Майкъл Крайтън
Конго (37)

2. Космати хора

Два часа след тази неочаквана новина експедицията има първия си контакт с горилите.

Вече бяха сред мрака на екваториалната тропическа гора. Бяха поели курс направо към града, следвайки лазерните лъчи над главите си. Не можеха да ги видят с просто око, но Рос носеше едно странно оптическо направляващо устройство, кадмиева фотоклетка съоръжена с филтри, които пропускаха само лазерно излъчване със специфична дължина на вълната. През целия ден тя периодично помпаше малкия хелиев балон, закрепваше направляващото устройство с кабел и го пускаше. Повдигнат от хелия в балона, оптическият водач се издигаше над дърветата. Там се завърташе, засичаше един от лазерите, и предаваше координатите по кабела на компютъра. Те следваха следата от лъча на отслабващия лазер по единичен лъч, и изчакваха за „звуковия сигнал“, стойността на удвоената мощност, излъчвана от точката на пресичането на двата лазерни лъча.

Това беше бавен и сложен процес, и търпението им вече започваше да се изчерпва, когато към обяд се натъкнаха на специфичните изпражнения на горила, и видяха няколко гнезда от евкалиптови листа върху земята и в дърветата.

Четвърт час по-късно просторът се раздра от оглушителен рев.

— Горила — обяви Мънро. — Това е някой мъжкар, който съветва някого да си обира крушите.

Горили казват отиваме, сигнализира Ейми.

— Трябва да продължим, Ейми — обясни той.

Горили не искат хора идват.

— Човешките същества няма да причинят зло на горилите — опита се да я успокои Елиът. Ейми обаче само го изгледа с празен поглед, и поклати глава, сякаш Елиът не виждаше по-далеч от носа си.

Дни по-късно той проумя, че в онзи момент наистина не бе виждал по-далеч от носа си. Ейми не се опитваше да му обясни, че горилите се бояха, че хората могат да им сторят злина. Тя му съобщаваше, че горилите се бояха хората да не пострадат, от горилите.

Бяха стигнали до едно малко открито пространство, когато едрият среброгръб мъжкар изскочи от храстите пред тях и им изрева.

Елиът водеше групата, защото Мънро се бе върнал назад да помогне на един от носачите с багажа му. Той видя шест животни, застанали точно на границата между открития участък и джунглата, черни фигури на зелен фон, които наблюдаваха човешките натрапници. Няколко от женските наклониха глави и свиха устни в знак на неодобрение. Водачът им отново нададе рев.

Беше едър мъжки екземпляр със сребърна козина по гърба си. Масивната му глава стърчеше на повече от шест фута над земята, а бъчвоподобната му гръд сочеше, че тежи повече от четиристотин паунда. Когато го видя, Елиът в миг проумя защо първите изследователи на Конго са вярвали, че горилите са „космати хора“, защото това великолепно същество изглеждаше като гигантски мъж, и по форма и по размер.

— Какво ще правим? — прошепна Рос зад гърба му.

— Стой зад мен — прошепна й той в отговор, — и не се движи.

Среброгърбият мъжкар бързо се спусна четири крака и нададе един мек вик хо-хо-хо, който се извиси с повторното му изправяне; ръцете му бясно заскубаха тревата. Той я захвърли във въздуха, и после заудря гърдите си юмруци; гръдният му кош закънтя като бъчва.

— О, не — простена Рос.

Мъжкарят продължи още няколко секунди да се бие по гърдите, и после отново се спусна на четири крака. Побягна странично из тревата, шибайки храстите и тревите и вдигайки колкото може повече шум, за да изплаши и прогони натрапниците. Накрая още веднъж нададе хо-хо-хо.

Мъжкарят се втренчи в Елиът, в очакване че представлението му ще е достатъчно нахалниците да си плюят на петите. Когато обаче това не се получи, той отново скочи на крака, заудря гърдите си и изрева с още по-голям гняв.

И в следващия миг атакува.

Връхлетя ги с рязък крясък и изумителна скорост, насочен право срещу Елиът. Елиът дочу как Рос изхълца зад гърба му. Прииска му се да се обърне и побегне, всички инстинкти на тялото му крещяха да си плюе на петите, но с върховно усилие на волята се насили и остана неподвижен на мястото си, забил поглед в земята.

Докато гледаше краката си и слушаше как се приближава с трясък мъжкаря, през ума му мигновено проблесна мисълта, че всичките му книжни знания са пълна глупост, че всичко, събрано до този момент от учените по цял свят за горилите беше лъжа. Пред очите му изплува образа на едрата глава и дълбоката гръд и дългите ръце, поклащащи се насам натам докато мощното животно връхлиташе да убива една замряла мишена, достатъчно глупава да повярва на всички академични безсмислици добили правото на живот върху хартията…

Горилата, която вече се бе приближила съвсем до него, изсумтя, и Елиът зърна огромната й сянка върху тревата пред себе си. Не посмя обаче да вдигне глава докато животното не се отдалечи.

След малко вече се осмели и вдигна поглед. Видя мъжкаря да се отдалечава към далечния край на откритото пространство. Там вече се обърна и се почеса озадачено по главата, сякаш чудейки се защо ли ужасяващото му изпълнение не бе прогонило нашествениците. Шибна за последен път земята, след което той и групата му се отдалечиха сред високата трева. Всичко беше тихо; изведнъж Рос припадна в ръцете на Елиът.

— Е, — произнесе Мънро докато се приближаваше, — трябва да ти призная нещо, докторе. Вече ти вярвам, че познаваш горилите. — Той потупа Рос по ръката. — Всичко е наред. Не побегнеш ли, всичко е наред. Обърнеш ли се и хукнеш, захапват те по задника. Това е наказанието за страхливците по тия краища; така белязват бъзливците.

Рос хълцаше тихо, и Елиът внезапно откри, че и неговите колене са на косъм да се подгънат; той бавно се отпусна на земята. Всичко се бе случило толкова бързо само преди секунди, че той едва сега проумя, че горилите се бяха държали точно по учебник, което изключваше всякакво подобие на словесна реч.