Майкъл Крайтън
Конго (32)

2. Танцьорите на Бога

Беше светлокож мъж приблизително четири и половина фута висок, с гръд като бъчва, и превръзка около слабините, преметнал лък и стрели през рамо. Той огледа експедицията, очевидно в опит да определи кой беше водачът.

Мънро се изправи и изрече нещо бързо на език, който не беше суахили. Пигмеят отвърна. Мънро му подаде една от цигарите които бяха използвали да отстранят пиявиците. Пигмеят не я искаше запалена; вместо това я пусна в една малка кожена торбичка закрепена към колчана му. Завърза се кратък разговор. Пигмеят няколко пъти посочи към джунглата.

— Твърди, че в селото им има един мъртъв бял мъж — каза Мънро. Той вдигна раницата си, която съдържаше аптечка за първа помощ. — Трябва да побързам.

— Не можем да си позволим още закъснение — каза Рос.

Мънро се навъси.

— Е, така или иначе, мъжът е мъртъв.

— Той не е напълно мъртъв — обясни Мънро. — Не е завинаги мъртъв.

Пигмеят яростно закима. Мънро обясни, че пигмеите градират болестта на няколко степени. Първо човек е горещ, после има треска, после е болен, след това мъртъв, после напълно мъртъв, и накрая мъртъв завинаги.

От храстите наизлязоха още пигмеи. Мънро кимна.

— Знаех си, че не е сам — каза той. — Тия момчета не обичат самотата. Мразят да ходят сами. Другите ни наблюдаваха; ако бяхме направили грешка, щяха да ни засипят със стрелите си. Виждате ли кафявите наконечници? Това е отрова.

Пигмеите обаче бяха настроени съвсем миролюбиво, до момента, в който Ейми изскочи от храстите с трясък на счупени клони. Последваха крясъци и лъкове бяха обтегнати мигновено;Ейми ужасена изтича при Питър, скочи върху него и го сграбчи в прегръдката си, изкалвайки го целия.

Пигмеите оживено забъбриха помежду си, опитвайки се да решат какво означаваше появата й. Зададоха няколко въпроса на Мънро. Накрая Елиът с мъка отстрани Ейми от себе си и се обърна към Мънро:

— Какво им каза?

— Искаха да знаят, дали горилата е твоя; казах им, че е твоя. Питаха ме дали е женска, и това им отговорих. Поискаха да разберат дали имаш отношения с горилата; казах им, че нямаш. Казаха, че това е добре, че не трябва да се привързваш прекалено много към нея, защото ще страдаш.

— Защо да страдам?

— Казаха, че когато горилата порасне, тя или ще избяга в гората и ще разбие сърцето ти или ще те убие.

Рос все още упорстваше срещу решението да се отбият до селото на пигмеите, което беше отдалечено на няколко мили върху бреговете на река Лико.

— Изостанали сме страшно от графика — каза тя. — И с всяка загубена минута тук шансовете ни намаляват още повече.

За пръв и последен път по време на експедицията Мънро изтърва нервите си.

— Слушай, докторке — изръмжа той, — това не ти е центърът на Хюстън, а сърцето на шибаното Конго и тук никак не е хигиенично да си болен. Имаме лекарства. Още имаме възможност да спасим човека. Не можеш да го зарежеш просто така. Просто не можеш.

— Отидем ли до селото, остатъкът от деня направо го отпиши — каза Рос. — Това означава още девет или десет часа закъснение. Все още имаме някакъв шанс. При следващото закъснение казваме сбогом на всичко.

Един от пигмеите заговори бързо на Мънро. Той кимна, хвърляйки няколко пъти поглед към Рос. После се обърна към останалите.

— Казва, че болният бял мъж имал някакъв надпис върху ризата си. Той ще ни го нарисува.

Рос погледна часовника си и въздъхна.

Пигмеят взе една пръчка и започна да рисува в калта пред краката си. Рисуваше бавно, целият застинал от напрежение докато възпроизвеждаше непознатите символи: ТСЗР.

— О, Господи — простена Рос.

Пигмеите не ходят през гората; те тичат с къси крачки, плъзгайки се покрай лианите и клоните на дърветата, прескачайки се лекота дъждовните локви и напуканите корени. От време на време се извръщаха през рамо и се кикотеха на трудностите, с които се сблъскваха тримата бели хора.

За Елиът това беше особено трудно; никога през живота му не се беше налагало да прескача върволица от корени, да избягва дървесни стволове, клонки на бодливи храсти. Задъхваше, въздухът не му стигаше в опита му да не изостава от дребните човечета които с лекота подскачаха пред него. Рос не се справяше по-добре от него, и дори Мънро, въпреки изненадващата си ловкост започваше да показва признаци на умора.

Накрая излязоха до един малък поток и обляна от слънце поляна. Пигмеите насядаха по камъните, подлагайки лица на слънцето. Белите хора се строполиха полумъртви, задъхани до смърт. На пигмеите това се стори повече от смешно и избухнаха в добродушен смях.

Пигмеите са най-ранните човешки обитатели на конгоанските тропически гори. Малкият им ръст, отличителният им характер, и безкрайна издръжливост ги бяха направили известни още преди векове. Преди повече от четири хиляди години един египетски военачалник на име Херкуф навлязъл във великата гора западно от Лунните планини; там открил една раса от дребни хора които пеели и танцували пред своя Бог. Изумителният доклад на Херкуф имал своите последици и Херодот, както по-късно и Аристотел настоявали, че историите за дребните хора са истина, а не измислица. С напредването на столетията Танцьорите на Бога неизбежно обрасли с легенди.

До седемнадесет век европейците се колебаели дали съществуват дребни хора с опашки, които можели да летят между дърветата, да стават невидими, и да убиват слонове. Фактът, че много често скелети на шимпанзета били погрешно приемани за пигмейски, още повече обърквали цялостната картина. Колин Търнбъл отбелязва, че много елементи от легендата отговарят на истината: изработените от меки дървесни кори превръзки около слабините наистина висели отзад и изглеждали като опашки; пигмеите можели да се сливат с дърветата и да стават в буквалния смисъл на думата невидими; и те открай време ловували и изтребвали слоновете.

Пигмеите със смях се изправяха на крака и хукваха между дърветата. Белите хора с пъшкане се надигаха и закретаха подир тях. Тичаха така в продължение на половин час и тогава Елиът долови мириса на пушек, след което се озоваха сред едно открито пространство до един поток където се намираше селището.

Видя десет ниски колиби със заоблени покриви високи не повече от четири фута, подредени в полукръг. Жителите им бяха излезли всички на следобедния припек, жените чистеха гъби и ягоди набрани през деня, или готвеха корени и костенурки върху пращящи огньове; деца щъкаха наоколо и се закачаха с възрастните мъже насядали зад къщите, които пушеха докато жените им работеха.

По даден от Мънро сигнал изчакаха на края на селото докато ги забележат, и тогава ги поведе. Пристигането им събуди голям интерес; децата се закикотиха и замахаха с ръце; мъжете искаха тютюн от Мънро и Елиът; жените докосваха русите коси на Рос и спореха помежду си. Малко момиченце пропълзя между краката на Рос, взирайки се нагоре. Мънро обясни, че жените не били сигурни, дали Рос боядисва косите си, и че момиченцето решило да разреши спора.

— Кажи им, че е естествена — отвърна Рос цялата поруменяла.

Мънро каза няколко думи на жените.

— Обясних им, че това е цветът на косата на баща ти — каза й той. — Не съм сигурен обаче дали повярваха.

Той даде цигари на Елиът да ги раздаде, по една на всеки мъж; мъжете приеха с благодарност подаръка му.

След като приключиха с уводната част, поведоха ги към един наскоро построен дом в далечния край на поляната, където според думите им се намираше мъртвият бял мъж. Откриха един мръсен и брадясал мъж на около тридесетина години, седнал с кръстосани крака в малката врата, втренчен пред себе си. След миг Елиът разбра, че мъжът беше изпаднал в кататонично състояние; беше напълно неподвижен.

— О, Господи — възкликна Рос. — Това е Боб Дрискол!

— Познаваш ли го?

— Беше от геолозите на първата експедиция. — Тя се приведе към него и помаха ръка пред очите му. — Боби, аз съм, Карън. Боби, какво се случи?

Дрискол не реагира; дори очите му останаха неподвижни. Беше все така втренчен.

Един от пигмеите предложи обяснение на Мънро.

— Дошъл е в лагера им преди четири дни — каза Мънро. — Бил подивял и трябвало да го успокояват. Мислят, че има черноводна треска, така че му направили отделна къща и му дали някакви лекарства, и той се успокоил. Сега им позволява да го хранят, но не проговаря. Мислят, че може би е бил заловен от войниците на генерал Мугуру и е бил изтезаван, или пък е агуду — ням.

Рос в ужас се дръпна от него.

— Не виждам какво можем да направим повече за него — каза Мънро. — Не и в това състояние, в което изпаднал. Физически може би е наред, но… — Той поклати глава.

— Ще дам в Хюстън координатите му — реши Рос. — Те ще изпратят помощ от Киншаса.

Дрискол не мръдна през целия разговор. Елиът се приведе към него да погледне отблизо очите му, но още преди се приближи съвсем, Дрискол набърчи нос. Цялото му тяло се напрегна. Зави леко като човек, който всеки миг се кани да нададе писък.

Елиът зашеметен се отдръпна и Дрискол се отпусна, занемял отново.

— Какво, по дяволите, беше това?

Един от пигмеите прошепна в ухото на Мънро.

— Той твърди, че миришеш целият на горила — обясни Мънро.