Майкъл Крайтън
Конго (35)

2. Мукенко

Елиът потрепера, дръпна ципа на якето си догоре и зачака примирено да секне градушката. Бяха се сгушили под навеса образуван от вечнозелените дървета на 8 000 фута надморска височина върху алпийските склонове на планината. Беше десет сутринта и температурата на въздуха беше 38 градуса. Само преди пет часа бяха оставили реката зад себе си и бяха започнали предутринното си изкачване сред врящата 100-градусова джунгла.

Ейми стоеше до него и наблюдаваше как парчетата град с размери на топка за голф засипват тревата и шибат клоните на дърветата над главите им. Тя не беше виждала град до този момент.

Какво име?, сигнализира тя

— Град — отвърна й той.

Питър накара спре.

— Иска ми се да можех, Ейми.

Тя наблюдава още малко градушката и после сигнализира, Ейми иска ходи вкъщи.

Беше започнала да говори за връщане у дома още предната нощ. Макар и ефектът на торалена да беше отшумял, тя си остана все така потисната и отчуждена. Елиът й бе предложил малко храна да я поразсее. Тя сигнализира, че иска мляко. Когато й каза, че нямат никакво мляко (нещо, което тя знаеше много добре), тя сигнализира, че иска банан. Кахега донесе отнякъде кичур дребни, леко кисели диви банани. Предният ден Ейми бе яла от тях без възражения, сега обаче презрително ги захвърли във водата, сигнализирайки, че иска „истински банани“.

Когато Елиът й съобщи, че нямат истински банани, тя сигнализира Ейми иска ходи вкъщи.

— Сега не можем да се приберем у дома, Ейми.

Ейми добра горила Питър отведе Ейми вкъщи.

Ейми го познаваше само като човека, който отговаряше за нея, единственият съдник на ежедневния й живот в експерименталната камера на проекта Ейми. Той не знаеше как по-ясно да й обясни, че вече не отговаря за нея, и че това тук не е наказание за нея.

В действителност всички бяха загубили кураж. Всеки ден членовете на експедицията бяха гледали с надежда към изкачването като начин за спасение от жегите на тропическата гора, но с процеса на катерене ентусиазмът им бързо започна увяхва.

— Господи — простена Рос. — Не ни стигаха хипопотамите, ами сега и град.

Като по чудо, градът спря.

— Всичко е наред — обяви Мънро. — Да тръгваме.

До 1933 година човешки крак не беше изкачвал Мукенко. През 1908 една германска експедиция под ръководството на фон Ранке беше връхлетяна от снежни и бури и бе принудена да отстъпи; през 1913 един белгийски екип достигна височина от 10 000 фута, но не можа да открие маршрут до върха; друга германска експедиция, достигнала 12 000 фута, се видя принудена да се откаже през 1919 година когато двама души от състава й паднаха и загинаха. Но въпреки това според класификацията Мукенко се считаше за относително лесно (в технически аспект) изкачване; на повечето планинари им отнемаше не повече от ден; след 1943 година беше открит един нов маршрут по югоизточната страна, отчайващо бавен, но затова пък безопасен, и обикновено почти всички го преддпочитаха.

След 9 000 фута боровата растителност секваше и започваха скалисти участъци покрити с рехава трева и обвити с мъгла; въздухът вече беше разреден, и често спираха за почивка. Мънро нямаше никакво настроение да се съобразява с оплакванията на поверения му екип.

— Какво друго сте очаквали? — питаше ги сприхаво той. — Планина е това. А планините са високи.

Особено безмилостен беше към Рос, която изглеждаше най-уморена от всички.

— Какво казва графикът ти? — бодеше я непрекъснато той. — Та ние още не сме стигнали до трудния участък. Интересното започва като се издигнем над единайсет хиляди фута. Спреш ли сега, няма да успеем да се доберем до билото преди свечеряване, а това означава да загубим цял ден.

— Майната му на деня — изръмжа Рос, строполявайки се на земята, останала без дъх.

— Какво да ги правиш, жени — произнесе безжалостно Мънро и се ухили в отговор на злобния поглед на Рос. Той не спираше да ги унижава, да се гаври с тях, да ги окуражава, и по някакво чудо всички продължаваха да се движат.

На 10 000 фута изчезна и тревата; остана само мъхът; по маршрута им попадаха самотни странни дървета с дебели листа, изникващи тук там сред студената сива мъгла. От границата на 10 000 фута до билото нямаше никакъв сериозен заслон и това беше причината, поради която Мънро не им даваше да си поемат дъх; оставаше им само да ги завее и някоя снежна буря върху голите скални склонове.

Вече на 11 000 фута се показа и слънцето и те спряха, за да позиционират втория от направляващите лазери в системата на ТСЗР за определяне на местоположението. Рос вече бе настроила първия лазер няколко мили по на юг същата сутрин; беше им бе отнело половин час.

Вторият лазер беше по-важен, защото трябваше да бъде синхронизиран с първия. Въпреки електронните смущения радиоапаратурата трябваше да осигури връзка с Хюстън, за да могат да насочат точно малкия лазер; той беше с размер на гума за молив, монтиран върху малък стоманен триножник. Двата лазера върху склона на вулкана бяха позиционирани по такъв начин, че лъчите им се кръстосваха на много мили от тях, над джунглата. И ако пресмятанията на Рос се окажеха верни, точката им на пресичане се намираше точно над Зиндж.

Елиът се питаше дали по този начин не подпомагат неволно консорциума, но Рос го увери, че не е така.

— Само нощем, когато не са в движение — обясни му тя. — Денем няма да могат да определят точното местоположение на маяците ни; там е красотата на системата.

Скоро усетиха първия полъх от вулканичните изпарения, които вятърът довяваше от билото на 1 500 фута над тях. Растителността около тях бе изчезнала напълно, виждаха се само голи скали и разпръснати ивици от сняг обагрени в жълто от сярата. Небето беше чисто тъмносиньо, и от южната страна на Вирунга се откриваше чудесна гледка — зеленият конус на Нирагонго, надигащ се рязко сред тъмнозелените гори на Конго, а отвъд тях, Мукенко, обвит в мъгла.

Последните хиляда фута бяха най-трудните, особено за Ейми, която беше боса; острите вулканични скали разраняваха ходилата й. Над 12 000 фута теренът представляваше остри вулканични сипеи. Стигнаха билото в пет следобед, и надзърнаха в широкото осем мили езеро от лава и димящия кратер на вулкана. Елиът те успя да скрие разочарованието си от пустинния пейзаж на черни скали и сиви изпарения.

— Почакай да видиш какъв живот се развихря нощем — каза Мънро.

През нощта лавата хвърляше отблясъци в сложна мрежа от разклонения сред начупените скали; съскащата червена пара бавно губеше цвета си с издигането си в небето. Кацналите им върху ръба на кратера дребни палатки отразяваха аленото сияние на лавата. На запад разхвърляните облаци блестяха в сребристо под лунната светлина, а под тях джунглата на Конго изпълваше хоризонта от край до край. Ясно се виждаха зелените лазерни лъчи пресичащи се над черната гора. Ако имаха късмет, можеха да се доберат до там още на следващия ден.

Рос задейства радиоапаратурата, за да изпрати нощния си доклад до Хюстън. След обичайното шестминутно изчакване връзката с Хюстън се осъществи директно, без интерстициалното кодиране или някои от другите специални техники.

— Проклятие — изруга Мънро.

— Но какво означава това? — удиви се Елиът.

— Това означава, че консорциумът е спрял да ни забива — обясни мрачно Мънро.

— Но това не е ли добре?

— Не — отвърна Рос. — Никак не е добре. Това означава, че те вече са стигнало до града и са открили диамантите.

Тя поклати глава и настрои екрана.

ХЮСТН ПОТВРЖДВ КОНСРЦМ НА МСТО ЗИНДЖ ВЕРОЯТНОСТ 1.000 НЕ ПОЕМЙТЕ ПВЧЕ РИСКВЕ. СТУАЦЯ БЕЗНДЖДН.

— Направо не мога да повярвам — възкликна Рос. — Всичко свърши.

Елиът въздъхна.

— Не си чувствам краката — изпъшка той.

— Каталясал съм — призна си за пръв път Мънро.

— Да вървят на майната си — обобщи настроенията Рос.

След по-малко от минута всички спяха като пребити.