Майкъл Крайтън
Конго (23)

5. Преглед

— Няма да ви нарани — опита се да успокои изплашения санитар Елиът. Намираха се в пасажирския отсек на товарния боинг 747. — Ето, виждате ли, тя ви се усмихва.

Ейми действително се хилеше с най-пленителната си усмивка, като внимаваше да не си показва зъбите. Санитарят от частната клиника в Найроби обаче не беше запознат с тези тънки нюанси на горилския етикет. Ръцете му се тресяха докато държеше спринцовката.

Найроби беше последната възможност Ейми да мине един цялостен преглед. Огромното й мощно тяло не създаваше представа за конституционална крехкост, както и навъсеното й с гъсти надвиснали вежди лице прикриваше една мека, доста нежна натура. В Сан Франсиско екипът по проекта Ейми я беше подложил на цялостно медицинско изследване: проби на урината на всеки втори ден, екскрементите й се проверяваха ежеседмично за наличие на следи от кръв, всеки месец пълни изследвания на кръвната картина, и всеки три седмици посещение при зъболекаря за отстраняване на черния налеп който се акумулираше от вегетарианската й диета. Ейми се справяше много лесно с това, но санитарят не го знаеше. Той я приближаваше протегнал спринцовката пред себе си като оръжие.

— Сигурен ли сте, че няма да ме ухапе?

Ейми се опита да помогне, сигнализирайки Ейми обещава не хапе. Тя сигнализираше бавно и отсечено, когато знаеше, че има пред себе си човек незапознат с езика й.

— Тя обещава, че няма да ви ухапе — каза Елиът.

— Щом казвате — отвърна боязливо санитарят. Елиът реши, че е по-добре да не му обяснява, че думите не са негови, а на Ейми.

След като взе кръвните проби, санитарят малко се отпусна.

— Това е едно много грозно животно — каза той, докато си събираше принадлежностите.

— Вие наранявате достойнството й — каза Елиът.

И наистина Ейми вече енергично сигнализираше Какво грозно?

— Нищо, Ейми — опита се да я успокои Елиът. — Просто човекът още не е виждал горила.

— Моля? — вдигна вежди санитарят.

— Наранихте достойнството й. По-добре се извинете.

Санитарят възмутено щракна ключалките на медицинската си чанта. Той се вгледа с невярващ поглед първо в Елиът и после в Ейми.

— Да му се извиня?

— На нея — поправи го Елиът. — Да. На вас ще ви хареса ли някой да ви нарече грозен?

Елиът изпадаше направо в бяс при всеки подобен случай. С годините бе започнал да усеща все по-осезателно предразсъдъците, които хората изпитваха спрямо маймуните, считайки шимпанзетата за хитри дечица, орангутаните мъдри старци, а горилите тъпи и безразсъдъчни животни. Те грешаха и в трите случая.

Всяко от тези животни беше уникално, и изобщо не се вписваше в човешките стереотипи. Шимпанзетата например бяха далеч по-груби, отколкото можеха да бъдат горилите. Понеже шимпанзетата бяха екстраверти, едно разгневено шимпанзе е далеч по-опасно, отколкото ядосана горила; в зоологическата градина Елиът с изумление бе ставал свидетел как майки подбутваха дечицата си да погледат по-отблизо шимпанзетата, но се дърпаха назад при вида на горилите. Тези майки очевидно не знаеха, че дивите шимпанзета хващаха и ядяха човешки деца, нещо, което горилите никога не биха направили.

Елиът често се сблъскваше с човешките предразсъдъци спрямо горилите, и се бе запознал добре с ефекта, който имаха те върху Ейми. Тя не можеше да скрие факта, че е едра и черна, с надвиснали вежди и некрасиво лице. Зад лицето, толкова отблъскващо за повечето хора, се криеше интелигентна и чувствителна същност, съчувствена към хората около нея. Болеше я, когато хората панически бягаха от нея или запищяваха от страх, или пък подхвърляха ядовити и жестоки забележки.

Санитарят се навъси.

— Искате да кажете, че той разбира английски?

— Да, тя разбира. — Смяната на рода беше още едно нещо, което не се нравеше на Елиът. Хората се бояха от Ейми, защото винаги считаха, че е от мъжки пол.

Санитарят поклати глава.

— Не вярвам.

— Ейми, изпрати господина до вратата.

Ейми се заклатушка към вратата и я отвори пред санитаря, чиито очи се превърнаха на палачинки при жеста й. После затвори след него.

Глупав човек, сигнализира Ейми.

— Не им обръщай внимание — каза Елиът. — Ела, Питър почеше Ейми.

Следващите петнайсет минути той я разчесва докато тя се търкаляше по пода и грухтеше от задоволство. Той дори и не усети как вратата се отвори зад него и нечия фигура пристъпи напред, докато изведнъж се сепна и се завъртя само за да види тъмният цилиндър как връхлита върху главата му, която експлодира с ослепителна бяла светлина и след миг всичко се потопи в мрак.