Майкъл Крайтън
Конго (4)

2. Интерферентентна сигнатура

През юни 1979 година ТСЗР изпрати експедиции да изследват урановите залежи в Боливия, медните находища в Пакистан, използването на селскостопанските земи в Кашмир, напредването на ледниците в Исландия, дървесния потенциал в Малайзия, и диамантените залежи в Конго. Това не беше нещо необичайно за ТСЗР; обикновено всеки момент имаха от пет до осем групи пръснати по целия свят

Тъй като екипите им често работеха в опасни или политически нестабилни региони, те следяха с голямо внимание за появата на първите признаци за „интерферентни сигнатури“. (В строгата научна терминология „сигнатура“ е характерна поява на обект или геологическа характеристика върху фотография или видеоизображение.) По-голямата част от интерферентните сигнатури бяха политически. През 1977 година ТСЗР беше евакуирала по въздуха екип от Борнео по време на местно комунистическо въстание, и отново от Нигерия през 1978 година по време на поредния военен преврат. Понякога сигнатурите бяха геологически; бяха изтеглили екип от Гватемала през 1976 след местното земетресение.

По думите на Р. Б. Травис, измъкнат от леглото си в ранните часове на 13 юни 1979 година, видеозаписите от Конго бяха „най-лошата интерферентна сигнатура досега“, но проблемът си оставаше действително съвсем мистериозен. Всичко, което знаеха, беше че лагерът е бил разрушен само за някакви си шест минути, или времето между дистанционното задействане от Хюстън и приемането в Конго. Бързината, с която бе сторено това, беше ужасяваща. Първите заповеди на Травис бяха да се разбере „какво, по дяволите, се е случило там“.

Едър мъж на четиридесет и осем години, Травис беше привикнал на всякакви кризисни ситуации. По образование той беше инженер със стаж в спътникостроенето в RCA и после в Рокуел; след тридесетте направи кариера в администрацията, превръщайки се в това, което астроинженерите наричат „дъждовен танцьор“. Компаниите произвеждащи спътници сключват договорите си от осемнадесет до двайсет и четири месеца преди ракетата-носител да изведе спътника в орбита с надеждата, че петстотинте му хиляди работни части ще бъдат готови на уречения ден. А ако не бяха, оставаше им единствено да се молят за лошо време, което да забави изстрелването, и да танцуват за дъжд.

Травис бе съумял да съхрани чувството си за хумор след едно десетилетие изпълнено с високотехнологични проблеми; управленческата му философия беше обобщена с голям лозунг издигнат зад бюрото му, на който пишеше „И.Ш.Н.К.В.Т.И.“ или „Има Шибани Неща Които Винаги Те Издънват.“

Но през нощта на 13 юни на Травис изобщо не му беше до майтапи. Беше загубил цялата си експедиция, екипът му от осем души — всички мъртви, а колко носачи още с тях, един Господ знаеше само. Това беше най-голямата катастрофа в историята на ТСЗР, по-лоша дори и от онази в Нигерия през 1978. Травис беше като убит, с изпомпан мозък, само като си представеше колко телефонни разговора му предстоеше да проведе. Щяха да търсят него, а не той — други. Ще се върне ли еди-кой си навреме за дипломирането на дъщеря си, и за решаващия мач на сина си в Детската лига? Всички обаждания от този род щяха да бъдат препращани към него и той трябваше да изслушва изпълнените с надежда гласове, както да слуша и собствения си глас, да отговаря внимателно — не, не е сигурен, да, разбира къде е проблемът, ще направи всичко възможно по силите си, разбира се, разбира се… Предстоящото изпитание го изцеждаше в аванс.

Защото Травис не беше в състояние да съобщи на когото и да било за случилото се най-малко две седмици, а може би и месец. След което щеше да му се наложи да върти телефоните, да посещава близките по домовете, и да присъства на заупокойни служби, където мястото на ковчега щеше да е празно, и неизбежните въпроси на членовете на семействата и роднините, на които той не можеше да отговори докато се взират отблизо в лицето му, в дебнене да трепне издайнически някое мускулче, да прояви мигновено колебание.

Какво можеше да им каже?

Това беше единствената му утеха, че може би след няколко седмици би могъл да им съобщи повече. Едно нещо обаче беше сигурно: наложеше ли му се да върти телефоните още тази нощ с ужасната новина, той нямаше какво да съобщи на роднините им, абсолютно нищо, защото ТСЗР нямаха и най-малката представа за сполетялата ги трагедия. Този факт вече правеше бремето върху плещите на Травис почти непоносимо. Имаше и подробности: Морис, застрахователният одитор, влезе и каза:

— Какво ще кажете да правим с условията?

ТСЗР осигуряваше всеки член на експедиция с договор за застраховка живот за определен период от време, което важеше и за местните носачи. Африканските носачи получаваха застраховка на стойност 15 000 щатски долара, което изглеждаше съвсем в реда на нещата, докато един ден някой не се сети да погледне в статистиката, че Африка има годишен доход от 180 щатски долара на глава от населението. Но Травис открай време бе настоявал, че местните хора в експедициите винаги трябва да споделят по равно изгодите на риска, дори и това да означаваше, че семействата на загиналите щяха да получат цяло състояние по местните стандарти. Дори и това да струваше луди пари за ТСЗР.

— Задръж ги — каза Травис.

— Тези договори ни струват на ден…

— Задръж ги — каза Травис.

— Колко дълго?

— Трийсет дни — каза Травис.

— Още трийсет дни?

— Точно така.

— Но ние знаем, че собствениците им са мъртви. — Морис не можеше да се примири с каквато и да е загуба на пари. Цялата му писарска душа се бунтуваше срещу това.

— Точно така — повтори Травис. — Но ще направиш добре, ако бутнеш малко на семействата на носачите, за да им запушиш устите.

— Господи. За каква сума става дума?

— По петстотин долара на семейство.

— Как ще ги осчетоводим?

— Юридически такси. Пъхни ги в някой раздел за местни юридически разходи.

— А нашите хора от състава на експедицията?

— Те си имат Мастъркард — каза Травис. — Не си вдигай излишно кръвното.

В офиса влезе Робъртс, роденият в Англия служител на ТСЗР по връзките с печата.

— Да отпушваме ли бутилката?

— Не — отвърна Травис. — Остави я заровена в пясъка.

— За колко време?

— Трийсет дни.

— Дрън-дрън. Собственият ти персонал ще се раздрънка така, че след трийсет дни сигурно само ескимосите около северния полюс няма да го знаят. Залагам милион — отвърна Робъртс.

— Направят ли го, публикуваш веднага опровержение — каза Травис. — Трябват ми още трийсет дни, за да сключа този договор.

— Знаем ли какво се е случило там?

— Не — отвърна той. — Но ще разберем.

— Как?

— От записите.

— Тия записи са пълен хаос.

— Засега — възрази Травис.

И извика специализираните екипи от майсторите на дистанционно управление. Травис отдавна бе заключил, че макар ТСЗР беше в състояние да разбуди всеки политически съветник без значение къде се намираше, най-вероятният начин да извлекат информация беше от това, с което разполагаха.

— Всичко, което знаем за случая с местната експедиция в Конго, е съхранено на този последен видеозапис — каза той. — Искам максимално извличане на съдържащата се в него визуална и аудиоинформация. Защото е единственото нещо, с което разполагаме.

Специализираните екипи запретнаха ръкави.