Майкъл Крайтън
Конго (3)

1. ТСЗР, Хюстън

На десет хиляди мили от лагера в джунглата, в студената информационна зала без прозорци на Корпорацията Технологична служба по земните ресурси (ТСЗР), Хюстън, Карън Рос седеше сгушена над чашка кафе пред компютърния терминал, преглеждайки последните изображения предадени по системата Ландсат от Африка. Рос беше инспекторът по проекта Конго към ТСЗР, и докато настройваше изображенията от спътника в изкуствени контрастни цветове, синьо, пурпурно и зелено, хвърли нетърпеливо поглед към часовника си. Очакваше с нетърпение следващото локално предаване от Африка.

В момента беше 10 часа и 15 минути вечер по Хюстънско време, но в залата нямаше начина да се разбере това. Без значение дали беше нощ или ден, основната информационна система на ТСЗР си оставаше една и съща. Екип от програмисти в пуловери под специално луминесцентно осветление работеха пред разположените в дълги редици компютърни терминали, осигурявайки с информация в реално време локалните експедиции които ТСЗР поддържаше по целия свят. Компютрите се нуждаеха от постоянна температура 60 градуса по Фаренхайт, самоотвержени електропроводи, специално осветление с коригирани цветове, което не влизаше в интерференция със сложните схеми. Това беше околна среда, създадено специално за машините; нуждите на хората тук отстъпваха на заден план.

Имаше още една причина за рационализма на конструкцията на главното информационно съоръжение. ТСЗР искаше програмистите в Хюстън да се самоотъждествяват с научните експедиции, дори, ако е възможно, да живеят според техния режим. Следенето или дори само коментарът на бейзболни мачове и други местни събития не се толерираше; никъде в залата не се виждаше часовник, който да сочи времето в Хюстън, макар че на стената в дъното осем големи цифрови хронометъра показваха местното време за различните научни експедиции.

Часовникът с надпис НАУЧНА ЕКСПЕДИЦИЯ КОНГО в момента отчиташе 6 часа и 15 минути сутринта когато високоговорителят за вътрешна връзка се обади: „Доктор Рос, викат ви в залата за контрол върху комуникациите“.

Тя набра блокиращите кодове на паролата и напусна пулта за управление. Всеки терминал на ТСЗР притежава управление с парола, подобно на брава с комбинации. Това беше част от от една сложна система за предотвратяване проникването на външни лица в огромната им информационна банка. ТСЗР работеше с информация, и любимата фраза на Р. Б. Травис, шефът на ТСЗР, беше, че най-лесният начин да се сдобие човек с дадена информация, е просто да я открадне.

Тя прекоси залата с бързи крачки. Карън Рос беше висока почти шест фута, привлекателно, макар и малко тромаво момиче. Само на двайсет и четири години, тя беше по-млада от повечето програмисти, но въпреки младостта си, притежаваше самообладание, което за повечето хора беше изненадващо, дори и малко заплашително. Карън Рос беше истински математически гений.

На две години при едно посещение с майка си в кварталния универсален магазин тя бе успяла да пресметне дали една консерва с тегло десет унции при цена 19 цента е по-евтина от такава с тегло един паунд и двадесет унции при цена 79 цента. На тригодишна възраст стресна баща си с наблюдението, че за разлика от останалите цифри, нулата означава различни неща при различни ситуации. На осем вече бе овладяла алгебрата и геометрията; на десет изучи сама висшата математика; на тринадесетгодишна възраст постъпи в Масачузетския технологичен институт и направи редица брилянтни открития в чистата математика, достигнали кулминацията си в един научен труд с името „Топологични прогнози в n-мерното пространство“, намерил приложение при матриците за вземане на решения, анализа на критични траектории и многоизмерното картографиране. Интересът към тези проблеми бе привлякъл вниманието на ТСЗР, където я назначиха като инспектор за експедициите, най-младият в компанията.

Не всички я обичаха. Годините на изолация, вечното бреме на най-младия човек във всяка зала или стая, я бяха направили сдържана и доста дистанцирана. Един неин сътрудник я описа като „логична чак до заблуда“. Леденото й държане й беше завоювало прякора „Рос Ледника“, на името на антарктическата формация.

Младостта й беше причината все да не я допускат до предни позиции; поне това беше оправданието на Травис когато отказа да я постави начело на конгоанската експедиция, макар и тя да беше извлякла цялата конгоанска база данни, и по право трябваше да бъде водач на екипа, изпратен да изследва на място. „Съжалявам“ беше казал Травис, „но този договор е прекалено голям, и аз просто не мога да те натоваря с него.“ Тя бе упорствала, припомняйки му успехите си от предната година, когато бе ръководила експедициите в Паханг и Замбия. Накрая търпението му се беше изчерпало. „Виж, Карън, мястото е отдалечено на десет хиляди километра оттук, в условията на изключително сложен терен. Там ни е нужен нещо повече от майстор на натискането на бутони.“

Тя се сви под въздействието на думите, че не е нищо повече от един специалист по дистанционно управление, бърза с клавиатурата, добра с играчките на Травис. Тя искаше да се докаже в ситуация сред изключително сложен терен. И за следващия път реши, че ще накара Травис да я пусне.

Рос натисна бутона за асансьора на третия етаж маркиран с надписа „Само за упълномощен персонал“. Улови завистливия поглед на един програмист, докато чакаше асансьора. В рамките на ТСЗР статусът не се определяше от заплатата, титлата, размера на офиса, или някой друг от обичайните индикатори за властта в йерархията на дадена корпорация. Статусът в ТСЗР се определяше просто от достъпа до информация, а Карън Рос беше един от осемте човека в компанията, който по всяко време на денонощието имаше достъп до третия етаж.

Тя влезе в асансьора за третия етаж, вдигайки поглед към лещите на сканера монтирани над вратата. В ТСЗР асансьорите пътуваха само на един етаж, и всички бяха съоръжени с пасивни сканери; това беше един от начините, по който ТСЗР следеше придвижванията на персонала докато работеха в сградата. Тя произнесе „Карън Рос“ към микрофона на звукоанализаторите, и се завъртя в пълен кръг пред сканерите. Прозвуча мек електронен звук и вратата се отвори на третия етаж.

Тя прекрачи в малка квадратна стая със закрепен към тавана видеомонитор и се обърна към една външна врата без всякакви надписи в залата за контрол над комуникациите. Повтори още веднъж думите „Карън Рос“ и пъхна електронната си идентификационна карта в процепа, отпускайки пръстите си върху металния ръб на картата, така че компютърът да може да регистрира галваничния й кожен потенциал. (Това допълнение беше инсталирано само преди три месеца, когато Травис научи, че в армията експериментират хирургия на гласните струни, в резултат на която гласовите характеристики се променят по такъв начин, че да заблудят програмите за гласова идентификация на личността.) След малко вратата се отвори, придружена от тихо жужене на зумер. Тя прекрачи прага.

С червеното си нощно осветление залата за контрол върху комуникациите напомняше на топла и мека утроба; впечатление, усилено от тясното, почти клаустрофобично пространство на залата, гъмжаща от електронна апаратура. Видеомонитори с дузини проблясваха от всички стени, от пода до тавана, техниците разговаряха с приглушени гласове, настройваха индикатори и въртяха бутони. ЗКК (Залата за комуникационен контрол) представляваше електронният нервен център на ТСЗР; всички сигнали от експедициите пръснати по целия свят минаваха оттук. В ЗКК се регистрираше всичко, не само постъпващите данни, но и гласовите отговори от залата, така че разговорът през нощта на 13 юни 1979 година ни е известен целият.

— След секунда ще се свържем със спътниковите ретранслатори. Искате ли чашка кафе? — обърна се към нея един от техниците.

— Не — отвърна Рос.

— Искате да бъдете там, нали?

— Заслужила съм си го — произнесе тя. Втренчи се във видеоекраните, в хаоса от преплитащи се форми и цветове, докато техниците започваха молитвите за връзка със спътника в орбита на 720 мили над главите им.

— Сигнален ключ.

— Сигнален ключ. Запитване за парола.

— Запитване за парола.

— Носеща честота фиксирана.

— Носеща честота фиксирана. Включваме.

Тя едва ли чуваше познатите фрази. Следеше екраните гъмжащи от милиардите искрици на статичните изпразвания.

— Кой започва — те или ние? — запита тя.

— Ние задействахме процедурата — обади се един техник. — Отправихме позивно запитване за проверка точно на зазоряване местно време. Но те не се обадиха, така че ние започваме.

— Чудя се защо ги няма — каза Рос. — Да не би нещо да не е наред?

— Не мисля. Ние задействахме тригера и те реагираха на сигнала, като се включиха след петнайсет секунди. Аха, ето го.

В 6 часа и 22 минути сутринта по местно конгоанско време приемането започна; екраните потрепнаха за последен път и след миг се изчистиха. Гледаха към част от лагера в Конго, очевидно от гледната точка на разположената върху триножника видеокамера. Виждаха се две палатки, слаб димящ огън, и накъсани парцали утринна мъгла. Нямаше движещи се хора.

— Спипахме ги по бели гащи — изсмя се един от техниците. — Май наистина сте им нужна там долу.

Рос беше известна с придирчивостта си и към най-дребните формалности.

— Включете дистанционното управление — произнесе тя.

Техникът превключи местното управление на дистанционно. Сега вече камерата, разположена на повече от десет хиляди мили от центъра в Хюстън, беше под техен контрол.

— Включи на кръгов обзор — нареди тя.

Техникът на пулта за управление улови един джойстик. Изображенията се изместиха наляво, и сега вече виждаха повече от лагера. Той беше разрушен: палатките съсипани и разпрани, брезентовото покривало на оборудването захвърлено настрани, касите с апаратурата разхвърляни навред в калта. Една от палатките гореше с ярък пламък; облаци черен дим се стелеха към небето. Няколко мъртви тела лежеха в калта.

— Господи — възкликна един техник.

— Завърти на сто и осемдесет градуса — заповяда Рос. — Разрешителна способност шест-шест.

Камерата се завъртя към джунглата, показвайки отново лагера при завъртането. Всички се втренчиха в джунглата. Нямаше и следа от живот.

— Насочи надолу. Реверсиран обзор.

Камерата се наклони към земята; сребърната чиния на портативната антена и черният корпус на предавателя изпълниха екраните. Наблизо лежеше проснат по гръб още един мъртвец, от геолозите.

— Господи, та това е Роджър…

— Дай увеличение и застопори — заповяда Рос. Гласът й върху лентата звучеше студен, почти лишен от емоция.

Камерата закова върху лицето на мъртвеца и даде увеличение. Гротескната гледка на строшения му череп и процеждащата се от очите кръв изпълниха екраните. Устата бе зяпнала към небето.

— Кой е направил това?

В този момент нечия сянка падна върху лицето на мъртвия. Рос се хвърли напред, сграбчи джойстика и едновременно с това натисна увеличението. Изображението рязко се уголеми; сега вече видяха очертанията на сянката. Беше човек. И се движеше.

— Там има някой! Някой е още жив!

— Куца. Изглежда ранен.

Рос се втренчи в екрана. На нея не й приличаше на куцащ мъж; нещо не беше наред, но не можеше да определи точно какво…

— Ще премине точно пред камерата — каза тя. Просто не се надяваше, че това ще се случи. — Какви са тия статични аудиосмущения?

Всички чуваха странен звук, наподобяващ съскане или въздишка.

— Това не са статични изпразвания, от предаването е.

— Изчистете го — каза Рос. Техниците натиснаха няколко бутона, променяйки носещите аудиочестоти, но звукът си оставаше все така особен и загадъчен. И в този миг сянката се раздвижи и мъжът пристъпи пред обектива на камерата.

— Диоптър — заповяда тя, но беше прекалено късно. Лицето вече бе изплавало прекалено близо до обектива. Беше невъзможно да се фокусира без диоптър. Видяха някаква размазано, тъмно очертание, нищо повече. Преди да успеят да включат диоптъра, то изчезна.

— Да не беше местен жител?

— Този регион на Конго е необитаем — каза Рос.

— Нещо го обитава.

— Панорамно изображение — каза Рос. — Дано да го хванем още веднъж.

Камерата продължи да се върти. Рос сякаш я виждаше щръкнала върху триножника си в джунглата, моторът й жужи докато обективът се върти около оста. Изведнъж изображението рязко се разлюля и се завъртя на деветдесет градуса.

— Той събори камерата!

— По дяволите!

Видеоизображението рязко се влоши.

— Разрешителна способност!

За миг мярнаха нечие едро лице и една тъмна ръка която строши сребърната чиния на антената. Изображението върху екрана се сви до точка и изчезна.