Майкъл Крайтън
Конго (54)

7. Последната защита

— След колко време ще сте готови? — запита го Мънро.

— Два часа, може и повече.

Елиът помоли Рос за помощ и Ейми отиде да получи храна от Кахега. Тя беше особено горда със себе си, и се държеше като много важна особа в групата.

— Стана ли? — запита го Рос.

— След минута ще разберем — отвърна Елиът.

Първият му план беше обработи единствено вътрешната проверка за Ейми чрез проверка на повторенията от звуци. Ако тя беше превеждала прилежно знаците по един и същ начин, значи имаха причина да й се доверят.

Това обаче беше особено мъчителна работа. Разполагаха само само с видеомагнитофона с половин инчова лента и дребния малък джобен магнитофон; нямаха и свързващи кабели. Помолиха останалите в лагера да запазят тишина и започваха да сверяват, записват, презаписват и слушат шепнещите звуци.

И тогава разбраха, че ушите им просто не бяха способни да различават звуците; всичко им звучеше едно и също. В този момент на Рос й хрумна идея.

— Тези сигнали са записани под формата на електрически сигнали — каза тя.

— Да…

— Радиопредавателят разполага с 256 К памет.

— Но ние не можем да се свържем с компютъра в Хюстън.

— Нямах предвид това — каза Рос. Тя обясни, че връзката със спътника се осъществява, като местният компютър с 256 К памет сравнява един вътрешно генериран сигнал — подобно на схемата за тестване на видеосигнали — с един излъчен сигнал от Хюстън. Така се осъществяваше връзката. Машината беше построена по този начин, но те можеха да използват сравняващата програма и за други цели.

— Искаш да кажеш, че можем да я използваме за сравняване на тези звуци? — запита недоверчиво Елиът.

Можеха, но с невероятно бавно темпо. Трябваше да прехвърлят записаните звуци в паметта на компютъра, и да ги презапишат на видеомагнитофона, върху друга част от дължината на лентата. После трябваше да подадат този сигнал към паметта на компютъра, и да пуснат една втора сравняваща лента на видеомагнитофона. Елиът по едно време се опомни, че седи като мумия до Рос, която прехвърляше като факир ленти със записаните звуци и дискети. На всеки половин час Мънро се приближаваше до тях и питаше как върви; раздразнителността на Рос се увеличаваше с всяка минута.

— Работим с възможно най-голямата бързина — сопна се тя.

Беше вече осем часът.

Първите резултати обаче бяха окуражаващи: Ейми действително си беше свършила съвестно работата. Към девет вече бяха определили съответствията при почти дузина думи:

ХРАНА                      0,9213  0,112

ЯМ                         0,8844  0,334

ВОДА                       0,9978  0,004

ПИЯ                        0,7743  0,334

(ПОТВЪРЖДЕНИЕ) ДА          0,6654  0,441

(ОТРИЦАНИЕ) НЕ             0,8883  0,220

ЕЛА                        0,5459  0,440

ИДИ                        0,5378  0,404

КОМПЛЕКС ЗВУЦИ: ? НАДАЛЕЧ  0,5444  0,343

КОМПЛЕКС ЗВУЦИ: ? ТУК      0,6344  0,344

КОМПЛЕКС ЗВУЦИ: ? ГНЯВ

                ? ЛОШ      0,4232  0,477

Рос се дръпна от компютъра.

— Оттук нататък ти имаш думата — обърна се тя към Елиът.

Мънро крачеше из лагера. Това беше най-лошото време. Всички бяха в очакване, на ръба с обтегнати нерви. В такива ситуации той се шегуваше с Кахега и останалите носачи, но Рос и Елиът имаха нужда от тишина. Той хвърли поглед към Кахега.

Кахега посочи към небето и потърка пръсти един в друг.

Мънро кимна.

Той също го беше усетил; въздухът просто набъбваше от влага; кожата усещаше електрическия му заряд. Задаваше се дъжд. Само това ни липсва, помисли той. През следобедните часове се бяха разнесли още бумтене и тътен на далечни експлозии, напомнящи на гръмотевици. Звукът обаче не беше същият; тези звучаха остро, отсечено, и напомняха повече на звукова вълна, отколкото на нещо друго. Мънро и преди ги беше чувал, и имаше добра представа какво означават.

Вдигна поглед към тъмния конус на Мукенко и бледия блясък на Дяволското око. Окото му се закачи в кръстосаните зелени лазерни лъчи над главата му. Забеляза, че единият от лъчите трепка при сблъсъка си с листата на дърветата.

В първия момент го счете за илюзия, че се движат листата, а не лъчът. Но само след няколко секунди вече беше сигурен: самият лъч трептеше нагоре и надолу в нощния въздух.

Мънро осъзнаваше, че това вещаеше още по-грозен и зловещ развой, но можеше да почака; в момента имаше далеч по-належащи грижи. Хвърли поглед към мястото, където Рос и Елиът се бяха привели над апаратурата, разговаряйки тихо; държаха се така, сякаш не бързаха за никъде.

В действителност Елиът работеше с максималната си бързина. Вече разполагаше с речник от единадесет надеждно преведени думи записани на лента. Проблемът му беше как да състави едно непротиворечиво съобщение. Работата не беше толкова лесна, колкото изглеждаше на пръв поглед.

Първо, езикът на горилите не беше чист вербален език. Те използваха комбинации от знаци и звуци, за да предават помежду си информация. Това повдигаше един класически проблем в езиковата структура — как всъщност ставаше предаването на информацията? (Л. С. Веренски на едно място твърди, че ако извънземни същества наблюдават разговор на италианци, те биха заключили, че италианският език е основно знаков език, като звуците се добавят само за усилване.) Елиът се нуждаеше от едно просто съобщение, което да не зависи от съпровождащите го знаци с ръцете.

Но той нямаше и най-малката представа от синтаксиса на горилския език, който би могъл лесно да обърне смисъла на всяко изречение. А дори и едно кратко съобщение би могло да бъде двусмислено на друг език.

Изправен пред тези трудности, Елиът реши да използва само една дума. За нещастие нито една от думите в списъка му ставаха за тази цел. Вторият вариант се състоеше да излъчи няколко кратки съобщения, в случай че някое от тях беше погрешно разбрано. Той се спря на три съобщения: ИДИ СИ, НЕ ИДВАЙ и ТУК ЛОШО; две от тези комбинации притежаваха хубавото качество да бъдат независими от порядъка на думите в тях.

Към девет вече бяха успели да изолират специфичните звукови компоненти. Най-сложната част обаче им предстоеше. Елиът се нуждаеше от затворен цикъл, който да повтаря непрекъснато звуците. Най-подходящото нещо, с което разполагаха за тази цел, беше видеомагнитофона, който се пренавиваше автоматично и така можеше да повтаря съобщението без край. Той можеше да въведе шестте звука в паметта 256 К и да ги възпроизвежда, но тук критичният пункт беше синхронизацията. През следващия час трескаво блъскаха клавиатурата, като се опитваха да доведат комбинациите от думи до правилно звучене, поне за техните уши.

Часът минаваше след десет.

Мънро ги доближи с лазерната пушка в ръце.

— Мислите си, че това ще проработи?

Елиът поклати глава.

— Има само един начин да го разберем.

Цяла дузина съмнения бяха изплавали в ума му. Те бяха записали гласа на женска маймуна, но дали горилите щяха да се подчинят на призива на женско животно? Дали щяха да възприемат звуците на гласа без съпровождащите ги жестове с ръце? Дали съобщението беше достатъчно ясно? Щяха ли да приемат паузите между звуците? Щяха ли изобщо горилите да обърнат внимание на усилията им?

Нямаше как да го разберат. Освен по пътя на опита.

Също така несигурен си оставаше и проблемът с излъчването. Рос беше направила един високоговорител, като бе свалила дребния говорител от джобния касетофон и го бе залепила към един чадър върху сгъваемия триножник. Така импровизираният високоговорител възпроизвеждаше изненадващо силни звуци, които обаче бяха приглушени и неубедителни.

Малко след това дочуха първите хъхрещи звуци.

Мънро размаха лазерната пушка в мрака; червената прицелна точка замига върху електронния модул в края на дулото. Той огледа джунглата през нощните си инфрачервени очила. Хъхренето долиташе от всички посоки; макар и да чуваше шумоленето на листата и храстите навред около лагера, никъде не видя придвижване на фигури. Маймуните над главата му мълчаха. Чуваше се единствено само мекото и зловещо хъхрене. Мънро се заслуша внимателно; сега вече беше убеден, че звуците представляваха някаква форма на език, и…

Отпред изскочи горила и Кахега стреля; лазерният му лъч проряза мрака като огнена стрела. Картечницата загърмя и храсталаците бяха пронизани от куршуми. Горилата безмълвно отскочи назад сред храстите.

Мънро и останалите заеха бързо позиции покрай периметъра, приклекнали напрегнато, инфрачервените нощни светлини хвърляха сенките им върху оградата и джунглата отвъд.

Хъхренето продължи още няколко минути, и след това бавно заглъхна, докато всичко потъна отново в тишина.

— За какво беше цялата работа? — запита Рос.

— Чакат — навъси се Мънро.

— За какво?

Той поклати глава. Заобиколи палатките и провери другите стражи, опитвайки се да проумее какво се крие зад новата тактика на горилите. Много пъти му се беше налагало да отгатва поведението на животни, на ранен леопард в храстите, на притиснат в някой ъгъл бик — но това тук беше различно. Той беше принуден да признае, че не е наясно какво да очаква. Дали единичната горила не е била разузнавач, пратен да провери защитата им? Или в действителност беше започнала атака, която поради някакви причини бяха прекъснали? Дали не беше маневра предназначена да обтегне допълнително нервите им? Мънро бе наблюдавал групи ловуващи шимпанзета да правят къси заплашителни прибежки към бабуини, да повдигат нивото на възбудата на цялото стадо преди действителното нападение, имащо за цел да изолира някое младо животно.

После дочу грохота на гръмотевицата. Кахега посочи към небето, клатейки глава. Това беше отговорът на въпроса им.

— Проклятие — изруга Мънро.

В десет и тридесет върху тях се изсипа пороен дъжд. Крехкият им високоговорител веднага прогизна и загъгна. Дъждът даде накъсо електрическите кабели и защитната ограда на периметъра престана да съществува. Нощното осветление замига и две крушки гръмнаха. Почвата се разкаля навсякъде; видимостта падна до пет ярда. Най-лошото от всичко беше, че дъждът така плющеше по листата, че трябваше да крещят с пълни гърло, за да се чуват едни други. Записите останаха недовършен; високоговорителят вероятно нямаше да работи, и едва ли щеше да изтрае под дъжда. Дъждът щеше да блокира и лазерите; сълзливият газ нямаше да може да се разпръсне във въздуха. Лицата на всички в лагера придобиха мрачни изражения.

Пет минути по-късно горилите атакуваха.

Дъждът заглушаваше напълно приближаването им; те сякаш изскочиха отникъде, стоварвайки се върху оградата от три посоки едновременно. И в този момент Елиът проумя, че тази атака нямаше да бъде като предишните. Горилите се бяха поучили от по-раншните нападения, и сега възнамеряваха да приключат веднъж и завинаги със случая.

Примати, обучени да атакуват, хитри и безмилостни: въпреки че това беше негова собствена преценка, той пак остана удивен пред доказателството й. Горилите атакуваха на вълни, подобно на дисциплинирани ударни бойци. За него обаче това беше по-ужасяващо от човешка атака. За тях ние просто сме животни, помисли той. Някакъв чужд вид, към който не изпитват абсолютно никакви чувства. Ние просто трябва да бъдем елиминирани.

Тези горили не се интересуваха защо бяха тук човешките същества, или какви причини ги бяха довели в Конго. Те не убиваха заради храна, или бранейки се, или защитавайки малките си. Те убиваха, защото бяха обучени да убиват.

Атаката продължаваше с изумителна бързина. Само след секунди горилите се врязаха в периметъра и повалиха в калта металната мрежа на оградата. Нахлуха необезпокоявани в лагера, ръмжейки и ревейки. Проливният дъжд бе слепил козината им, придавайки им хлъзгав и зловещ вид под червеното нощно осветление. Елиът видя от десет до петнадесет животни в лагера, помитащи палатките и преследващи хората. Азизи беше убит на мига; черепът му бе строшен между каменните гребла.

Мънро, Кахега и Рос стреляха с лазерните пушки, но объркването и слабата видимост ограничаваха силно ефективността им. Лазерните лъчи се накъсваха под шибащите дъждовни струи; трасиращите куршуми съскаха и пускаха искри. Една от картечниците с лазерно управление полудя; дулото й се завъртя като бясно, ръсейки куршуми във всички посоки; всички панически плонжираха в калта. Няколко горили бяха пронизани от куршумите на картечницата и умряха притиснали гърдите в някакво зловещо подобие на човешка смърт.

Елиът се обърна към записващата апаратура и в този момент Ейми се хвърли върху него, изпаднала в паника. Той я отблъсна и включи магнитофона.

Маймуните вече бяха преодолели всяка проява на съпротива в лагера. Мънро лежеше проснат по гръб, възседнат от сива маймуна. Рос не се виждаше никъде. Кахега се бореше отчаяно с една сива горила; двамата се търкаляха в калта. Елиът едва дочуваше дращещите звуци които излизаха от високоговорителя; горилите не им обръщаха никакво внимание.

Още един носач, Музези, изпищя; неволно бе пристъпил пред дулото на стреляща картечница; цялото му тяло се подхвърли от забиващите се в гърдите му куршуми и той политна, стоварвайки се по гръб в калта. Най-малко една дузина горили лежаха мъртви или агонизираха от раните си в калта, стенейки. Полудялата картечница бе свършила мунициите си, но дулото продължаваше да се върти като лудо, а празният магазин щракаше безсилно. Някаква горила я изрита и тя падна на една страна в калта без да престава да подскача, също като някакво живо същество.

Елиът видя една горила да се привежда над една палатка и методично да я разкъсва на дребни парцали. В дъното на лагера друга горила блъскаше един в други два алуминиеви тигана, сякаш бяха метални гребла. В лагера непрекъснато прииждаха горили, без да обръщат никакво внимание на стържещите звуци от високоговорителя. Той видя как една горила мина покрай самия високоговорител, без да му обърне никакво внимание. Непознато до този момент отчаяние го сграбчи за гърлото при осъзнаването на факта, че планът им бе претърпял неуспех.

Това беше краят им; всичко беше въпрос само на минута, не повече.

Една горила се втурна срещу него като ревеше с цяло гърло, размахала широко каменните гребла. Ейми ужасена захлупи очите на Елиът.

— Ейми! — изкрещя той и издърпа ръцете й в очакване всеки миг каменните гребла да се стоварят върху черепа му.

Той напрегна тяло. На шест фута от него атакуващата горила изведнъж спря така внезапно, че той буквално се хлъзна в калта и падна на задника си. Остана така като вкаменен извил глава настрани и заслушан.

В следващия момент той проумя, че дъждът почти беше спрял; над лагера само росеше. Елиът видя по средата на лагера още една горила застинала на място заслушана, после още една, и още една, и още една. Територията на лагера сякаш се превърна в салон на восъчни фигури, толкова неподвижно бяха застинали горилите.

Слушаха звуците от високоговорителя.

Той затаи дъх; не смееше да повярва на очите си. Горилите изглеждаха несигурни, смутени от разнасящите се звуци. Но въпреки това Елиът усещаше, че всеки момент можеха да стигнат до някакво групово решение и да възобновят атаката си със същата интензивност както до този момент.

За щастие това не стана. Горилите се оттегляха от хората, заслушани и унесени. Мънро с мъка се изправи на крака, повдигайки пушката си от калта, но без да стреля; надвесената над него горила сякаш се бе озовала в транс, забравила всичко за атаката.

Горилите бавно се оттегляха една по една под ромола на дъжда и мигащото нощно осветление. Всички бяха като замаяни, изведени от равновесие. Високоговорителят продължаваше да стърже ушите на хората.

Горилите си тръгваха, отстъпвайки зад разкъсаната защитна ограда на периметъра, за да изчезнат още веднъж в джунглата. И тогава членовете на експедицията останаха сами, втренчени един в друг с невярващи очи и треперещи под ситния дъжд. Горилите си бяха отишли.

Двадесет минути по-късно докато се мъчеха да издигнат наново срутения си лагер, дъждът заваля отново с бясна сила.