Щеше да го измъкне. Но сега тя не можеше да му помогне.

Сега не можем да направим кой знае какво.

— Търсел си това противопоставяне, Томас.

После Гарвин: Била ти е гадже и не ти е станало приятно, когато те е изоставила. Затова сега искаш да и го върнеш.

— Цяла седмица си работил, за да стигнеш до противопоставянето.

— Макс…

— Затова не ми приказвай, че си жертвата. Не си. Наричаш себе си жертва, защото не желаеш да поемеш отговорност за постъпките си. Защото си сантиментален, мързелив и наивен. Смяташ, че другите трябва да се грижат за теб.

— Господи, Макс! — изуми се Сандърс.

— Отричаш своята роля. Преструваш се, че си забравил. Преструваш се. че не знаещ. А сега се преструваш, че си объркан.

— Макс…

— Ох! Не знам защо си губя времето с теб. Колко часа имаш до съвещанието? Дванайсет ли? Или десет? И въпреки това прахосваш времето си, за да разговаряш с някакъв побъркан старец. — Дорфман обърна инвалидната количка. — На твое място бих се заловил за работа.

— Какво означава това?

— Добре, знаем какви са твоите намерения, Томас. А нейните какви са, ммм? Тя също решава проблем. Преследва своя цел. И така: какъв проблем решава тя?

— Не зная — отговори Сандърс.

— Очевидно. Но как ще разбереш?

 

Потънал в мисли, Сандърс измина пеша петте пресечки до „Ил Терацо“. Фернандес го чакаше отвън. Влязоха в ресторанта заедно.

— О, Боже! — възкликна Сандърс, когато се огледа.

— Всички обичайни заподозрени — отбеляза адвокатката.

В дъното Мередит Джонсън вечеряше с Боб Гарвин. На две маси встрани Фил Блакбърн седеше със съпругата си Дорис — слаба жена с очила, която приличаше на счетоводителка. До тях Стефани Каплан се хранеше с млад човек на двайсетина години — вероятно сина й, студента, помисли Сандърс. А отдясно до прозореца хората от „Конли-Уайт“ очевидно бяха на работна вечеря — с разтворени на коленете куфарчета и пръснати но цялата маса документи. Ед Никълс седеше с Джон Конли от дясната му страна и Джим Дейли от лявата. Дейли говореше пред малък диктофон.

— Дали да не идем някъде другаде? — предложи Сандърс.

— Не — отсече Фернандес. — Вече ни видяха. Можем да седнем ей там в ъгъла.

Приближи се Кармин. — Господин Сандърс — кимна официално той.

— Бихме искали маса в ъгъла, Кармин.

— Да, разбира се, господин Сандърс. Седнаха един до друг. Фернандес гледаше Мередит и Гарвин.

— Би могла да му бъде дъщеря — каза тя.

— Всички така разправят.

— Поразително!

Сервитьорът донесе листа с менюто. Сандърс не беше гладен, но все пак поръчаха. Фернандес не откъсваше поглед от Гарвин.

— Той не се предава лесно, нали?

— Боб ли? Прочут е с тази своя черта Не си поплюва.

— Тя знае как да го върти на пръста си — каза Фернандес и извади няколко листа от куфарчето. — Това е договорът, който Блакбърн ми върна Всичко е наред с изключение на две клаузи. Първо, държат на правото да прекратят трудовите правоотношения с теб, ако се установи, че си извършил углавно престъпление при изпълнение на работата.

— Аха — Сандърс се зачуди какво искат да кажат.

— Втората клауза се отнася до правото да прекратят договора, ако работата ти „не отговаря на изискванията съгласно отрасловите стандарти“. Какво значи това?

Сандърс поклати глава.

— Явно са си наумили нещо.

Той й разказа за дочутия разговор в заседателната зала

Както обикновено Фернандес не реагира

— Възможно е — изрече тя.

— Възможно ли? Със сигурност ще ни извъртят номер.

— Имам предвид от правна гледна точка. Възможно е да имат подобни намерения. И ще успеят.

— Защо?

— При обвинение в сексуален тормоз се прави преглед на цялостната работа на жалбоподателя. Ако има някакви пропуски, все едно колко отдавна са допуснати и дали са незначителни, те могат да се използват за прекратяване на заведеното дело. Имах клиент, който бе работил за фирмата десет години. Но фирмата успя да докаже, че е излъгал при попълването на формуляра при постъпване, и искът не беше уважен. Уволниха го.

— Значи става дума за работата ми.

— Не е изключено. Да.

Сандърс се намръщи. Какво можеха да използват срещу него?

Тя също решава проблем. И така: какъв проблем решава?

Фернандес извади касетофона от джоба си.

— Хайде да уточним една-две подробности — каза тя. — Нещо става н началото на записа.

— Така ли?

— Чуй!

Адвокатката му подаде касетофона Той го притисна до ухото си.

Чу собствения си глас съвсем отчетливо: „… ще се оправяме тогава. Предадох й твоето мнение и тя точно в момента говори с Боб. Вероятно на утрешната среща ще се придържаме към тази позиция. Както и да е. Марк, ако има някакви съществени промени, ще ти се обадя преди съвещанието утре и…“ „Я зарежи този телефон“ — ясно каза Мередит и последваха шумолене като от плат, някакво изсъскване и глухото тупване на телефона. За миг изпращя статичното електричество.

Още шумолене. Последва тишина.

Дрезгав нечленоразделен звук. Шумолене.

Докато слушаше, Сандърс се мъчеше да си представи какво се е случило. Сигурно вече се бяха преместили на дивана, защото гласовете идваха от ниското и не бяха толкова отчетливи. Чу думите си: „Мередит, почакай…“

„Господи, цял ден те желая“ — каза тя.

Пак шумолене. Тежко дишане. Не беше ясно какво става Тя леко изпъшка. Още шумолене. После нейният глас: „О, Господи, толкова е хубаво! Не мога да понасям докосването на онова копеле. С тъпите му очила Ох! Цялата треперя, не съм имала свястно чукане…“

Шумолене. Изпращяване на статично електричество. Шумолене. И пак шумолене. Сандърс слушаше разочарован. Не си представяше какво става, а беше участвал в случката! Кого можеше да убеди записът? Почти през цялото време се чуваше неразличим шум. Прекъсван от дълги паузи.

„Мередит…“

„Ооох. Не говори! Не! Не…“ — На записа се чуваше пресекливото й дишане.

Последва тишина.

— Достатъчно — каза Фернандес.

Сандърс остави касетофона и го изключи. Тръсна глава.

— Оттук нищо не се разбира. Не е ясно какво точно става

— Достатъчно се разбира — успокои го адвокатката — Не се притеснявай за доказателствата. Те са моя работа. Нали обаче чу първите й думи? — Фернандес погледна в бележника си: там, където казва: „Цял ден те желая!“ И после: „О, Господи, толкова е хубаво! Не мога да понасям докосването на онова копеле. С тъпите му очила Ох! Цялата треперя, не съм имала свястно чукане…“ Чу ли тази част?

— Да.

— Добре. За кого говори? — За кого ли?

— Кое е онова копеле, чието докосване не понася?

— Предполагам, че е мъжът й — каза Сандърс. — Преди това говорихме за него. Преди да почне записът.

— Кажи ми за какво стана дума преди записа.

— Ами Мередит се оплака, че трябва да плаща издръжка на съпруга си, и сподели, че е ужасен в леглото. Думите й бяха: „Не търпя мъже, които не знаят какво правят.“

— Значи мислиш, че изразът „не мога да понасям докосването на онова копеле“ се отнася до мъжа й?

— Да.

— Аз пък не мисля така — каза Фернандес. — Двамата са се развели преди доста месеци. Разводът е бил много неприятен. Бившият й съпруг я мрази. Сега си има приятелка, която е завел в Мексико. Не вярвам да говори за мъжа си.

— Тогава за кого?

— Не зная.

— Може да е всеки — отбеляза Сандърс.

— Едва ли. Чуй записа пак. Чуй как звучи гласът й. Сандърс превъртя лентата и пак долепи касетофона до ухото си. След миг го остави.

— Звучи почти гневно. Фернандес кимна

— Бих употребила израза „с омерзение“. Насред епизода с теб говори за друг човек. „Копелето“. Сякаш иска да си го върне на някого. Точно в този миг си разчиства сметките.

— Не знам — каза Сандърс. — Мередит обича да приказва. Винаги говори за други хора Бивши гаджета, ей такива работи. В никакъв случай не е романтичка.

Спомни си как веднъж двамата лежаха на леглото в апартамента в Сънивейл, блажено отпуснати. Неделен следобед. Детска глъчка отвън на улицата Ръката му на изпотеното й бедро. И точно в този миг Мередит изтърси:

— Знаеш ли, ходих някога с един норвежец и членът му беше изкривен. Като меч, закривен на една страна, и той…

— За Бога, Мередит!

— Какво има? Истината ти казвам. Такъв беше.

— Не сега

В подобни случаи тя въздъхваше, сякаш принудително се примиряваше с прекалената му чувствителност.

— Защо мъжете все си въобразявате, че сте единствените?

— Нищо не си въобразяваме. Знаем, че не сме. Просто не говори сега, става ли? Тя пак въздъхна… В ресторанта Фернандес каза:

— Дори и да не е необичайно за нея да приказва по време на секс, дори ако е недискретна или иска да се дистанцира, за кого все пак говори тук?

Сандърс поклати глава.

— Не знам, Луиз.

— Казва, че не понася докосването му… сякаш няма избор. Споменава и тъпите му очила. — Фернандес погледна към Мередит, която вечеряше кротко с Гарвин. — Той ли е?

— Не вярвам.

— Защо?

— Всички така казват. Смятат, че Боб не я чука.

— Въпреки това може да грешат.

— Би било кръвосмешение — завъртя глава Сандърс.

— Сигурно си прав.

Донесоха поръчката. Сандърс почна да рови в спагетите и да вади маслините. Не беше гладен. До него Фернандес похапваше здравата Бяха поръчали едно и също.

Сандърс погледна към хората от „Конли-Уайт“. Никълс държеше чисто пластмасов калъф за 35-милиметрови диапозитиви. „За какво ли?“, зачуди се Сандърс. На носа на Никълс бяха кацнали очила с рамки само отгоре. Вниманието му бе изцяло погълнато. Седналият до него Конли погледна часовника си и каза нещо за времето. Останалите кимнаха. Конли погледна към Джонсън, после пак се задълбочи в документите.

Дейли говореше нещо:

— Имате ли тези цифри?

— Тук са — посочи Конли диапозитивите.

— Много е вкусно — обади се Фернандес. — Яж, докато не е изстинало.

— Добре.

Сандърс насила изяде една хапка. Яденето му се стори безвкусно. Остави вилицата.

Фернандес избърса брадичката си със салфетка.

— Знаеш ли, досега не си ми казал защо всъщност спря накрая.

— Приятелят ми Макс Дорфман твърди, че съм инсценирал всичко.

— Аха — каза адвокатката.

— И ти ли мислиш същото?

— Не знам. Само се питах какво чувстваше, когато се отдръпна.

Сандърс сви рамене.

— Просто не исках.

— Аха Стигна дотам и разбра, че не ти се ще, така ли?

— Не — каза Сандърс и добави: — Да ти кажа ли истината? Тя се изкашля.

— Изкашля се? — попита Фернандес.

Сандърс пак си представи стаята, смъкнатите до коленете панталони и Мередит под него на служебния диван. Тогава си мислеше: „Какво, по дяволите, правя?“ А тя обвиваше с ръце раменете му и го притискаше. „О, моля те… Не… Не…“

Точно в този момент Мередит извърна глава и се изкашля.

Кашлицата го спря. Тъкмо тогава той се вдигна, каза: „Права си“, и стана от канапето.

Фернандес се намръщи.

— Не мога да не кажа, че кашлицата не изглежда кой знае колко сериозна причина.

— Сериозна е. — Сандърс бутна чинията си. — Не може да кашляш в такъв момент.

— Защо? Да не би да ми говориш за някакво неизвестно за мен правило на поведение? На пангара кашлянето забранено.

— Нищо подобно. Изразявам се съвсем буквално,

— Извинявай, не те разбрах. Какво значи кашлянето? Сандърс се поколеба

— Разбираш ли, жените винаги си въобразяват, че мъжете нямат понятие какво става. Мислят си, че мъжете не могат да намерят мястото, не знаят какво да правят и какво ли не още. Изобщо че мъжете са много глупави по отношение на секса.

— Не мисля, че сте глупави. Какво значи кашлянето?

— Значи, че мислите ти са другаде. Фернандес вдигна вежди.

— Е, увличаш се.

— Факт.

— Не знам. Мъжът ми страда от бронхит. Кашля непрекъснато.

— Но не и в последния момент, сигурен съм. Тя млъкна и се замисли.

— Е, поне веднага след това кашля. Получава пристъп. Винаги се шегуваме как се получава.

— Веднага след това е различно. Но в мига, в най-напрегнатия миг никой не кашля, повярвай ми.

През мислите му се завъртяха още образи. Зачервени бузи. Шията или гърдите на петна. Отпуснатите зърна. Отначало бяха твърди, сега вече не. Очите й потъмняват, понякога се зачервяват отдолу. Устните подпухват. Дишането се променя. Внезапен прилив на топлина. Потръпващи бедра, смяна на ритъма, напрежение, но различно, разлято. Намръщено чело. Премигване. Хапане. Толкова различни начини, но…

— Никой не кашля — повтори той.

После изведнъж се притесни, придърпа чинията и взе една хапка. Търсеше повод да не говори повече, защото смяташе, че е нарушил правилата, че има област на познанието, която уж не съществува…

Фернандес го гледаше любопитно.

— Чел ли си го някъде?

Той поклати глава, както дъвчеше.

— Мъжете говорят ли си за такива неща? Сандърс отрицателно завъртя глава.

— Жените си говорят.

— Знам. — Той преглътна хапката — Както и да е, тя се изкашля и затова спрях. Мислите й бяха другаде и аз много… се ядосах, така ми се струва. Нали разбираш: лежеше задъхана, пъшкаше, но всъщност беше безучастна. Почувствах се…

— Експлоатиран ли?

— Нещо подобно. Манипулиран. Понякога си мисля, че ако не се беше изкашляла тъкмо тогава.. — Сандърс сви рамене.

— Може би трябва да я питам — каза Фернандес и кимна към Мередит.

Сандърс вдигна очи и забеляза, че тя се приближава до тяхната маса.

— О, по дяволите!

— Спокойно, спокойно. Всичко е наред. Мередит дойде с широка усмивка.

— Здравей, Луиз. Здрасти. Том! — Сандърс понечи да се изправи. — Моля те. Том. не ставай. — Тя сложи ръка на рамото му и лекичко го стисна. — Идвам само за минутка.

Усмихваше се лъчезарно. Приличаше точно на самоуверен шеф, който се спира да поздрави колеги. Сандърс забеляза, че Гарвин урежда смел ката за двамата. Зачуди се дали и той няма да дойде.

— Луиз. исках само да потвърдя, че нямам никакви лоши чувства — каза Мередит. — Всеки си върши работата Разбирам го. Освен това смятам, че целта беше постигната, атмосферата се прочисти. Само се надявам, че всичко оттук нататък ще тръгне добре.

Стоеше зад стола на Сандърс. Той трябваше да извърти врат и глава, за да я гледа

— Не искаш ли да седнеш? — покани я Фернандес.

— Може би само за минута.

Сандърс стана, за да й предложи стол. Мислеше, че всичко изглежда съвсем в реда на нещата от позицията на хората от „Конли“. Шефът не желае да се натрапва и чака настоятелна покана от сътрудниците си. Той донесе стол, погледна настрани и забеляза, че Никълс ги наблюдава над очилата си. Младият Конли също ги следеше.

Мередит седна Сандърс й държа стола.

— Искаш ли нещо? — осведоми се Фернандес.

— Току-що привърших, благодаря.

— Кафе? Нещо друго?

— Не, благодаря. Сандърс седна Мередит се наведе.

— Боб ми разказа за плановете да обособи акционерно дружество. Много е вълнуващо. Всичко върви с пълна скорост. Сандърс я гледаше изумен.

— Има цял списък с предложения за име на новата фирма, когато се отдели догодина. Как ви се струват? „Спийд Кор“, „Спийд Стар“, „Прайм Кор“, „Тааисан“ и „Тензор“. Според мен има фирма „Спийл Кор“, която произвежда части за автомобили. „Спийд Стар“ е много търговско, чак нагло. „Прайм Кор“ е по-скоро за взаимоспомагателна каса. Какво ще кажете за „Талисан“ и „Тензор“?

— Тензорът е вид лампа — обади се Фернандес.

— Добре. Но „Талисан“ е хубаво според мен.

— Смесеното дружество на „Епъл“ и „Ай Би Ем“ се казва „Талиджент“ — възрази Сандърс.

— О, прав си. Много си приличат. Ами „Майкро Дин“? Не е лошо. Или пък „Ей Ди Джи“ от първите букви на „Нови графични режими“? Стават ли, какво ще кажете?

— „Майкро Дин“ не е лошо.

— И аз така мисля. Има още едно… „Ано Дин“.

— Това е болкоуспокояващо — обясни Фернандес.

— Какво?

— Анодинът е болкоуспокояващо средство. Наркотик.

— О! Остави го тогава И последното, „Син Стар“.

— Като за трафиканти на наркотици.

— Така е. Имаме обаче цяла година да измислим нещо по-добро. „Майкро Дин“ не е лошо като начало. Съчетава „микро“ с „динамо“. Създава положителни асоциации, нали?

Още преди да й отговорят, тя бутна назад стола.

— Трябва да вървя. Реших, че е добре да сте в течение. Благодаря за помощта Лека нощ, Луиз. Том, до утре.

Подаде ръка и на двамата, после прекоси ресторанта, за да иде при Гарвин. Двамата се приближиха до масата на хората от „Конли“, за да ги поздравят.

Сандърс гледаше след нея.

— Положителни асоциации — повтори той. — Господи! Обсъжда имена за фирмата, без дори да знае с какво ще се занимава.

— Голямо представление беше.

— Разбира се — съгласи се Сандърс. — Бива я по представленията Но то нямаше нищо общо с нас. Беше предназначено за тях.

Той кимна към хората от „Конли-Уайт“, седнали в другия край на ресторанта. Гарвин се здрависваше с всеки поотделно, Мередит разговаряше с Джим Дейли. Очевидно й каза някаква шега, защото тя се засмя и отметна глава, показвайки дългата си шия.

— Единствената причина да разговаря с нас беше да създаде впечатление, че ако утре ме уволнят, тя няма пръст в тая работа.

Фернандес плати сметката.

— Искаш ли да вървим? — предложи тя. — Трябва да проверя още няколко неща.

— Така ли? Какво?

— Алън може да ни е приготвил нещичко. Не е изключено.

Гарвин се сбогуваше с хората от „Конли“. Помаха им и отиде при Кармин.

Мередит остана до масата. Стоеше зад Джон Конли с ръце на раменете му. докато говореше с Дейли и Ед Никълс. Ед Никълс каза нещо, погледна над очилата си, Мередит се засмя и отиде до него, за да види листовете с данните. Доближи глава плътно до Никълс. Кимаше, говореше и сочеше страниците.

Проверяваш погрешна фирма.

Сандърс се загледа в Мередит, която се усмихваше и се шегуваше с тримата от „Конли-Уайт“. Какво му бе казал Блакбърн предния ден?

Въпросът е, Том, че Мередит Джонсън има големи връзки в тази фирма. Направила е впечатление на много влиятелни хора.

Като Гарвин.

Не само Гарвин. Мередит е укрепила позициите си в няколко насоки.

В „Конли-Уайт“ ли?

Да. И там.

Фернандес се изправи. Сандърс я последва.

— Знаеш ли какво, Луиз?

— Какво?

— Проверявахме погрешна фирма.

Фернандес се намръщи, после погледна към масата на „Конли-Уайт“. Мередит кимаше до Ед Никълс, сочеше нещо с една ръка, с другата се опираше на масата. Пръстите й го докосваха. Той гледаше страниците над очилата си.

— Тъпите очила — каза Сандърс.

Нищо чудно, че Мередит не повдигна обвинения в тормоз срещу него. Би било крайно неудобно заради връзката й с Ед Никълс. И нищо чудно, че Гарвин няма да я уволни. Нещата изглеждаха съвсем логични. Никълс и без това не поддържаше безрезервно сливането — може би единствено връзката му с Мередит го караше да продължи.

Фернандес въздъхна.

— Така ли мислиш? Никълс ли е?

— Да. Защо не? Адвокатката поклати глава.

— Дори и да е вярно, не ни помага. Могат да отстояват изключителни предпочитания и какво ли не още, ако изобщо трябва да се отстоява нещо. Знаеш, това не е първото сливане заради леглото. Ако слушаш мене, най-добре го забрави.

— Искаш да ми кажеш, че няма нищо нередно в това да има връзка с някого от „Конли-Уайт“ и затова да получи повишение ли?

— Нищо нередно няма. Поне в тясно юридически смисъл. Забрави го.

Изведнъж Сандърс се сети за думите на Каплан. А когато я уволниха, тя не разбра откъде п идва.

— Уморих се — каза той.

— Всички се уморихме. Те също изглеждат уморени.

В другия край на ресторанта съвещанието явно приключваше. Документите бяха прибрани обратно в куфарчетата. Мередит и Гарвин бъбреха с тримата от „Конли-Уайт“. Тръгнаха всички заедно. Гарвин подаде ръка на Кармин, който отвори вратата, за да излязат гостите.

И тогава се започна

Внезапно блеснаха ярки кварцови лампи откъм улицата пред входа Излизащите се скупчиха, зашеметени от светлината. Сенките им се проточиха в залата на ресторанта.

— Какво става? — попита Фернандес.

Сандърс се обърна да погледне, но групата вече отстъпваше назад и затваряше вратата В миг настъпи хаос. Гарвин изкрещя: „По дяволите!“, и стрелна с поглед Блакбърн.

Блакбърн се изправи със смаяно изражение и хукна към Гарвин, който пристъпваше от крак на крак. Боб се стараеше едновременно да успокоява хората от „Конли-Уайт“ и да се кара на Блакбърн.

— Всичко наред ли е? — приближи се и Сандърс.

— Проклетите журналисти — каза Гарвин. — Отвън е телевизионната станция „Кей Ес И Ей“.

— Възмутително! — добави Мередит.

— Питат за някакво дело за сексуален тормоз — изсъска Гарвин и погледна мрачно Сандърс, който сви рамене.

— Ще говоря с тях — обади се Блакбърн. — Нелепо е.

— Да, да, нелепо! Направо е възмутително според мен! — избухна Гарвин.

Като че всички заговориха едновременно, за да го уверят, че наистина е възмутителна Сандърс обаче забеляза, че Никълс изглежда потресен. Мередит ги поведе към задния изход на ресторанта през терасата. Блакбърн излезе под безмилостната светлина на прожекторите. Вдигна ръце, сякаш го арестуваха. Вратата се затвори.

— Бива ли така, бива ли така! — повтаряше Никълс.

— Не се тревожете, познавам програмния им директор — успокояваше ги Гарвин. — Тази ще я махна.

Джим Дейли говореше, че сливането е трябвало да се запази в тайна.

— Не се безпокойте — мрачно отвърна Гарвин. — Няма да се разчуе, аз лично ще се погрижа.

После излязоха през задния изход на тъмната улица. Сандърс се върна на масата, където го чакаше Фернандес.

— Малко вълнение — отбеляза спокойно Фернандес.

— Повече от малко — каза Сандърс.

Погледна към Стефани Каплан, която продължаваше вечерята със сина си. Младежът говореше, махаше с ръце, но Каплан упорито се взираше в задната врата, откъдето се бяха измъкнали хората от „Конли-Уайт“. Върху лицето й се четеше любопитство. След миг тя се обърна и продължи разговора със сина си.

 

Вечерта беше тъмна, влажна и неприятна. Сандърс потръпна, докато се връщаше заедно с Фернандес към службата.

— Откъде е научил телевизионният екип?

— Вероятно от Уолш — каза адвокатката. — Но може и от другаде. Градът всъщност е доста малък. Както и да е, не му обръщай внимание. Трябва да се подготвиш за утрешното съвещание.

— Мъчех се, да го забравя.

— Да. Но по-добре недей.

Отпред се простираше площад Пайъниър. Прозорците на административните сгради все още ярко светеха. Много фирми поддържаха делови връзки с Япония и удължаваха работното си време, за да засекат началото на работния ден в Токио.

— Знаеш ли — подхвана Фернандес, — гледах я с онези мъже и си мислех колко е хладнокръвна

— Да. Мередит е хладнокръвна.

— Притежава голямо самообладание.

— Така е.

— Тогава защо те е нападнала толкова грубо още първия ден? Защо е бързала?

Какъв е проблемът, който тя се мъчи да реши? — бе казал Макс. Сега Фернандес питаше същото. Явно всички разбираха с изключение на Сандърс.

Ти не си жертва.

„Хайде, реши го — помисли той. — Залови се за работа.“

Спомни си разговора между Мередит и Блакбърн на излизане от заседателната зала.

Трябва да мине гладко, без вживяване. В крайна сметка фактите са на твоя страна. Той очевидно е неподготвен.

Нали още няма достъп до базата данни?

Не. Системата е заключена.

Няма как и да проникне в системата на „Конли — Уапт“, нали?

Не, ако ще зад врата да си стъпи, Мередит.

Разбира се, бяха прави. Не можеше да проникне в системата. Но и какво можеше да промени дори с достъп до нея?

Реши проблема — беше го насърчил Макс. — Направи онова, за което най-много те бива.

„Реши проблема.“

— По дяволите! — изруга Сандърс.

— И при тях ще стигнем — каза Фернандес.

 

Беше девет и половина. На четвъртия етаж чистачките работеха в основната зала. Сандърс влезе в кабинета си заедно с Фернандес. Не знаеше защо отиват там. Не се сещаше какво биха могли да направят за момента.

— Ще звънна на Алън — каза Фернандес. — Може да е намерил нещо.

Тя седна и започна да набира номера. Сандърс се настани зад бюрото и се загледа в монитора. На екрана беше изписано съобщение по електронната поща.

ПРОДЪЛЖАВАШ ДА ПРОВЕРЯВАШ ПОГРЕШНА ФИРМА.

ПРИЯТЕЛ

— Не разбирам как — каза той, загледан в екрана. Ядоса се: редеше пъзъл, който беше известен на всички останали.

Фернандес се обади:

— Алън? Луиз. Какво имаш? Аха. Аха. Това какво… Ами много жалко, Алън. Не, не знам сега. Да, ако можеш. Кога ще се срещнеш с нея? Добре. Когато успееш. — Тя затвори слушалката. — Тази вечер нямаме късмет.

— Не разполагаме обаче с друго време.

— Прав си.

Сандърс се загледа в съобщението на компютърния екран. Някой вътре във фирмата се мъчеше да му помогне. Подсказваше, че проверява неподходяща фирма. Явно подтекстът беше, че има начин да провери другата. Изглежда авторът на съобщението знаеше и за лишаването на Сандърс от привилегирован достъп до системата на „Диджи Ком“.

Какво можеше да направи?

Нищо.

— Кой според теб е този „Приятел“? — попита Фернандес.

— Не зная.

— А някакви предположения?

— Нямам представа,

— Не ти ли хрумва нещо? — настояваше адвокатката.

Помисли за възможността „Приятел“ да е Мери-Ан Хънтър. Но Мери-Ан не беше технически специалист. Нейната стихия беше маркетингът. Едва ли щеше да изпраща съобщения по сложен маршрут през „Интернет“. Вероятно изобщо не знаеше за съществуването на „Интернет“. Значи Мери-Ан отпадаше.

Не беше и Марк Луин. Луин беше бесен.

Дон Чери? Сандърс спря и се замисли. В известен смисъл по такъв начин би постъпил именно Чери. Но единствения път, когато Сандърс го видя, откакто почна всичко, Дон се държа подчертано недружелюбно.

Не беше Чери.

Тогава кой друг би могъл да бъде? Това бяха единствените хора в Сиатъл с привилегирован достъп до системата. Хънгър, Луин, Чери. Твърде кратък списък.

Стефани Каплан? Едва ли. Дълбоко в душата си Каплан беше мудна и лишена от въображение. Пък и не беше запозната с компютрите достатъчно добре, за да се справи.

Ами ако беше човек извън фирмата? Например Гари Босак, помисли Сандърс. Вероятно Гари се чувстваше виновен, защото го отряза. Освен това притежаваше инстинкт да се изплъзва и чувство за хумор, типични за незаконно проникващите в компютърните системи.

Никак нямаше да е чудно, ако беше Гари.

Ала това не помагаше на Сандърс.

Винаги си се справял с техническите проблеми. Това винаги е била силната ти страна.

Сандърс извади от найлоновия калъф СД-РОМ устройството „Туинкъл“. Защо ли искаха да бъдат опаковани така?

„Все едно — каза си Сандърс. — Не се разсейвай.“

Имаше нещо нередно с устройството. Разбереше ли какво, щеше да намери отговора Кой знаеше?

Опаковани в пластмаса.

Беше във връзка с производството. Сигурно. Порови из материалите в бюрото си и намери касетата ДАТ. Сложи я в уредбата.

Показа се разговорът му с Артър Кан. Кан беше от едната страна на екрана, Сандърс от другата.

Зад Артър се виждаше ярко осветената производствена линия под редици флуоресцентни лампи. Кан се изкашля и потри брадичка.

— Здравей, Том. Как си?

— Добре съм, Артър — отвърна Сандърс.

— Хубаво. Съжалявам за новата организация.

Но Сандърс не следеше разговора. Взираше се в Кан. Сега забеляза, че Кан стои съвсем близо до камерата, толкова близо, че чертите му изглеждаха леко размазани и разфокусирани. Лицето му в едър план закриваше гледката към производствената линия зад него.

— Знаеш личното ми отношение — заяви Кан на екрана. Лицето му закриваше производствената линия. Сандърс погледа още малко, после изключи уредбата.

— Хайде да слезем долу — извика той.

— Да не ти хрумна нещо?

— Наречи го сламката на удавника — отвърна Сандърс.

 

Щракнаха ключовете за осветлението, ярките лампи над работните маси на диагностиците светнаха.

— Къде сме? — попита Фернандес.

— Тук проверяват устройствата.

— Дефектните ли?

— Точно така.

Фернандес леко сви рамене.

— Боя се, че не съм…

— И аз — прекъсна я Сандърс. — Не съм технически специалист. Но разбирам от хора.

Фернандес се огледа из залата.

— А това разбираш ли го?

— Не — въздъхна той.

— Свършили ли са?

— Не знам — отговори Сандърс.

И в този миг разбра. Бяха свършили. Бе очевидно. Иначе диагностиците щяха да работят цяла нощ, за да се подготвят за утрешното съвещание. Но те бяха покрили масите и отишли на професионална сбирка, защото бяха свършили.

Проблемът бе решен.

Всички знаеха, единствен той не беше в течение.

Ето защо бяха отворили само три устройства Не се бе наложило да отварят останалите. Бяха поискаш запечатани найлонови опаковки…

Защото…

Дупчиците…

— Въздухът — каза Сандърс.

— Въздухът ли?

— Според тях е въздухът.

— Какъв въздух? — попита Фернандес.

— Въздухът в завода.

— Заводът в Малайзия ли?

— Точно така.

— Има проблем с въздуха в Малайзия ли?

— Не. С въздуха в завода.

Пак погледна тетрадката на масата. ЧЕО и колонка цифри. ЧЕО означаваше „частици в единица обем“ — стандартен показател за чистотата на въздуха в завода Количественото му измерение беше от две до единайсет — твърде много над нормата В единица обем трябваше да има нула или най-много една твърда частица Данните по този показател бяха неприемливи.

Въздухът в завода беше неподходящ.

Това означаваше, че мръсотията прониква в оптиката, в конзолата, в съединенията на чиповете…

Сандърс погледна прикрепените чипове.

— Господи! — възкликна той.

— Какво има?

— Виж.

— Не виждам нищо.

— Между чиповете и платката има разстояние. Чиповете не са закрепени.

— Не виждам нищо нередно.

— Аз обаче виждам.

Обърна се към подредените устройства. Още от пръв поглед личеше, че всички чипове са прикрепени различно — някои затегнати, други хлабави, на разстояние няколко милиметра, през които се виждаха металните връзки.

— Не е правилно. Никога не бива да се получава така — обясни Сандърс. Чиновете се прикрепваха автоматично. Всяка схема, всеки чип изглеждаха съвършено еднакво след излизане от автоматичната преса. Но тук не беше така, защото изглеждаха различно. Затова можеха да се получат неравномерности в напрежението, проблеми с разпределението на паметта — всякакви случайни отклонения. Точно каквото бяха забелязали.

Сандърс погледна черната дъска и списъка по схемата. Една от точките привлече вниманието му.

Г. Общо мех.

Диагностиците бяха отбелязали два пъти „Общо мех.“ Проблемът със СД-РОМ устройствата беше механичен. А това означаваше, че е в производството.

Производството влизаше в неговите задължения.

Сандърс беше проектирал производствената линия и я беше внедрил. Беше проверил съответствието със спецификациите от началото до края.

А сега тя не работеше както трябва

Сандърс беше сигурен, че вината не е негова Явно бе станало нещо след внедряването. Нещо беше променено и не работеше както трябва. Но какво ли?

За да намери отговора, трябваше да влезе в базите данни.

Но той беше лишен от достъп.

Нямаше начин да влезе в диалогов режим.

Веднага се сети за Босак, който можеше да го вкара. Същото можеше да направи и някой от програмистите на Чери. Тези младежи бяха живи дяволи: влизаха незаконно в чужди системи само за удоволствие, както други хора ходят да пият по едно кафе. В момента обаче нямаше нито един програмист в сградата. Сандърс нямаше представа кога ще свърши срещата им. Не можеше да се разчита на тези младежи. Бяха като онзи, който повърна по пътеката на виртуалната среда. Точно там беше проблемът. Те бяха просто деца и играеха с играчки, като например пътеката. Умни деца, с творческо мислене, пакостливи, безгрижни…

— О, за Бога! — Сандърс се наведе напред. — Луиз!

— Да?

— Има начин да го направим.

— Какво да направим?

— Да влезем в базите данни.

Сандърс се обърна и забързано излезе от залата. Ровеше из джобовете си, търсеше втората електронна карта.

— Ще ходим ли някъде? — попита Фернандес.

— Да.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде?

— В Ню Йорк — отвърна Сандърс.

 

Лампите в дълги редици светваха една след друга. Фернандес огледа залата.

— Какво е това? Гимнастическият салон на дявола ли?

— Симулатор на виртуална действителност — каза Сандърс. Тя погледна кръглите пътечки за ходене, жиците и провисналите от тавана кабели.

— Така ли ще стигнем до Ню Йорк?

— Да.

Сандърс отиде до шкафовете, където държаха оборудването. Отпред с едри букви на ръка бяха написани предупреждения: „Не пипай!“ и „Долу ръцете, хитрецо!“. Той се поколеба и потърси контролната конзола.

— Дано знаеш какво правиш — каза Фернандес, застанала до една от пътеките и загледана в сребристите очила — Защото това нещо може май да те убие с електрически удар.

— Да, знам.

Сандърс вдигаше калъфите на мониторите, после пак ги слагаше с бързи движения, докато намери контролния ключ. Миг по-късно оборудването забръмча. Екраните засвяткаха един след друг.

— Стъпвай на пътеката — изкомандва Сандърс.

Той се приближи до адвокатката, за да й помогне да се закрепи. Фернандес докосна плахо с крак търкалящите се топчета. Лазерите веднага светнаха в зелено.

— Какво беше това?

— Скенерът — обясни Сандърс. — Картира те. Не се тревожи. Ето ти очилата — протегна ръка той нагоре за един чифт и започна да го намества пред очите й.

— Чакай малко — дръпна се тя. — Какво е това?

— Очилата имат две малки екранчета. Проектират образи направо пред очите ти. Сложи ги. И внимавай. Много са скъпи.

— Колко?

— Четвърт милион долара бройката.

Сандърс нагласи очилата и й сложи слушалките.

— Не виждам никакви образи. Тъмно е.

— Защото не си се включила, Луиз. Сандърс съедини кабелите.

— О! — изненада се тя. — Какво знаеш… Виждам голям син екран, като в кино. Точно пред мен. В дъното има две кутийки. На едната пише ВКЛЮЧИ, на другата ИЗКЛЮЧИ.

— Само не пипай нищо. Дръж се тук. — Сандърс насочи пръстите й към дръжката до пътечката. — Сега се качвам и аз.

— Много странно усещане на главата Сандърс стъпи на втората пътечка и дръпна друг чифт очила със слушалки. Включи кабелите.

— Идвам при теб — извика той.

Сложи очилата и видя синия екран на тъмен фон. Погледна наляво и забеляза застаналата до него Фернандес. Изглеждаше съвсем нормално с обикновените си дрехи. Видеоуредбата правеше запис на външния й вид, но компютърът не включваше пътечката и очилата

— Виждам те! — възкликна тя изненадано.

После се усмихна. Закритата от очилата горна част на лицето й се възпроизвеждаше от компютъра малко неестествено, като в анимационен филм.

— Приближи се до екрана.

— Как?

— Просто тръгни към него, Луиз.

Сандърс тръгна по пътечката. Синият екран ставаше все по-голям и изпълни цялото зрително поле. Сандърс се приближи до бутона ВКЛЮЧИ и го натисна с пръст.

Синият екран светна. Появи се надпис с огромни букви от единия му край до другия:

ИНФОРМАЦИОННИ СИСТЕМИ „ДИДЖИТАЛ КОМЮНИКЕЙШЪНС“

Отдолу се виждаха команди от главното меню с неестествено голям шрифт. Екранът беше като обикновените монитори на всяко бюро в „Диджи Ком“, но беше уголемен многократно.

— Огромен компютърен терминал — досети се Фернандес. — Страхотно! Всички си мечтаят за такова нещо.

— Почакай.

Сандърс опипа екрана, за да избере подходяща команда. Чу се изсъскване, буквите по екрана се изкривиха и хлътнаха навътре в нещо като дълга тръба. Фернандес не пророни нито дума.

„Онемя“, помисли Сандърс.

Синята тръба пред очите им започна да се изкривява. Разшири се, стана правоъгълна. Буквите и синият цвят избледняха. Под краката му се появи под. Настилката напомняше мрамор с жилки. Стените от двете страни приличаха на дървена ламперия. Таванът беше бял.

— Коридор — прошепна Фернандес.

Коридорът продължаваше да се самоизгражда. Изплуваха все нови и нови подробности. По стените се появиха шкафове и чекмеджета. Оформиха се колони. Откриха се сводове към други коридори. Появилите се по стените аплици сами се включиха. Колоните започнаха да хвърлят сенки по мраморния под.

— Прилича на библиотека — обади се Фернандес. — На старовремска библиотека.

— Да, в тази част.

— Колко части има?

— Не зная точно.

Сандърс тръгна напред. Тя забърза да го настигне. През слушалките долиташе звукът от стъпките им по мраморния под — интересно хрумване на Чери.

— Идвал ли си тук преди? — попита Фернандес.

— Преди няколко седмици. Още не беше завършен.

— Къде отиваме?

— Не съм съвсем сигурен. Но някъде тук има проход към базата данни на „Конли-Уайт“.

— Къде сме сега?

— В данните, Луиз. Всичко около нас е само данни.

— И коридорът ли?

— Няма коридор. Виждаме само цифри. Това е базата данни на „Диджи Ком“ — съвсем същата като тази, която хората ползват всеки ден на служебните си компютри. Само че ни е представена пространствено.

Фернандес вървеше до него.

— Кой ли е проектирал вътрешното обзавеждане?

— Следвали са архитектурата на истинска библиотека. Май й Оксфорд.

Стигнаха разклонение, откъдето започваха нови коридори. Над главите им увиснаха големи табели: „Счетоводство“, „Личен състав“, „Маркетинг“.

— Разбрах — каза Фернандес. — Сега сме в базата данни на твоята фирма.

— Правилно.

— Изглежда невероятно!

— Да. Само че не ни е нужно. Трябва някак да се доберем до „Конли-Уайт“.

— Как?

— Не зная. Трябва ми помощ.

— Помощта е при вас — обади се тих глас до него. Сандърс се огледа и видя ангелче на ръст около педя и половина. Беше бяло и кръжеше във въздуха покрай главата му. В ръцете си държеше трепкаща свещ.

— По дяволите! — не се стърпя Луиз.

— Извинете — каза ангелчето. — Това команда ли е? Не разпознавам израза „По дяволите!“.

— Не — побърза да се намеси Сандърс. — Не е команда. Помисли колко внимателни трябва да бъдат, за да не разрушат системата.

— Много добре. Очаквам вашите команди. — Ангелче, имам нужда от помощ. — Помощта е при вас.

— Как да вляза в базата данни на „Конли-Уайт“?

— Не разпознавам израза „базата данни на «Конли-Уайт»“.

Логично, заключи Сандърс. Екипът на Чери не би програмирал нищо за „Конли-Уайт“ в системата за помощ. Трябваше да формулира въпроса си по-общо.

— Ангелче, търся една база данни.

— Много добре. Достъп до базите данни има чрез клавиатурата.

— Къде е клавиатурата? — попита Сандърс.

— Свийте ръка в юмрук.

Сандърс го послуша, във въздуха изникна сива клавиатура, която сякаш влезе в ръката му. Той я придърпа към себе си и я погледна.

— Хитро — обади се Фернандес.

— Знам и шеги — рече ангелчето. — Искате ли да чуете някоя?

— Не — отказа Сандърс.

— Много добре. Очаквам вашите команди. Сандърс се загледа в клавиатурата. Виждаха се многобройни операционни команди със стрелки и клавиши.

— Какво е това, най-сложното устройство за дистанционно управление в света ли? — попита Фернандес.

— Нещо подобно.

Сандърс намери клавиш, на който пишеше: ДРУГИ БД. Сигурно този му трябваше. Натисна го. Не стана нищо. Пак натисна.

— Входът се отваря — обяви ангелчето.

— Къде? Не виждам нищо.

— Входът се отваря.

Сандърс зачака. После осъзна, че системата на „Диджи Ком“ трябва да се свърже с далечна база данни, което отнема време.

— Свързваме… готово — обяви ангелчето. Стената на Коридора започна да се топи. Двамата видяха зейнала голяма черна дупка и зад нея нищо.

— Страшно! — каза Фернандес.

Очертаха се контурите на нов коридор. Пространствата едно по едно се запълваха и създаваха впечатление за твърди тела.

— Този изглежда различно — отбеляза адвокатката.

— Връзката е по високоскоростната линия Т-1 — каза Сандърс. — Въпреки това става много по-бавно.

Коридорът се самоизграждаше пред очите им. Този път стените бяха сиви. Пред тях се появяваше черно-бял свят.

— Няма ли цвят?

— Системата се опитва да пресъздаде опростена среда. Цветът значи бавене с допълнителни данни. Затова е само в черно и бяло.

В новия коридор се появиха осветителни тела, таван, под. След миг Сандърс попита:

— Ще влезем ли?

— Това ли е базата данни на „Конли-Уайт“?

— Да — потвърди Сандърс.

— Не знам — поколеба се Фернандес и посочи пред себе си. — Какво е това?

Право пред тях се виеше нещо като черно-бяла река от статично електричество. Тя течеше със съскане по пода и стените.

— Като че е само статичното електричество от телефонните линии.

— Редно ли е да влезем?

— Налага се.

Сандърс тръгна напред. Изведнъж се чу ръмжене. Пред тях се изпречи едро куче. Беше с три глави, които се извиваха на дълги шии във всички посоки.

— Какво е това?

— Вероятно изображение на защитата на системата им. „Чери и чувството му за хумор“, помисли Сандърс.

— Може ли да ни нарани?

— За Бога, Луиз! Това е само анимация.

Разбира се, някъде в базата данни на „Конли-Уайт“ работеше истинска контролна система. Сигурно беше автоматична, а може би имаше човек, който следеше влизането в системата и излизането от нея. Но сега беше един часът след полунощ нюйоркско време. По всяка вероятност кучето изобразяваше някакво автоматично устройство.

Сандърс продължи напред и прекрачи течащата река от статично електричество. Кучето заръмжа при наближаването му. Трите глави се завъртяха и се втренчиха в него с изрисуваните си очи. Усещането беше много особено. И все пак не се случи нищо.

Сандърс се обърна назад към Фернандес.

— Идваш ли?

Тя направи няколко предпазливи крачки. Увисналото във въздуха ангелче изостана.

— Ангелче, идваш ли?

Никакъв отговор.

— Вероятно не може да прекоси входа — предположи Сандърс. — Не е програмирано.

Запътиха се по сивия коридор. От двете страни се виждаха чекмеджета без надписи.

— Прилича на морга — каза Фернандес.

— Е, поне влязохме.

— Значи това е тяхната база данни в Ню Йорк?

— Да. Дано го намерим.

— Какво трябва да намерим?

Сандърс не й отговори. Приближи се наслуки към един шкаф, отвори го и прегледа папките.

— Строителни визи — каза той. — За някакъв склад в Мериланд или нещо подобно.

— Защо няма надписи?

В същия миг Сандърс забеляза, че по сивите повърхности бавно започват да се очертават етикети.

— Май трябва повечко време. — Сандърс се огледа във всички посоки, за да провери надписите. — Така. Сега вече е по-добре. Личните дела са на тази стена, ето тук.

Той тръгна покрай стената и отвори едно чекмедже.

— Уф! — изпъшка Фернандес.

— Какво?

— Идва някой! — каза тя с променен глас.

В дъното на коридора Сандърс зърна сива фигура. Все още беше много далече, за да различи подробностите. Но беше ясно, че силуетът върви право към тях.

— Какво ще правим?

— Не зная — призна Сандърс.

— Може ли да ни забележи?

— Нямам представа. Едва ли.

— Значи ние го виждаме, а той — не?

— Не знам.

Сандърс трескаво мислеше. Чери бе монтирал още една виртуална система в хотела. Оттам вероятно можеха да ги забележат. Но програмистът бе добавил, че неговата система изобразява и другите потребители, като например човек, проникнал в базата данни с обикновен компютър. Тогава той не би могъл да ги види и да знае кой още е в системата.

Фигурата се приближаваше. Като че подскачаше. Вече се виждаха повече подробности: очертаваха се очите, носът, устата.

— Наистина е страшно! — прошепна Фернандес. Фигурата напредваше. Подробностите ставаха все по-ясни.

— Ама че работа! — възкликна Сандърс.

Беше Ед Никълс.

Вече отблизо двамата забелязаха, че лицето на Никълс представлява черно-бяла снимка, неумело залепена върху яйцевидна глава над сиво движещо се тяло, подобно на манекен или марионетка. Беше компютърно изображение. А това означаваше, че Никълс не използва виртуалната система. Вероятно работеше с електронния си бележник в хотелската стая. Никълс се изравни с тях и продължи по-нататък, без да трепне.

— Не ни вижда.

— Защо лицето му изглежда така? — попита Фернандес.

— Според обясненията на Чери системата изважда от картотеката снимка и я залепва върху фигурите на потребителите. Силуетът на Никълс се отдалечи по коридора.

— Какво прави тук?

— Хайде да видим.

Последваха го надолу по коридора и спряха заедно с него пред един шкаф. Никълс го отвори и запрелиства материалите. Сандърс и Фернандес надникнаха през рамото му.

Създадената от компютъра фигура на Ед Никълс прехвърляше личните си записки и съобщенията по електронната поща Последните два месеца, три месеца, шест месеца. После заизважда листове хартия, които сякаш висяха във въздуха, докато той ги четеше. Паметни записки. Докладни. Лични и поверителни материали. Записки към дело.

— Всичките са за сливането — каза Сандърс. Материалите не спираха. Никълс бързо ги вадеше един след друг.

— Търси нещо конкретно. Никълс спря. Бе намерил каквото търсеше. Сивото му компютърно изображение го задържа в ръка и се втренчи в него. Сандърс загледа през рамото му, като от време на време четеше гласно на Фернандес: „Паметна записка, 4 декември миналата година Вчера и днес имах срещи с Гарвин и Джонсън в Кюпъртино относно евентуалното закупуване на «Диджи Ком»… ала-бала… Много благоприятни първи впечатления… Отлични позиции в най-важните области, които ни интересуват… ала-бала… Много способни и напористи ръководители на всички равнища. Особено впечатление прави компетентността на госпожа Джонсън въпреки нейната младост… Как ли не, Ед.“

Компютърно създаденият Никълс продължи надолу по коридора към друго чекмедже. Отвори го, явно не намери каквото търсеше и го затвори. Отиде при трето.

Пак зачете. Сандърс направи същото: „Паметна записка до Джон Мардън. Финансови аспекти на закупуването на «Диджи Ком»… ала-бала… Загриженост за разходите за внедряване на нови технологии в придобитата фирма… ала-бала… А, ето!… Госпожа Джонсън пое ангажимент да покаже финансовата си отговорност в новия проект в Малайзия… Предлага икономии… Очаквано намаляване на разходите…“

— Как би могла да го направи?

— Какво? — не разбра Фернандес.

— Да покаже финансовата си отговорност в малайзийския проект? Та проектът беше мой!

— Ох! Направа не е за вярване.

Сандърс я изгледа. Тя се бе втренчила надолу по коридора. Той също се обърна.

Към тях се приближаваше още някой.

— Голяма блъсканица има тази вечер! — отбеляза Сандърс.

Но още от разстояние личеше, че фигурата е различна. Главата изглеждаше по-правдоподобно, тялото бе очертано с повече подробности. Походката бе плавна и естествена.

— Може да стане беля — каза Сандърс, който го разпозна дори отдалеч.

— Джон Конли — обади се Фернандес.

— Точно така. И той е на пътеката.

— И какво от това?

Конли рязко спря по средата на коридора и се загледа.

— Вижда ни — каза Сандърс.

— Така ли? Как?

— Използва монтираната в хотела система. Затова фигурата е толкова отчетлива. Влязъл е в другата виртуална система, затова можем взаимно да се виждаме.

— Уф!

— Да, лошо ни се пише!

Конли бавно тръгна напред. Беше намръщен. Местеше поглед от Сандърс към Фернандес, оттам към Никълс и обратно към Сандърс. Май се двоумеше как да постъпи.

После притисна пръст до устните си — знак да мълчат.

— Чува ли ни? — прошепна Фернандес.

— Не — отвърна спокойно Сандърс.

— Можем ли да разговаряме с него?

— Не.

Конли като че взе решение. Запъти се право към Сандърс и Фернандес и спря съвсем близо до тях. Изгледа ги последователно. Изражението му се виждаше чудесно.

После се усмихна Протегна ръка.

Сандърс също протегна своята и двамата се здрависаха. Нямаше физическо усещане за допир, но през очилата виждаше, че ръката му е стиснала дланта на Конли.

После Конли се ръкува с Фернандес.

— Невероятно! — каза тя.

Конли посочи Никълс. После очите си. И пак Никълс. Сандърс кимна Тримата застанаха зад Никълс, който продължаваше да прелиства материалите.

— Значи Конли също го наблюдава?

— Да.

— Виждаме го и тримата.

— Да.

— Никълс обаче не ни вижда.

— Точно така.

Сивата компютърна фигурка на Ед Никълс припряно издърпваше папките от едно чекмедже.

— Какво е намислил? — зачуди се Сандърс. — Аха Проверява разходните ордери. Виж този: „Хотел «Сънсет Шорс Лодж», Кармел. 5–6 декември.“ Два дни след паметната записка. Я виж разходите. Сто и десет долара за закуска? Все ми се струва, че нашият Ед не е бил там самичък.

Той погледна Конли.

Намръщен, Конли поклати глава

Изведнъж материалът изчезна от ръцете на Никълс.

— Какво стана?

— Според мен току-що го изтри от паметта.

Никълс прегледа останалите документи. Намери още четири квитанции от хотела и изтри всичките. Те се стопиха във въздуха. После затвори чекмеджето, обърна се и се отдалечи.

Конли не го последва. Погледна Сандърс и бързо прокара пръст през гърлото си.

Сандърс кимна.

Конли сложи пръст на устните си.

Сандърс пак кимна Щеше да си мълчи.

— Хайде — подкани той Фернандес. — Тук приключихме. Отправи се обратно към Коридора на „Диджи Ком“. Фернандес тръгна до него. След малко каза:

— Май имаме компания.

Сандърс се обърна и видя, че Конли ги следва.

— Няма нищо. Нека дойде.

 

Минаха през входа покрай лаещото куче и се озоваха пак във викторианската библиотека. Фернандес въздъхна.

— Хубаво е да се върнеш у дома, нали?

Конли вървеше до тях, без да е видимо изненадан. Той обаче виждаше Коридора не за пръв път. Сандърс вървеше бързо. Ангелчето кръжеше около тях.

— Но това изглежда безсмислено! — чудеше се Фернандес. — Защото на сливането се противопоставя тъкмо Никълс, а Конли е на обратното мнение.

— Точно така — каза Сандърс. — Чудесно изпипано. Никълс има връзка с Мередит. Пробутва я задкулисно за нов заместник-директор. И как се прикрива? Като непрекъснато хленчи и се оплаква на всеки срещнат.

— Искаш да кажеш, че е само прикритие.

— Разбира се. Затова Мередит не отговори на възраженията му на нито едно от съвещанията. Знаела е, че те всъщност не представляват никаква заплаха.

— Ами Конли? — попита тя.

Той продължаваше да върви редом с тях.

— Конли истински държи на сливането. Иска да се получи успешно. Той е умен и според мен разбира, че Мередит не е подготвена за длъжността. Но за него тя е разменна монета за подкрепата на Никълс. Затова е съгласен с избора на Мередит, поне засега.

— Какво правим оттук нататък?

— Търсим последната липсваща брънка

— Коя е тя?

Сандърс гледаше разклонението с надпис ПРОЕКТИ. Те не се включваха в неговата част от базата данни освен по някои конкретни области. Документите бяха подредени по азбучен ред. Сандърс вървеше покрай редицата, докато стигна до надписа „ДИДЖИ КОМ“/МАЛАИЗИЯ.

Отвори папката и потърси раздела НАЧАЛЕН ЕТАП. Намери собствените си паметни записки, представителните проучвания, техническата и икономическата обосновка, документите за проверки, преговорите с държавните органи, първите спецификации, паметни записки от доставчиците в Сингапур, още преговори с държавните органи — документацията от последните две години.

— Какво търсиш?

— Строителния проект.

Очакваше да види цял куп чертежи и доклади, ала вместо това намери само тъничка папка. Отгърна първата страница и пред него във въздуха се появи триизмерно изображение на завода. Отначало изплуваха само контурите, после бързо се запълниха Сандърс, Фернандес и Конли стояха от три страни и го разглеждаха. Приличаше на голяма куклена къща с всички подробности. Надникнаха през прозорците.

Сандърс натисна клавиш. Макетът стана прозрачен, после се показа напречен разрез. Вече се виждаха производствената линия и останалите цехове. Отбелязаният със зелена черта конвейер се задвижи, машините и работниците започнаха да сглобяват частите в СД-РОМ устройства.

— Какво търсиш?

— Промени — поклати глава Сандърс. — Това са първоначалните планове.

На втория лист пишеше: „Първо осъвременяване/пълен комплект“, имаше и дата. Сандърс го разгъна Макетът трепна за миг, но не се промени.

— Останал е същият.

На следващия лист пишеше „Второ осъвременяване/детайли“. И този път макетът на завода трепна, без да се промени.

— Според документацията заводът не е претърпял никакви промени — поясни Сандърс. — Ние обаче знаем, че е променян.

— Какво прави той? — попита Фернандес, която гледаше Конли.

Сандърс забеляза, че Конли бавно изговаря отделни думи и напряга чертите си.

— Мъчи се да ни каже нещо — предположи Фернандес. — Разбираш ли какво?

— Не.

Сандърс се загледа, но по устните на компютърното изображение не можеше да разчете нищо. Накрая поклати глава

Конли кимна и взе клавиатурата от ръцете на Сандърс. Натисна бутона с надпис СВЪРЗАНИ ДАННИ. Във въздуха проблесна списък от свързани бази данни. Беше доста дълъг: разрешителни от малайските държавни органи, доклади на архитекта, договори с изпълнителите, санитарни и медицински проверки и така нататък. Общо около осемдесет материала. Сандърс беше сигурен, че е щял да пропусне онова, което Конли му сочеше в средата на списъка:

СЕКТОР „КОНТРОЛ ВЪРХУ ПРОЕКТИТЕ“

— Какво е това? — попита Фернандес. Сандърс натисна клавиша. Появи се нов лист. С клавиша РЕЗЮМЕ извика текста, който започна да чете на глас:

— „Преди четири години в Кюпъртино Филип Блакбърн създаде сектор «Контрол върху проектите», който да се занимава с въпросите извън дейността на оперативното ръководство. Целта на сектора е да повиши ефективността на управлението в «Диджи Ком». Сектор «Контрол върху проектите» успешно се справи с редица проблеми във фирмата.“

— Аха — каза Фернандес.

— „Преди девет месеца сектор «Контрол върху проектите», вече под ръководството на Мередит Джонсън от Оперативния отдел в Кюпъртино, направи преглед на предложението за производствена база в Куала Лумпур, Малайзия. Непосредствена причина за проверката беше конфликтът с малайските държавни органи във връзка с броя и етническия състав на работниците в завода.“

— Охо — пак се обади Фернандес.

— „Под ръководството на госпожа Джонсън и с правното съдействие на господин Блакбърн сектор «Контрол върху проектите» успя да се справи забележително с многобройните проблеми около проекта на «Диджи Ком» в Малайзия.“

— Какво е това, съобщение за печата ли? — попита Фер-нандес.

— Така изглежда — отвърна Сандърс и продължи да чете: — „Конкретните въпроси се отнасяха до числеността и етническия състав на работниците в завода. Според първоначалните планове трябваше да бъдат назначени седемдесет души. В отговор на молбата на малайските държавни органи сектор «Контрол върху проектите» успя да увеличи броя им на осемдесет и пет работници, като намали степента на автоматизация в завода и го приспособи към особеностите на икономиката в една развиваща се страна.“ — Сандърс се обърна към Фернандес и добави: — Както и да ни съсипе изцяло.

— Защо?

Той продължи:

— „Освен това прегледът на възможностите за икономии разкри съществени бюджетни перспективи в няколко насоки. Разходите в завода бяха намалени, без това да се отрази на качеството на продукцията. Мощностите за обработка на въздуха бяха сведени до по-разумни равнища и договорите с външни доставчици бяха преразгледани, което доведе до значителни икономии във фирмата.“ — Сандърс поклати глава. — Ето! Значи такава била работата!

— Не разбирам — каза адвокатката. — На теб ясно ли ти е?

— Иска ли питане!

Сандърс натисна клавиша ПОДРОБНОСТИ, за да прочете още страници.

— Съжалявам — обади се ангелчето, — няма повече подробности.

— Ангелче, къде са свързаните с отчета паметни записки и документи? — Сандърс знаеше, че отчетите се основават на огромни количества материали. Само подновените преговори с малайското правителство сигурно запълваха цели чекмеджета.

— Съжалявам. Няма повече подробности — повтори ангелчето.

— Ангелче, покажи ми документите.

— Добре.

След миг се появи лист розова хартия.

ДОКУМЕНТИТЕ С ПОДРОБНОСТИ ЗА

СЕКТОР „КОНТРОЛ ВЪРХУ ПРОЕКТИТЕ“/МАЛАЙЗИЯ

СА ИЗТРИТИ

14.06 НЕДЕЛЯ РАЗРЕШИТЕЛНО ДК/К/5905

— По дяволите! — ядоса се Сандърс.

— Какво значи това?

— Някой е разчистил — поясни той — само преди няколко дни. Кой е знаел, че всичко това ще се случи? Ангелче, покажи ми всички съобщения, разменени между Малайзия и ДК през последните две седмици.

— Телефонната или видеовръзката?

— Видеото.

— Натиснете клавиш „В“.

Сандърс изпълни командата. Във въздуха се разгъна свитък.

Дата От До Продължителност Разрешително

01.06 А. Кан > М. Джонсън 0812–0814 АЦСС

01.06 А. Кан > М. Джонсън 1343 — 1346 АДСС

02.06 А. Кан > М. Джонсън 1801 — 1804 ДСЦС

02.06 А. Кан > Т. Сандърс 1822–1826 ДСЦЕ

03.06 А. Кан > М. Джонсън 0922 — 0924 АДЦС

04.06 А. Кан > М. Джонсън 0902–0912 АДЦС

05.06 А. Кан > М. Джонсън 0832 — 0832 АДЦС

07.06 А. Кан > М Джонсън 0904 — 0905 АЦСС

11.06 А. Кан > М. Джонсън 2002–2004 АЦСС

13.06 А. Кан > М. Джонсън 0902 — 0932 АДЦС

14.06 А. Кан > М. Джонсън 1124 — 1125 АЦСС

15.06 А. Кан > Т.Сандърс 1132 — 1134 ДЦСЕ

— Спътниковите връзки са прегрели — каза Сандърс, загледан в списъка. — Артър Кан и Мередит Джонсън са разговаряли почти всеки ден до четиринайсети юни. Ангелче, покажи ми видеозаписите.

— Налице е само записът от петнайсети юни. Разговорът на Сандърс с Кан отпреди два дни.

— Къде са останалите? Проблесна съобщение.

ВИДЕОДОКУМЕНТИТЕ ЗА

СЕКТОР „КОНТРОЛ ВЪРХУ ПРОЕКТИТЕ“/МАЛАЙЗИЯ

СА ИЗТРИТИ

14.06 НЕДЕЛЯ РАЗРЕШЕНИЕ ДК/К/5905

И тук следите бяха заметени. Сандърс бе почти сигурен кой го е сторил, но беше длъжен да провери.

— Ангелче, как да проверя разрешителните за изтриване?

— Натиснете бутона за желаните данни — обясни то. Сандърс набра номера на разрешителното. Над големия свитък във въздуха се появи листче.

РАЗРЕШИТЕЛНО ДК/К/5905 Е РЪКОВОДИТЕЛ В ОПЕРАТИВЕН ОТДЕЛ/КЮПЪРТИНО

„ДИДЖИТАЛ КОМЮНИКЕЙШЪНС“ ОТБЕЛЯЗАНИ СПЕЦИАЛНИ ПРИВИЛЕГИИ (НЕ Е НЕОБХОДИМО УДОСТОВЕРЯВАНЕ НА САМОЛИЧНОСТТА)

— Преди няколко дни някой шеф в Оперативния в Кюпъртино ги е изтрил.

— Мередит ли?

— Вероятно. Значи са ме изиграли.

— Защо?

— Защото сега знам какво са направили в малайзийския завод. Знам точно какво се е случило: Мередит се е намесила и е променила спецификациите. Но е изтрила данните, включително разговорите си с Кан. А това значи, че не мога да докажа нищо.

Застанал в коридора, Сандърс побутна листчето. То падна и се разтвори в големия свитък. Сандърс затвори документа, сложи го в чекмеджето и загледа как моделът се топи и изчезва

Стрелна с очи Конли, който сви примирено рамене. Явно разбираше положението. Сандърс протегна ръка за довиждане, въпреки че докосна единствено въздуха, и му помаха. Конли му кимна и се обърна да си върви.

— И сега какво? — попита Фернандес.

— Време е да си ходим — отвърна Сандърс. Ангелчето запя:

— „Време е да си вървим, довиждане, за посещението ви благодарим…“

— Ангелче, млъкни.

То веднага го послуша Сандърс поклати глава

— Също като Дон Чери.

— Кой е той? — заинтересува се Фернандес.

— Дон Чери е бог от плът и кръв — обади се ангелчето.

Двамата се запътиха обратно към изхода на Коридора и излязоха от синия екран.

 

Щом се върнаха в лабораторията на Чери, Сандърс свали очилата и слушалките и след мимолетно замайване слезе от пътеката. Помогна на Фернандес да свали уреда.

— Ох! — изпъшка тя и се огледа, — Върнахме се в реалния свят.

— Ако предпочиташ тази дума — подхвърли Сандърс. — Не съм сигурен, че другият е по-нереален.

Той окачи слушалките и очилата и й помогна да слезе от пътеката. После изключи тока навсякъде.

Фернандес се прозина и погледна часовника си.

— Единайсет часът. Какво ще правиш сега?

Сандърс се сещаше само за едно. Вдигна слушалката на един от модемите на Чери и набра телефонния номер на Гари Босак. Ако го убедеше да му помогне, може би той щеше да възстанови данните, с които Сандърс не успя да се справи. Не хранеше особени надежди. Но друго не му хрумваше.

Отговори телефонният секретар: „Здравейте, това е номерът на «НЗ Профешънъл Сървисиз». Извън града съм за няколко дни, но можете да оставите съобщение.“ Прозвуча сигналът.

Сандърс въздъхна.

— Гари, сега е единайсет часът, сряда. Съжалявам, че не те намерих. Прибирам се. Той затвори телефона. Последната му надежда.

Гари го нямаше. Извън града за няколко дни.

— Майната му! — изруга Сандърс.

— Сега какво? — пак се прозина Фернандес.

— Нямам представа. Имам половин час до последния ферибот. Вероятно ще се прибера и ще се помъча да поспя.

— Ами съвещанието утре сутринта? — попита тя. — Нали ти трябваха документи? Сандърс сви рамене.

— Луиз, направих всичко, което бе по силите ми. Знам какво ме чака. Все някак ще се оправя.

— Значи до утре?

— Да До утре.

 

Веселото му настроение се изпари, докато се прибираше с ферибота и гледаше светлините на града, отразени в плискащата се тъмна вода Фернандес беше права: трябваше да намери необходимата документация. Макс щеше да го вземе на подбив, ако знаеше. Сякаш дочу гласа на стареца: „Аха, значи си изморен? Основателна причина, Томас.“

Дали Макс щеше да присъства на утрешното съвещание? Сандърс обаче усети, че не му се мисли за съвещанието. Нямаше представа как ще протече. Беше прекалено уморен, за да се съсредоточи. По високоговорителя обявиха, че остават пет минути до Уинслоу, и той слезе долу, за да се качи в колата

Отключи вратата и се намести зад волана. Погледна в огледалото за обратно виждане. На задната седачка се мярна тъмен силует.

— Здрасти! — обади се Гари Босак. Сандърс понечи да се обърне.

— Гледай само напред! — спря го Босак. — След минута ще сляза Сега слушай внимателно. Утре ще те прецакат. Ще те обвинят за провала в Малайзия.

— Знам.

— Ако не успеят, ще те ударят с информацията, че си ме наемал. Нарушаване на личната неприкосновеност. Углавно престъпление. Ей такива глупости. Говорили са със служителя, който ме наблюдава, докато съм навън условно. Сигурно си го виждал — един дебелак с мустаци.

Сандърс се сети за човека, който предния ден бе идвал в центъра за посредничество.

— Май съм го виждал. Гари, трябват ми някои документи… — — Не говори. Няма време. Всички документи във връзка със завода са извадени от системата. Вече няма нищо. Край. Не мога да ти помогна — Прекъсна го свирката на ферибота Шофьорите наоколо запалиха колите. — Но няма да се хвана на тези глупости за извършено престъпление. Ти също. Дръж.

Босак се наведе и му подаде плик.

— Какво е това?

— Резюме на доклада ми за друг човек от вашата фирма.

Гарвин. Току-виж, сутринта ти се прииска да му го пратиш по факса.

— Защо сам не го направиш?

— Довечера ще мина границата. Имам братовчед в Канада, ще му погостувам. Можеш да оставиш съобщение на телефонния секретар, ако нещата се уредят.

— Добре.

— Горе главата, приятел! Утре ще се разсмърди. Предстоят доста промени.

Металната рампа отпред се тръшна шумно. Служителите дадоха път на слизащите коли.

— Гари, следеше ли ме?

— Да. Извинявай. Казаха ми, че се налага.

— Тогава кой е този „Приятел“?

Босак се изсмя. Отвори вратата и слезе.

— Изненадваш ме, Том. Не познаваш ли приятелите си? Колите потеглиха. Задните фарове на автомобила отпред светнаха в червено и той се задвижи.

— Гари… — обърна се Сандърс, но Босак бе изчезнал. Той включи на скорост и слезе от ферибота.

 

В началото на алеята към къщата спря, за да прибере пощата. Доста се бе натрупало през последните два дни. После продължи към дома си. Остави колата пред гаража. Отвори предната врата и влезе. Вътре му се стори празно и студено. Усещаше се дъх на лимон. После се сети, че може би Консуела е чистила.

Влезе в кухнята, за да нагласи кафеварката за сутринта. Беше чисто, детските играчки бяха прибрани. Явно Консуела бе идвала. Погледна телефонния секретар.

Светеха червени цифри: 14.

Сандърс прослуша обажданията. Първото бе от Джон Левин, който го молеше да му позвъни спешно. После Сали — питаше кога ще си поиграят децата. Всички останали бяха затворили телефона, без да оставят съобщение. Звучаха по един и същи начин: едва доловимо съскане и типичен за международните разговори шум, после рязко прекъсване. После отново и отново.

Някой се мъчеше да се свърже с него.

Едно от по-късните обаждания очевидно бе чрез централа, защото бе записан игрив женски глас: „Съжалявам, никой не отговаря. Желаете ли да оставите съобщение?“ Отговори й мъж: „Не.“ После прекъсна.

Сандърс превъртя лентата и се заслуша.

Мъжкият глас му се стори познат. Явно чужденец и все пак познат.

„Не.“

Прослуша го няколко пъти, но не позна кой говори.

„Не.“

По едно време му се стори, че гласът звучи колебливо. Или може би човекът бързаше? Не беше ясно.

„Желаете ли да оставите съобщение?“

„Не.“

Накрая Сандърс се отказа, превъртя лентата и се качи в кабинета на горния етаж. Нямаше съобщения по факса. Екранът на компютъра беше тъмен. Тази вечер загадъчният „Приятел“ нямаше да му помогне.

Прочете документа, който Босак му даде в колата. Един-единствен лист — бележка, адресирана до Гарвин. Резюме на доклад за служител в Кюпъртино, чието име беше задраскано. Намери приложен и подписан от Гарвин чек до „НЗ Профешънъл Сървисиз“.

Чак след един часа Сандърс отиде в банята да се изкъпе. Пусна горещата вода, обърна лице нагоре и усети как струята щипе кожата му. От шума на душа едва не пропусна звъна на телефона. Грабна хавлиена кърпа и изхвърча от банята.

— Ало.

Разнесе се познатото съскане от международните линии.

— Господин Сандърс, моля — обади се мъжки глас.

— На телефона.

— О, господин Сандърс. Не зная дали ме помните. Аз съм Мохамед Джафар.