Майкъл Крайтън
Конго (58)

4. ТСЗР, Хюстън

В 1 часа след полунощ местно време, Р. Б. Травис се навъси пред екрана на компютъра върху бюрото му. Той току-що бе получил последните изображения на фотосферата от обсерваторията в Кит Пийк, посредством телеметричния обмен, които го бяха накарали да стърчи цял ден пред екрана в очакване на данните; това беше една от причините, поради която Травис бе изпаднал в мрачно настроение.

Изображението на фотосферата беше в негатив — на екрана слънчевата сфера изглеждаше черна, с верига от блестящи бели слънчеви петна. По сферата бяха пръснати най-малко петнадесет големи слънчеви петна; едно от тях бе породило масивната слънчева ерупция почернил живота на толкова много земни жители.

От два дни насам Травис спеше в ТСЗР. Цялата операция беше отишла по дяволите. ТСЗР имаше екип пратен в северен Пакистан, недалеч от тревожната афганистанска граница; друга в централна Малайзия, в област контролирана от комунистически бунтовници; и екипът в Конго, изправен пред разбунтувани местни жители и някаква неизвестна група от горилоподобни същества.

В продължение на повече от двадесет и четири часа връзката с всички екипа по света беше прекъсната от изригването на слънцето. Травис бе правил симулации за всички тях с компютъра с обновяване на данните на всеки шест часа. Резултатите не го радваха. Пакистанският екип изглеждаше добре, но беше изостанал с шест часа от графика си, което им струваше още двеста хиляди долара допълнително; екипът в Малайзия беше изложен сериозна опасност; а на експедицията в Конго беше лепнат етикета „неспасяема“. До този момент Травис бе имал два „неспасяеми“ екипа — единият в басейна на Амазонка през 1976 година, и в Шри Ланка през 1978 година; беше загубил хора и от двете групи.

Нещата се развиваха зле. И въпреки това последните вести бяха далеч по-обнадеждаващи в сравнение с предишните. По всичко изглеждаше, че преди няколко часа бяха успели да осъществят кратка връзка с екипа в Конго, макар и да не бяха получили потвърждение от Рос. Той се зачуди дали екипът бе получил предупреждението или не. Загледа с безсилна ярост черния диск.

Един от главните програмисти на име Ричардс промуши глава през вратата му.

— Имам нещо за експедицията в Конго.

— Давай — каза Травис. Всичко ново за конгоанския екип беше важно.

— Южноафриканската сеизмологична станция в йоханесбургския университет докладва за трептения на земната кора в дванайсет часа и четири минути следобед местно време. Координатите на изчисления епицентър съвпадат с тези на Мукенко от веригата Вирунга. Трептенията са били многократни, по скалата на Рихтер са се движели от пет до осем.

— Имате потвърждение от другаде? — запита Травис.

— Най-близката станция е в Найроби; според тях трусовете се движат от шест до девет по скалата на Рихтер, или девет по скалата на Морели, съпроводени с тежко изригване от кратера на вулкана. Те също така предсказват, че местните атмосферни условия спомагат силно за провеждането на големи електрически изпразвания.

Травис погледна часовника си.

— Дванайсет и четири местно време беше преди около час каза той. — Защо не съм информиран?

— Едва сега го получихме от африканската станция. Предполагам, че според не е било нищо сериозно, просто още един вулкан.

Травис въздъхна. Това му беше лошото; беше прието да се счита, че вулканичната активност е съвсем обикновен феномен върху земната повърхност. От 1965 година, когато започнаха да се съхраняват данните от цялото земно кълбо, всяка година беше имало по двайсет и две големи изригвания, или грубо по едно на всеки две седмици. Сеизмичните станции не си чупеха краката да оповестяват такива „обикновени“ случаи; сред тях това се считаше за лош вкус.

— Но те имат проблеми — каза Ричардс. — След като спътниците са забити от слънчевите петна, на всички им се налага да предават по земен кабел. А доколкото ми е известно, североизточно Конго е необитаемо.

— Колко зле е девет по Морели? — запита Травис.

Ричардс не отговори веднага.

— Доста, мистър Травис.