Майкъл Крайтън
Конго (45)

1. Gorilla Elliotensis

Труповете на горилите лежаха проснати на земята, вече вкочанясващи в утринната топлина. Елиът прекара два часа в изследване на животните; и двете бяха самци в разцвета си.

Най-удивителната черта беше равномерният им сив цвят. И двете известни раси горили, планинската във Вирунга и равнинната близо до крайбрежието, бяха черни. Малките често бяха кафяви, с бяла ивица на задницата, но козината им потъмняваше след първите пет години. На дванайсетгодишна възраст зрелите самци вече притежаваха сребриста пътека по гърба и задницата си, символ на половата им зрелост.

С напредването на годините горилите посивяваха по същия начин, както и хората. Зрелите горили първо посивяваха над ушите, като с всяка следваща година сивата им козина се увеличаваше. Възрастните животни в края на двайсетте и началото на трийсетте понякога посивяваха целите, с изключение на ръцете, които оставаха черни.

По зъбите обаче на екземплярите пред себе си Елиът заключи, че те нямаха повече от десет години. Цялата им пигментация изглеждаше по-светла, очите и кожата им също. Кожата на обикновените горили беше черна, а очите тъмнокафяви. При тези обаче пигментацията беше отчетливо сиво, а очите светли жълтокафяви.

Цветът на очите го накара да се замисли особено дълбоко.

След това измери телата. Дължината им от темето до петите беше съответно 139,2 и 141,7 сантиметра. Самците от планинските горили бяха с ръст от 147 до 205 сантиметра, или средно 175 сантиметра — пет фута и осем инча. Тези животни обаче бяха около четири фута и шест фута високи. Определено бяха по-ниски от обикновеното за горили. После ги претегли: 255 и 347 паунда. Планинските горили тежаха между 280 и 450 паунда.

Елиът си записа тридесет допълнителни скелетни индекси за по-нататъшен анализ в Сан Франсиско. Сега вече беше убеден, че е попаднал на нещо съвършено ново. Направи дисекция на главата на първото животно, отделяйки сивата кожа, за да разкрие подлежащите мускули и кост. Интересуваше го сагиталният ръб, костният гребен минаващ по средата на челото по дъгата на черепа до врата. Сагиталният ръб беше особена характерна черта при черепната архитектура на горилите, която не присъстваше при останалите маймуни или хората; именно тя им придаваше този характерен изглед на главите.

Елиът откри, че при тези самци сагиталният ръб беше недоразвит. Общо взето, черепната мускулатура напомняше далеч повече тази на шимпанзетата, отколкото на горилите. Елиът направи допълнителни измервания на моларните хълмчета, на челюстта, костния навес и черепната кутия.

Към обяд заключението му вече беше твърдо:: това беше най-малкото нов вид горила, еквивалентен на планинската и равнинната, а възможно и изцяло нов животински вид.

„С всеки човек, открил нов животински вид, се случва нещо странно“ пише лейди Елизабет Фростман през 1879 година. „Той изведнъж забравя семейството си и приятелите си, всички най-близки и скъпи хора; забравя колегите си, подкрепяли професионалните му усилия; по най-жесток начин забравя родителите и децата си; накратко, всички онези, които са го познавали до момента, в който го е обсебил демонът, наречен Наука, се изпаряват мигновено от главата му.“

Лейди Фростман го изпитва на собствения си гръб, защото пише тези редове току-що след като съпругът й я зарязва след откритието си на норвежкия синкав тетрев през 1978 година. „Напразно“, отбелязва тя, „човек се пита какво толкова голямо значение има фактът, че някой е открил още една нова птица или животно, след като творенията Господни са безброй, а Линей ги оценява на милиони. Такъв въпрос остава без отговор, защото откривателят е стъпал вече на пиедестала на безсмъртните, или поне така си го представя, и той вече не е подвластен на усилията на обикновените около него хора да го отклонят от пътя, който е поел.“

Разбира се, Питър Елиът с възмущение би отхвърлил всяко обвинение, че собственото му поведение напомня това на шотландския разпътен благородник. И въпреки това перспективите за по-нататъшното изследване на Зиндж вече загубиха всякакъв интерес за него; не го вълнуваха повече нито диамантите, нито съновиденията на Ейми; единственото му желание беше да се завърне у дома със скелета на новата маймуна, за да удиви колегите си по света. Изведнъж си спомни, че няма фрак, и се замисли дълбоко с какви ли дрехи ще се облече при тържествените случаи; пред очите му изникна бъдещата класификация на трите африкански видове маймуни:

Pan troglodytes, шимпанзето

Gorilla gorilla, горилата

Gorilla elliotensis, новият вид горила

Дори и в крайна сметка категорията на видовете и името да бъдеха отхвърлени, той щеше да е постигнал далеч повече, отколкото повечето учени изучаващи приматите биха могли да мечтаят.

Елиът беше като заслепен от собствените си перспективи.

Впоследствие всички бяха наясно, че през онова утро никой не беше мислил със собствената си глава. Когато Елиът поиска да изпрати в Хюстън записа на дишането на горилите през нощта, Рос отвърна, че това е тривиална подробност, която може да почака. Елиът не прояви особена настойчивост; по-късно и двамата горчиво съжаляваха за това.

Дори и когато дочуха грохота на експлозия в далечината, подобна на артилерийския огън преди няколко дни, те пак не обърнаха нужното внимание. Рос предположи, че това бяха войниците на генерал Мугуру, преследващи племената Кигани. Мънро й обясни, че битката се водеше на най-малко петдесет мили от тях, разстояние прекалено голямо, за да го преодолее какъвто и да е звук, но не предложи някакво друго обяснение за шума.

И тъй като Рос пропусна сутрешния разговор с Хюстън, то тя не успя да научи за настъпилите през последните часове промени в геологическите структури, които биха придали ново значение на експлозивните детонации.

Усетът им за опасността беше притъпен от технологията, триумфирала предната нощ; бяха обзети от чувството за непреодолима мощ. Единствено Мънро не се поддаде на измамните настроения. Той провери оставащите боеприпаси. Резултатите бяха повече от обезсърчаващи.

— Тая лазерна система е прекрасно нещо, но тя изразходва мунициите така, сякаш след нея ще има потоп — произнесе Мънро. — Снощи сме изпукали половината боеприпаси.

— Какво трябва да направим? — запита Елиът.

— Надявах се ти да ми дадеш отговор на тоя въпрос — отвърна Мънро. — Нали изследва телата.

Елиът им предаде научното си мнение, че са се сблъскали с нов вид примати. Той сумира анатомичните си открития, подкрепящи твърденията му.

— Всичко това е великолепно и така нататък — коментира Мънро. — Мен обаче ме вълнува всъщност как действат нашите приятелчета, а не как са устроени. Ти самият го каза — горилите са дневни животни, а тези тук са любители на нощния живот. Горилите обикновени са срамежливи животни, които избягват хората, докато тези тук са точно обратното. Защо?

Елиът беше принуден да признае, че не знае.

— Мисля, че няма да е зле да си поблъскаме главите над отговора на този въпрос, особено ако погледнем останките си от боеприпасите — каза Мънро.