Майкъл Крайтън
Разкриване (2)

ВТОРНИК

Сутринта валеше. Дъждовните струи плющяха по прозорците на ферибота. Сандърс се нареди на опашка за кафе и се замисли за предстоящия ден. С ъгълчето на окото забеляза приближаващия се Дейв Бенедикт и бързо се обърна, но беше прекалено късно. „Здрасти, приятел“ — помаха му Бенедикт. Тази сутрин на Сандърс не му се говореше за „Диджи Ком“.

В последния момент го спаси мобифонът, който иззвъня в джоба му. Сандърс се извърна, за да говори спокойно.

— Шибана работа, Томи. — Обаждаше се Еди Ларсън от Остин.

— Какво става, Еди?

— Нали знаеш за ревизора, пратен от Кюпъртино? Е, слушай сега: в момента са цели осем. Независима счетоводна фирма „Дженкинс, Маккей“ от Далас. Ровят се в книгите като хлебарки. Абсолютно във всичко — приходи, разходи, активи и пасиви, годишни отчети, всичко. Проверяват всяка година от осемдесет и девета насам.

— Така ли? И ви пречат?

— Честна дума. Момичетата няма къде да седнат, за да вдигат телефона. Отгоре на всичко до деветдесет и първа отчетите са на съхранение другаде. Тук ги държим на фиш, но ревизорите настояват за оригиналите. Искат проклетите документи. Гледат ни подозрително като параноици, когато ни нареждат да тичаме насам-натам. Държат се с нас като с крадци или мошеници, които гледат да намажат от суматохата. Обидно е.

— Чакай малко — прекъсна го Сандърс. — Правете каквото ви помолят.

— Знаеш ли какво ме притеснява — продължи Еди, — днес следобед ще дойдат още седем. Защото освен всичко правят пълна инвентаризация на завода. Нищо не пропускат: от мебелите в кабинетите до въздушните клапани и машините за запечатване на опаковките на производствената линия. Сега тук се върти един от тях, обикаля из цеха, спира на всяко работно място и пита: „Как се казва това? Как се пише думата? Кой го произвежда? Какъв модел е? Откога е в експлоатация? Къде е отпечатан серийният номер?“ Мен ако питаш, най-добре да спрем до довечера.

Сандърс се намръщи.

— Инвентаризация ли казваш?

— Така го наричат. Но аз изобщо не съм чувал за подобна инвентаризация. Работили са в „Тексас Инструмънтс“ или кой знае къде и едно им признавам: знаят си работата. Сутринта идва при мен един от хората на „Дженкинс“ и пита какво е стъклото на осветителните тела. Аз решавам, че ме будалка, а той сам си отговаря: „Да, «Корнинг» двеста четирийсет и седем или двеста четирийсет и седем черта девет.“ Или нещо подобно. Имало различни кидове ултравиолетови стъкла, защото ултравиолетовите лъчи можели да повредят чиповете в производството. За пръв път чувам, че чиповете се влияят от ултравиолетово излъчване. „Да, да — разправя ми онзи приятел, — ще загазите, ако СДГ са над двеста и двайсет.“ И знаеш ли какво значи СДГ? Слънчеви дни годишно, моля ти се!

Сандърс не слушаше внимателно. Мислеше каква ли е била целта на една инвентаризация на завода по поръчка на Гарвин или на хората от „Конли-Уайт“. Обикновено тя означаваше подготовка за продажба, при която трябва да се установи бракът при предаването на активите и…

— Том, чуваш ли ме?

— Да, да.

— Та му казвам, че нямам представа от тези неща. От ултравиолетовото излъчване и чиповете, да. От години монтираме чипове в телефоните и досега не е имало никакви проблеми. Тогава онзи ми обяснява: „О, не става дума за монтирането. Ултравиолетовите лъчи имат значение, ако произвеждате чипове.“ Аз му разправям, че не произвеждаме. А той вика: „Знам.“ И затова се чудя какво го интересува стъклото. Томи? Слушаш ли? Каква е тая работа? — горещеше се Ларсън. — Още днес навсякъде ще плъзнат петнайсетина души. Само не ми казвай, че е рутинна проверка.

— Не, май не е.

— Струва ми се, че се канят да продадат завода на някой, който произвежда чипове. И това не сме ние.

— Съгласен съм. Така излиза.

— По дяволите! — възкликна Еди. — Останах с впечатление, че според теб това няма да се случи. Том, хората се тревожат. Аз също.

— Разбирам.

— Непрекъснато ме питат. Някои току-що са купили къща, други очакват дете и искат да са наясно. Какво да им отговарям?

— Еди, нямам никакви сведения.

— Божичко, Том, та нали ти си шефът!

— Знам. Нека проверя какво са правили счетоводителите в Корк. Бяха там миналата седмица.

— Преди час вече говорих с Колин. От Оперативния отдел пристигнали двама души. Само за един ден. Били много учтиви. Не като тези тук.

— Без никаква инвентаризация?

— Без инвентаризация.

— Добре — въздъхна Сандърс. — Чакай да проверя.

— Томи — допълни Еди, — честно казано, притеснявам се, че вече не си в течение.

— Аз също — отвърна Сандърс, — аз също.

Затвори телефонната слушалка. Натисна бутоните К-А-П, за да се свърже със Стефани Каплан. Тя би трябвало да знае какво става в Остин и Сандърс вярваше, че ще сподели с него. Но секретарката й каза, че до обяд Каплан е вън от службата. Той се обади на Мери-Ан, но и нея я нямаше. После набра телефона на хотел „Четири сезона“ и потърси Макс Дорфман. Телефонистката му съобщи, че линията дава заето. Сандърс си помисли, че трябва да се срещне с Макс през деня. Защото, ако Еди се окажеше прав, Сандърс бе излязъл от вътрешния кръг. А това не вещаеше нищо добро.

Междувременно в края на сутрешното заседание с „Конли-Уайт“ можеше да постави пред Мередит въпроса за затварянето на завода. Засега не бе в състояние да предприеме нищо друго. Перспективата да разговаря с нея го притесняваше. Все някак обаче щеше да се оправи. Всъщност нямаше избор.

 

Когато отиде в заседателната зала на четвъртия етаж, тя беше празна. В далечния край се виждаше разглобена част от устройството „Туинкъл“ и схема на производствената линия в Малайзия. По някои бележници имаше бележки, тук-там до столовете бяха оставени куфарчета. Заседанието беше започнало. Сандърс изпадна в паника. Изби го пот. От другия край на залата влезе една секретарка и се засуети около масата с чаши и бутилки вода.

— Къде са хората? — попита той.

— О, излязоха преди петнайсетина минути — отговори му тя.

— Преди петнайсет минути ли? Че кога почнаха?

— Заседанието започна в осем.

— В осем ли? — изненада се Сандърс. — Мислех, че е насрочено за осем и половина.

— Не, започна в осем. По дяволите!

— Къде са сега?

— Мередит заведе всички във ВИС, да им покаже Коридора.

 

Първото нещо, което Сандърс чу, когато влезе във ВИС, беше силен смях. В залата с оборудването екипът на Дон Чери бе качил двама от шефовете на „Конли-Уайт“ на системата. Младият юрист Джон Конли и инвестиционният банкер Джим Дейли бяха сложили очилата и ходеха по движещите се пътечки. Двамата се усмихваха широко. Всички останали в залата също се смееха, включително вечно киселият финансов директор на „Конли-Уайт“ Ед Никълс, застанал до монитор, който показваше изображение на виртуалния коридор както го виждаха двамата на пътечката Никълс имаше на челото червени следи от очилата

Той хвърли поглед на приближаващия се Сандърс.

— Това е фантастично!

— Да, много е зрелищно — съгласи се Сандърс.

— Направо фантастично. Ще смажем всякаква критика в Ню Йорк, щом видят системата. Питахме Дон дачи може да я демонстрира с нашата фирмена база данни.

— Няма проблем — намеси се Чери. — Само ни дайте програмните връзки за вашата база данни и ще ви включим пряко. Става за около час.

Никълс посочи очилата.

— А ще можем ли да получим от тези неща в Ню Йорк?

— Естествено — отговори Чери. — Можем да пратим още днес. Ще пристигнат в четвъртък. Ще отиде един от нашите хора да ги монтира.

— За продажбите е страхотно — каза Никълс. — Направо страхотно.

После извади очилата си с рамки само отгоре. Бяха много особени, сгъваха се до съвсем малки размери. Никълс внимателно ги разгъна и ги постави на носа си.

Джон Конли се смееше на пътечката.

— Ангелче, как да отворя това чекмедже? — попита той и отметна глава, за да чуе.

— Говори с ангела помощник — обясни Чери. — Чува указанията през слушалките.

— И какво му казва ангелчето? — полюбопитства Никълс.

— Остава си между тях двамата — засмя се Чери.

На пътечката Конли кимна на това, което чуваше, после протегна ръка в пространството. Събра пръсти, сякаш хващаше нещо, и дръпна — точна пантомима на отваряне на чекмедже.

Сандърс видя на монитора, че от стената на коридора се изтегля виртуално чекмедже, в което бяха подредени папки.

— Хей! — възкликна Конли. — Невероятно! Ангеле, може ли да погледна в една от папките?.. Аха. Добре.

Протегна ръка и докосна с върха на пръста надписа на гърба на една папка. Тя веднага изскочи от чекмеджето и се разтвори, сякаш увиснала във въздуха.

— Понякога се налага да разчупим физическата метафора — поясни Чери, — защото потребителите ползват само едната си ръка. А обикновена папка не можеш да отвориш с една ръка.

Застанал на черната пътека, Конли описваше с длан къси дъги във въздуха. Наподобяваше разлистване на страници. На монитора Сандърс видя, че той всъщност разглежда няколко електронни таблици.

— Виж ти! — възкликна Конли. — Трябва да сте по-внимателни. Тук са всички ваши финансови отчети.

— Я да погледна — каза Дейли и се обърна на пътеката.

— Гледайте каквото поискате — засмя се Чери. — Радвайте му се докато можете. В окончателния вариант на системата ще вградим бариери за контрол на достъпа. Но засега можем да ги заобиколим. Забелязвате ли, че някои цифри са червени? Това означава, че за тях има още подробности. Докоснете което пожелаете.

Конли пипна една червена цифра. Тя изскочи уголемена и създаде нова информационна равнина, която увисна във въздуха над първите електронни таблици.

— Ау!

— Нещо като хипертекст — сви рамене Чери. — Много е спретнато, ако питате мен.

Конли и Дейли се кикотеха, докосваха напосоки цифрите по таблиците и изваждаха подробни отчети, които вече висяха от всички страни.

— Хей, ами как да се отървем от всичко това?

— Можете ли да намерите първоначалната таблица?

— Скрита е под останалите.

— Наведете се и погледнете. Вижте можете ли да стигнете до нея.

Конли се приведе и сякаш затърси нещо отдолу. Протегна ръка и като че взе нещо.

— Намерих я.

— Добре, сега виждате зелена стрелка в десния ъгъл. Докоснете я.

Конли изпълни указанието. Всички материали влетяха обратно в първоначалната електронна таблица.

— Неописуемо!

— Искам и аз — обади се Дейли.

— Не, не може. Ще го направя аз.

— Не, аз!

— Аз!

Двамата се смееха, очаровани като деца. Приближи се Блакбърн.

— Знам, че на всички е много приятно — обърна се той към Никълс, — но изоставаме от графика и може би вече е време да се върнем в заседателната зала.

— Добре — съгласи се Никълс с очевидно нежелание. После се обърна към Чери: — Сигурно ли е, че ще ни доставите едно от тези неща?

— Разчитайте на мен! — отвърна той. — Съвсем сигурно.

 

На връщане към заседателната зала представителите на „Конли-Уайт“ бяха доста възбудени: говореха бързо, смееха се на преживяното. Хората от „Диджи Ком“ крачеха тихо до тях, за да не развалят доброто им настроение. Именно тогава Марк Луин настигна Сандърс и му прошепна:

— Хей, защо не ми се обади снощи?

— Обадих се — учуди се Сандърс. Луин поклати глава.

— Нямаше съобщение, когато се прибрах — каза той.

— Оставих го на телефонния секретар към шест и петнайсет.

— Не съм го получил — отговори Луин, — а сутринта, когато дойдох, теб те нямаше. — Той сниши глас: — Боже! Каква каша. Дойдох на съвещанието за „Туинкъл“ без никаква представа какъв ще е подходът.

— Съжалявам — каза Сандърс. — Не знам как е станало.

— За щастие Мередит пое обсъждането — продължи Луин, — иначе направо щях да загазя. Всъщност аз… Ще поговорим после — каза той, като забеляза, че Джонсън забавя крачка, за да поговори със Сандърс, и се отдръпна

— Къде, по дяволите, беше? — попита Джонсън.

— Мислех, че съвещанието е от осем и половина

— Обадих се у вас снощи точно заради промяната в осем. Следобед трябва да хванат самолет за Остин. Затова изтеглихме всичко по-рано.

— Не са ми предали.

— Говорих с жена ти. Не ти ли предаде?

— Мислех, че е от осем и половина. Джонсън поклати глава, сякаш да сложи край на този разговор.

— Както и да е — каза тя, — на съвещанието от осем часа се наложи да възприема друг подход към „Туинкъл“ и е много важно да съгласуваме донякъде нещата в светлината на…

— Мередит! — Начело на групата, Гарвин бе обърнал поглед назад към нея. — Мередит, Джон иска да те пита нещо.

— Идвам — отговори тя, изгледа намръщено Сандърс за последен път и забърза към първите в групата

 

Когато се върнаха в заседателната зала, настроението беше приповдигнато. Всички продължаваха да се шегуват, докато сядаха по местата си. В началото на обсъждането Ед Никълс се обърна към Сандърс:

— Мередит ни осведоми за досегашната работа по устройството „Туинкъл“. След като дойдохте, бихме искали да чуем и вашето мнение.

Наложи се да възприема друг подход към „Туинкъл“, беше казала Мередит. Сандърс се поколеба.

— Моето мнение ли?

— Да — потвърди Никълс, — нали вие отговаряте за „Туинкъл“?

Сандърс огледа лицата около масата, които се взираха в очакване. Погледна и Джонсън, но тя беше отворила куфарчето си, ровеше в книжата и вадеше някакви издути жълти пликове.

— Добре — започна Сандърс, — направихме няколко прототипа и извършихме всички изпитания. Несъмнено прототипите работеха безупречно. Те са най-добрите устройства в света.

— Разбирам — прекъсна го Никълс. — Сега обаче сте в етапа на производството, нали?

— Точно така.

— Мисля, че е по-интересно да чуем мнението ви за производството.

Сандърс се поколеба. Какво ли им беше казала Мередит? В другия край на залата тя затвори куфарчето, сключи пръстите на двете си ръце под брадичката и се загледа в него. От изражението й Сандърс не можеше да разбере нищо.

Какво ли им беше казала?

— Господин Сандърс?

— Вижте — продължи той, — сега усвояваме производството и в хода на работата се справяме с проблемите. Обичайният начален етап на производството. Намираме се именно в него.

— Извинете — обади се Никълс, — но мислех, че устройствата са внедрени в производство преди два месеца.

— Така е.

— Два месеца според мен не са начален етап.

— Ами…

— Някои от вашите изделия имат само деветмесечен цикъл, нали така?

— Да, от девет до осемнайсет месеца

— Значи след два месеца производството трябва да е напълно усвоено. Как преценявате положението като ръководител на работата?

— Ами бих казал, че проблемите са обичайни за този етап.

— Интересно! — подхвърли Никълс. — Защото преди малко Мередит ни каза, че проблемът всъщност е доста сериозен. Заяви, че може да се наложи дори връщане на чертожните дъски.

По дяволите!

Как да играе сега? Вече беше казал, че проблемите не са чак толкова страшни. Не можеше да се отметне. Сандърс пое дъх и допълни:

— Дано не съм създал погрешно впечатление у Мередит, защото съм напълно убеден във възможностите ни да произвеждаме устройството „Туинкъл“.

— Не се съмнявам — отвърна Никълс. — Конкуренцията от „Сони“ и „Филипс“ обаче ни гони по петите и не съм сигурен, че е достатъчно да изразите увереност. Колко от произведените устройства отговарят на спецификациите?

— Не разполагам с такава информация.

— Съвсем приблизително.

— Не бих могъл да кажа, без да имам пред себе си точните данни.

— А има ли такива точни данни?

— Да, просто не са у мен в момента

Никълс се намръщи. Изражението му ясно говореше: защо не си ги донесъл, като знаеш, че това е темата на съвещанието?

Конли се изкашля.

— Мередит каза, че са натоварени само двайсет и девет процента от производствените мощности и само пет процента от устройствата отговарят на спецификациите. Така ли е?

— Горе-долу. Да

В залата настъпи кратка пауза. Никълс рязко се наведе напред.

— По всичко личи, че се нуждая от разяснение — каза той. — При подобни цифри на какво се основава увереността ви в устройството „Туинкъл“?

— На предишен опит — отвърна Сандърс. — Имали сме наглед неразрешими производствени проблеми, с които после бързо сме се справяли.

— Ясно. Значи смятате, че предишният ви опит е приложим и в този случай.

— Да.

Никълс се облегна и скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше крайно недоволен.

Джим Дейли, кльощавият инвестиционен банкер, се наведе и каза:

— Моля те, не ни разбирай погрешно, Том. Не се опитваме да те поставим натясно. Отдавна сме набелязали няколко причини за закупуването на фирмата независимо от конкретния проблем с „Туинкъл“. Затова не смятам, че „Туинкъл“ е основната тема днес. Просто искаме да изясним докъде сме стигнали с него, затова бъди колкото е възможно по-откровен.

— Вижте, проблеми има — отговори Сандърс. — В момента ги изясняваме. Но част от тях може да са свързани и с проектирането.

— Кой е най-лошият вариант? — попита Дейли.

— Най-лошият ли? Да спрем производството, да преработим кутиите и вероятно контролните чипове и пак да продължим.

— И колко ще е забавянето?

От девет до дванайсет месеца, помисли си, но на глас каза:

— До шест месеца.

— Господи! — прошушна някой.

— Джонсън намекна, че максималното забавяне ще бъде шест седмици — каза Дейли.

— Дано да се окаже права. Но нали говорехме за най-лошия вариант.

— Наистина ли смяташ, че ще отнеме шест месеца?

— Питахте за най-лошия вариант. Според мен той е малко вероятен.

— И все пак е възможен, нали?

— Да, възможен е.

Никълс пак се наведе и въздъхна дълбоко.

— Да видим дали съм разбрал правилно. Ако наистина има проблеми с проекта на устройството, те са възникнали под вашето ръководство, нали така?

— Да.

Никълс поклати глава.

— Добре. След като сте забъркали тази каша, смятате ли, че сте най-подходящият човек да я оправите? Сандърс потисна обзелия го гняв.

— Да — отговори твърдо той. — Дори смятам, че точно аз мога да се справя най-добре. Както казах, изпадали сме в подобни положения и преди. И сме се оправяли. Познавам всички участници в проекта. Освен това съм уверен, че можем да решим проблема. — Чудеше се как да обясни на тези хора в костюми какво всъщност представлява производството. — Когато се определят циклите — продължи той, — връщането към чертожните дъски не е чак толкова страшно. На никого не му е приятно, но може да се окаже полезно. Преди почти всяка година правехме цяло поколение нови изделия. Сега все по-често усъвършенстваме съществуващите поколения. Ако се наложи да преработим чиповете, може би ще успеем да кодираме с алгоритмите за видеокомпресия, които още не бяха създадени, когато започнахме работа по устройството. Така крайният потребител ще почувства ускоряването далеч по-добре, отколкото със спецификациите на обикновените устройства. Няма да се върнем към устройството за сто милисекунди. Ще се върнем към създаването на устройство за осемдесет милисекунди.

— Но междувременно няма да сте навлезли на пазара — възрази Никълс.

— Така е.

— Няма да сте утвърдили търговска марка, няма да сте завладели част от пазара за новото изделие. Няма да сте разработили търговска мрежа, връзки с дистрибутори и рекламна кампания, защото няма да имате зад себе си реално производство. Може би устройството ви ще е по-добро, но ще е напълно неизвестно. Ще започнете от нулата.

— Всичко това е вярно. Но пазарът реагира бързо.

— Конкуренцията също. Докъде ще са стигнали в „Сони“, докато навлезете на пазара? Ще бъдат ли и те на осемдесет милисекунди?

— Не зная — каза Сандърс. Никълс въздъхна.

— Съжалявам, че не мога да бъда по-уверен докъде точно сме стигнали. Да не говорим за това дали по въпроса работят най-подходящите хора.

Мередит взе думата за пръв път.

— Може би аз греша тук. Когато, Том, говорихме за „Туинкъл“, останах с впечатлението, че проблемите са доста сериозни.

— Да, така е.

— Не смятам, че някой тук иска да крие проблемите.

— Нищо не крия — бързо възрази Сандърс. Думите се изтръгнаха от него, без да усети. Чу гласа си — остър и напрегнат.

— Разбира се — успокои го Мередит, — не съм казвала подобно нещо. Просто за някои от нас не е лесно да се ориентираме в техническите въпроси. Търсим простичко обяснение на създалото се положение. Ти можеш да ни помогнеш.

— Точно това се опитвам да направя — каза той.

Знаеше, че е заел отбранителна позиция. Но нямаше избор.

— Да,, Том, зная — продължи Мередит с все същия успокоителен тон. — Ето ти обаче един пример: ако лазерните четящи и пишещи глави не са синхронизирани с инструкциите от контролния чип за поднабор „ем“, какво значи това за нас от гледна точка на периода за усвояване на производството?

Мередит просто се изхвърляше. Демонстрираше познания, като засипваше слушателите с технически термини, но думите й го извадиха от равновесие. Защото лазерните глави бяха само четящи, а не едновременно четящи и пишещи, и нямаха нищо общо с поднабор „ем“ от контролния чип. Целият контрол на позициите се осъществяваше от поднабор „хикс“. А самият поднабор „хикс“ беше лицензиран код на „Сони“, част от кода, който всяка фирма използваше в СД-устройствата.

За да отговори, без да я изложи, Сандърс трябваше да съчини някаква нелепица.

— Да, въпросът е много уместен, Мередит — каза той. — Но според мен поднабор „ем“ би трябвало да е относително лесен проблем, ако предположим, че лазерните глави не излизат извън допустимите отклонения. Ще ни трябват евентуално три-четири дни за настройка.

Сандърс хвърли бърз поглед към Чери и Луин — единствените хора в залата, които разбираха, че току-що казаното е пълна глупост. Двамата кимаха разбиращо. Чери дори потъркваше брадичка.

— Очакваш ли проблем с асинхронните проследяващи сигнали от главното табло? — попита Джонсън.

Пак объркваше всичко. Проследяващите сигнали идваха от захранването и се управляваха от контролния чип. В устройствата изобщо нямаше главно табло. Но Сандърс вече беше влязъл в тон и бързо отговори:

— Трябва да се вземе предвид, Мередит, и да се провери внимателно. Може да се окаже, че асинхронните сигнали са с изместена фаза, нищо повече.

— Лесно ли е да се поправи изместването на фазата?

— Мисля, че да. Никълс се изкашля.

— Струва ми се, че проблемът е вътрешен и от технически характер. Може би е време да преминем към другите въпроси. Коя е следващата точка от дневния ред?

— Предвидили сме демонстрация на видеокомпресията в зала на същия етаж — обади се Гарвин.

— Чудесно. Хайде да я видим.Заскърцаха столове. Всички станаха и се заизнизваха от стаята. Мередит събираше материалите си по-бавно. Сандърс също се позабави.

 

Когато останаха сами, попита:

— Какво беше всичко това, по дяволите?

— Кое?

— Глупостите за контролните чипове и четящите глави. Изобщо не ти е ясно За какво говориш.

— Не си прав — ядоса се тя. — Оправях кашата, която си забъркал. — Мередит се облегна на масата и го загледа унищожително. — Слушай, Том. Реших да се вслушам в съвета ти от вчера и да кажа истината за устройството. Сутринта обясних, че проблемите са сериозни, че ти ги познаваш много добре и ще ги обясниш. Подготвих почвата да разкажеш онова, което искаше. И изведнъж ти се явяваш и твърдиш, че няма съществени проблеми.

— Но аз останах с впечатление, че вчера се споразумяхме…

— Тези хора не са глупави и няма да можем да ги излъжем. — Мередит щракна куфарчето си. — Добросъвестно предадох думите ти. А после казваш, че не знам какво говоря.

Сандърс прехапа устни, мъчеше се да овладее гнева си.

— Не знам какво според теб става тук — продължи тя. — Хората не се интересуват от технически подробности. Няма да различат четяща глава от вибратор. Интересува ги само дали нещата са под контрол и има ли човек, който да отговаря за решаването на проблемите. Искат увереност. А ти не им я вдъхна. Затова се наложи да скоча и да наговоря куп технически глупости. Трябваше да замажа положението. Постарах се доколкото можах. Да бъдем обаче откровени: днес не бе убедителен, Том. Никак.

— По дяволите — каза той, — говориш само за престижа. За престижа на фирмата на фирмено съвещание. Но в края на краищата някой трябва да произведе проклетото устройство…

— Слушай…

— От осем години ръководя отдела и го ръководя безупречно…

— Мередит — подаде глава Гарвин. Двамата млъкнаха.

— Чакаме, Мередит — каза Гарвин и изгледа студено Сандърс.

Тя грабна куфарчето и изфуча от залата.

 

Сандърс веднага слезе в кабинета на Блакбърн.

— Трябва да се видя с Фил.

Секретарката му Сандра въздъхна.

— Много е зает днес.

— Трябва да го видя още сега.

— Нека да проверя, Том. — Тя натисна копчето на вътрешната уредба. — Фил! Том Сандърс е тук. — За миг се заслуша, после се обърна към него: — Каза направо да влизаш.

Сандърс влезе в кабинета на Блакбърн и затвори вратата. Блакбърн се изправи зад бюрото и прокара ръце по гърдите си.

— Том, радвам се, че слезе. Двамата се здрависаха набързо.

— Не се получава с Мередит — веднага заяви Сандърс, още ядосан от срещата си с нея.

— Да, зная.

— Струва ми се, че няма да се сработим. Блакбърн кимна.

— Знам. Тя вече ми каза.

— А! Какво ти каза?

— Разказа ми за вчерашната среща, Том.

Сандърс се намръщи. Не си представяше, че тя е в състояние да обсъжда срещата.

— Вчерашната ли?

— Обясни ми, че си я подложил на сексуален тормоз.

— Какво съм направил?

— Хайде, Том, не се горещи. Мередит ме увери, че няма да повдига обвинения. Можем да се оправим вътре във фирмата, без много шум. Така ще е най-добре за всички. Всъщност тъкмо разглеждах организационните схеми и…

— Чакай малко — прекъсна го Сандърс. — Тя твърди, че аз съм тормозил сексуално нея? Блакбърн се втренчи в него.

— Том! Отдавна сме приятели. Мога да те уверя, че не е задължително да правим проблем от случката. Защо да се разчу-ва из фирмата? Защо да научава жена ти? Както казах, можем да се оправим без много шум. Така че всички да са доволни.

— Чакай малко, не е вярно…

— Том, само една минута, моля те. Най-важното е да ви разделим. Така че да не си й подчинен. Мисля, че идеалният вариант за теб е повишение в друга насока.

— Какво значи това?

— Виж. Има вакантно място за заместник по техническите въпроси в поделението за клетъчни телефони в Остин. Искам да те прехвърля там. Запазваш длъжността, заплатата и привилегиите. Всичко се запазва, само че ще бъдеш в Остин и няма да имаш пряка връзка с нея. Как ти звучи?

— Остин.

— Да.

— Клетъчни телефони.

— Да. Чудесен климат, добри условия за работа… университетски град… възможност да отървеш семейството от безкрайните дъждове…

— Но „Конли“ смята да продаде завода в Остин! — възкликна Сандърс.

Блакбърн седна на стола зад бюрото.

— Нямам представа откъде си чул това, Том — спокойно отговори той. — Но изобщо не е вярно.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Повярвай ми, през ум няма да им мине да продадат завода в Остин. Защо им е, няма никакъв смисъл.

— Тогава защо правят инвентаризация на завода?

— Сигурен съм, че ще разнищят всички дейности. Виж, Том.

От „Конли“ се тревожат за приходите след сливането, а както знаеш, заводът в Остин е много рентабилен. Предоставихме им данните. Сега те ги проверяват, за да се убедят, че са верни. Но не е възможно да го продават. Производството на клетъчни телефони неизменно ще се разширява, Том. Ти го знаеш. Затова според мен свободната длъжност в Остин е отлична възможност за развитието на твоята кариера.

— Но това значи, че напускам новите изделия, нали?

— Ами да. Въпросът е да те изтеглим от това поделение.

— Тогава няма да бъда в новата фирма след обособяването й.

— Така е.

Сандърс закрачи напред-назад.

— Това е напълно неприемливо.

— Хайде да не избързваме — каза Блакбърн. — Да разгледаме всички последствия.

— Фил, не знам какво ти е казала, но…

— Разказа ми всичко…

— Според мен обаче трябва да знаеш…

— И аз искам да знаеш, Том — прекъсна го Блакбърн, — че не изразявам мнение за онова, което е могло да се случи. Нито ми е работа, нито ме интересува. Просто се мъча да разреша труден проблем във фирмата.

— Фил, слушай. Не съм направил нищо.

— Разбирам, че може би така го възприемаш, но…

— Не съм я тормозил. Тя ме тормозеше.

— Убеден съм, че може да ти се е сторило така, но…

— Фил, честно ти казвам. Само дето не ме изнасили. — Сандърс се разхождаше нервно. — Фил, не аз, а тя упражни сексуален тормоз спрямо мен.

Блакбърн въздъхна и се отпусна на стола Започна да почуква с молив в ъгъла на бюрото.

— Откровено казано, Том, трудно ми е да повярвам.

— Така си беше.

— Мередит е красива жена, Том. Много жизнена, сексапилна. Според мен е естествено един мъж… хм… да изгуби самообладание.

— Фил, не ме чуваш. Тя ме тормозеше. Блакбърн сви безпомощно рамене.

— Чувам те, Том. Просто… трудно ми е да си го представя.

— Тя атакува. Искаш ли да чуеш какво стана вчера?

— Добре. — Блакбърн се размърда на стола. — Разбира се, че искам да чуя твоята версия. Том, работата е там, че Мередит има много големи връзки във фирмата Направи впечатление на изключително важни хора.

— Искаш да кажеш Гарвин.

— Не само Гарвин. Мередит има опора на няколко места.

— „Конли-Уайт“ ли?

Блакбърн кимна.

— Да. И там.

— Не искаш ли да чуеш моя разказ за вчерашната случка?

— Разбира се, че искам — каза Блакбърн и прокара пръсти през косите си. — Разбира се. Искам да бъда съвсем справедлив. Мъча се обаче да ти внуша, че независимо от всичко ще се наложат известни размествания. А Мередит има важни съюзници.

— Значи няма значение какво казвам. Блакбърн намръщено го гледаше как се разхожда из кабинета.

— Разбирам, че си разстроен. То се вижда. Освен това във фирмата те ценят. Но се опитвам да ти обясня, Том, че трябва да погледнеш нещата в очите.

— Какви неща? Блакбърн въздъхна

— Имаше ли свидетели вчера?

— Не.

— Значи разполагаме само с твоята версия срещу нейната

— Така излиза

— Иначе казано, загубена работа.

— Ами! Няма причини да се приема, че аз лъжа, а тя казва истината

— Естествено — съгласи се Блакбърн. — Но не разбираш ли ситуацията? Твърдения на мъж, че е подложен на сексуален тормоз от жена, са — как да кажа — доста необичайни. Никога не сме имали такъв случай във фирмата Това не означава, че е невъзможно да се случи. Но означава, че ще ти е трудно, дори Мередит да нямаше такива връзки. — Блакбърн замълча за малко, после продължи: — Просто не ми се иска да пострадаш.

— Вече пострадах.

— Пак говорим за чувства. Противоречиви твърдения. И за съжаление, Том, никакви свидетели.

Блакбърн потърка нос и дръпна реверите си.

— Ако ме изтеглиш от новите изделия, ще пострадам. Защото няма да участвам в новата фирма. Фирмата, за която работих дванайсет години.

— Това е интересна правна позиция — отбеляза Блакбърн.

— Не ти говоря за правни позиции, говоря за… — Виж, Том. Остави ме да го обсъдя с Гарвин. Междувременно защо не идеш да помислиш за Остин? Обмисли внимателно. Защото никой не печели в такава ситуация. Можеш да нараниш Мередит, но ти самият ще пострадаш още повече. Ето това ме тревожи, защото си ми приятел.

— Ако ми беше приятел… — подхвана Сандърс.

— Приятел съм ти — не го остави да се доизкаже Блакбърн. — Независимо дали в момента го признаваш. — Той се изправи зад бюрото. — Само това оставаше вестниците да гръмнат. Защо да научават жена ти и децата? Защо да те разнасят в Бейнбридж до края на лятото? Няма да ти се отрази добре.

— Разбирам, но…

— Да гледаме на нещата такива, каквито са, Том — повтори Блакбърн. — Фирмата е изправена пред противоречиви твърдения. Станалото станало. Трябва да видим какво ще правим оттук нататък. Казвам само, че бих искал да намерим бързо решение на въпроса. Затова помисли. Моля те. И пак ела при мен.

 

След като Сандърс излезе, Блакбърн се обади на Гарвин.

— Току-що говорих с него — осведоми той шефа.

— И?

— Твърди, че е станало точно обратното. Че тя е упражнила сексуален тормоз.

— Божичко, каква каша! — възкликна Гарвин.

— Да. Но, от друга страна, какво очакваш да каже? Обикновено се реагира така в подобни случаи. Мъжете винаги отричат.

— Да. Но, това е опасно, Фил.

— Разбирам.

— Не искам историята да се раздухва

— Няма, няма.

— Най-важното сега е да намерим решение на въпроса.

— Разбирам, Боб.

— Предложи ли му Остин?

— Да. Сега обмисля.

— Ще приеме ли?

— Според мен не.

— Опита ли да го убедиш?

— Ами помъчих се да му внуша, че няма да подгоним Мередит и че в случая ще застанем на нейна страна.

— По дяволите! Точно това ще направим — каза Гарвин.

— Според мен му е ясно. Нека видим какво ще ни каже, когато се върне.

— Няма да заведе дело, нали?

— Прекалено е умен, за да го стори.

— Дано — раздразнено измърмори Гарвин и затвори слушалката.

 

Трябва да погледнеш нещата в очите.

Сандърс стоеше в парка Пайниър и гледаше дъждеца, облегнат на един стълб. Прехвърляше наум срещата с Блакбърн.

Той дори не прояви желание да чуе версията му. Не му позволи да я разкаже. Вече знаеше какво се е случило.

Тя е много сексапилна жена. Естествено е един мъж да изгуби самообладание.

Така щяха да си кажат всички в „Диджи Ком“. Нямаше да има човек, който да не повярва в това обяснение. Според Блакбърн било трудно да се повярва, че Сандърс е бил подложен на сексуален тормоз. Значи и другите ще си помислят същото.

Блакбърн му каза, че няма значение какво всъщност се е случило. Обясни му, че Джонсън има големи връзки и че никой няма да повярва как една жена тормози сексуално един мъж.

Трябва да погледнеш нещата в очите.

Искаха от него да напусне Сиатъл и новите изделия. Никакви акции, никакви големи печалби. Никакво възнаграждение за дванайсетте дълги години работа. Всичко бе загубено.

Остин. Убийствено горещ, сух, нов-новеничък.

Сюзан никога не би приела. В Сиатъл имаше успешна адвокатска практика, градена години наред. Тъкмо бяха ремонтирали къщата. Децата харесваха града. И най-малкият намек за преместване от страна на Сандърс би събудил подозренията на Сюзан. Тя щеше да се заинтересува какви са причините. И рано или късно щеше да научи. Приемеше ли прехвърлянето, щеше да признае пред жена си, че е виновен.

Както и да обмисляше нещата, както и да го въртеше, Сандърс не виждаше благоприятен изход. Здравата бе загазил.

Приятел съм ти. Том, независимо дали в момента го признаваш.

Спомни си как на сватбата Блакбърн, който му кумуваше, изтърси, че иска да натопи халката на Сюзан в зехтин, защото халките винаги трудно се слагали на пръста. Блакбърн бе изпаднал в паника да не би някоя дребна подробност от церемонията да се обърка. Такъв си беше: винаги се тревожеше за външния вид.

Защо да научава жена ти?

Излизаше, че Фил го пързаля. Фил и Гарвин зад него. И двамата го пързаляха. Толкова години усилен труд за фирмата и сега пет пари не даваха за него. Заемаха безусловно страната на Мередит. Дори не желаеха да изслушат неговата версия за случилото се.

Докато стоеше под дъжда, смайването бавно се стопи. Заедно с него изчезна и чувството за лоялност. Сандърс се ядоса. Извади телефона и набра един номер.

— Кабинетът на господин Пери.

— Обажда се Том Сандърс.

— Съжалявам, господин Пери е в съда. Да му предам ли нещо?

— Вероятно вие можете да ми помогнете. Оня ден той ми спомена, че при вас работи жена, която се занимава с дела за сексуален тормоз.

— Няколко адвокати специализират в тази насока, господин Сандърс.

— Ставаше дума за жена от испаноезичен произход.

Мъчеше се да се сети още нещо, което Пери му бе казал за нея. Май била сладка и смирена или нещо подобно? Не помнеше със сигурност.

— Вероятно говорите за госпожица Фернандес.

— Бихте ли ме свързали с нея? — помоли Сандърс.

 

Кабинетът на Фернандес беше малък, бюрото й бе отрупано с материали и дела, в ъгъла имаше компютър. Адвокатката се изправи, когато той влезе.

— Сигурно сте господин Сандърс.

Беше висока жена на трийсет и няколко години с прави руси коси и красиво лице с остри черти. Беше облечена в пастелен кремав костюм. Изглеждаше пряма, ръкостискането й беше твърдо.

— Луиз Фернандес. С какво мога да ви бъда полезна?

Сандърс очакваше нещо съвсем различно. Изобщо не беше сладка и смирена. И в никакъв случай испаноезична. Толкова бе изненадан, че изтърва неволно:

— Не сте такава, каквато…

— Каквато сте очаквали? — Тя повдигна вежди. — Баща ми е кубинец. Напуснахме страната, когато бях дете. Заповядайте, моля седнете, господин Сандърс. — Тя се обърна и отиде зад бюрото си.

Притеснен, Сандърс бързо седна.

— Както и да е, благодаря ви, че веднага се съгласихте да ме приемете.

— Моля. Вие сте приятел на Джон Пари, така ли?

— Да. Оня ден той ми спомена, че вие… мм… се занимавате главно с такива дела.

— Работя по трудовото законодателство, прекратяване на договори по взаимно съгласие и дела по Член седми.

— Разбирам.

Сандърс се почувства глупаво, че е дошъл. Бе изненадан от нейната експедитивност и елегантност. Всъщност тя много му напомняше за Мередит. Реши, че няма да прояви никакво съчувствие към неговия случай.

Адвокатката сложи очила с рогови рамки и го изгледа през бюрото.

— Яли ли сте? Мога да ви поръчам сандвич, ако желаете.

— Не съм гладен, благодаря.

Тя отмести недоядения си сандвич.

— Извинявайте, но след час имам дело в съда. Понякога графикът е много напрегнат.

Извади жълт адвокатски бележник и го сложи пред себе си. Движенията й бяха чевръсти и решителни.

Сандърс я наблюдаваше, убеден, че е допуснал грешка. Не биваше да идва при нея. Беше сбъркал. Огледа кабинета. Забеляза график за дела в съда.

Фернандес вдигна поглед от бележника, готова да пише. Държеше скъпа писалка.

— Ще ми опишете ли случая?

— Ъъ… не зная откъде да започна.

— Като начало да чуем името, адреса и възрастта ви.

— Томас Робърт Сандърс — каза той и добави адреса

— Възраст?

— Четирийсет и една.

— Длъжност?

— Началник на отдел в „Диджитал Комюникейшънс“. Нови изделия.

— Откога работите във фирмата?

— От дванайсет години.

— Аха. А на сегашната длъжност?

— От осем години.

— И защо дойдохте днес, господин Сандърс?

— Бях подложен на сексуален тормоз.

— Аха. — Адвокатката не изглеждаше изненадана Изражението й беше съвсем неутрално. — Ще ми разкажете ли при какви обстоятелства?

— Шефът… ами… натисна ме.

— Как се казва?

— Мередит Джонсън.

— Мъж ли е или жена?

— Жена.

— Аха — Пак никакъв признак на учудване. Фернандес продължи да води уверено бележки, писалката скърцаше. — Кога се случи това?

— Вчера следобед.

— Как по-точно?

Сандърс реши да не споменава за сливането.

— Току-що я назначиха като мой пряк ръководител и трябваше да обсъдим някои неща. Тя ме попита може ли да се срещнем в края на работното време.

— Тя ли поиска срещата?

— Да.

— И къде се проведе?

— В нейния кабинет. В шест часа.

— Друг присъстваше ли?

— Не. Секретарката й влезе за малко в началото на срещата, после си тръгна Още преди да е станало каквото и да било.

— Ясно. Продължавайте.

— Поговорихме малко по делови въпроси, пийнахме вино. Тя го беше поръчала. После започна да ме натиска Както стоях до прозореца, изведнъж започна да ме целува Сетне бързо се озовахме на канапето. След това тя започна… мм… — Сандърс се поколеба. — Доколко ви интересуват подробностите?

— Засега само в общи линии. — Фернандес отхапа от сандвича. — Казвате, че сте се целувате.

— Да.

— И тя започна, така ли?

— Да.

— Вие как реагирахте?

— Беше ми неудобно. Женен съм.

— Аха. Каква беше атмосферата на срещата преди целувката?

— Обикновена делова среща Говорехме по служебни въпроси. Но през цялото време тя подхвърляше… хм… многозначителни забележки.

— Какви например?

— Ами колко добре съм изглеждал. В каква добра форма съм бил. Колко се радвала да ме види.

— Колко се радвала да ви види — повтори Фернандес с въпросително изражение.

— Да Познаваме се отпреди.

— Тогава имахте ли връзка?

— Да.

— Кога?

— Преди десет години.

— Тогава бяхте ли женен?

— Не.

— В същата фирма ли работехте двамата?

— Не. Само аз, тя работеше на друго място.

— И колко продължи връзката ви?

— Около шест месеца

— След това поддържахте ли контакт?

— Не. Практически не.

— Никакъв ли?

— Само веднъж.

— Интимен?

— Не. Разбирате ли, само се поздравихме в коридора. В службата.

— Разбирам. Били ли сте в дома й през последните осем години?

— Не.

— Вечери, пийване след работа, нещо от този род?

— Не. Може да се каже, че изобщо не сме се виждали. Когато постъпи във фирмата, бе назначена в Оперативния отдел за контрол върху проектите в Кюпъртино. Аз пък бях в Сиатъл, в новите изделия. Нямахме особена връзка.

— Значи през този период не сте й бил подчинен?

— Не.

— Опишете ми госпожа Джонсън. На колко години е?

— Трийсет и пет.

— Можете ли да я характеризирате като привлекателна?

— Да.

— А като много привлекателна?

— Като момиче е печелила някакъв конкурс за красота.

— Значи може да се каже, че е много привлекателна — Писалката продължаваше да дращи по бележника.

— Да.

— Ами останалите мъже… може ли да се твърди, че и те я намират за привлекателна?

— Да.

— Какво е отношението й към сексуалните въпроси? Позволява ли си шеги на тази тема? Мръсни вицове, намеци, дръзки подмятания?

— Не, никога.

— Жестове? Флиртове? Има ли навика да докосва хората?

— Не. Разбира се, съзнава, че е хубава и може да използва това обстоятелство. Но поведението й е… малко хладно. Тя е от типа на Грейс Кели.

— Казват, че Грейс Кели е била много активна полово и е имала връзка с повечето си партньори в киното.

— Не зная.

— Аха. Какво ще кажете за госпожа Джонсън, има ли интимни връзки с някого във фирмата?

— Не зная. Не съм чувал.

Фернандес обърна нова страница в бележника.

— Добре. А откога ви е началник? Нали е ваш пряк ръководител?

— Да. От един ден.

За пръв път Фернандес изглеждаше учудена. Погледна го, после отхапа от сандвича.

— Един ден ли?

— Да. Вчера беше първият ден от новата организация във фирмата. Току-що е назначена.

— Значи в деня, когато е назначена, тя се среща с вас привечер.

— Да.

— Добре. Казахте ми, че сте седели на канапето и тя ви е целувала. Какво се случи след това?

— Тя разкопча ципа… ами първо започна да ме гали.

— По половите органи.

— Да. И да ме целува.

Сандърс усети, че го избива пот. Избърса с длан челото си.

— Разбирам, че ви е трудно. Ще се опитам да съкратя тази част колкото е възможно — каза Фернандес. — И после?

— После разкопча панталоните и продължи да ме гали.

— Пенисът ви изваден ли беше?

— Да.

— Кой го извади?

— Тя.

— Значи тя изважда пениса от панталоните ви и започва да го гали, нали така?

Фернандес го изгледа над очилата и за миг той извърна от неудобство очи. Но след това пак я погледна и забеляза, че тя не изпитва никакво неудобство. Поведението й беше повече от клинично, повече от професионално — адвокатката бе някак отчуждена и много студена.

— Да — потвърди той. — Точно така стана.

— И каква беше реакцията ви?

— Ами… — Сандърс притеснено сви рамене. — Подейства.

— Възбудихте се полово.

— Да.

— Казахте ли й нещо?

— Какво например?

— Само питам дали сте й казали нещо.

— Какво по-точно? Не зная.

— Казахте ли изобщо нещо?

— Измърморих нещо, не знам какво. Чувствах се много неудобно.

— Помните ли думите си?

— Май непрекъснато повтарях „Мередит“, мъчех се да я спра, разбирате ли, но тя или ме прекъсваше, или се нахвърляше да ме целува.

— Казахте ли нещо друго освен „Мередит“?

— Не помня.

— Как ви се стори онова, което тя правеше?

— Беше ми неудобно.

— Защо?

— Боях се да не се забъркам с нея, защото сега ми е началник и защото вече съм женен и не искам никакви усложнения в живота си. Нали разбирате, служебен роман.

— Защо не? — попита Фернандес. Въпросът го изненада.

— Защо не ли?

— Да. — Адвокатката го гледаше право в очите със студен преценяващ поглед, — В края на краищата сте насаме с красива жена. Защо да не преживеете един роман?

— Господи!

— Именно този въпрос ще ви зададат почти всички.

— Женен съм.

— И какво от това? Женените непрекъснато се забъркват в любовни авантюри.

— Вижте, жена ми е адвокат и е много мнителна.

— Познавам ли я?

— Казва се Сюзан Хандлър. Работи в „Лиман, Кинг“. Фернандес кимна

— Чувала съм за нея. Така Страхували сте се, че тя ще научи.

— Разбира се. Тоест, ако започнеш интимна връзка в службата, всички ще научат. Няма начин да остане в тайна.

— Значи сте се тревожели, че ще се разчуе.

— Да Но това не е главната причина

— А каква е главната причина?

— Тя ми е началник. Не ми хареса положението, в което бях изпадна. Тя, разбирате ли… има право да ме уволни. Затова излизаше, че се налага да го направя. Беше ми много неприятно.

— Обяснихте ли й това?

— Помъчих се.

— Как?

— Ами помъчих се.

— Можете ли да твърдите, че сте й показали отрицателно отношение към нейните аванси?

— В крайна сметка да.

— По какъв начин?

— Ами в крайна сметка продължихме това… все едно как ще го наречете, встъпление или нещо подобно, тя остана без бикини и…

— Извинявайте. Как се получи така, че тя остана без бикини?

— Аз й ги свалих.

— Тя помоли ли ви да ги свалите?

— Не. Но в този момент вече бях доста възбуден, имах намерение да го направя или най-малкото мислех дали да го направя.

— Щели сте да имате сношение.

Гласът й отново прозвуча студено. Писалката дращеше.

— Да.

— Вие сте участваш доброволно.

— Известно време. Да.

— В какъв смисъл сте участвали доброволно? — попита Фернандес. — Имам предвид докосвахте ли тялото, гърдите или половите й органи по собствена инициатива, без тя да ви подканя?

— Не знам. Тя ме подканяше за всичко.

— Питам дали сте проявили инициатива. Сам ли решихте да го направите? Или например тя взе ръката ви и я сложи…

— Не. Сам го направих.

— А предишните ви задръжки?

— Бях възбуден. Настроен. Вече не ме интересуваше.

— Добре. По-нататък. Сандърс избърса чело.

— Говоря ви напълно откровено.

— Съвсем правилно. Това е най-добрият подход. Моля, продължете.

— Тя лежеше на дивана с вдигната пола, искаше да проникна в нея, да… Пъшкаше, нали разбирате, повтаряше „не, не“ и изведнъж пак ме обхвана нежелание, затова казах „Добре, няма да го правим“, станах от канапето и започнах да се обличам.

— Сам се отдръпнахте.

— Да.

— Защото тя каза „не“?

— Не, това беше само претекст. Защото пак ми стана неудобно.

— Аха Станахте от канапето и започнахте да се обличате…

— Да.

— Казахте ли нещо в този момент? Примерно да обясните поведението си?

— Да, казах й, че според мен не е редно и не ми е приятно.

— Тя как реагира?

— Много се ядоса. Започна да ме замеря с разни предмети. После ме удари. И ме издраска.

— Останаха ли следи?

— Да.

— Къде?

— По шията и по гърдите.

— Заснети ли са?

— Не.

— Добре. И така, тя ви издраска, вие какво направихте?

— Просто се мъчех да се облека и да се махна оттам.

— Не отвърнахте пряко на нападението?

— Вижте, в един момент я блъснах назад, за да се освободя от нея, тя се удари в масата и падна на пода.

— От думите ви излиза, че блъскането е било самоотбрана

— Да Късаше копчетата на ризата ми. Трябваше да се прибера у дома, не исках жена ми да види разкъсаната риза и затова я блъснах.

— Направихте ли нещо, което не е било самоотбрана?

— Не.

— Ударихте ли я?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Добре. Какво се случи по-нататък?

— Тя ме замери с чаша. Но аз вече бях почти облечен. Отидох да прибера телефона си от перваза и после тръгнах…

— Извинявайте. Прибрахте телефона си? Какъв е той?

— Клетъчен. — Сандърс го извади от джоба си и го показа — Всички във фирмата имаме, защото ги произвеждаме. А аз тъкмо се обаждах от кабинета й, когато тя започна да ме целува

— Значи е започнала да ви целува, когато сте говорили по телефона?

— Да.

— С кого разговаряхте?

— Диктувах на телефонен секретар.

— Ясно. — Фернандес явно бе разочарована. — Моля продължете.

— Отидох до прозореца, прибрах телефона и се махнах от оня проклет кабинет. Тя крещеше, че не бивало да постъпвам така с нея и че щяла да ме убие.

— Вие какво й отговорихте?

— Нищо. Просто си тръгнах.

— Кога беше това?

— Около седем без петнайсет.

— Някой видя ли ви, когато си тръгвахте?

— Чистачката.

— Случайно да знаете името й?

— Не.

— Виждали ли сте я преди?

— Не.

— Според вас служителка ли е на вашата фирма? — Беше с фирмена униформа. Нали разбирате, фирмата, която почиства стаите.

— Аха. И после? Сандърс сви рамене.

— Прибрах се у дома.

— Разказахте ли на жена си за случката?

— Не.

— Разказахте ли на някой друг?

— Не.

— Защо?

— Защото като че бях изпаднал в шок. Фернандес млъкна и прегледа бележките си.

— Така. Казвате, че спрямо вас е упражнен сексуален тормоз. Описахте недвусмислена увертюра от страна на тази жена. Тъй като ви е началник, бих могла да направя извода, че се излагате на известен риск, като отхвърляте предложението й.

— Да. Бях разтревожен. Разбира се. Но нямам ли право да й откажа? Не е ли така?

— Естествено, че имате право. Опитвам се да разбера душевното ви състояние в този момент.

— Бях много разстроен.

— И въпреки това не сте искали да споделите с никого? Не сте искали да разкажете неприятната случка на колега? Или на приятел? На човек от семейството, примерно на брат си? Изобщо на някого?

— Не. Въобще не ми мина през ума Не знаех как да постъпя — според мен бях изпаднал в шок. Само ми се искаше да се махна. Искаше ми се да си втълпя, че не се е случвало.

— Записахте ли нещо?

— Не.

— Добре. И така, казахте, че не сте разказали на жена си. Може ли да се твърди, че сте скрили от нея? Сандърс се поколеба, после каза:

— Да.

— Често ли криете от нея?

— Не. Но в този случай става дума за предишна приятелка, според мен жена ми нямаше да прояви разбиране. Не исках да я занимавам.

— Имали ли сте други връзки?

— Това не беше връзка.

— Питам ви като цяло. От гледна точка на отношенията с жена ви.

— Не, не съм имал връзки.

— Добре. Съветвам ви веднага да разкажете на жена си. Всичко. Защото тя със сигурност ще разбере, ако вече не е разбрала. Колкото и да ви е трудно, ще запазите отношенията си с нея само ако сте пределно откровен.

— Хубаво.

— Сега да се върнем към вчерашната случка Какво стана после?

— Мередит Джонсън се е обаждала вкъщи и е разговаряла с жена ми.

Фернандес повдигна вежди.

— Ясно. Очаквахте ли подобно нещо?

— Господи, не. Уплаших се до смърт. Но тя явно е била любезна и е казала само, че тазсутрешното съвещание се отлага за осем и половина.

— Ясно.

— Когато отидох днес на работа обаче, разбрах, че всъщност съвещанието е започнато в осем.

— Значи сте пристигнали със закъснение, изпаднали сте в неловко положение и така нататък.

— Да.

— И смятате, че е нагласено нарочно?

— Да.

Фернандес погледна часовника си.

— Съжалявам, но нямам много време. Набързо ми разкажете какво се случи днес, ако ви е възможно.

Без да споменава „Конли-Уайт“, Сандърс разказа накратко за сутрешното съвещание и своето унижение. За спора с Мередит. За разговора С Фил Блакбърн. За предложението да го преместят на друга длъжност. За това, че го лишават от участие в евентуално обособяване на акционерно дружество. За решението да потърси съвет.

Фернандес почти не задаваше въпроси и уверено си водеше бележки. Накрая отмести жълтия бележник.

— Добре. Мисля, че си изясних достатъчно картината. Чувствате се унизен и пренебрегнат. И питате дали тук става дума за сексуален тормоз.

— Да — кимна Сандърс.

— Така. Имате аргументи. Делата за сексуален тормоз се гледат от съдебни заседатели и не знам какво би могло да се случи в съда. Но като имам предвид разказаното от вас, съм длъжна да ви кажа, че позицията ви не е особено силна.

Сандърс остана смаян.

— Господи!

— Не аз съм писала закона. Просто откровено ви обяснявам, за да бъдете наясно, когато вземате решение. Положението ви не е розово, господин Сандърс.

Фернандес дръпна стола назад и започна да прибира материали в куфарчето си.

— Имам пет минути и накратко ще ви разкажа какво представлява сексуалният тормоз по закон, защото много клиенти не знаят. Член седми от Закона за гражданските права от 1964 година забранява дискриминацията на работното място въз основа на различия в пола, но практически години наред нямахме правна дефиниция на понятието „сексуален тормоз“. В средата на осемдесетте Комисията за равни възможности за труд, създадена в съответствие с Член седми, разработи дефиницията. През последните няколко години терминът се доизясни на основата на прецедентното право. Затова вече разполагаме с ясни определения. Според закона, за да заведеш съдебен иск за сексуален тормоз, трябва да е налице поведение, характеризиращо се с три елемента. Първо, трябва да има сексуален елемент. Това означава например, че разказването на вулгарни или мръсни вицове не е сексуален тормоз, макар слушателят да ги смята за обидни. Поведението трябва да е сексуално по своя характер. Във вашия случай наличието на този елемент не буди никакво съмнение, ако се съди от вашия разказ.

— Ясно.

— Второ, поведението трябва да е било нежелано. Съдът прави разграничение между доброволно и желано поведение. Например дадено лице може да има сексуална връзка с висшестоящ и тя очевидно е доброволна — никой не го заплашва с пистолет в упор. Но според съда служителят може да смята, че няма друг избор, освен да се подчини, затова сексуалната връзка не е започната по собствена воля и в този смисъл е нежелана За да установи дали поведението наистина е било нежелано, съдът разглежда съпътстващите прояви в най-широк смисъл. Позволявал ли си е служителят да разказва мръсни вицове на работното място и показал ли е по такъв начин, че подобни закачки от страна на другите са желани? Допускат ли е служителят полова разпуснатост или задевки с други служители? Ако служителят е имат фактическа връзка, приемат ли е висшестоящия в апартамента си, посещават ли е висшестоящия в болница и срещат ли се е с него във време, когато това не се е налагало във връзка с работата? Предприемат ли е други действия, които да водят до извода за активно и доброволно участие във връзката? Освен това съдът проверява дали служителят е заявявал пред висшестоящия, че поведението му е нежелано, дати се е оплаквал пред трети лица за връзката, или се е опитват да избегне нежеланата ситуация. Тези обстоятелства придобиват по-голямо значение, когато служителят е високопоставен, и затова се смята, че разполага с по-голяма свобода на действие.

— Но аз не съм казал на никого.

— Така е. И на нея не сте казали. Най-малкото недвусмислено, доколкото разбрах.

— Не смятах, че мога да го направя.

— Разбирам ви. Но това ще създаде проблем в хода на делото. И така, третият елемент на сексуалния тормоз е дискриминацията въз основата на различия в пола. Най-често разпространената практика е quid pro quo — сексуални услуги в замяна на запазване на работата или повишение. Тук не е задължително заплахата да е била заявена изрично. Останах с впечатлението, че госпожа Джонсън има право да ви уволни, нали?

— Да.

— Защо смятате така?

— Каза ми Фил Блакбърн.

— Недвусмислено?

— Да.

— А госпожа Джонсън? Направи ли ви някакво предложение, свързано със секса? Спомена ли снощи за възможността да ви уволни?

— Не направо, но се усещаше. Витаеше във въздуха.

— Откъде съдите?

— Подхвърляше разни неща като: „Докато работим заедно, можем и да се позабавляваме.“ Освен това изразяваше желание за интимна връзка по време на служебни командировки до Малайзия и така нататък.

— И вие ги изтълкувахте като подразбираща се заплаха за уволнение ли?

— Изтълкувах го, че ако искам да съм в добри отношения с нея, най-добре е да се съглася.

— Но нямахте желание да го правите?

— Не.

— Казахте ли й го?

— Казах, че съм женен и че нещата между нас са се променили.

— Е, по принцип подобен разговор е довод във ваша полза. Стига да е имало свидетели.

— Нямаше.

— Да де. И последно, трябва да посочим така нареченото враждебно отношение на работното място. То се създава, когато лицето е подложено на тормоз при различни обстоятелства, които сами по себе си може и да не са свързани със секса, но в края на краищата се свеждат до тормоз на основата на различия в пола. Според мен случката сама по себе си не е достатъчна, за да твърдим, че съществува враждебно отношение.

— Ясно.

— За съжаление описаната от вас случка далеч не е ясна и недвусмислена По-късно можем да се позовем на допълнителни доказателства за тормоз. Примерно ако ви уволнят.

— Според мен фактически съм уволнен — каза Сандърс, — защото ме изтеглят от отдела и няма да участвам в обособяването на акционерното дружество.

— Разбирам. Но предложението на фирмата да ви прехвърлят на длъжност на същото равнище усложнява нещата. Защото фирмата може да твърди — и то според мен с основание, — че не ви дължи нищо освен запазване на ранга. Никой не ви е обещавал кокошката със златните яйца при обособяването. Още повече, то е предвидено за бъдещето и може никога да не се осъществи. Фирмата ще настоява, че не ви дължи обезщетение за надеждите или за мъглявите очаквания за бъдещето, което може да се развие и по друг начин. Затова тя ще твърди, че предложението за друга длъжност със същия ранг е напълно приемливо, и би било неразумно от ваша страна да го отхвърляте. И още, че фактически вие напускате, а не сте уволнен. И така топката се прехвърля обратно към вас.

— Но това е нелепо!

— Не е. Да предположим например следното: знаете, че сте болен неизлечимо от рак и ви остават шест месеца живот. Ще бъде ли длъжна фирмата да изплати печалбите от обособяването на вашите наследници? Очевидно не. Ще участвате само ако работите във фирмата, когато стане обособяването. Ако не работите, не получавате нищо. Фирмата не е поели никакви по-общи задължения към вас.

— Все едно, че съм се разболял от рак.

— Не, казвам само, че сте ядосан и смятате, че фирмата ви дължи нещо, но съдът няма да се съгласи с вашата позиция. От опит знам, че исковете за сексуален тормоз често съдържат подобно отношение. Хората се чувстват онеправдани и ядосани, смятат, че имат права, каквито всъщност нямат.

Сандърс въздъхна.

— Щеше ли да е различно, ако бях жена?

— По същество не. Дори при най-недвусмислените ситуации, при най-крайните изстъпления се оказва невероятно трудно да се докаже сексуалният тормоз. Най-често се случва както при вас: зад затворени врати, без свидетели. Разполагаме само с твърденията на двете страни. И тогава, ако няма ясни доказателства в подкрепа на едната или другата страна, често пъти се проявява предубеждение към мъжа.

— Аха

— Въпреки това една четвърт от делата за сексуален тормоз са заведени от мъже. По-голямата част от исковете са срещу началници мъже. но една пета са срещу жени. Броят им непрекъснато расте, защото все повече жени се издигат на ръководни длъжности. л

— Не знаех.

— По този въпрос не се говори много — каза Фернандес и го изгледа над очилата. — Но се случва. А според мен може и да се очаква.

— Защо смятате така?

— Тормозът е властничество — превишаване на властта на висшестоящия спрямо подчинения. Знам модното схващане, че жените по природа се различават от мъжете и никога не биха тормозили подчинен. Но от моята позиция съм виждала какво ли не. Виждала съм и съм чувала невъобразими неща. Едва ли бихте повярвали, ако седна да ги разказвам. Затова гледната ми точка е по-различна. Аз лично не се занимавам с теория. Трябва да работя с факти. А ако се съди от фактите, няма особена разлика в поведението на мъжете и жените. Най-малкото не може да се разчита на подобна разлика.

— Значи ми вярвате?

— Няма значение дали ви вярвам. Въпросът е дали реално разполагате с аргументи и оттам какво бихте могли да предприемете. Уверявам ви, че не ми разказвате нищо ново. Не сте първият мъж, който се обръща към мен с молба за адвокатска помощ.

— Какво ще ме посъветвате да направя?

— Нищо не мога да ви посъветвам — отсече Фернандес. — Предстои ви много трудно решение. Мога само да ви изложа накратко в какво положение сте. — Тя натисна копчето на вътрешната уредба. — Боб, кажи на Ричард и Ейлийн да докарат колата. Ще се срещнем на входа. — После пак се обърна към Сандърс: — Какви са вашите проблеми? Първо — адвокатката започна да свива пръстите си един по един, — твърдите, че сте изпаднали в интимна ситуация с по-млада и много привлекателна жена, но сте я отблъснали. Ако няма свидетели или доказателства в подкрепа на вашето твърдение, съдебните заседатели трудно ще го приемат. Второ, ако заведете дело, фирмата ще ви уволни. Ще минат три години, докато делото стигне до съдебната зала. Трябва да помислите как ще се издържате през това време, как ще изплащате къщата и ще посрещате останалите разноски. Мога да ви уредя да платите след приключване на делото, но това не включва преките разходи. А те са минимум сто хиляди долара. Едва ли ще поискате да ипотекирате къщата, за да ги платите. Но във всички случаи трябва да намерите средства. Трето, около съдебното дело ще се вдигне шум. Ще се появи във вестниците и във вечерните новини. Ще го нищят години наред, преди да бъде гледано самото дело. Не мога да ви опиша колко опустошително е преживяването — за вас, за жена ви и за семейството. Редица семейства се разпадат още преди да почне делото. Има разводи, самоубийства, болести. Много е трудно. Четвърто: поради предложението за преместване на друга длъжност не е ясно дали можем да подадем иск за нанесени щети. Фирмата ще отхвърли иска и ще трябва да доказваме. Но дори и победата да е съкрушителна, пак може да се окаже, че оставате с неколкостотин хиляди долара, след като сте покрили разноските и хонорарите и сте изгубили три години от живота си. И, разбира се, фирмата може да обжалва и още повече да забави плащането. Пето: ако заведете дело, никога повече няма да работите в същия отрасъл. Зная, че не е редно, но на практика никой няма да ви предложи работа в подобна фирма Просто така се получава. Ако бяхте петдесет и пет годишен, нещата щяха да стоят по друг начин. Но вие сте само на четирийсет и една. Не зная дали ще поемете риска в този момент от живота си.

— Господи! — Сандърс се сви на стола.

— Съжалявам, но така изглеждат фактите от гледна точка на закона

— Но е толкова несправедливо! Фернандес облече шлифера си.

— За съжаление законът няма нищо общо със справедливостта, господин Сандърс — каза тя. — Той просто е средство за решаване на спорове. — Адвокатката щракна ключалките на куфарчето и му подаде ръка — Съжалявам, господин Сандърс. И на мен ми се иска нещата да стояха по друг начин. Моля, обадете се, ако имате още въпроси.

Тя забързано излезе от кабинета, където Сандърс продължаваше да седи. След миг надникна секретарката.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не — бавно поклати глава Сандърс. — Тъкмо си тръгвах.

 

В колата на път към съда Луиз Фернандес разказа историята на Сандърс на двамата стажант-адвокати, мъж и жена, които пътуваха заедно с нея. Жената попита:

— Не му ли вярваш?

— Кой знае? — отвърна Фернандес. — Всичко се е случило зад затворени врати. Невъзможно е да се разбере. Младата адвокатка поклати глава.

— Просто не мога да си представя, че една жена ще се държи така. Толкова агресивно.

— А защо не? — възрази Фернандес. — Да предположим, че става дума не за тормоз, а примерно за подразбиращо се обещание между мъж и жена. Мъжът твърди, че насаме му е обещана голяма премия, жената отрича. Ти ще кажеш ли, че мъжът лъже само защото една жена не би постъпила по този начин?

— Не, при това положение не.

— При това положение допускаш, че всичко е възможно.

— Но тук не става дума за споразумение — продължи жената, — а за сексуално поведение.

— Защо смяташ, че жените са непредсказуеми в договорните си отношения, но са стереотипни в интимните си връзки?

— Едва ли думата стереотипни е най-подходяща — отбеляза събеседничката на Фернандес.

— Току-що каза, че според теб една жена не може да се държи агресивно в секса Това не е ли стереотип?

— Ами не. Не е стереотип, защото е истина Жените се различават от мъжете в секса

— А чернокожите имат чувство за ритъм — подхвърли Фернандес, — азиатците са работохолици, испаноезичните избягват преките сблъсъци…

— Това е друго. Има и научни изследвания. Мъжете и жените дори говорят по различен начин.

— Аха, изследванията, които показват, че жените не ги бива толкова в деловата дейност и стратегическото мислене.

— Не. Тези изследвания са погрешни.

— Така значи! Тези изследвания са погрешни. Но изследванията за сексуалните различия са верни, така ли?

— Разбира се. Понеже сексът е в основата. Той е първичен нагон.

— Не виждам защо. Той се използва с най-различни цели.

Като взаимоотношение, като начин за одобряване, като предизвикателство, като предложение, като оръжие, като заплаха Може да се използва по най-сложни начини. Не си ли забелязала? Жената скръсти ръце.

— Не съм убедена.

Младият мъж се обади за пръв път.

— Какво каза на човека? Да не завежда дело ли?

— Не. Но му обясних какви проблеми има.

— Как трябва да постъпи според теб?

— Не знам — отговори Фернандес. — Но знам какво е трябвало да направи.

— Какво?

— Ужасно е да се каже. Но при тези обстоятелства? Без свидетели? Сам в кабинета с шефката си? Вероятно е трябвало да си затваря устата и да я начука. Защото сега горкият човек няма никакъв избор. Ако не внимава, животът му е съсипан.

 

Сандърс бавно се връщаше към площад Пайъниър.

Дъждът бе спрял, но следобедът все още беше влажен и мрачен. Мокрият паваж под краката му стръмно се спускаше надолу. Покривите на небостъргачите наоколо бяха обвити в ниска студена мъгла.

Не знаеше какво точно е очаквал да чуе от Луиз Фернандес, но в никакъв случай не и подробно описание на възможността да бъде уволнен, да ипотекира къщата си и никога да не си намери работа.

Беше зашеметен от внезапния обрат в живота си и от мисълта колко крехко е съществуванието му. Само преди два дни беше ръководител със солидно положение и многообещаващо бъдеще. Сега го заплашваха позор, унижение и безработица. Чувството за сигурност се бе изпарило.

Обмисляше въпросите, зададени от Фернандес — изобщо не му бяха хрумва.и. Защо не е споделил с никого. Защо не е водил бележки. Защо не е заявил недвусмислено на Мередит, че поведението й е нежелано. Адвокатката работеше в свят на правила и разграничения, които не му бяха съвсем ясни и досега изобщо не го бяха вълнува.и. Но излизаше, че разграниченията имат жизнено значение.

Положението ви не е розово, господин Сандърс.

Въпреки всичко… как можеше да го предотврати? Какво трябваше да направи? Започна да прехвърля наум възможностите.

Можеше да се обади на Блакбърн веднага след срещата с Мередит и подробно да му разкаже как е постъпила тя с него. Можеше да се обади от ферибота и да я изпревари с оплакването си. Какво щеше да се промени? Как щеше да постъпи Блакбърн?

Сандърс поклати умислено глава. Едва ли щеше да е по-различно. Защото в края на краищата Мередит бе обвързана със силовите структури на фирмата, до които Сандърс нямаше достъп. Мередит беше фирмен играч, разполагаше с власт и съюзници. Ето това беше смисълът — окончателният смисъл на цялата ситуация. Сандърс нямаше никакво значение. Беше само технически специалист, винтче в колелата на фирмата. Работата му беше да се спогажда с новия шеф, а той се беше провалил. Сега можеше единствено да хленчи. Или още по-лошо: да прехвърля вината върху шефа. Да раздува нещата, а никой не обича онези, които раздуват.

И какво е могъл да направи?

Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че не е могъл да се обади на Блакбърн след срещата, защото батерията на мобифона му бе изтощена.

Внезапно в мислите му проблесна образ на кола — мъж и жена в кола, които отиват на гости. Някой му бе разказал нещо… за някакви хора в кола.

Подразни се. Не можеше да се сети точно.

За проблема с мобифона можеше да има ред причини. Най-вероятно се дължеше на никел-кадмиевата памет. Новите телефони бяха с никел-кадмиеви батерии с възможност за презареждане. Ако не се разтовареха изцяло между обажданията, батериите можеха да се пренастроят на по-къс интервал. Никога не се знаеше кога ще стане. Сандърс бе изхвърлял батерии заради скъсяване на паметта.

Извади мобифона и го включи. Сигналната лампичка засия ярко. Батерията се държеше отлично.

Имаше обаче нещо…

На път в кола.

Нещо, за което в момента не се сещаше.

На гости.

Намръщи се. Не си спомняше. Образът се бе загнездил в дъното на паметта му, прекалено мъгляв, за да го възстанови ясно.

Все пак го накара да се замисли: какво още пропускаше? Докато обмисляше положението, го зачовърка неприятното усещане, че пропуска нещо. А също, че то убягна и на Фернандес, че тя не го е включила във въпросите си и то се приема от всички за даденост. И въпреки всичко…

Мередит.

Нещо за Мередит.

Тя го бе обвинила в сексуален тормоз. Още на сутринта бе отишла при Блакбърн, за да изложи обвиненията си. Защо го е направила? Несъмнено се е чувствала виновна за случилото се по време на срещата. И може би се е бояла, че Сандърс ще я обвини, затова е решила да го изпревари. В този смисъл обвиненията й изглеждаха логични.

Но ако Мередит действително притежаваше власт, изобщо нямаше смисъл да повдига сексуален въпрос. Без никакви проблеми можеше да иде при Блакбърн и да му каже: „Слушай, не се получава с Том. Не мога да се сработя с него. Трябва да го сменим.“ И Блакбърн би я послушал.

Вместо това тя го обвиняваше в сексуален тормоз. Едва ли й е било удобно. Защото тормозът предполагаше загуба на контрол. Означаваше, че не е успяла да контролира своя подчинен по време на служебна среща. Дори и да се беше случило нещо неприятно, шефът никога не би го споменал.

Тормозът е властничество.

Виж, щеше да е друго, ако нищо и никаква секретарка е ухажвана от по-силен, могъщ мъж. Но в случая Мередит беше шефът. Разполагаше с цялата власт. Защо й трябваше да обвинява Сандърс в сексуален тормоз? Всъщност подчинените не упражняваха тормоз спрямо своите шефове. Това просто никога не се случваше. Трябва да си луд, за да подгониш шефа си.

Тормозът е властничество — превишаване на властта на висшестоящия спрямо подчинения.

Колкото и да бе странно, оплакването от сексуален тормоз за нея би означавало, че се признава за подчинена на Сандърс. А Мередит никога не би го допуснала. Напротив: току-що назначена, тя гореше от желание да докаже, че владее положението. Затова обвиненията й звучаха безсмислено, освен ако не бяха удобно средство за унищожаването на Сандърс. Сексуалният тормоз имаше предимството да се лепва като позорно петно. Обвиненият се смяташе за виновен до доказване на противното, а да докажеш невинността си беше много трудно. И най-лекомислените обвинения петняха репутацията на засегнатите мъже. В този смисъл обвинението в сексуален тормоз беше много силно. Най-силното, което Мередит можеше да отправи към Сандърс.

А после му каза, че няма да повдига обвинения. Въпросът беше…

Защо не?

Сандърс спря на улицата.

Ами да!

Тя ме увери, че няма да повдига обвинения.

Защо Мередит нямаше да го направи?

Когато Блакбърн заяви това, Сандърс не му обърна внимание. Луиз Фернандес също. Но всъщност отказът на Мередит да повдига обвинения звучеше безсмислено. Тя вече го беше обвинила Защо да не го направи? Защо да не продължи по-на-татък?

Може би Блакбърн я беше разубедил. Той винаги се тревожеше за привидностите.

Но Сандърс не вярваше, че това е истинската причина. Защото и официалното обвинение можеше да се уреди без много шум. Можеше да се разгледа вътре във фирмата.

А от гледна точка на Мередит официалното обвинение имаше своите предимства. Сандърс беше популярен в „Диджи Ком“. Работеше във фирмата от дълги години. Ако целта й беше да се отърве от него, да го заточи в Тексас, защо да не предотврати неизбежното мърморене във фирмата, като разгласи обвиненията си? Защо да не го направи официално?

Колкото повече размишляваше, толкова повече стигаше до един-единствен извод: Мередит нямаше да повдигне обвинения, защото не можеше.

Не можеше, защото имаше някакъв друг проблем.

Някакво друго съображение.

Ставаше нещо друго.

Можем да се оправим без много шум.

Сандърс бавно започна да вижда нещата от друг ъгъл. На срещата сутринта Блакбърн не беше проявил пренебрежение или желание да го унижи. Напротив: мъчеше се да намери изход от положението.

Беше уплашен.

Можем да се оправим без много шум. Така ще е най-добре за всички.

Какво искаше да каже с това „най-добре за всички“?

Какъв беше проблемът на Мередит?

Какъв проблем би могла да има?

Колкото повече размишляваше Сандърс, толкова повече се убеждаваше, че има една причина за отказа на Мередит да повдигне обвинения.

Извади мобифона, обади се на „Юнайтед Еърлайнс“ и запази три двупосочни билета до Финикс.

После позвъни на жена си.

 

Проклет мръсник! — избухна Сюзан. Двамата седяха на ъглова маса в „Ил Терацо“. Беше два часът, ресторантът беше почти празен. Сюзан го слуша половин час, без да го прекъсва с въпроси или забележки. Той й разказа всичко за срещата с Мередит и за случилото се сутринта. За съвещанието с хората от „Конли-Уайт“. За разговора с Фил. За разговора с Фернандес. Всичко. Тя го гледаше втренчено.

— Заслужаваш да те презра, знаеш ли? Мръсник, защо не ми каза, че ти е бивша приятелка?

— Не знам — отговори той. — Не ми се забъркваше повече.

— Не ти се е забърквало ли? Адел и Мери-Ан цял ден ми звънят по телефона и знаят, само аз съм в неведение. Иде ми да потъна в земята от срам.

— Ами напоследък си доста разтревожена и…

— Стига глупости, Том. Това няма нищо общо с мен. Не си ми казал, защото не си искал.

— Сюзан, не е…

— Да, ама е, Том. Питах те за нея снощи. Можеше да ми разкажеш, ако искаше. Но ти не го направи. — Сюзан поклати глава. — Мръсник. Не мога да повярвам, че си такъв глупак. Страшна каша си забъркал. Осъзнаваш ли го?

— Да — наведе глава Сандърс.

— Не се превземай, глупак такъв.

— Съжалявам — каза той.

— Съжаляваш ли? Хайде де, съжалявал! Боже Господи! Не ти вярвам. Глупак. Прекарал си вечерта с идиотското си гадже.

— Не съм прекарвал вечерта с нея. И не ми е гадже.

— Какво искаш да кажеш? Че е голямата ти любов ли?

— Не ми е „голямата любов“.

— Така ли? Че защо тогава не ми разказа? — Сюзан пак поклати глава — Отговори ми само на един въпрос. Начука ли я, или не?

— Не.

Сюзан му хвърли изпитателен поглед, докато разбъркваше захарта в кафето.

— Истината ли ми казваш?

— Да.

— Не премълчаваш ли нещо? Не пропускаш ли неудобните моменти?

— Не. Нищо не крия.

— Тогава защо тя те обвинява?

— Какво искаш да кажеш? — не я разбра Сандърс.

— Сигурно има причина да те обвини. Трябва да си направил нещо.

— То е по-скоро защото не направих. Отблъснах я.

— Аха Естествено — намръщи се Сюзан. — Нали разбираш, че става дума не само за теб, Том. Става дума за цялото ти семейство: за мен и за децата

— Разбирам.

— Защо не ми каза? Ако беше споделил снощи, можех да ти помогна.

— Тогава помогни ми сега.

— Е, сега не можем да направим кой знае какво — процеди Сюзан с горчив сарказъм. — Тя първа е отишла при Блакбърн и те е обвинила. С тебе е свършено.

— Не съм сигурен.

— Повярвай ми, нямаш избор — каза жена му. — Ако заведеш дело, три години ще живеем в ад и аз лично не вярвам, че можеш да спечелиш. Мъж обвинява жена в сексуален тормоз. В съда ще се пукнат от смях.

— Може би.

— Вярвай ми, точно така ще стане. Значи не можеш да заведеш дело. Какво друго можеш да направиш? Да отидеш в Остин ли? За Бога!

— Мисля си — каза Сандърс. — Тя ме обвини в сексуален тормоз, но няма официално да повдигне обвинения. Все се чудя защо.

— Има ли значение? — раздразнено махна с ръка Сюзан. — Може да има един милион причини. Фирмена политика. Или Фил я е разубедил. Или Гарвин. Причината е без значение. Том, осъзнай фактите: нямаш избор. Вече нямаш, глупако.

— Сюзан, успокой се!

— Майната ти, Том. Ти си нечестен и безотговорен.

— Сюзан…

— Женени сме от пет годили. Не заслужавам такова отношение.

— Успокой се! Точно това се мъча да ти обясня: имам избор.

— Том! Нямаш.

— Не си права — възрази Сандърс. — Имам, защото ситуацията е много опасна. Опасна е за всички.

— Какво значи това?

— Да предположим, че Луиз Фернандес ми е казала истината за съдебното дело.

— Сигурна съм. Тя е добър адвокат.

— Но не гледаше на случая от позицията на фирмата. Гледаше от позицията на ищеца

— Ами да, нали ти си ищецът.

— Не, не съм — настоя Сандърс. — Аз съм потенциалният ищец.

Настъпи тишина.

Сюзан го загледа изпитателно и се намръщи. Видимо обмисляше казаното.

— Ти се шегуваш.

— Не.

— Сигурно си полудял.

— Не. Виж какво е положението. „Диджи Ком“ е на път да се слее с много консервативна фирма от източното крайбрежие. Фирма, която веднъж се е отказала от сливане, защото около един служител се е вдигнал шум. Примерно е нагрубил секретарка на временен трудов договор при уволнението й и „Кон-ли-Уайт“ се отдръпва Много държат на доброто си име. А това означава, че никой в „Диджи Ком“ не иска съдебно дело за сексуачен тормоз срещу новата директорка.

— Том. Даваш ли си сметка какво говориш?

— Да.

— Ако го направиш, те ще побеснеят. Ще се опитат да те унищожат.

— Знам.

— Говори ли с Макс? Може би е хубаво да му кажеш.

— По дяволите Макс. Той е един побъркан старец.

— На твое място бих се посъветвала с него. Защото нещата не са в твои ръце, Том. Никога не си участвал във вътрешните боричкания. Не знам дали ще се справиш.

— Мисля, че ще успея.

— Ще бъде ужасно. След ден-два ще съжаляваш, че не си приел предложението за Остин. — Майната му.

— Ще стане много напечено, Том. Ще изгубиш приятелите си.

— Майната им.

— Значи си готов.

— Готов съм. — Сандърс погледна часовника си. — Сюзан, искам да заведеш децата при майка си за няколко дни. — Тъща му живееше във Финикс. — Ако веднага се прибереш и стегнеш багажа, ще успееш за полета в осем часа Запазил съм три места.

Сюзан се загледа в него, сякаш го виждаше за пръв път.

— Значи наистина ще го направиш… — бавно изрече тя.

— Да. Ще го направя.

— Божичко!

Сюзан се наведе, взе от пода дамската си чанта и извади бележника.

— Не искам вие с децата да се забърквате — обясни Сандърс. — Не искам никой да им пъха новинарска камера под носа, Сюзан.

— Само за минутка… — Жена му преглеждаше списъка на ангажиментите си. — Мога да отложа тази среща.. И… задочното съвещание… Да — Тя вдигна очи — Да, мога да отсъствам няколко дни. — После погледна часовника си. — А сега да се прибирам и да стягам багажа.

Сандърс също се изправи и двамата излязоха от ресторанта. Валеше, улицата беше сива и мрачна. Сюзан погледна нагоре и целуна мъжа си по бузата

— Успех, Том. Внимавай.

По лицето й се четеше уплаха. От това и той се уплаши.

— Всичко ще се оправи.

— Обичам те — каза тя и бързо се отдалечи под дъжда Сандърс почака, за да види дали няма да се обърне, но Сюзан продължи нататък.

 

Докато се връщаше в службата, Сандърс внезапно осъзна колко самотен се чувства. Сюзан заминаваше с децата. Той оставаше сам. Беше си въобразил, че ще му олекне, че ръцете му ще се развържат, но вместо това се чувстваше изоставен и изложен на опасност. Потръпна от студа и пъхна ръце в джобовете на шлифера.

Не се справи добре с разговора по време на обяда Сюзан щеше да замине и да си мисли за отговорите му.

Защо не ми каза?

Не намери подходящи думи, за да й отговори. Не можа да изрази смесените си чувства от случката предния ден. Вината, усещането, че е омъжен, че е сбъркал, макар да не бе сторил нищо лошо.

Можеше да ми кажеш.

Не беше направил нищо нередно, продължаваше да си повтаря. Защо тогава не беше споделил с нея? Нямаше отговор. Мина покрай магазин за графики, сетне покрай друг — за фаянс и порцелан с витрина в бяло.

Не си ми казал, защото не си искал.

Но това беше лишено от смисъл. Защо да не иска да й каже? В мислите му пак нахлуха образи от миналото: белият колан за жартиери… купа пуканки… витражът на вратата на апартамента

Стига глупости, Том. Това няма нищо общо с мене.

Кръв по бялата мивка в банята, Мередит й се смее. Защо ли се смееше? Сандърс не се сещаше, споменът беше откъслечен. Стюардеса му поднася кутия с храна Куфар на леглото. Телевизорът с изключен звук. Витражът в крещящо оранжево и пурпурно.

Говори ли с Макс?

„Тя беше права“, помисли Сандърс. Трябваше да говори с Макс. И щеше да го направи, след като предаде на Блакбърн лошите новини.

Сандърс се върна в кабинета си в два и половина. С изненада завари там Блакбърн, който стоеше зад бюрото му и говореше по неговия телефон. Остави слушалката с леко гузно изражение.

— О, Том! Добре. Радвам се, че се върна. — Той заобиколи бюрото на Сандърс. — Какво реши?

— Премислих много внимателно — отвърна Сандърс и затвори вратата към коридора.

— И?

— Реших да наема за свой адвокат Луиз Фернандес от „Марлин, Хауард“.

Блакбърн изглеждаше озадачен.

— За свой адвокат ли?

— Да, ако се стигне до съдебно дело.

— Съдебно дело ли? — повтори Блакбърн. — На какво основание, Том?

— Сексуален тормоз по Глава седма — обясни, Сандърс.

— О, Том! — Блакбърн си придаде скръбно изражение. — Би било неразумно. Даже много неразумно. Настоятелно те моля да премислиш.

— Цял ден само това правя — каза Сандърс. — Но е истина, че Мередит Джонсън упражни тормоз спрямо мен, сложи ми се, а аз я отблъснах. Сега се чувства пренебрегната като жена и иска да отмъсти. Готов съм да се съдим, ако се стигне дотам.

— Том…

— Това е, Фил. Така ще се случи, ако ме извадите от отдела.

Блакбърн разпери ръце.

— Но какво очакваш от нас? Да преместим Мередит ли?

— Да — заяви Сандърс, — или да я уволните. Обикновено така се постъпва с началник, който си е позволил да упражни тормоз.

— Не забравяй обаче друго: тя също те обвини в сексуален тормоз.

— Лъже — отряза Сандърс.

— Но свидетели няма, Том. Няма доказателства нито за едното, нито за другото. И двамата сте наши доверени служители. Как можем да решим на кого да вярваме?

— Ваш проблем, Фил. Мога само да кажа, че съм невинен. И съм готов да отида в съда

Блакбърн застана намръщен в средата на кабинета

— Луиз Фернандес е умна адвокатка. Не мога да повярвам, че ти е препоръчала такова поведение.

— Не, сам го реших.

— Тогава е много неразумно — каза Блакбърн. — Поставяш фирмата в много трудно положение.

— Фирмата ме поставя в много трудно положение.

— Не знам какво да кажа — отвърна Фил. — Дано не бъдем принудени да прекратим договора си с теб. Сандърс спокойно посрещна погледа му.

— Дано — каза той, — но не вярвам, че фирмата приема оплакването ми сериозно. Още днес ще подам официална жалба за сексуален тормоз до Бил Евъртс от „Личен състав“. Освен това ще помоля Луиз да изготви необходимата документация за щатската Комисия по правата на човека

— Боже Господи!

— Утре рано сутринта искът ще е подаден.

— Не виждам защо бързаш толкова.

— Изобщо не бързам. Просто завеждам необходимите документи. Регистрирам жалбата. Длъжен съм да го направя.

— Но това е много сериозно, Том.

— Зная, Фил.

— Бих те помолил за нещо като приятел.

— Какво?

— Задръж официалната жалба. Поне иска до Комисията по правата на човека. Дай ни възможност да направим разследване вътре във фирмата, преди да изнесеш случая навън.

— Но вие не провеждате разследване вътре във фирмата.

— Не си прав.

— Тази сутрин не пожела дори да изслушаш историята от моята гледна точка. Каза ми, че няма значение.

— Не е вярно — не се съгласи Блакбърн. — Разбрал си ме съвсем погрешно. Естествено, че има значение. И мога да те уверя, че много внимателно ще изслушаме твоята версия като част от разследването.

— Не знам, Фил. Не виждам как фирмата може да бъде неутрална по този въпрос. Всичко май работи против мен. Всички вярват на Мередит, а не на мен.

— Уверявам те, че грешиш.

— Поне така изглежда. Сутринта ти ми обясни колко големи връзки имала. Колко много съюзници. Повтори го няколко пъти.

— Нашето разследване ще бъде щателно и безпристрастно. Но във всеки случай ми се струва разумно да те помоля да изчакаш резултата, преди да подадеш жалба до щатски орган.

— Колко да изчакам?

— Трийсет дни.

Сандърс се изсмя.

— Но това е обичайният период за разследване на сексуален тормоз.

— Можеш да го свършиш за един ден, ако искаш.

— Трябва обаче да се съгласиш, Том, че в момента сме много заети покрай сливането.

— Ваш проблем, Фил. Моят проблем е друг. Началникът ми се държа несправедливо с мен и смятам, че имам право като дългогодишен отговорен служител да поискам бързо решаване на въпроса с тояга жалба.

Блакбърн въздъхна.

— Добре. Ще ти се обадя — каза той и забързано излезе от кабинета.

Сандърс се отпусна тежко на един стол и се загледа в пространството.

Започна се.

 

След петнайсет минути Блакбърн се срещна с Гарвин в заседателната зала на петия етаж. Присъстваха още Стефани Каплан и Бил Евъртс, завеждащият „Личен състав“ на „Диджи Ком“.

Блакбърн започна съвещанието с думите:

— Том Сандърс е наел външен адвокат и заплашва Мередит Джонсън със съд.

— О, Боже! — възкликна Гарвин.

— Обвинява я в сексуален тормоз.

Гарвин ритна крака на масата.

— Негодник!

— Какво според него се е случило? — попита Каплан.

— Още не знам всички подробности — каза Блакбърн, — но по същество твърди, че вчера в кабинета си Мередит го е сваляла, той я отблъснал и сега тя искала да му отмъсти.

Гарвин въздъхна дълбоко.

— Идиотщини! Само това ни липсваше! Може да се превърне в катастрофа.

— Зная, Боб.

— Тя направила ли го е? — пак попита Каплан.

— За Бога! — отвърна Гарвин. — Никой не знае в подобни ситуации. Това е въпросът. — Той се обърна към Евъртс: — Идвал ли е при теб Сандърс по този повод?

— Не, още не. Но сигурно ще дойде.

— Всичко трябва да си остане вътре във фирмата — настоя Гарвин. — Много е важно.

— Важно е — кимна Каплан. — Фил трябва да се погрижи за това.

— Опитвам се — отговори Блакбърн. — Но Сандърс спомена, че щял да подаде иск до Комисията по правата на човека

— Официално ли?

— Да.

— И след колко време ще се разгласи?

— Вероятно до два дни. Зависи колко бързо ще обработят преписката в комисията.

— Господи! — не се стърпя Гарвин. — Два дни? Какво го прихваща? Осъзнава ли какво върши?

— Мисля, че да — каза Блакбърн. — Според мен е съвсем наясно.

— Шантажира ли ни?

— Е, по-скоро притиска.

— Говори ли с Мередит? — попита Гарвин.

— Днес не.

— Някой трябва да разговаря с нея. Аз ще го направя. Но как ще спрем Сандърс?

— Помолих го да задържи официалния иск пред Комисията по правата на човека, докато за трийсет дни приключим вътрешното разследване — отговори Блакбърн. — Той отказа. Заяви, че трябвало да разследваме случая за един ден.

— По дяволите, има това право — съгласи се Гарвин. — По куп причини е най-добре да приключим с това идиотско разследване за един ден.

— Боб, не зная дали ще е възможно — отбеляза Блакбърн. — Поемаме сериозен риск. Законът изисква фирмата да проведе щателно и безпристрастно вътрешно разследване. Не бива да прибързваме или…

— О, за Бога! — прекъсна го Гарвин. — Не ми се слушат адвокатски хленчове. За какво говорим: за двама души, нали? И няма никакви свидетели, така ли е? Значи остават само двамата. Колко време ни трябва да разговаряме с тях?

— Може да не се окаже чак толкова лесно. — Блакбърн огледа присъстващите многозначително.

— Ще ти кажа кое е лесно — ядоса се Гарвин. — Ето го. „Конли-Уайт“ трепери за репутацията си. Продават учебници на училищни настоятелства, които вярват в Ноевия ковчег. Продават детски списания. Тяхна дъщерна фирма произвежда витамини. Друга реализира здравословни и бебешки храни. Марка „Рейнбоу Мъш“ или нещо подобно. Сега „Конли-Уайт“ купува нашата фирма и по средата на сливането високопоставена служителка, която се очаква да поеме фирмата до две години, е обвинена, че търси сексуални услуги от женен мъж. Знаете ли какво ще направят, ако се разчуе? Ще избягат като попарени. Виждате, че Никълс се чуди как да се откачи. За него всичко ще се подреди по вода. Боже Господи!

— Но Сандърс вече постави под въпрос нашата безпристрастност — каза Блакбърн. — Освен това не съм сигурен колко души знаят за… ъъ… предишните въпроси, които ние…

— Доста — обади се Каплан. — Не стана ли дума на съвещанието миналата година?

— Проверете протоколите — нареди Гарвин. — Нали никой от сегашните служители не съди фирмата?

— Никой — отвърна Блакбърн. — Всичко е наред.

— А миналата година имаме ли напуснали от ръководството? Пенсионирани или преминали на друга работа?

— Не.

— Добре. Значи майната му. — Гарвин се обърна към Евъртс: — Бил, искам да прегледаш личните досиета и внимателно да провериш Сандърс. Виж дали е изпълнявал всичко както трябва. И ако не е, веднага ми съобщи.

— Добре — каза Евъртс, — но смятам, че е чист.

— Хубаво, да предположим, че е така — съгласи се Гарвин. — Какво може да накара Сандърс да се махне? Какво иска?

— Мисля, че иска да запази работата си, Боб — отговори Блакбърн.

— Не може.

— Точно в това е проблемът — поясни Блакбърн. Гарвин изсумтя.

— Каква отговорност поемаме, ако той евентуално стигне до съда?

— Ако съдим по случилото се в кабинета, позицията му не е силна. Най-уязвими ще бъдем, ако има основания да се твърди, че е нарушена процедурата за провеждане на щателно вътрешно разследване. Сандърс би могъл да спечели делото само заради това, ако не внимаваме.

— Значи ще внимаваме. Чудесно.

— А сега — допълни Блакбърн — се чувствам задължен да внеса още една предупредителна нотка. Изключителната деликатност на положението означава, че трябва да бъдем особено внимателни към подробностите. Както някога е казал Паскал: „Бог е в подробностите.“ А в този случай противоречивото съотношение на законните претенции ме кара да заявя, че не е съвсем ясно какво е най-добре…

— Фил — прекъсна го Гарвин, — стига глупости.

— Миес — обади се Каплан.

— Какво? — не разбра Блакбърн.

— Миес ван дер Рое е казал: „Бог е в подробностите.“

— Много важно! — изкрещя Гарвин и удари с юмрук по масата — Въпросът е, че Сандърс не може да спечели, ще ни хване за оная работа. И той го знае.

Блакбърн премигна

— Не бих се изразил точно по този начин, но…

— Нали сме точно в такова положение?

— Да.

Намеси се и Каплан:

— Знаете, че Том е умен. Малко наивен, но умен.

— Много умен — потвърди Гарвин. — Не забравяйте, че аз го подготвих. Всичко е научил от мен. Ще ни създаде големи проблеми. — После се обърна към Блакбърн: — До какво се свеждат нещата? Кое е в основата? Да се осигури безпристрастност, така ли?

— Да…

— А ние искаме той да се махне.

— Точно така.

— Добре.

— Ще приеме ли посредничество за помирение?

— Не знам. Съмнявам се.

— Защо не?

— Обикновено прибягваме до посредничество само във връзка с допълнителните придобивки за напускащите.

— Е, и?

— Струва ми се, че той ще го възприеме така.

— Поне да опитаме. Кажи му, че не е обвързващо, и виж дали ще се съгласи. Посочи му три имена и го остави сам да си избере посредник. Насрочи разговорите за утре. Налага ли се да се срещам с него?

— Може и да се наложи. Първо ще опитам аз, после ще ме подкрепиш и ти.

— Добре.

— Разбира се, ако повикаме външен посредник, се появява елемент на непредсказуемост — отбеляза Каплан.

— Искаш да кажеш, че посредникът би могъл да се обърне срещу нас? Поемам риска — отсече Гарвин. — Важното е въпросът да се реши. Без шум и бързо. Не искам Ед Никълс да ме притиска. В петък на обяд е насрочена пресконференция. Дотогава проблемът трябва да е решен и забравен и искам Мередит Джонсън да бъде представена в петък като новия ръководител на направлението. Всички ли са наясно какво ще стане?

Присъстващите отговориха утвърдително.

— Тогава го направете — каза Гарвин и излезе от залата Блакбърн забърза след него.

 

Навън в коридора Гарвин каза на Блакбърн:

— Господи, каква каша! Крайно недоволен съм.

— Знам — скръбно отвърна Блакбърн и поклати тъжно глава.

— Ами ти наистина омаза всичко, Фил. За Бога! Можеше да се справиш по-добре. Много по-добре.

— Как? Какво можех да направя? Той твърди, че тя го е натиснала, Боб. Работата е дебела.

— Мередит Джонсън е от жизнено значение за успешното сливане — сухо отряза Гарвин.

— Да, Боб. Разбира се.

— Трябва да я задържим.

— Да, Боб. Но и двамата знаем, че досега тя е имала…

— Доказала е неоспоримо таланта си на ръководител — прекъсна го Гарвин. — Няма да допусна разни смехотворни обвинения да застрашат кариерата й.

Блакбърн знаеше, че Гарвин безрезервно подкрепя Мередит. Години наред той проявяваше своята слабост към Джонсън. Възникваха ли критики по неин адрес, той все успяваше някак да смени темата, да заговори за друго. Не се поддаваше на убеждаване. Сега обаче Блакбърн се почувства длъжен да опита.

— Боб, и Мередит е човек. Знаем, че тя също има своите слабости.

— Да — каза Гарвин. — Младост. Ентусиазъм. Честност. Нежелание да се впуска в интриги. И, разбира се, тя е жена. Излиза, че това е голяма слабост.

— Но, Боб…

— Казвам ти, че повече няма да търпя извинения — отсече Гарвин. — Във фирмата нямаме жени на висши, ръководни длъжности. Никъде няма. Делова Америка представлява кабинети, претъпкани с мъже. И щом заговоря за издигането на жена, веднага ще се намери някой да измрънка: „Но, Боб…“ По дяволите, Фил! Все някога трябва да разбием стъкления похлупак.

Блакбърн въздъхна Гарвин пак сменяше темата

— Боб, никой не спори, че… — опита се да продължи Блакбърн.

— О, не си прав. Ти спориш, Фил. Мъчиш се да намериш извинение защо Мередит не е подходяща. А аз ти казвам, че ако посоча друга жена, ще се появят други извинения за нейното отстраняване. Изморих се, честно ти казвам.

— Имаме Стефани. Имаме Мери-Ан — възрази Блакбърн. — Само за фасон — пренебрежително махна с ръка Гарвин. — Разбира се, защо финансовият директор да не е жена Хубаво е няколко жени да бъдат ръководители на средно равнище. Да се подхвърли кокал на изгладнялата тълпа. Не можеш да ме убедиш, че една умна и способна млада жена в началото на кариерата си не е възпирана от стотици дребни причини — о, много основателни причини, в развитието си към ключовите позиции във властта Но в края на краищата това е само предразсъдък. И все някога трябва да му бъде сложен край. Умните млади жени най-накрая трябва да получат равни шансове.

— Добре, Боб — каза Блакбърн. — Просто си мислех, че е благоразумно да чуеш мнението на Мередит за създалото се положение.

— Непременно. Ще установя какво, по дяволите, се е случило. Знам, че тя ще ми каже. Но проблемът си остава

— Така е, Боб.

— Искам да си съвсем наясно. От теб очаквам да направиш всичко възможно, за да го решиш.

— Добре, Боб.

— Всичко! — натърти Гарвин. — Притисни Сандърс. Накарай го да почувства дебелия край. Разтърси го, Фил.

— Добре, Боб.

— Аз ще се оправя с Мередит. Ти се погрижи само за Сандърс. Искам така да го разтърсиш този кучи син, че свят да му се завие.

 

— Боб! — Мередит Джонсън стоеше до една маса в средата на лабораторията на проектантите и разглеждаше разглобените устройства „Туинкъл“ заедно с Марк Луин. Тя отиде при Гарвин, щом разбра, че той предпочита да остане настрана — Безкрайно съжалявам за цялата тази история със Сандърс.

— Имаме проблеми с него — каза Гарвин.

— Непрекъснато мисля какво се случи — подхвана Мередит. — Чудя се как е трябвало да постъпя. Но той беше разгневен, беше изгубил самообладание. Пи прекалено много и се държа лошо. Не че и на нас не се е случвало преди, но… — Тя сви рамене. — Както и да е, съжалявам.

— Той явно смята да заведе дело за сексуален тормоз.

— Много жалко — отбеляза Мередит. — Но предполагам, че това е част от плана: опитва се да ме унижи, да ме изложи пред хората от управлението.

— Няма да го допусна — отсече Гарвин.

— Беше му неприятно, че аз получих повишението, и не можа да понесе мисълта, че ще бъде мой подчинен. Искаше да ме постави на място. Така постъпват някои мъже. — Тя тъжно поклати глава. — Въпреки всички приказки за новото отношение на мъжете мисля, че малцина са като теб, Боб.

— Сега, Мередит, се притеснявам, че жалбата му може да попречи на сливането.

— Не виждам защо очакваш проблеми. Според мен можем да овладеем положението.

— Ще има проблеми, ако подаде иск до щатската Комисия по правата на човека.

— Нима наистина смята да изнесе случая извън фирмата? — попита тя.

— Да. Точно така.

Мередит се загледа в пространството. За пръв път сякаш губеше самообладание. Прехапа устна

— Би било много неприятно.

— Права си. Пратих Фил да разговаря с него и да го пита ще се съгласи ли на посредничество. Ще се обърнем към опитен външен човек. Някой като съдия Мърфи. Ще се опитам да уредя разговорите за утре.

— Чудесно — каза Мередит. — Мога да отделя няколко часа. Но не знам какво ще излезе. Той няма да признае какво точно се случи, сигурна съм. А няма нито запис, нито свидетели.

— Исках да ми разкажеш съвсем точно какво е станало вчера.

— О, Боб — въздъхна тя, — сетя ли се, обвинявам себе си.

— Недей.

— Знам и все пак го правя. Ако секретарката ми не беше тръгнала да си урежда апартамента, можех да я повикам и нищо нямаше да се случи.

— Разкажи ми всичко, Мередит.

— Разбира се, Боб.

Тя се наведе към него и няколко минути говори с тих, равномерен тон. Гарвин стоеше и ядно клатеше глава, докато слушаше нейния разказ.

 

Дон Чери качи краката си, обути в маратонки „Найки“, на бюрото на Луин.

— Така ли? Значи дойде Гарвин. Какво стана после?

— Ами Гарвин стои в ъгъла и пристъпва както обикновено от крак на крак. Чака да бъде забелязан. Не се приближава, чака да бъде забелязан. А Мередит говори с мен за „Туинкъл“, устройството е разглобено на масата, аз й показвам’какво сме открили в лазерните глави…

— Разбира ли всичко?

— Да, така ми се струва. Е, не е Сандърс, но се оправя. Много бързо напредва.

— И парфюмът й е по-хубав от неговия — подхвърли Чери.

— Да, харесва ми — съгласи се Луин. — Както и да е…

— Има какво да се желае от одеколона на Сандърс.

— Да. И така, скоро на Гарвин му писва да пристъпва от крак на крак, прокашля се дискретно, Мередит го забелязва, възкликва „Ах!“ с трепет, сякаш внезапно дъхът й е секнал.

— Аха — каза Чери. — Романи ли се разиграват тук или какво?

— Точно това ти разправям — отговори Луин. — Тя хуква към него, той простира ръце, направо като в забавения кадър от онази реклама: двамата влюбени тичат един към друг.

— Аха, жената на Гарвин ще побеснее — подметка Чери.

— Там е работата — продължи Луин. — Когато накрая застават един до друг, нещата изглеждат различно. Двамата си говорят, тя гука и върти очички, той се прави на железен, но явно му действа.

— Защото тя е страшно парче, мен ако питаш — каза Чери. — Нали? Забележителна изработка, няма грешка.

— Но те изобщо не се държат като любовници. Зяпам, въпреки че се старая да не го правя, и съм сигурен — не са любовници. Има нещо друго. Почти като баща и дъщеря са, Дон.

— Хайде де. Можеш да чукаш дъщеря си. Милиони хора го правят.

— Не, знаеш ли какво си мисля? Според мен Боб вижда себе си в нея. Вижда нещо, което му напомня за собствената му младост. Някаква енергия или нещо подобно. И да ти кажа, Дон, Мередит добре го използва. Той скръства ръце, тя прави същото. Той се обляга на стената, веднага се обляга и тя. Подражава му във всичко. А отдалеч, честна дума, тя прилича на него, Дон.

— Я не се занасяй…

— Да Помисли.

— Трябва да е много отдалече — каза Чери, после свали краката си от масата и се накани да си върви. — Какво излиза? Скрита шуробаджанащина?

— Не зная. Но между него и Мередит има някаква особена връзка. Не е само работата.

— Хей! — възкликна Чери. — Нищо не е само работа Отдавна съм го разбрал.

 

Луиз Фернандес влезе в кабинета си и пусна куфарчето на пода. Прегледа набързо оставените по телефона съобщения и се обърна към Сандърс:

— Какво става? Фил Блакбърн ме е търсил три пъти днес следобед.

— Защото му казах, че съм ви потърсил за адвокатска помощ и че съм готов да заведа дело. Освен това… мм… подхвърлих, че сутринта ще подадете иска в Комисията по правата на човека.

— Няма да е възможно утре — отговори тя. — Пък и не ви съветвам да го правим сега. Господин Сандърс, аз се отнасям много сериозно към неверните заявления. Никога повече не давайте характеристика на действията ми.

— Извинете — каза Сандърс, — но събитията се развиват много бързо.

— Това е ясно. Не ми харесва и ако се повтори, си търсете друг адвокат. — Отново предишната студенина, внезапната студенина. — И така. Казали сте на Блакбърн. Какъв беше неговият отговор?

— Попита ме ще се съглася ли на посредничество.

— В никакъв случай — отсече Фернандес.

— Защо?

— Посредничеството винаги е в полза на фирмата.

— Той обясни, че няма да е обвързващо.

— Въпреки това. Все едно да им разкриете всичко. Няма никаква причина да го правите.

— Каза ми, че и вие можете да присъствате.

— Разбира се, че мога да присъствам, господин Сандърс. Това не е отстъпка от тяхна страна. Вашият адвокат трябва да присъства през цялото време, иначе резултатите от посредничеството са недействителни.

— Ето три имена на евентуални посредници, които той ми даде.

Сандърс извади списъка. Тя му хвърли бегъл поглед.

— Обичайните съмнителни типове. Но единият е по-добър от другите двама. И все пак не…

— Настоява да се срещна с него утре.

— Утре ли? — Фернандес го изгледа и се отпусна на стола. — Господин Сандърс, много държа проблемът да се реши своевременно, но това е нелепо. Не можем да се подготвим до утре. И както казах, не ви препоръчвам да се съгласявате с посредничество при никакви обстоятелства. Има ли нещо, което да не ми е известно?

— Да — призна той.

— Да го чуем. Сандърс се поколеба.

— Всичко, което ми съобщите, е строго поверително — обясни адвокатката.

— Добре. „Диджи Ком“ ще се слива с една нюйоркска фирма, „Конли-Уайт“.

— Значи слуховете са верни.

— Да — потвърди Сандърс. — Възнамеряват да обявят сливането на пресконференция в петък. Канят се също да представят в петък Мередит Джонсън за новия заместник-ръководител на фирмата.

— Ясно — каза Фернандес. — Значи затова бърза Фил.

— Да.

— А вашата жалба му мъти водата. Сандърс кимна.

— Да кажем, че се появява в много критичен момент. Адвокатката за миг млъкна и го изгледа иззад очилата за четене.

— Господин Сандърс, изглежда, съм ви подценила. Бях останал с впечатлението, че сте плах човек.

— Принуждават ме да постъпя така.

— Ясно. — Фернандес му хвърли преценяващ поглед, после натисна копчето на вътрешната уредба. — Боб, искам да проверя графика си. Трябва да изчистя някои неща. Помоли също да дойдат Хърб и Алън. Да оставят всичко, с което се занимават. Това е по-важно. — Тя отмести папките. — На разположение ли са всички посредници в списъка?

— Сигурно.

— Ще помоля за Барбара Мърфи. Съдия Мърфи. Няма да ви хареса, но ще свърши по-добра работа от другите. Ще се опитам да го насроча за следобед, ако е възможно. Трябва ни време. В най-лошия случай късно сутринта. Осъзнавате ли риска, който поемате? Предполагам, че да. Захванали сте се с много опасна игра. — Фернандес заговори по вътрешната уредба: — Боб? Отмени срещата с Роджър Розънбърг. Отмени Елън в шест часа. Напомни ми да се обадя на мъжа си и да го предупредя, че няма да се върна за вечеря. — Тя пак погледна Сандърс. — Вие също. Трябва ли да позвъните у дома?

— Жена ми и децата заминават довечера. Фернандес вдигна вежди.

— Казахте й всичко?

— Да.

— Наистина сте сериозен.

— Да, сериозен съм.

— Добре. Това ще ви потрябва. Нека бъдем откровени, господин Сандърс. Заели сте се с една процедура, която не е чисто юридическа. По същество ги притискате до стената.

— Точно така.

— Отсега до петък ще бъдете в състояние да окажете доста голям натиск върху фирмата.

— Правилно.

— А те са ви вдигнали мерника, господин Сандърс. Вярвайте ми.

 

В заседателната зала бе изправен лице срещу лице с петима души, които си водеха бележки. От двете страни на Фернандес седяха двама млади адвокати — жена на име Ейлийн и мъж на име Ричард. Освен тях имаше двама души. които се занимаваха с разследването, Алън и Хърб: единият висок и красив, другият пълничък, с белези от шарка но лицето и увиснал на врата фотоапарат.

Фернандес помоли Сандърс отново да разкаже историята с по-големи подробности. Често го прекъсваше, за да задава въпроси, да уточнява времето, имената и конкретните данни. Двамата адвокати не продумваха въпреки впечатлението на Сандърс, че жената не проявява никакво съчувствие към него. Двамата за разследването също мълчаха, освен когато питаха за конкретни подробности. Щом Сандърс спомена секретарката на Мередит, се обади Алън красавецът:

— Може ли още веднъж името й?

— Бетси Рос.

— На петия етаж ли е?

— Да.

— Кога си тръгва от работа?

— Вчера си тръгна в шест и петнайсет.

— Вероятно ще се срещна неофициално с нея. Мога ли да се кача до петия етаж?

— Не. Всички посетители са спирани във фоайето на партера.

— Ами ако нося пратка? И я повикам да я вземе?

— Не, пратките отиват в централната приемна.

— Добре. А цветя? Те лично ли се предават?

— Като че да. Питате за цветя за Мередит ли?

— Да — потвърди Алън.

— Предполагам, че тях можете да предадете лично.

— Чудесно — каза Алън и си отбеляза нещо. Прекъснаха го още веднъж, когато разказа за чистачката, която бе видял на излизане от кабинета на Мередит.

— „Диджи Ком“ наема фирма за почистване, така ли?

— Да. „Ей Ем Ес“ — „Америкън Мениджмънт Сървисиз“. Седалището й е на..

— Знаем. На улица Бойл. Кога чистачките влизат в сградата?

— Обикновено около седем.

— Не познавате онази жена Бихте ли я описали?

— Около четирийсетгодишна. Чернокожа. Много слаба посивяла, леко къдрава.

— Висока? Ниска? Каква? Сандърс сви рамене. — Средна на ръст.

— Не е кой знае колко — отбеляза Хърб. — Можете ли да добавите още нещо?

Сандърс се поколеба. Замисли се.

— Не. Всъщност не я разгледах.

— Затворете очи — каза му Фернандес. Той я послуша.

— Сега поемете дълбоко дъх и се отпуснете. Представете си, че е вчера вечерта Били сте в кабинета на Мередит, вратата е затворена повече от час, вече се е случило онова което разказвате, излизате от кабинета тръгвате си… Как се отваря вратата — навън или навътре?

— Навътре.

— Значи дърпате вратата, отваряте… излизате… Бавно или бързо?

— Вървя бързо.

— Намирате се в секретарската стая… Какво виждате?

През вратата. В предната стая, асансьорите са точно отпред. Обезумял, изгубил самообладание, надяващ се, че никой няма да го види. Надясно е бюрото на Бетси Рос — чисто, отгоре няма нищо, столът е бутнат навътре. Бележник. Пластмасов калъф на компютъра. Лампата на бюрото още свети.

Погледът се завърта наляво. Чистачката е до бюрото на другата секретарка. До нея е голямата сива количка с принадлежностите за почистване. Чистачката вдига кошчето за боклук, за да го изпразни в найлоновия чувал, прикрепен от едната страна на количката. Жената застива, гледа го любопитно. Той не знае откога чистачката е в стаята и какво е дочула отвътре. От евтиния транзистор на количката долита музика.

„Ще те убия за това!“ — крещи Мередит след него.

Чистачката чува. Той извръща поглед притеснен и завързва към асансьорите. Изпаднал е почти в паника. Натиска копчето.

— Виждате ли жената? — пита Фернандес.

— Да. Но всичко стана толкова бързо… Пък и не исках да срещам погледа й — поклати глава Сандърс.

— Къде сте сега? При асансьора ли?

— Да.

— Виждате ли чистачката?

— Не. Не исках да я виждам повече.

— Добре, да се върнем назад. Не, не, не отваряйте очи. Ще повторим. Поемете дълбоко дъх и издишайте бавно… Добре… Този път ше видите всичко като в забавен кадър. Сега… излизате през вратата… кажете кога я зървате за пръв път.

Излиза през вратата. Всичко е бавно. Главата му се движи бавно нагоре-надолу при всяка стъпка. Вече е в стаята на секретарките. Бюрото отдясно е подредено, лампата свети. Отляво е другото бюро, чистачката вдига…

— Виждам я!

— Чудесно. Задръжте образа. Задръжте като на снимка.

— Добре.

— Разгледайте я. Сега вече можете спокойно да я разгледате.

Застанала е с кошчето за боклук в ръка. Гледа го с безизразно лице. Около четирийсетгодишна. Къса коса, къдрици. Синя престилка като на камериерка в хотел. Около врата има сребърна верижка… не, висят очила.

— Очилата й висят на метална верижка.

— Добре. Не бързайте. Спокойно. Огледайте я от глава до пети.

— Виждам само лицето й.

Гледа право в него. Безизразни очи.

— Отместете поглед от лицето. Огледайте я. Униформата. На кръста е вързала шише с почистващ препарат. Синя пола до коленете. Бели обувки. Като на медицинска сестра. Не. Гуменки. Не. По-плътни са — маратонки. Дебели подметки. Тъмни връзки. Има нещо във връзките.

— С… нещо като маратонки е. Нали знаете, каквито носят възрастните жени.

— Добре.

— Има нещо особено във връзките.

— Виждате ли какво е то?

— Не. Тъмни са. Има нещо особено… Не мога да кажа.

— Нищо. Отворете очи.

Сандърс изгледа петимата. Беше се върнал в стаята при тях.

— Много странно преживяване — каза той.

— Ако имаше време, щях да доведа професионален хипнотизатор, за да си спомните всичко — обади се Фернандес. — От опит знам, че е много полезно. Но сега нямаме време. Момчета? Пет часът е. Захващайте се за работа

Алън и Хърб събраха бележките си тръгнаха.

— Какво ще правят?

— Ако ще водим дело — обясни Фернандес, — имаме право да посочим потенциални свидетели — хора от фирмата, които евентуално знаят нещо по делото и които да бъдат разпитани. При сегашните обстоятелства нямаме право да разпитваме никого, защото като частно лице сте в процедура на посредничество. Но ако секретарка от „Диджи Ком“ иде да пийне нещо след работа с някой красив снабдител и разговорът се завърти около клюки за секс на работното място, нишката може да се разплете.

— Можем ли да използваме тази информация? Фернандес се усмихна.

— Да видим първо какво ще научим. Сега да се върнем към няколко момента от вашия разказ, особено когато решавате, че няма да имате сношение с госпожа Джонсън.

— Пак ли?

— Да. Най-напред обаче трябва да свърша някои неща. Трябва да се обадя на Фил Блакбърн, за да насрочим утрешните срещи. Трябва да проверя и други работи. Засега ще прекъснем и ще се срещнем след два часа Междувременно почистили ли сте кабинета си?

— Не — отговори Сандърс.

— Съветвам ви да го направите. Махнете всичко лично или уличаващо. Отсега нататък можете да очаквате, че ще претърсват чекмеджетата ви, ще се ровят в компютърните файлове, ще четат писмата ви, ще проверяват телефонните ви разговори. Всички страни от живота ви вече се излагат на показ.

— Добре.

— Затова проверете бюрото и компютъра. Махнете всичко от личен характер.

— Добре.

— Ако използвате пароли на служебния си компютър, променете ги. Всички лично в електронните файлове трябва да изчезне.

— Добре.

— Не ги прехвърляйте на друго място. Изтрийте ги без възможност за възстановяване.

— Добре.

— Не е лошо да направите същото у дома — чекмеджета, материали, компютър.

— Добре.

Сандърс се замисли: у дома ли? Наистина ли щяха да влязат и в къщата му?

— Ако имате важни материали, които искате да запазите, донесете ги тук на Ричард — каза Фернандес и посочи младия адвокат. — Той ще ги прибере в сейф и ще ви ги пази. На мен не казвайте нищо. Не искам да знам каквото и да било.

— Добре.

— Сега да поговорим за телефона. Отсега нататък за важните разговори не използвайте служебния, клетъчния или домашния телефон. Обаждайте се от автомат, и то без фонокарта, дори личната. Запасете се с монети по четвърт долар и пускайте тях.

— Наистина ли смятате, че се налага?

— Знам го. А сега има ли нещо в досегашното ви поведение във фирмата, за което може да се каже, че излиза извън общоприетото? — Фернандес го гледаше над очилата.

— Едва ли — сви рамене Сандърс.

— Нищо ли? Не сте ли преувеличили квалификацията, си, когато сте подавали молба за постъпване на работа във фирмата? Не сте ли уволнявали внезапно някой подчинен? Правени ли са анкети за поведението или решенията ви? Подлаган ли сте някога на вътрешно разследване във фирмата? И дори отговори ге да са отрицателни, смятате ли, че никога не сте извършили нещо нередно, колкото и незначително да е на пръв поглед?

— Господи! — каза Сандърс. — Това са цели дванайсет години.

— Помислете, докато разчиствате. Трябва да зная всичко, което фирмата може да използва срещу вас. Стига да са в състояние, ще се хванат и за най-дребното.

— Добре.

— И още нещо. От разказа ви останах с впечатлението, че на никого във фирмата не му е съвсем ясно защо Джонсън се издига толкова бързо.

— Точно така.

— Разберете.

— Няма да е лесно — изрече Сандърс. — Всичко говорят за това, но май никой не знае истината.

— Но за всички останали то е просто клюка, а за вас е жизненоважно — натърти Фернандес. — Трябва да знаем какви връзки има тя и защо. Тогава ще имаме шанс да разплетем историята. В противен случай, господин Сандърс, вероятно ще ни разкъсат.

 

Върна се в „Диджи Ком“ в шест часа. Синди подреждаше бюрото си и се канеше да си тръгва.

— Някой да ме е търсил? — попита той, преди да влезе в кабинета си.

— Само един — отвърна секретарката с напрегнат глас.

— Кой?

— Джон Левин. Каза, че е важно.

Левин беше един от шефовете във фирмата, доставяща твърдите устройства. Каквото и да искаше, то можеше да почака.

Сандърс погледна Синди. Тя изглеждаше изнервена, още малко, и да избухне в плач.

— Има ли нещо?

— Не, просто тежък ден. Свиване на раменете, престорено безразличие.

— Имаш ли да ми казваш нещо?

— Не. Беше спокойно. Никой друг не се е обаждал. — Синди се поколеба. — Том, само искам да знам. Не вярвам на приказките им.

— Какво говорят? — попита той.

— За Мередит Джонсън.

— Какво по-точно?

— Че си я подложил на сексуален тормоз.

Синди изстреля последните думи и зачака Очите й шареха по лицето на Сандърс. Явно не беше сигурна. Сандърс се почувства неудобно, че жената, с която бяха работили толкова години заедно, сега открито се съмнява в него.

— Не е вярно, Синди — отсече той.

— Добре. Така си и знаех. Но всички приказват…

— Пълна лъжа.

— Хубаво. — Синди кимна и сложи бележника в едно чекмедже. Видимо й се искаше да си върви. — Трябва ли да остана?

— Не.

— Довиждане, Том.

— Довиждане, Синди.

Сандърс влезе в кабинета и затвори вратата зад себе си. Седна зад бюрото и набързо го огледа. Като че нищо не беше пи пано. Включи монитора и почна да рови в чекмеджетата Чудеше се какво да извали. Обърна се към монитора, където мигаше знакът на електронната поща Сандърс небрежно я включи.

БРОЙ НА ЛИЧНИТЕ СЪОБЩЕНИЯ: 3. ИСКАТЕ ЛИ ДА ГИ ПРОЧЕТЕТЕ?

Сандърс натисна клавиша Миг по-късно се появи първото съобщение.

ЗАПЕЧАТАНИТЕ УСТРОЙСТВА „ТУИНКЪЛ“ СА ПРАТЕНИ ДНЕС ПО „ДИ ЕЙЧ ЕЛ“. УТРЕ ТРЯБВА ДА ГИ ПОЛУЧИТЕ. ДАНО НАМЕРИТЕ НЕЩО… ДЖАФАР ОЩЕ Е ТЕЖКО БОЛЕН. КАЗВАТ, ЧЕ МОЖЕ ДА УМРЕ.

АРТЪР КАН

Пак натисна клавиша и зачете второто съобщение.

ДОСАДНИЦИТЕ ОЩЕ СЕ МОТАЯТ ТУК. ИМА ЛИ НОВИНИ?

ЕДИ

Сандърс не беше в състояние да се тревожи за Еди точно в този момент. Натисна клавиша за третото съобщение.

СИГУРНО НЕ СИ ЧЕЛ СТАРИТЕ БРОЕВЕ НА „КОМЛАЙН“ ОТПРЕДИ ЧЕТИРИ ГОДИНИ.

ПРИЯТЕЛ

Сандърс се втренчи в екрана. „Комлайн“ беше името на фирмения бюлетин — месечно издание от осем страници с новини за назначения, повишения и раждания на деца в семействата на служителите. Летният график на отбора по софтбол. Ей такива неща. Сандърс не му обръщаше внимание и не проумяваше защо трябва да го прави точно сега.

И кой беше този „приятел“?

Натисна клавиша ОТГОВОР. На екрана се появи надпис:

НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОТГОВОРИ — НЯМА АДРЕС НА ПОДАТЕЛЯ.

Тогава Сандърс избра клавиша ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПОДАТЕЛЯ. Обикновено чрез него се получаваха името и адресът на подателя на съобщението по електронната поща. Вместо тях обаче излезе гъста поредица от знаци:

ОТ UU5.PSI.COMIUWA.PCM.COM.EDU! ШАРЪН ВТ 16

ЮНИ

04:43:31 ИЗВЪН DCCSYS

ПОЛУЧЕНО: ОТ UUPSI5 ДО DCCSYS.DCC.COM ID AA

02599

ВТ 16 ЮНИ 4:42:19 PST

ПОЛУЧЕНО: ОТ UWA.PCM.COM.EDU ДО UU5.PSI.COM

(5.65B/4.0.071791-PSI/PSINET)

ID AA28153; ВТ 16 ЮНИ 04:24:58 — 0500

ПОЛУЧЕНО: ОТ RIVERSTYX.PCM.COM.EDU ДО

UWA.PCM.COM.EDU (4.1/SMI-4.1)

ID AA15969; ВТ 16 ЮНИ 04:24:56 PST

ПОЛУЧЕНО: ОТ RIVERSTYX.PCM.COM.EDU

(920330.SGI/5.6)

ID AA00448; ВТ 16 ЮНИ 04:24:56 — 0500

ДАТА: ВТ 16 ЮНИ 04:24:56 — 0500

ОТ: ШАРЪН @UWA.PCM.COM.EDU (ПРИЯТЕЛ)

СЪОБЩЕНИЕ:

9212220924.AA90448@RIVERSTYX.PCM.COM.EDU ДО: ТСАНДЪРС@ОСС.СОМ

Сандърс се загледа. Съобщението изобщо не идваше от фирмата На екрана бяха описани линиите на „Интернет“ — огромна световна компютърна мрежа за университети, корпорации, държавни учреждения и частни потребители. Сандърс не беше запознат в подробности с „Интернет“, но както личеше, съобщението на „Приятел“ в мрежата на име „Шарън“ идваше от UWA.PCM.COM.EDU. където и да се намираше това. Вероятно беше учебно заведение. Сандърс натисна клавиша ОТПЕЧАТАЙ ЕКРАНА и си каза. че ще се посъветва с Босак. И бездруго трябваше да разговаря с него.

Отиде в коридора и взе разпечатката от принтера. После се върна в кабинета и погледна екрана. Реши да отговори на подателя.

ОТ: ТСАНДЪРС@ОСС.СОМ

ДО: LUAPbH@UWA.PCM.COM.EDU

ЩЕ ВИ БЪДА МНОГО ПРИЗНАТЕЛЕН ЗА ВСЯКАКВА ПОМОЩ.

САНДЪРС

Натисна клавиша ИЗПРАТИ. После щракна друг клавиш, за да изтрие първоначалното съобщение и своя отговор.

СЪЖАЛЯВАМ, НЕ МОЖЕТЕ ДА ИЗТРИЕТЕ СЪОБЩЕНИЯТА.

Понякога електронната поща беше защитена от изтриване. Сандърс набра командата: МАХНИ ЗАЩИТАТА НА ПОЩАТА.

ПОЩАТА Е НЕЗАЩИТЕНА. Последва команда: ИЗТРИЙ ПОЩАТА.

СЪЖАЛЯВАМ, НЕ МОЖЕТЕ ДА ИЗТРИЕТЕ СЪОБЩЕНИЯТА.

Какво, по дяволите, ставаше? Системата явно блокираше. Може би се объркваше от адреса в „Интернет“. Сандърс реши да изтрие съобщението от системата през контролното равнище.

Написа: СИСТЕМА.

КАКВО РАВНИЩЕ?

оп-сис.

СЪЖАЛЯВАМ, НЯМАТЕ ПРАВО НА КОНТРОЛ В ОП-СИС.

„Господи!“ — възкликна Сандърс. Бяха влизали и му бяха отнели правата на достъп. Не можеше да повярва.

Даде нова команда: ПОКАЖИ ПРАВАТА НА ДОСТЪП.

САНДЪРС. ТОМАС Л.

ПРЕДИШНО РАВНИЩЕ НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: 5 (ОП-СИС) ПРОМЯНА НА РАВНИЩЕТО: ВТ 16 ЮНИ 16:50 СЕГАШНО РАВНИЩЕ НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: О (ВЛИЗАНЕ) БЕЗ ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ПО-НАТАТЪШНИ ПРОМЕНИ

Значи така: бяха го изхвърлили от системата. Нулевото равнище беше предназначено за секретарките.

Сандърс се отпусна на стола. Чувстваше се така, сякаш беше уволнен. За пръв път осъзна какво го чака.

Очевидно нямаше време за губене. Отвори чекмеджето и веднага забеляза, че писалките и моливите са подредени старателно. Някой беше пипал вътре. Погледна в чекмеджето с папките отдолу. Намери само пет-щест, останалите липсваха.

Вече бяха претърсвали бюрото му.

Бързо стана и отиде при големите кантонерки зад бюрото на Синди. Бяха заключени, но той знаеше, че секретарката държи ключа в чекмеджето си. Намери го и отключи отделението за текущата година.

Празно. Никакви папки. Бяха отнесли всичко.

Отвори отделението за изтеклата година: празно.

Останалите: празни.

Божичко! Неслучайно Синди се държа толкова хладно. Сигурно бяха докарали цяла бригада работници с колички, за да изнесат всичко още съшия следобед.

Сандърс пак заключи кантонерките, прибра ключа в бюрото на Синди и тръгна по стълбите надолу.

 

Пресслужбата беше на третия етаж. Там нямаше никой с изключение на една секретарка, която прибираше.

— О, господин Сандърс. Тъкмо се канех да тръгвам.

— Не е нужно да оставаш. Просто исках да проверя нещо. Къде са старите броеве на „Комлайн“?

— Всичките са на лавицата ей там — посочи секретарката към купчината бюлетини. — Търсите ли нещо конкретно?

— Не. Можеш да си вървиш.

Секретарката видимо се поколеба, но все пак взе чантата си и се запъти към вратата Сандърс се приближи до лавицата. Броевете бяха наредени по шестмесечия. За всеки случай започна с десетата купчина отзад напред — отпреди пет години.

Заразлиства бюлетините с безкрайните подробности за мачове и производствени отчети. След няколко минути усети, че му е трудно да се съсредоточи. Пък и, разбира се, не знаеше какво търси, макар да предполагаше, че е нещо във връзка е Мередит Джонсън.

Прегледа две купчини, преди да стигне до първия материал.

НАЗНАЧЕН НОВ ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОР ПО МАРКЕТИНГА

Кюпъртино, 10 май. Днес президентът на „Диджи Ком“ Боб Гар-вин оповести назначаването на Мередит Джонсън за заместник-директор по маркетинга и рекламата. Тя ще е подчинена на Хауард Готфрид, завеждащ „Маркетинг и реклама“. Г-жа Джонсън, 30-годишна, идва при нас от предишната си месторабота като вицепрезидент по маркетинга в „Конрад Компюгърс Систъмс“ в Сънивейл. Преди това е била отговорен административен ръководител в поделението ва „Новел Нетуърк“ в Маунтин Вю. Г-жа Джонсън, завършила колежа „Васар“ и Станфордската биз-несшкола. неотдавна се омъжи за Гари Хенли. ръководител на маркетинга в „Ко Стар“. Честито! Като новопостъпила в „Диджи Ком“ г-жа Джонсън…

Сандърс пропусна останалата част от материала с обичайните празни организационни приказки. Поместената снимка беше типично абсолвентска: сив фон със светлина иззад едното рамо, на който изпъкваше млада жена с прави коси до раменете, упорит делови поглед с нотка на срамежливост, смекчила донякъде напористия израз и волевата уста. Мередит изглеждаше обаче много по-млада, отколкото сега.

Сандърс продължи да прехвърля бюлетините. Погледна часовника си. Беше почти седем. Искаше да се обади на Босак. Наближаваше броевете към края на годината и страниците бяха пълни с коледни материали. Снимка на Гарвин със семейството („Весела Коледа от Шефа! Хо-хо-хо!“), която привлече вниманието му, защото Боб беше с бившата си жена и трите деца на колежанска възраст около голяма елха.

Да.и вече бе почнала връзката му с Емили по онова време? Никой не знаеше. Гарвин беше потаен. Никога не се знаеше какво е намислил.

Сандърс мина към съседната купчина от следващата година Прогнози за януарските продажби. („Хайде да излезем на пазара и да ги ударим в земята!“) Откриването на завода за клетъчни телефони в Остин. Снимка на Гарвин под яркото слънце при прерязването на лентата. Очерк за Мери-Ан Хънтър, който започваше със следните думи: „Държеливата атлетична Мери-Ан Хънтър знае какво иска от живота…“ Седмици наред я представяха с това определение: „държеливата“, докато накрая тя не помоли да престанат.

Сандърс прелисти страниците. Договор с ирландското правителство за започване на строежа в Корк. Данни за продажбите през второто тримесечие. Резултати от мачовете на баскетболния отбор срещу Алдъс. После черно каре:

ДЖЕНИФЪР ГАРВИН

Дженифър Гарвин, третокурсничка в Юридическия факултет в Бъркли, загина на 5 март при автомобилна катастрофа в Сан Франциско на двадесет и четири годишна възраст. След дипломирането си Дженифър щеше да започне работа в кантората „Харли, Уейн и Майърс“. В презвитерианската църква в Пало Алто бе отслужена заупокойна литургия, на която присъстваха приятели на семейството и многобройните й колеги. Желаещите да направят възпоменателни дарения могат да изпращат средства във фонда „Майки срещу пияни шофьори“. Всички служители в „Диджитал Комюникейшънс“ изказваме най-дълбоки съболезнования на семейство Гарвин.

Сандърс си спомни, че тогава беше трудно за всички. Гарвин стана избухлив, затвори се в себе си, прекаляваше с пиенето и често отсъстваше от работа. Не след дълго наяве излязоха и семейните му проблеми. Две години по-късно той се разведе и скоро след това се ожени за Емили Чен, млада служителка на ръководна длъжност, която още нямаше и трийсет. Но имаше и други промени. Всички бяха единодушни: след смъртта на дъщеря си Гарвин вече не беше предишният шеф.

Той бе заядлив по характер, но сега започна да проявява покровителствено отношение и вече не беше толкова безжалостен. Някои приказваха, че спирал по пътя, за да помирише розите, но не в това беше същината на промяната. Беше осъзнал колко произволно се нарежда животът и се стараеше както никога дотогава да контролира всичко. Преди това бе пословичен привърженик на естествения подбор: остави го на брега и гледай дали ще загине, или ще оцелее. Затова бе станат бездушен администратор, но забележително справедлив началник. Ако се справяш добре, ще получиш признание. Ако се провалиш, няма прошка Всички разбираха правилата. Но след смъртта на Дженифър всичко се промени. Сега Гарвин проявяваше очевадни предпочитания към хора и програми — покровителстваше любимците и пренебрегваше останалите въпреки всички красноречиви доказателства Все по-често вземаше произволни решения за работата. Искаше събитията да се развиват според неговите желания. У него се появиха нова енергия, ново разбиране за това какво трябва да представлява фирмата. Да се работи в нея обаче стана по-трудно. Заигра политиката.

Сандърс не обръщаше внимание на тази тенденция. Работеше както в старата „Диджи Ком“ — фирмата, в която значение имаха единствено резултатите. Но очевидно тя бе изчезнала безвъзвратно.

Продължи да разглежда бюлетините. Материали за началните преговори за завода в Малайзия. Снимка на Фил Блакбърн в Ирландия при подписването на договора с кметството на Корк. Новите производствени данни за завода в Остин. Началото на производството на клетъчни телефони модел А-22. Новородени, починали, повишени. Поредните мачове на отбора на „Диджи Ком“ по бейзбол.

ДЖОНСЪН ПОЕМА РЪКОВОДСТВОТО В ОПЕРАТИВНИЯ ОТДЕЛ

Кюпъртино. 20 октомври. Мередит Джонсън е определена за нов заместник-ръководител на Оперативния отдел в Кюпъртино на мястото на изключително популярния Хари Уорнър, който се пенсионира след петнайсетгодишен стаж във фирмата. С преминаването си в Оперативния отдел Джонсън напуска маркетинга, където работи много успешно през последната година, откакто постъпи във фирмата. На новата длъжност Джонсън ще работи в тясна връзка с Боб Гарвин по международните проекти на „Диджи Ком“.

Но вниманието на Сандърс бе привлечено от снимката към материала Пак стандартна портретна снимка, но Джонсън изглеждаше съвсем различно. Беше със светлоруса коса Нямаше и следа от спретнатата абсолвентка. Прическата бе къса, накъдрена, придаваше й непринуден вид. Значително бе намалила грима и се усмихваше жизнерадостно. Създаваше се общо впечатление за много по-енергична, открита и невинна млада жена

Сандърс се намръщи. Бързо прелисти вече прегледаните броеве. Върна се и към предишната купчина с коледните снимки: „Весела Коледа от Шефа! Хо-хо-хо!“

Вгледа се в семейния портрет. Гарвин стоеше зад трите си деца — двама синове и дъщеря. Сигурно това беше Дженифър. Жена му Хариет бе застанала отстрани. На снимката Гарвин се усмихваше, леко отпуснат ръка върху рамото на дъщеря си — висока, спортен тип, с късо подстригана и къдрава светлоруса коса.

— По дяволите! — гласно изруга Сандърс.

Припряно обърна страниците на първия материал, за да погледне снимката на Джонсън. Сравни я със следващата Нямаше съмнение какво е направила Сандърс зачете останалата част от статията:

Като новопостъпила в „Диджи Ком“ госпожа Джонсън носи със себе си голям делови заряд, искрящо чувство за хумор и зашеметяващ удар в софтбола. Прекрасно попълнение на отбора на „Диджи Ком“! Добре дошла. Мередит!

Почитателите й никак не са изненадани, че е била финалистка на конкурса за красота „Мис Кънектикът“ за девойки. Като студентка във „Васар“ Мередит е била ценен член както на отбора по тенис, така и на кръжока по ораторско майсторство. Членувала е и във „Фи Бета Капа“. Първата й специалност е психология, втората — отклонения в психическото развитие и поведението. Да се надяваме, че втората ти специалност няма да потрябва тук.

Мередит! В Станфорд тя получава с отличие магистърска степен и е сред първенците на випуска. Мередит сподели с нас: „Възхитена съм, че идвам в «Диджи Ком», и с нетърпение очаквам вълнуваща кариера в тачи ориентирана към бъдещето фирма.“ Кой от нас би могъл да го каже по-добре, госпожо Джонсън!

— Няма майтап! — възкликна Сандърс.

Повечето от фактите не му бяха известни. Още от началото Мередит работеше в Кюпъртино и той не се виждате с нея. Един-единствен път я срещна скоро след постъпването й във фирмата, още преди да промени прическата си. Прическата и какво още?

Внимателно се вгледа в двете снимки. Имаше още някаква неуловима разлика. Дали не се бе подложила на пластична операция? Никой не можеше да каже със сигурност. Но външният й вид беше значително променен.

Продължи да разглежда останалите броеве по-бързо, убеден, че вече е научил каквото има да научава. Сега прехвърляше само заглавията.

ГАРВИН ИЗПРАЩА ДЖОНСЪН В ТЕКСАС ЗА ПРОВЕРКА НА ЗАВОДА В ОСТИН

ДЖОНСЪН ЩЕ ОГЛАВИ СЕКТОРА ЗА КОНТРОЛ ВЪРХУ НОВИТЕ ПРОЕКТИ

ДЖОНСЪН НАЗНАЧЕНА НАЧЕЛО

НА ОПЕРАТИВНИЯ ОТДЕЛ

ПОД ПРЯКОТО РЪКОВОДСТВО НА ГАРВИН

ДЖОНСЪН: ТРИУМФ В МАЛАЙЗИЯ. РАЗРЕШЕН ТРУДОВ СПОР

НАШАТА ИЗГРЯВАЩА ЗВЕЗДА МЕРЕДИТ ДЖОНСЪН. ВЕЛИКОЛЕПЕН РЪКОВОДИТЕЛ: ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ТЕХНИЧЕСКИ УМЕНИЯ

Последното заглавие бе над обширен очерк за Джонсън, поместен на видно място на втора страница на бюлетина Бе съвсем неотдавнашен, в предпоследния брой на „Ком Лайн“. На фона на последните събития Сандърс осъзна, че материалът е предназначен за вътрешна консумация — да сломи съпротивата преди юнския десант. Със статията Кюпъртино изпробваше дали Мередит ще е приемлив ръководител на техническите отдели в Сиатъл. Само че Сандърс не бе забелязал всичко това. А и никой не му беше споменал нищичко.

В материала се подчертаваше усетът й към техническите въпроси, придобит по време на работата й във фирмата. Бяха цитирани нейните думи: „Още в «Новел» започнах кариерата си в техническата област. Техниката винаги е била първата ми любов и с удоволствие бих се върнала към нея. В края на краищата големите технически новости са сърцевината на устремена към бъдещето фирма като «Диджи Ком». Всеки добър ръководител в нея трябва да може да управлява техническите отдели.“

Ето!

Сандърс погледна датата — втори май. Материалът бе излязъл преди месец и половина. А това означаваше, че е писан поне две седмици по-рано.

Както подозираше Марк Луин, Мередит Джонсън е знаела, че ще оглави направлението за нови изделия най-малко преди два месеца. Излизаше, че Сандърс никога не е влизал в сметките за длъжността. Не е имал никакъв шанс.

Всичко е било предрешено.

Още преди месеци.

Изпсува, отнесе статиите до копирната машина, направи копия, прибра бюлетините на полицата и излезе от пресслужбата.

 

Отиде при асансьора. Вътре беше Марк Луин.

— Здрасти, Марк — поздрави го Сандърс. Луин не отговори. Сандърс натисна копчето за партера. Вратите се затвориха.

— Дано знаеш какви ги вършиш — сопна се Луин.

— Мисля, че да.

— Защото можеш да забъркаш голяма каша за всички. Ясно ли ти е?

— Каква каша?

— Не ни влиза в работата, че ти се пече яйце.

— Кой е казал, че ви влиза?

— Не знам какво ти става — каза Луин. — Закъсняваш за работа, не ми се обаждаш, въпреки че си обещал… Какво има, да нямаш неприятности у дома? Някаква история със Сюзан ли?

— Това няма нищо общо със Сюзан.

— Така ли? Аз пък мисля, че има. Закъсняваш два поредни дни и после ходиш като завеян. Живееш в някакъв измислен свят. Том. Какво, по дяволите, си търсил в кабинета на Мередит по никое време?

— Тя ме извика. Нали е началник? Да не би според теб да е трябвало да откажа?

Луин поклати глава с отвращение.

— Не ми се прави на вода ненапита. Не поемаш ли отговорността поне за нещо?

— Какво…

— Слушай, Том, всички във фирмата знаят, че Мередит е акула. Викат й Мередит Човекоядката. Голямата бяла акула. На всички им е известно, че е протеже на Гарвин и може да прави каквото си поиска. А тя иска да се забавлява със сладурчета, готови да цъфнат в кабинета й в края на работното време. Пийва винце, разгорещява се и иска да бъде обслужена. От разносвач, от стажант, от млад счетоводител. Който и да е. И никой не смее дума да обели, защото според Гарвин тя е ангелче с крилца. Е, как така всички във фирмата го знаят, само ти не си чувал?

Сандърс беше слисан. Не знаеше как да отговори. Втренчи поглед в Луин, който бе застанал съвсем близо до него — приведен, с ръце в джобовете. Усещаше дъха му върху лицето си. Но едва чуваше думите му, сякаш идваха от огромно разстояние.

— Хей, Том. Ходиш по същите коридори и дишаш същия въздух, както всички останали. Знаеш кой какво прави. Отиваш в кабинета й… и си съвсем наясно какво ще стане. Мередит само дето не обяви на всеослушание, че иска да те начука. Цял ден те докосва по ръката, хвърля ти многозначителни погледи, притиска се в тебе. „О, Том. Толкова се радвам да те видя отново.“ И след всичко това продължаваш да твърдиш, че не си знаел какво ще се случи в кабинета й? Майната ти. Том. Ти си глупак.

Вратите на асансьора се отвориха. Фоайето на партера беше пусто и вече тъмно от юнския здрач. Навън ръмеше. Луин тръгна към изхода, после се обърна. Гласът му прогърмя във фоайето.

— Разбираш ли — извика той, — че се държиш като жена. Жените все това повтарят: „Кой, аз ли? И през ум не ми е минавало.“ Само едно знаят: „О, не съм виновна аз. Откъде да знам, че ще се напия, ще го целуна, ще ида в стаята му и ще легна на леглото му, за да ме начука. За Бога, никога!“ Глупости, Том. Безотговорни дрънканици. Помисли хубавичко какво ти казвам, защото и други освен теб са се старали много във фирмата и не искаме да изпортиш сливането и обособяването на акционерното дружество. Твърдиш, че не загряваш кога една жена ти е навита — твоя работа. Искаш да съсипеш живота си — чудесно. Но ако опиташ да съсипеш моя, ще те сложа на място.

Луин си тръгна. Вратите на асансьора започнаха бавно да се затварят. Сандърс протегна ръка, вратите се затвориха през пръстите му. Той се дръпна, вратите пак се отвориха Забърза през фоайето след Луин и го сграбчи за рамото.

— Марк, почакай, слушай…

— Нямам какво да ти кажа. Имам деца, имам задължения. Ти си глупак.

Луин освободи рамото си, бутна вратата, излезе навън и забърза по улицата.

В затварящите се стъклени врати проблесна русо отражение. Сандърс се обърна.

— Стори ми се малко нечестно — обади се Мередит Джонсън, застанала на пет-шест метра зад него, при асансьорите. Беше облечена спортно, в тъмносин клин и памучен пуловер, в ръката си носеше спортен сак. Изглеждаше красива и определено сексапилна. Сандърс се напрегна: във фоайето нямаше никой. Бяха само двамата.

— Да — каза Сандърс, — беше нечестно.

— Спрямо жените, да — поясни Мередит. Преметна сака през рамо, от движението пуловерът й се вдигна и оголи корема над ластика на клина. Тя поклати глава и отметна косите от лицето си. Известно време мълча, после подхвана: — Искам да ти кажа, че съжалявам за цялата история. — Започна да се приближава към него с уверена походка, почти като дебнещ хищник. Сниши глас. — Не съм искала да се получи така, Том. — Приближи се още малко, движеше се съвсем бавно, сякаш се боеше да не го пропъди. — Към теб изпитвам само най-топли чувства. — Още по-близо. — Само най-топли. — По-близо. — Все още те желая, Том, то е по-силно от мен. — По-близо. — Извинявай, ако с нещо съм те засегнала. — Сега вече стоеше съвсем близо до него, тялото й почти се притискаше в неговото, гърдите й бяха на сантиметри от ръката му. — Искрено съжалявам, Том. — прошепна Мередит. Изглеждаше преизпълнена с чувства, гърдите й се повдигаха и отпускаха ритмично, очите й бяха влажни и молещи. — Можеш ли да ми простиш? Моля ти се! Знаеш как се чувствам.

Сандърс усети предишната тръпка. Стисна зъби.

— Мередит. Миналото си е минало. Стига толкова! Тя веднага смени тона и махна с ръка към изхода.

— Слушай, колата ми е тук наблизо. Искаш ли да те закарам донякъде?

— Не, благодаря.

— Вали. Мислех, че ще ти е по-удобно с кола.

— Не, благодаря.

— Само защото вали.

— Тук, в Сиатъл, непрекъснато вали — отбеляза Сандърс.

Мередит сви рамене, отиде до вратата и се облегна на нея, като предизвикателно изпъна бедро. Погледна Сандърс и се усмихна.

— Напомняй ми никога да не слагам клин в твое присъствие. Неловко е, възбуждам се и ще ми проличи.

После се извъртя, блъсна вратата и бързо се качи на задната седалка в чакащата я отпред кола. Затвори вратата, обърна се и весело му помаха. Автомобилът потегли.

Сандърс отпусна юмруци. Пое дълбоко дъх и бавно издиша. Цялото му тяло беше напрегнато. Почака колата да изчезне от погледа му, после излезе йа улицата. Усети по лицето дъжда и хладния вечерен ветрец.

Махна на едно такси.

— Хотел „Четирите сезона“ — каза той на шофьора.

 

В таксито Сандърс гледаше през прозореца и дишаше дълбоко. Не му стигаше въздухът. Срещата с Мередит го извади от равновесие. Особено веднага след разговора с Луин. Думите му го бяха разтревожили, но към него човек не можеше да се отнася прекалено сериозно. Луин беше артистична натура, лесно се палеше и всъщност освобождаваше натрупаното творческо напрежение с изблици на гняв. Почти винаги беше ядосан на нещо. Луин обичаше да се ядосва. Сандърс го познаваше много отдавна. Лично той не проумяваше как го издържа Адел, жената на Марк. Беше от онези невероятно спокойни, почти флегматични жени, които могат да разговарят по телефона, докато децата пълзят наоколо, дърпат я и непрекъснато й задават въпроси. По съшия начин просто оставяше мъжа си да беснее, докато тя си вършеше работата. Всъщност всички просто оставяха Луин да се набеснее, защото знаеха, че в края на краищата гневът му не значи нищо.

Но беше вярно и че Луин притежава особен нюх да усеща накъде духа вятърът. Именно в това се криеше тайната на успеха му като проектант. Той можеше да заяви: „Пастелни тонове“, и всички да се ужасят от новото цветово решение. Но след две години, когато първите изделия вече излизаха от производството, пастелните цветове се оказаха любими на всички. Затова Сандърс бе принуден да признае, че рано или късно хората щяха да повтарят казаното от Луин. Главният проектант му беше обяснил какво си мислят останалите във фирмата: че Сандърс им подлива вода.

„Чудо голямо“, помисли си той.

Колкото до Мередит, Сандърс имаше отчетливото усещане, че тя си е поиграла с него във фоайето — дразнеше го и го подмяташе като играчка. Откъде ли Мередит черпеше своята увереност? Сандърс бе отправил много тежки обвинения срещу нея. И въпреки всичко тя се държеше така, сякаш не я заплашваше никаква опасност. Нейната невъзмутимост, безразличието й силно го смущаваха. Те означаваха само едно — убедеността й, че може да разчита на подкрепата на Гарвин.

Таксито спря в алеята пред хотела Сандърс забеляза колата на Мередит отпред. Тя говореше нещо на шофьора. Обърна се и го видя…

Сандърс нямаше друг изход, освен да слезе от таксито и да се запъти към входа.

— Следиш ли ме? — попита го Мередит с усмивка.

— Не.

— Честно?

— Да, Мередит, честно.

Приближиха се до ескалатора от улицата към фоайето на хотела. Сандърс застана зад Мередит. Тя извърна поглед към него.

— Жалко, искаше ми се да ме следиш.

— Да де. Но си сбъркала.

— Щеше да е много хубаво — усмихна се подканящо тя.

Сандърс не знаеше какво да каже, само поклати глава. Двамата мълчаха, докато не стигнаха до богато украсеното фоайе с високи тавани. Тогава Мередит се обади:

— Аз съм в стая четиристотин двайсет и три. Заповядай когато поискаш. — И тръгна към асансьорите.

Сандърс я почака да изчезне от погледа му, после прекоси фоайето и зави наляво към ресторанта. Още от прага забеляза Дорфман, който вечеряше на ъгловата маса с Гарвин и Стефани Каплан. Макс говореше и жестикулираше разпалено. Гарвин и Каплан внимателно го слушаха, леко приведени напред. Сандърс си спомни, че някога Дорфман е бил директор на фирмата — и то много силен според разказите. Именно той убедил Гарвин да разнообрази модемите с клетъчни телефони и безжична съобщителна техника още когато никой не съзирал връзката между компютрите и телефоните. Взаимовръзката беше очевидна сега, но не и в началото на осемдесетте години, когато Дорфман бе изрекъл: „Вашият.бизнес не е в хардуера. Вашият бизнес е в съобщенията. В достъпа до информация.“

Бе определил и ръководството във фирмата. Предполагаше се, че Каплан дължи поста си на пълното му одобрение. Сандърс бе дошъл в Сиатъл пак по негова препоръка. И Марк Луин бе назначен благодарение пак на него. Заместник-ръководители бяха изчезвали един след друг през годините, защото според Дорфман им липсваше проницателност или хъс. Той можеше да бъде както мощен съюзник, така и смъртен враг.

Не по-малко силна бе позицията му по време на сливането. Макар да се бе оттеглил от директорското място още преди години, Дорфман продължаваше да бъде един от големите акционери в „Диджи Ком“. Думата му все още тежеше пред Гарвин. Беше запазил също връзките и доброто си име сред деловите и финансовите кръгове, които значително улесняваха подобни сливания. Одобреше ли Дорфман условията на сливането, почитателите му в „Голдман, Сач“ и в Първа бостънска банка моментално щяха да уредят отпускането на средства. Но ако той изразеше недоволство, ако само намекнеше, че сливането на двете фирми е неразумно, сделката щеше да се провали. Всички го знаеха. Всички много добре разбираха властта, която Дорфман притежава. И на първо място самият той.

Сандърс се засуети на входа на ресторанта, не му се искаше да влиза. След малко Дорфман вдигна очи и го забеляза. Без да прекъсва да говори, той едва забележимо поклати глава: „Не.“ После продължи разговора и лекичко потупа с пръст часовника си. Сандърс кимна, върна се във фоайето и седна. Сложи върху коленете си фотокопията от бюлетина „Ком Лайн“. Запрелиства ги и пак се взря в променения външен вид на Мередит.

След няколко минути Дорфман излезе с инвалидната си количка.

— И така, Томас. Радвам се, че в живота ги няма скука

— Какво значи това?

Дорфман се засмя и махна към ресторанта

— Тук говорят само за това. Цялата вечер единствената ни тема сте ги и Мередит. Всички са толкова развълнувани. Толкова разтревожени.

— Включително и Боб ли?

— Да, разбира се. Включително и Боб. — Дорфман избута количката по-близо до Сандърс. — Сега няма как да поговорим. Има ли нещо особено?

— Мисля, че си заслужава да погледнеш това — каза Сандърс и подаде фотокопията на Дорфман.

Смяташе, че възрастният човек ще занесе снимките на Гарвин и ще му изясни какво всъщност става Дорфман за миг ги погледна съсредоточено.

— Каква прекрасна жена — каза той. — Истинска красавица.

— Виж разликата Макс. Виж как се е променила Дорфман сви рамене.

— Сменила е прическата. И добре е сторила Е, и какво?

— Според мен си е правила и пластична операция.

— Не бих се учудил — отбеляза Дорфман. — Все повече жени го правят. За тях пластичната операция е нещо като миенето на зъбите.

— Побиват ме тръпки.

— Зашо? — попита Дорфман.

— Защото е с умисъл, ето защо.

— Какво значи „с умисъл“? — сви рамене Дорфман. — Просто е изобретателна. Браво на нея.

— На бас се хващам, че Гарвин изобщо не усеща как го действа Мередит — каза Сандърс.

— Не се тревожа за Гарвин — пак поклати глава Дорфман. — Тревожа се за теб, Томас, и за твоя бурен изблик… мм?

— Ще ти кажа защо избухнах. Защото една жена може да пробута такива мръсни номерца, но за един мъж е немислимо. Тя променя външния си вид, облича се като дъщерята на Гарвин, държи се като нея и така се стреми да извлече изгода за себе си. Защото е съвсем сигурно, че няма как да подражавам на дъщеря му.

Дорфман въздъхна и поклати глава.

— Томас, Томас!

— Не съм ли прав?

— Приятно ли ти е всичко това? Имам чувството, че гневът ти доставя удоволствие.

— Не е вярно.

— Тогава се откажи — натърти Дорфман и обърна инвалидната количка право към Сандърс. — Стига си говорил глупости, приеми очевидната истина. Младите хора правят кариера във фирмите, като се съюзяват с мощни ръководители. Така ли е?

— Да.

— Винаги е било така. Някога съюзът е бил явен — чирак и майстор или ученик и учител. Нещата са били подредени, нали? Днес обаче подредбата не е явна. Днес говорим за наставници. Младите в бизнеса имат наставници. Така ли е?

— Добре…

— Така А как младите се сближават с наставниците си? Как слава това? Първо, винаги са на разположение на висшестоящия, помагат, изпълняват, поръчки. Второ, стремят се да бъдат привлекателни за наставника — подражават на неговите вкусове и предпочитания. Трето, защитават неговата кауза във фирмата.

— Чудесно — каза Сандърс. — Какво общо има това с пластичните операции?

— Помниш ли времето, когато дойде на работа в „Диджи Ком“ в Кюпъртино?

— Да, помня.

— Дойде от ДЕК. Нали беше през 1980 година?

— Точно така.

— В ДЕК беше свикнал да идваш на работа всеки ден с костюм и вратовръзка. Но когато те назначиха в „Диджи Ком“, забеляза, че Гарвин носи джинси. Скоро и ти се появи в джинси.

— Разбира се. Такъв беше стилът във фирмата.

— Гарвин беше привърженик на отбора „Джайънтс“. Ти започна да ходиш на мачове в „Кандълстик Парк“. — Но той беше шефът, за Бога!

— Освен това Гарвин обичаше голфа Затова и ти се захвана с голф, въпреки че го ненавиждаше. Помня как ми се оплакваше, че не понасяш този спорт. Тъпо ти се виждаше да гониш като смахнат топчицата.

— Слушай! Не съм си правил пластична операция, за да приличам на дъщеря му.

— Защото не ти се е налагало, Томас. — Дорфман разпери ръце от досада. — Не разбираш ли? Гарвин имаше слабост към агресивни мъжкари, които пият бира, псуват и задирят жените. И ти навремето се държеше точно по този начин.

— Бях млад. Младите са такива.

— Не, Томас. Гарвин искаше младите мъже да са такива — поклати глава Дорфман. — По-голямата част от всичко това става несъзнателно. Привличането е несъзнателно, Томас. Но задачата да постигнеш привличане е съвсем различна — зависи дачи си от същия или от другия пол. Ако наставникът ти е мъж. ще почнеш да се държиш като негов син, брат или баща. Или като самия него на млади години, така той си спомня за себе си. Така ли е? Аха съгласен си. Добре. Но ако си жена положението е съвсем различно. Трябва да играеш ролята на дъщеря, любовница или съпруга на наставника си. Или пък на сестра. Във всеки случай е различно.

Сандърс се намръщи.

— Забелязвам същото и сега, когато все повече жени стават началници — продължи Дорфман. — Мъжете често не успяват да изградят подходящи взаимоотношения, защото не знаят как да действат като подчинени на жена. Не им е удобно. В други случаи обаче лесно възприемат определена роля спрямо жената. Те са послушният син или олицетворение на любовника или съпруга Ако се справят добре с ролята, жените във фирмата побесняват, защото разбират, че не могат да се конкурират с мъжете в ролята на любовник или съпруг на шефката Затова им се струва, че мъжете са поставени в по-изгодно положение.

Сандърс мълчеше.

— Разбираш ли? — попита го Дорфман.

— Излиза, че го правят и мъжете, и жените.

— Да, Томас. Неизбежно е. Такъв е процесът.

— Не се занасяй, Макс. Тук няма нищо неизбежно. Смъртта на дъщеря му беше за Гарвин лична трагедия. Той беше разстроен и Мередит се е възползвала от…

— Стига! — ядоса се Дорфман. — Да не искаш да промениш човешката природа? Винаги ще има трагедии. И хората винаги ще се възползват. Нищо ново. Мередит е умна. Приятно е да видиш една интелигентна, изобретателна жена, която отгоре на всичко е и красива. Тя е дар Божи. Очарователна е. Там е работата, Томас. И то не от днес.

— Какво значи…

— Но вместо да решаваш проблема, ти си губиш времето с такива… дреболии. — Дорфман му върна снимките. — Те нямат никакво значение, Томас.

— Макс, ще…

— Никога не си бил добър играч в служебните игри, Томас. Не там ти е силата. Тя е в друго: ти можеш да подхванеш един технически проблем, да го разчепкаш, да размърдаш техническите специалисти, да ги насърчаваш или заплашваш, но в края на краищата да намериш решението. Можеш да се справяш. Не съм ли прав?

Сандърс кимна.

— А сега пренебрегваш силните си страни, за да се захванеш с чужда игра.

— Какво искаш да кажеш?

— Смяташ, че като я заплашваш със съд, оказваш натиск върху нея и върху фирмата. Нищо подобно, само се оставяш в ръцете й. Позволяваш й да определя правилата на играта, Томас.

— Длъжен бях да направя нещо. Тя наруши закона.

— Била нарушила закона! — подигравателно повтори Дорфман със саркастична извивка на гласа. — Ох, недей! А си толкова беззащитен. Съчувствам ти за тежкото положение.

— Не е лесно. Тя има големи връзки. Много силни хора я поддържат.

— Така ли? Всеки, който има силни поддръжници, има и силни противници. А противниците на Мередит никак не са малко.

— Повярвай ми, Макс — разгорещи се Сандърс, — тя е опасна. Тя е от този тип хора, за които фасадата е най-важна, само фасадата, зад нея дрънчи на кухо.

— Да — кимна одобрително Дорфман. — Не е никакво изключение от правилото за днешни те млади ръководители. Много ги бива по фасадата. Обичат да се дуят като пуяци и да извличат от това дивиденти. Страхотно, няма що!

— Според мен тя не е подготвена да ръководи направлението.

— И така да е — отсече Дорфман. — Какво значение има това за тебе? Ако не е подготвена, Гарвин рано или късно ще го разбере и ще я смени с някой друг. Но тогава ти отдавна ще си изхвръкнал. Защото ще изгубиш, Томас. Нея по я бива в задкулисните игри, отколкото теб. Открай време е така.

Сандърс кимна.

— Тя е безскрупулна.

— Безскрупулна, та безскрупулна. Обиграна. Притежава нюх, който на теб ти липсва Ще изгубиш всичко, ако се инатиш и я караш и занапред така И ще си получиш заслуженото, защото ще си се държат като последен глупак.

Известно време Сандърс мълча.

— Какво ми препоръчваш да направя? — попита накрая.

— Аха Значи искаш съвет?

— Да.

— Наистина ли? — усмихна се Дорфман. — Съмнявам се.

— Да, Макс, наистина.

— Добре. Ето ти един съвет от мен. Върви при Мередит да й се извиниш, извини се и на Гарвин и си върши работата ’

— Не мога

— Тогава не искаш съвет.

— Не мога да го направя, Макс.

— От гордост ли?

— Не, но…

— Заслепен си от гняв. Как смее тази жена да се държи по такъв начин? Нарушила е закона и трябва да отговаря за постъпките си. Опасна е, трябва да бъде спряна Изпълнен си със сладко опияняващо възмущение. Прав ли съм?

— По дяволите, Макс. Просто не мога да го направя, това е всичко.

— Разбира се, че можеш. Искаш да кажеш, че няма да го направиш.

— И така да е. Няма Дорфман сви рамене.

— Тогава какво искаш от мен? Идваш за съвет, за да го отхвърлиш ли? Нищо ново. — Дорфман се ухили. — И в други мои съвети няма да се вслушаш.

— Кои например?

— Какво те интересува, щом няма да ме послушаш?

— Кажи, Макс.

— Сериозно ти говоря. Няма да ме послушаш. Губим си времето. Върви си.

— Просто ми кажи, моля те! Дорфман въздъхна.

— Но само защото те помня от времето, когато беше разумен. Първо. Слушаш ли?

— Да, Макс. Слушам те.

— Първо. Знаеш всичко за Мередит Джонсън, което ти е необходимо. Затова засега забрави за нея. Тя не ти е грижа.

— Какво значи това?

— Не ме прекъсвай. Второ. Играй своята собствена игра, не нейната.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да решиш проблема.

— Кой проблем? Съдебното дело ли?

Дорфман изсумтя и разпери ръце.

— Невъзможен си. Само си губя времето.

— Искаш да кажеш, че трябва да се откажа от делото ли?

— Ама ти не разбираш от дума! Реши проблема’ Направи онова, за което най-много те бива. Свърши си работата. Сега си върви.

— Но, Макс…’

— Не, нищо не мога да направя за теб — каза Дорфман. — Твоя работа. Всеки сам отговаря за собствените си грешки. Трябва да се връщам при гостите си. Не забравяй обаче какво ти казах, Томас. Не го проспивай. И помни, всяка човешка постъпка има причина. Всички постъпки представляват решаване на проблем. Дори твоите, Томас.

Дорфман обърна инвалидната количка и се върна в ресторанта.

 

„По дяволите, Макс“, помисли той, докато вървеше по Трета улица във влажната вечер. Беше вбесяващо, че Макс никога не казваше онова, което мислеше. Там е работата, Томас. И то не от днес.

Какво, по дяволите, означаваше това?

Макс беше отвратителен. Можеше да ти скъса нервите. Тъкмо такива спомени бяха оставили у Сандърс повечето съвещания от времето, когато той беше в Управителния съвет на „Диджи Ком“. Сандърс неизменно се прибираше изтощен от тях Някога в Кюпъртино по-младшите ръководители бяха кръстили Макс Любителя на гатанките.

Всички човешки постъпки представляват решаване на проблем. Дори твоите, Томас.

Сандърс поклати глава. Звучеше безсмислено. А междувременно трябваше да свърши много работи. В края на улицата намери телефонна будка и набра номера на Гари Босак. Беше осем часът. Босак си бе у дома. тъкмо бе станал от леглото и бе направил кафето преди началото на работния си ден. Сандърс си представи как той се прозява пред пет-шест модема и компютърни монитора и се кани да започне ровенето из базите данни.

Телефонът даде сигнал „свободно“ и се включи телефонен секретар. „Тук е «НЗ Профешънъл Сървисиз». Оставете съобщение.“ Продължителен звуков сигнал.

— Гари, обажда се Том Сандърс. Знам, че си вкъщи, обади се.

Нещо изщрака и се чу гласът на Босак.

— Хей! Последният човек, за когото си мислех, че може да позвъни. Откъде се обаждаш?

— От автомат.

— Добре. Как вървят нещата, Том?

— Гари, трябват ми някои работи. Да погледнеш едни данни.

— Хм… Служебни или лични?

— Лични.

— Хм… Том, доста съм зает тези дни. Можем ли да го отложим за следващата седмица?

— Ще бъде много късно.

— Но съм страшно зает.

— Гари, какво става?

— Не се прави на ударен, Том. Много добре знаеш.

— Имам нужда от помощ, Пари.

— Хм! С удоволствие бих ти помогнал. Но току-що ми се обади Блакбърн и ме предупреди, че ако се захвана с теб по какъвто и да било въпрос, още утре в шест сутринта хората от

ФБР ще цъфнат и ще претърсят апартамента ми.

— Господи! Кога ти се обади?

— Преди около два часа.

Преди два часа. Блакбърн го беше изпреварил.

— Гари…

— Хм! Знаеш, че винаги съм имал слабост към тебе. Том. Но не и този път. Разбрахме ли се? Трябва да вървя.

Щрак.

 

— Честно казано, нищо не ме учудва — каза Фернандес и отмести картонената чиния.

Двамата със Сандърс бяха хапнали сандвичи в нейния кабинет. Беше девет часът вечерта, съседните кабинети вече бяха тъмни, но телефонът й продължаваше да звъни и често прекъсваше разговора им. Навън пак заваля. Изтрещя гръмотевица и през прозореца Сандърс видя летни светкавици.

Седнат в опустялата адвокатска кантора, той имаше усещането, че е сам-самичък в целия свят, ако не се броят Фернандес и пълзящият мрак. Събитията се развиваха много бързо: сутринта още не я познаваше, а сега животът му в известен смисъл зависеше от нея. Той се вкопчваше във всяка нейна дума.

— Преди да продължим, искам да подчертая едно — каза Фернандес. — Правилно не сте се качили в колата с Джонсън. Никога повече не бива да оставате насаме с нея. Дори за няколко минути. Никога, при никакви обстоятелства. Ясно ли е?

— Да.

— В противен случай с вас е свършено.

— Няма.

— Добре. И така Водих дълъг разговор с Блакбърн. Както можете да се досетите, оказват му голям натиск да намери решение на проблема Опитах се да отложа срещата с посредника за следобед. Той намекна, че фирмата е готова да действа, и държи да не се протака. Тревожи се колко ще продължат преговорите. Затова утре почваме в девет.

— Добре.

— Хърб и Алън са напреднали. Според мен утре ще са в състояние да ни помогнат. Статиите за Джонсън също ще ни влязат в работа — каза Фернандес и погледна фотокопията от „Ком Лайн“.

— Защо? Според Дорфман те нямат нищо общо.

— Прав е, но документират пътя й във фирмата и оттам можем да извлечем сведения. Има за какво да се хванем. Същото е със съобщението по електронната поща от вашия приятел. — Адвокатката се намръщи, загледана в разпечатката. — Адресът е от „Интернет“.

— Да — изненадано потвърди Сандърс.

— Сътрудничим с компютърни фирми и ще помоля някого да провери. — Фернандес отмести листа. — Сега да видим докъде сме стигнали. Не сте могли да разчистите бюрото, защото вече е било претърсено.

— Точно така.

— Щели сте да изтриете информацията в компютъра, но са ви извадили от системата.

— Да.

— Което означава, че не можете да промените нищо.

— Правилно. Нищо не мога да направя. Като секретарка съм.

— Щяхте ли да променяте нещо в компютърната информация?

Сандърс се поколеба — Не. Но най-малкото щях да огледам добре.

— Сещате ли се за нещо по-особено?

— Не.

— Господин Сандърс — натърти Фернандес, — искам да уточня, че не изразявам никакво отношение. Просто се опитвам да се подготвя за онова, което може да се случи утре. Искам да съм наясно какви изненади биха могли да ни сервират.

Сандърс поклати глава.

— В компютъра няма нищо, което да ме притеснява.

— Добре ли помислихте?

— Да.

— Хубаво. Тъй като утре ще започнем рано, идете се наспете. Искам утре да бъдете във форма. Ще успеете ли да заспите?

— За Бога, нямам представа.

— Вземете сънотворно, ако се наложи.

— Ще се оправя.

— Тогава прибирайте се у дома и лягайте да спите, господин Сандърс. Ще се видим утре сутринта. Сложете костюм и вратовръзка. Имате ли синьо сако?

— Блейзър.

— Чудесно. Строга вратовръзка и бяла риза. Никакви лосиони след бръснене.

— Никога не се обличам така за работа

— Утре няма да е обикновен работен ден, господин Сандърс. Точно в това е въпросът. — Тя се изправи и му подаде ръка за довиждане. — Наспете се. И се помъчете да не се тревожите. Според мен всичко ще се оправи.

— Сигурен съм, че така успокоявате всичките си клиенти.

— Така е, но обикновено съм права. Наспи се. Том. Ще се видим утре.

 

Сандърс се прибра в тъмната празна къща Куклите Барби на Елайза бяха нахвърляни безредно върху кухненския плот. Изцапаното със зелена бебешка каша лигавниче на сина му бе метнато до мивката. Сандърс приготви кафеварката за сутринта и се качи на горния етаж. Мина покрай телефонния секретар, но не го погледна и не забеляза мигащата лампичка.

Докато се събличаше в банята на горния стаж, видя на огледалото бележка, която Сюзан бе залепила: „Извинявай за обяда. Вярвам ти. Обичам те. С.“

Съвсем в стила й — първо да избухне и после да се извинява. Но той се зарадва на бележката и помисли дали да не й се обади. Във Финикс обаче беше почти полунощ, значи бе прекалено късно. Сюзан сигурно вече спеше.

Но като поразмисли, Сандърс реши. че не му се иска да й се обажда. Както жена му бе казала в ресторанта, цялата история нямаше нищо общо с нея. Той беше сам. И щеше да остане сам.

Както бе по шорти, отиде в тесния кабинет. Нямаше факсове. Включи компютъра и зачака екранът да светне

Мигаше знакът на електронната поща. Сандърс натисна бутона.

НЕ ВЯРВАЙ НА НИКОГО.

ПРИЯТЕЛ

Изключи компютъра и си легна.