Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Congo, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Стоянов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Библиотеката на Александър Минковски
Издание:
КОНГО. 1996. Изд. Коала, София. Серия Крими. Превод: от англ. Тодор СТОЯНОВ [Congo / Michael CRICHTON]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 160.00 лв. ISBN: 954-530-004-3.
История
- —Корекция
- —Оправяне на грешни кавички от Мандор
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конго (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
- Вижте пояснителната страница за други значения на Конго.
Конго | |
Congo | |
Автор | Майкъл Крайтън |
---|---|
Първо издание | 1980 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 0394513924 |
Конго (на английски: Congo) е роман на американския писател Майкъл Крайтън. Книгата е публикувана 1980 г. Сюжетът се концентрира около експедиция в тропическите гори на Демократична република Конго в търсене на залежи от диаманти. Книгата е филмирана през 1995 г.
ДЕН 6: ЛИКО
18 ЮНИ, 1979
1. Тропическа гора
На следващата сутрин навлязоха в просмукания с влага безкраен мрак на конгоанската тропическа гора.
Мънро отбеляза завръщането на старото чувство на потиснатост и клаустрофобия, примесено с някаква странна, смазваща преумора. Като конгоански наемник през шейсетте той бе избягвал джунглата всеки път, когато беше възможно. Повечето военни сблъсъци се бяха случвали на открити пространства — в белгийските колониални градове, покрай бреговете на реките, по прашните глинести пътища. Никой не искаше да воюва в джунглата; наемниците я ненавиждаха, а суеверните симба се бояха от нея. При всяко настъпление на наемниците въстаниците често бягаха в джунглата, но никога не се отдалечаваха много, и войниците на Мънро никога не ги преследваха. Просто ги изчакваха да се върнат на откритото пространство.
Дори и през шейсетте джунглата си оставаше терра инкогнита, непозната земя, способна да държи на дистанция технологията на механизираната война. И съвсем разумно, помисли си Мънро. На войниците просто не им беше тук мястото. Не изпитваше никаква наслада от завръщането си.
Елиът, който до този момент не беше стъпвал в тропическа гора, беше като омагьосан от гледката. Джунглата съвсем не приличаше на предварителните му представи за нея. Размерите й го свариха абсолютно неподготвен — гигантските дървета се извисяваха чак до небето, със стебла големи колкото къща, и чудовищни покрити с мъх корени. Пространството под короните на дърветата напомняше на вътрешността на катедрала: слънцето отсъстваше напълно и той не можеше да нагласи блендата на фотоапарата си.
Очакваше и да е по-плътна, отколкото беше в действителност, но експедицията им напредваше съвсем свободно през нея; изглеждаше някак си странно пуста и притихнала, само от време на време някой птичи писък или крясък на маймуна нарушаваше тишината. Беше странно монотонна; макар и да видя всички възможни нюанси и оттенъци на зеленото в листата и обвиващите растения, рядко се мяркаха цветя. Дори и редките орхидеи изглеждаха бледи, с приглушен цвят.
Беше очаквал да гази до глезени в прогнили корени и клони, но и това не се оказа така. Почвата под краката му често беше твърда, а въздухът имаше съвсем неутрален дъх. Горещината обаче беше невероятна, влага сякаш бе покрила всичко: листата, земята, стеблата на дърветата, самия застинал въздух, уловен като в капан под надвисналите дървета.
Елиът би се съгласил напълно с описанието на Станли от преди един век: „Надвисналите ни над главите широко разперени клони спират напълно дневната светлина… Ние се движим в един постоянен полумрак… Росата непрeкъснато се стича отвсякъде… Дрехите ни вече са подгизнали от влагата… Всяка пора излъчва пот, защото атмосферата е ужасна… С каква ужасна обстановка ни посреща Тъмната Неизвестност!“
Елиът беше очаквал с такова нетърпение първата си експедиция в екваториалните африкански тропически гори, че беше направо изненадан колко бързо се почувства потиснат, и много скоро си даде сметка колко скоро се бе изпарило желанието му за изследователска работа. Но тропическите гори са дали живот на по-голямата част от живите организми, в това число и на човека. Джунглата не беше еднородно обкръжение, подредена във вертикално отношение като кейк на слоеве. Всяка околна микросреда осигурява жизнено пространство на огромно множество растения и животни, но тук типично бяха представени малко на брой представители от всеки вид. Тропическата гора подкрепя четири пъти повече на брой животински видове в сравнение с горите от умерената зона. Докато крачеше през гората, на Елиът му хрумна сравнението, че се намира в гигантска и гореща тъмна утроба, място, където новите видове се отглеждат в постоянни условия, докато пораснат достатъчно, за да мигрират в по-тежките и силно променливи умерени зони. Така е било от милиони години.
Поведението на Ейми мигновено претърпя огромна промяна още щом навлязоха в гигантския влажен мрак на родния й дом. В последствие Елиът се сети, че можеше да предскаже промяната, ако се беше замислил.
Ейми вече не крачеше с групата.
Упорито настояваше да пасе по пътеката, спираше и сядаше в тревата, дъвчеше крехки корени и трева. Нищо не беше в състояние да я принуди да ускори крачка, и не искаше и да чуе молбите на Елиът да върви с тях. Хранеше се бавно, с някакво замечтано, отсъстващо изражение на лицето. Избираше си места, където се промъкваше по някой слънчев лъч, лягаше на гръб и се уригваше доволна.
— Какво става, по дяволите? — запита ядосано Рос. Непрекъснато губеха темпо.
— Отново се превърна в горила — обясни Елиът. — Те са вегетарианци, и прекарват почти целия ден в хранене; те са едри животни и имат нужда от големи количества храна.
Ейми моментално бе възстановила типичните за вида си навици.
— Добре, но не можем ли да я принудим да върви в крак с нас?
— Опитвам се, но не ми обръща никакво внимание. — И той знаеше защо: Ейми най-после се бе завърнала в света, където за Питър Елиът нямаше място, където тя сама можеше да си намира храна и сигурност и подслон, и всичко останало, от което се нуждаеше.
— Училището свърши — заяви Мънро, обобщавайки ситуацията. Той обаче имаше решение за случая. — Остави я — каза късо той и поведе хората. Хвана Елиът за лакътя. — Не се обръщай назад — посъветва го той. — Просто върви, и се прави, че не я забелязваш.
Няколко минути крачеха мълчаливо.
— Тя може да ни последва — не издържа след малко Елиът.
— Хайде, хайде, професоре — изсмя се Мънро. — Мислех, че познаваш горилите.
— Познавам ги — каза Елиът.
— Тогава си наясно, че в тази част на тропическата гора няма никакви горили.
Елиът кимна; не беше видял никакви леговища или изпражнения.
— Но тя има тук всичко, от което се нуждае.
— Не всичко — възрази Мънро. — Наоколо няма пукната горила.
Също като всички висши примати, горилите бяха социални животни. Те живееха на групи, и не се чувствуваха нито уютно, нито в безопасност, когато бяха сами. В действителност повечето приматолози приемаха, че между тях нуждата от социален контакт беше не по-малко силна от глада, жаждата, или умората.
— Ние сме компанията й — каза Мънро. — Тя няма да ни позволи да я изоставим.
Няколко минути по-късно Ейми изникна с трясък от храсталаците на петдесетина ярда пред групата. Гледаше злобно Питър.
— А сега ела тук, Ейми — каза Мънро, — и аз ще те почеша. — Ейми се приближи и се просна гръб пред него. Мънро я почеса.
— Виждаш ли, професоре? Всичко е наред.
Ейми повече не се отдалечи от групата.
Докато Елиът изпитваше едно странно чувство към тропическата гора като естествения домен на собственото му животно, то Карън Рос гледаше на нея като на земен ресурс, от който земята имаше голяма нужда. Тя не се заблуждаваше от привидно изобилната, огромна растителност, за която беше наясно, че представлява една изключително ефикасна екосистема изградена върху буквално пустинна почва[1]. Развиващите се нации не разбираха значението на този факт; всички места, оголени от джунглата, даваха година-две добиви, след което много бързо западаха. И въпреки това тропическите гори се унищожаваха с невероятната скорост от петдесет акра в минута, денем и нощем. Тропическите гори на света бяха заобикаляли екватора със зелена ивица в продължение на най-малко шестдесет милиона години, а човекът щеше да ги унищожи само за двадесет години.
Това несекващо унищожение бе предизвикало тревоги, които Рос не споделяше. Тя се съмняваше, че световният климат ще се повлияе в някаква степен или пък кислородът в атмосферата ще намалее. Рос не се паникьосваше лесно, и не се впечатляваше от изчисленията на паникьорите. Единствената причина, която я караше да се тревожи, беше, че толкова малко хора имаха ясна представа какво представлява гората. Скоростта на изсичане от петдесет акра в минута означаваше, че растителните и животински видове изчезваха с невероятната скорост от вид за час. Животински форми, еволюирали в продължение на милиони години, се унищожаваха безвъзвратно на всеки няколко минути, и никой не беше в състояние да предскаже последствията от това гигантско темпо на изтребление. Изтребването на животните напредваше далеч по-бързо, отколкото можеше да си представи човек, и публикуваните списъци със „застрашените от изчезване“ животински видове представляваше само незначителна част от цялата история; бедствието се простираше по цялата животинска скала до инсектите, червеите и мъховете.
В действителност цели екосистеми се рушаха от човека без всякаква тревога или поглед назад. А тези системи в по-голямата си част са тайнствени и мистериозни. Карън Рос се чувстваше като гмурнала се в свят изцяло различен от този на експлоатираните минерални ресурси; това беше околна среда, в която царуваше растителният свят. Не беше чудно, че египтяните го бяха кръстили Земя на дърветата. Тропическата гора осигуряваше оранжерийна среда за растителния живот, обкръжение, в което гигантските растения бяха далеч по-висши от млекопитаещите, включително и незначителните човешки същества, които в момента с мъка си пробиваха път през безкрайния й здрач.
Носачите Кикую си имаха свой подход към гората: започнаха да се смеят, шегуват и вдигат колкото могат повече шум.
— Изглежда им е много весело — забеляза Рос.
— О, не — отвърна Кахега. — Те предупреждават.
— Предупреждават?
Кахега обясни, че мъжете вдигали шум, за да прогонят бъфало и леопардите. И тембо, добави той, сочейки пътеката.
— Това пътека на тембо ли е? — запита тя.
Кахега кимна.
— Тембо наблизо ли живее?
Кахега се засмя.
— Надявам се, че не — отвърна той. — Тембо. Слон.
— Значи това е слонска пътека. Ще срещнем ли слонове?
— Може би да, може би не — каза Кахега. — Надявам се да не срещнем. Много са големи, тези слонове.
Не можеше да се спори с логиката му.
— Разбрах, че това са твои братя — смени темата тя, кимайки към колоната носачи.
— Да, те са мои братя.
— Да.
— Искаш да кажеш, че те са мои братя и имаме една и съща майка?
— Да, имате ли една и съща майка?
— Не — отвърна Кахега.
Рос се смути.
— Значи не сте истински братя?
— Не, ние сме истински братя. Само че не сме от една и съща майка.
— Но тогава как можете да бъдете братя?
— Защото сме от едно и също село.
— С вашата майка и баща?
Кахега беше зашеметен.
— Не — отвърна натъртено той. — Не от същото село.
— Друго село тогава, така ли?
— Да, разбира се; ние сме Кикую.
Рос съвсем се обърка. Кахега весело се засмя.
Кахега предложи дда носи електронната апаратура, която Рос бе преметнала през рамо, но тя отказа. Рос беше длъжна да се свързва с Хюстън на определени интервали през деня, и по обяд успя да открие свободен прозорец, вероятно защото операторът по заглушаването на консорциума имаше обедна почивка. Успя да установи връзка и регистрира ново Местно време — местоположение.
На екрана изплува съобщението: ПРВРК МСТН ВРМ — МЕСТПЛЖН — 10:43 Ч.
Бяха загубили повече от час от времето на предишната проверка предната нощ.
— Трябва да ускорим хода — заяви тя на Мънро.
— Може би предпочиташ да правим джогинг — отвърна той. — Страшно полезно упражнение. — Той видя ефекта от думите си и реши да я поуспокои: — Много неща могат да се случат от тук до Вирунга.
В далечината се разнесе грохотът на гръмотевица и само минута по-късно ги заля проливен дъжд, чиито капки бяха толкова плътни и едри, че всяка причиняваше болка. Дъждът валя цял час и после спря така внезапно, както и беше рукнал. Всички бяха прогизнали и настръхнали, и когато Мънро обяви почивка за храна, Рос не протестира.
Ейми мигновено се устреми към гората да се нахрани; носачите готвеха месо с ориз; Мънро, Рос и Елиът се чистеха от полепналите по краката им пиявици с помощна на запалени цигари.
— Дори и не съм разбрала кога са се впили — простена тя.
— Дъждът ги разярява още повече — обясни Мънро. И след това рязко вдигна глава, оглеждайки джунглата.
— Какво има?
— Нищо — отвърна той и продължи да обяснява защо пиявиците се отстраняват със запалена цигара; отскубнеха ли ги, част от главата оставаше забита в тялото и причиняваше инфекция.
Кахега им донесе яденето и Мънро запита със снишен глас:
— Добре ли са момчетата?
— Да — отвърна Кахега. — Момчетата са наред. Те не ще се уплашат.
— Да се уплашат от какво? — запита Елиът.
— Продължавай да се храниш. Дръж се естествено — произнесе Мънро.
Елиът се огледа нервно наоколо.
— Яж! — изсъска Мънро. — Не ги оскърбявай. Ти не трябва да знаеш, че са тук.
Няколко минути групата яде мълчаливо. И тогава най-близкият храст се раздвижи и от него пристъпи пигмей.