Майкъл Крайтън
Конго (60)

6. Кошмари

Бяха останали без храна, без вода и със съвсем малко муниции. Влачеха се през джунглата с дрехи превърнати на парцали, лица опушени, изтощени до крайност. Не разменяха дори и по дума; мълчаливо напредваха. Елиът по-късно сподели, че сякаш „са се движели през някакъв кошмар“.

Светът около тях беше мрачен и сив. Искрящите само преди няколко снежнобели водопади и потоци сега течаха черни от пепелта, мръсна пяна покриваше бреговете. небето беше тъмносиво, с откъслечни кървавочерни отблясъци от вулкана. Самият въздух буквално беше посивял; кашляха непрекъснато и залитаха в един свят на черна пепел и прах.

Целите бяха посивели от праха; раниците им, разранените им от непрестанното триене лица, а косите им бяха станали пепеляви. Носовете и очите им горяха. не можеха да направят нищо; оставаше им само да крачат, докато паднат.

Рос се препъваше непрекъснато; при едно такова препъване й хрумна ироничния финал на персоналната й характеристика. Много отдавна бе успяла да пробие кодовете на всички бази-данни на ТСЗР и се пъхаше навсякъде, където пожелаеше, включително и във файла с характеристиката й. Тя знаеше оценката наизуст.

МЛАДА-АРОГАНТНА (вероятно) / СЛАБИ ВРЪЗКИ С ХОРАТА (тя изпитваше определена антипатия към това определение) / ДОМИНИРАЩА (може би) / БЕЗЧУВСТВЕНА (каквото и да означаваше това) ИСКА ДА УСПЕЕ НА ВСЯКА ЦЕНА (нима беше толкова лошо?)

Знаеше също така и заключенията за последния етап. Всички ония матрични глупости за стойностите на величините и така нататък. И последното изречение от характеристиката й: СУБЕКТЪТ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ДЪРЖАН ПОД НАБЛЮДЕНИЕ ПРИ ПРОЦЕДУРИТЕ ОРИЕНТИРАНИ КЪМ ПОСТИГАНЕТО НА ЦЕЛТА В ПОСЛЕДНИЯ ЕТАП.

Нищо от това обаче не беше съществено. Тя се бе добрала до диамантите само за да бъде победена от най-лошото вулканично изригване в Африка за последните десет години. Кой би могъл да я обвини за случилото се? Тя нямаше вина. Щеше да го докаже още през следващата си експедиция.

Мънро изпитваше чувството на безсилие, което обзема играча, заложил всичко според правилата, но въпреки това само губи. Той бе постъпил правилно, отхвърляйки офертата на евро-японския консорциум; бе взел правилно решение да потегли с ТСЗР; и въпреки това си тръгваше с празни ръце. Е, ръцете му бяха празни наистина, но пък джобовете…

Елиът се завръщаше без фотографии, без видеозаписи,звукозаписи, или скелет на сива горила. Дори и измерванията му бяха пропаднали. Без такива доказателства, той не би и посмял дори да гъкне, че е открил нов вид; в действителност, той би бил последният наивник да предлага за широко обсъждане възможността. Един голям шанс му се бе изплъзнал, и сега, крачейки сред тъмния ландшафт, той изпитваше единствено чувството, че природата е полудяла; птиците падаха от небето с пронизителни крясъци, задушени от отровните газове; животни в далечината пищяха и виеха в агония. По обяд покрай тях пребяга леопард с подпалена козина на задните крака. Някъде в далечината тревожно тръбяха слонове.

Те тръбяха за погубените души в един зъл, опушен от сажди зъл свят, наподобяващ картина от ада; непрестанен огън и мрак, където осъдените души пищят от вечните мъки. А зад тях Мукенко плюеше сгурия и нажежен дъжд. В един момент обсипа дъжд от живи въглени, които съскаха удряйки се в мокрите листа над главите им, а после превръщаха разкаляната под краката им земя в черна пръст, горяха дрехите и кожата им, косата им миришеше на изгоряло докато се гърчеха от болки и накрая потърсиха спасение под високите дървета, всички сгушени накуп в очакване да престане живия огън от небесата.

Мънро беше решил още в първата минута от изригването да потеглят направо към разбития С130, който можеше да им предложи подслон и запаси. Той прецени, че за два часа ще се доберат до самолета. В действителност изминаха шест часа докато гигантския посипан с пепел корпус на самолета изплава сред мрачния следобеден здрач.

Една от причините, поради която се бяха забавили толкова много, беше, че им се налагаше да избягват генерал Мугуру и войниците му. Всеки път, когато попадаха на следи от джипове, Мънро ги повеждаше още по на запад, дълбоко в джунглата.

— Не е от тия момчета, за които си струва да съжалява, че не ги познава човек — увери ги Мънро. — Нито пък някое от момчетата му. Те не биха се погнусили да ви изрежат черния дроб и да го хапнат суров.

Тъмният слой прах и пепел покрил крилата и фюзелажа караше транспортния гигант да изглежда като засипан с черен сняг. От едното изкривено крило се сипеше черен водопад от прах. Някъде отдалеч долитаха мекото биене на барабаните на Кигани, и грохотът от артилерията на войската на Мугуру. Иначе, като се изключеха тези звуци, всичко беше спокойно.

Мънро изчакваше в гората зад мястото на рухването и наблюдаваше самолета. Рос използва възможността да опита връзката с Хюстън, като непрекъснато триеше праха от екрана, но не можа да се свърже.

Накрая Мънро им махна с ръка и те всички тръгнаха към самолета. Ейми панически се вкопчи в ръкава на Мънро. Не отива, сигнализира тя. Хора там.

Мънро я изгледа със свъсено чело, и после се обърна към Елиът. Елиът посочи към самолета. След няколко секунди последва трясък и двама боядисани в бяло бойци на Кигани изскочиха от един люк върху стърчащото крило. Носеха кашони с уиски и спореха как да ги спуснат на земята под тях. В този момент още петима Кигани се появиха под крилото и те им подадоха кашоните. Двамата скочиха долу и групата им се отдалечи.

Мънро погледна Ейми и се усмихна.

Ейми добра горила, сигнализира тя.

Изчакаха още двайсетина минути и след като нямаше повече Кигани, Мънро поведе групата към самолета. Тъкмо стигнаха до товарните люкове когато ги засипа рояк бели стрели.

— Бързо вътре! — изкрещя Мънро и ги подкара нагоре по разбитата гума на колесника, оттам върху крилото и после в самолета. Той затръшна аварийния люк; стрелите задрънчаха по металната повърхност.

Вътре в самолета беше тъмно; подът се бе наклонил в някакъв причудлив ъгъл. Сандъците с муниции се бяха плъзнали през прохода на другата страна, лежаха преобърнати и разбити. Навсякъде под краката им хрущеше разбито стъкло. Елиът занесе Ейми до една седалка и после забеляза, че Кигани ги бяха използвали като клозетни чинии.

Отвън долиташе биенето на барабани и облакът от стрели по корпуса на самолета се усили. Отвън дузини боядисани в бяло бойци тичаха между дърветата и плъзваха под крилото.

— Но какво ще правим? — запита Рос.

— Ще ги застреляме — изрече сбито Мънро, разбивайки един сандък с пълнители за автомат. — Сега поне вече имаме неограничени запаси от муниции.

— Но там има най-малко стотина мъже.

— Да, но само един от тях е от значение. Видиш ли един Кигани боядисан с червени ивици под очите, застреляй го на място. Атаката им ще секне начаса.

— Защо? — запита удивен Елиът.

— Защото той е магьосникът Ангава — отвърна Мънро, придвижвайки се към кокпита. — Убий го и сме спасени.

Стрелите с отровни върхове дрънчаха по пластмасовите илюминатори и металната повърхност; Кигани ги замеряха също така и с изпражнения, които барабаняха глухо по фюзелажа. Барабаните не секваха и за миг ритъма си.

Ейми беше ужасена и се притискаше в креслото, сигнализирайки, Ейми тръгва веднага птица лети.

Елиът откри двама Кигани скрити в задното отделение за пътници. За негово собствено изумление тай ги застреля без никакво колебание, изпразвайки цял пълнител; автоматът подскачаше в ръцете му, правейки на решето двамата Кигани.

— Много добре, докторе — похвали го ухилено Кахега, макар че Елиът трепереше целият без да може да се овладее. Той рухна в съседното на Ейми кресло.

Хора атакува птица птица лети веднага птица лети Ейми иска ходи.

Междувременно Кигани бяха изоставили атаката фронтално; сега вече атакуваха отзад, където нямаше илюминатори. Шляпането на босите им крака се разнесе по опашната секция, откъдето се прехвърлиха на фюзелажа над главите им. Двама бойци успяха да се покатерят през отворения товарен люк. Мънро изкрещя от кокпита:

— Пипнат ли ви, ще ви изядат!

Рос стреля към задния люк и кръвта на атакуващите Кигани я обля цялата.

Ейми не иска повече, сигнализира тя. Ейми иска ходи вкъщи. Тя сграбчи колана на креслото си.

— Ето го кучия син — изкрещя Мънро и изпразни половин пълнител. Млад мъж на около двадесет години с очи нашарени с червена боя рухна по гръб; тялото му заподскача под безмилостния откос на Мънро.

— Улучих го — извика доволен Мънро. — Ударих Ангава. — Той се дръпна назад, давайки възможност на бойците да извлекат тялото назад.

В този момент атаката на Кигани секна; бойците започнаха да се изтеглят в близките храсти. Мънро се приведе над сбръчканото тяло на пилота и се вгледа в джунглата.

— Какво ще стане сега? — запита Елиът. — Победихме ли?

Мънро поклати глава.

— Ще изчакат да залезе слънцето. После ще се върнат, за да ни убият.

— Какво ще правим тогава?

Мънро вече бе мислил върху въпроса. Не виждаше никаква възможност да напуснат самолета през следващите двадесет и четири часа. Трябваше да се защитават през нощта, а и се налагаше да разчистят едно широко пространство около самолета през деня. Очевидното решение беше да изгорят високите до кръста храсталаци в непосредствена близост до самолета — ако можех да го направят без да взривят останалото гориво в резервоарите на самолета.

— Потърси за огнехвъргачки — обърна се той към Кахега, — или за контейнери с газ.

Той пък започна да търси документи, които да му покажат къде се намираха резервоарите на самолета.

Рос го приближи.

— Май загазихме, а?

— Да — отвърна Мънро, без да споменава вулкана.

— Мисля, че допуснах грешка.

— Е, сега имаш възможност да я оправиш, като измислиш как да ни измъкнеш оттук.

— Ще видя какво мога да направя — обеща сериозно тя и тръгна назад. Четвърт час по-късно изпищя.

Мънро се хвърли назад към пътническото отделение с готов за стрелба автомат. Гледката обаче го изненада. Рос се търкаляше върху едно кресло, превита от истеричен смях. Другите също я загледаха, несигурни как да реагират. Той я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Стегни се — каза й той, но тя продължи да се разтърсва от смях.

Кахега беше застанал до един цилиндър за газ с надпис ПРОПАН.

— Тя вижда това и пита колко още има, аз й казва още шест и тя започва смее.

Мънро се навъси. Цилиндърът беше голям, с обем двайсет кубически фута.

— Кахега, за какво им е бил този пропан?

Кахега повдигна рамене.

— Прекалено много за готвене. Трябва им само пет, десет кубически фута за готвене.

— А тук има още шест като този?

— Да, шефе. Шест.

— Това е дяволски много газ — заяви Мънро и в същия момент съобрази, че Рос с нейния инстинкт за планиране веднага ще е проумяла значимостта на всичкия този пропан, и Мънро също така разбра какво означаваше това, и на свой ред избухна в смях.

— Ще благоволи ли някой да ми каже за какво става дума? — не издържа накрая Елиът.

— Това означава — изрече с мъка през смях си Мънро, — това означава, че нещата се оправят.

Издут от 50 000 паунда въздух нагрят от горящия пропан блестящият пластмасов балон на консорциума се отдели от земята и се понесе високо над джунглата в потъмняващото нощно небе.

Кигани наизскачаха от гората размахващи лъкове и копия. Белите им стрели полетяха в здрача, но безсилни да достигнат балона падаха обратно на земята. Балонът се издигаше бързо в небето.

На височина 2 000 фута сферата беше подхваната от източен вятър, който я понесе надалеч от тъмната покривка на конгоанската гора, над острия разлом на Рифт Вали, чиито вертикални стени проблясваха под лъчите на луната.

Оттам балонът се плъзна през заирската граница на югозапад към Кения и цивилизацията.