Майкъл Крайтън
Конго (12)

6. Отпътуване

Подвижният нос на товарния самолет Боинг 747 наподобяваше отворена челюст на хищна риба, оголващ просторната и ярко осветена вътрешност на самолета. Самолетът бе прелетял следобед от Хюстън до Сан Франсиско; в момента беше девет часа вечерта, и озадачени работници товареха в голямото алуминиево товарно отделение сандъци с витамини, дребни гърнета и кашони с играчки. Един от товарачите измъкна една чаша на Мики Маус и я загледа, клатейки глава.

Елиът стоеше отвън на бетона с Ейми, която бе притиснала ръце към ушите си, да намали шума на реактивните двигатели. Птици шумни, сигнализира тя на Питър.

— Ще летим на птица, Ейми — каза той.

Ейми не беше летяла до този момент, и никога не беше виждала толкова отблизо самолет. Ние отива кола, реши тя, гледайки самолета.

— Не можем да отидем с кола. Ще летим.

Летим къде летим? сигнализира Ейми.

— Летим джунгла.

Новината я зашемети, но той не искаше да се впуска в подробности. Като всички горили, и Ейми изпитваше страх от водата, отказвайки да преминава дори и през най-малките поточета. Той знаеше добре, че тя би изпаднала в шок, ако научеше, че ще прелитат над огромни водни пространства. Реши да смени темата и предложи да се качат в самолета и да го разгледат отвътре. Къде бутон жена? сигнализира Ейми докато се изкачваха по рампата до носа.

През последните пет часа не беше виждал Рос, и с изненада откри, че тя вече беше на борда и разговаря по телефона закачен на стената на багажното отделение, притиснала със свободната си ръка другото ухо, за да надвика шума. Елиът я чу да казва:

— Ървинг е склонен да счита, че е достатъчно… Да, имаме четири хиляди деветстотин и седем единици и сме готови да ги подредим и амортизираме. Да, защо не? — Тя приключи с телефонния си разговор и се обърна към Елиът и Ейми.

— Всичко наред ли е? — запита той.

— Да. Ще ви разведа из самолета. — Тя го поведе навътре в товарното отделение; Ейми не изоставаше от Питър. Той хвърли поглед през рамо и видя шофьора да се изкачва по рампата със серия от номерирани метални каси с надпис КОРПОРАЦИЯ ИНТЕК; всеки надпис беше последван от сериен номер.

— Това — започна Рос, — е главното товарно отделение.

То беше изпълнено с четириколесни камиони, ландкрузъри, амфибийни превозни средства, надуваеми лодки и рафтове с дрехи, оборудване, храна; всичко маркирано с компютърни кодове, всичко подредено по модули. Рос обясни, че ТСЗР е способна да комплектова експедиции до всяка точка на земното кълбо само за няколко часа. Наблегна на факта, че такава скорост е възможна само при помощта на компютър.

— Защо е това бързане? — запита Елиът.

— Въпрос на бизнес — повдигна рамене тя. — До преди четири години други компании като ТСЗР просто нямаше. Сега по света има девет и всички ни конкурират по всеки възможен начин. През шейсетте някоя компания, да кажем нефтена, можеше да си позволи месеци или дори години в изследване на потенциалното находище. Днес обаче това е лукс, който никой не може да си позволи; деловите решения се вземат в рамките на две три седмици, най-много месец. Темпото се засили във всички области. Ние вече гледаме към осемдесетте, където ще даваме отговори само за часове. Понастоящем един договор на ТСЗР се обработва за време малко под три седмици, или за петстотин часа. Но към 1990 година данните за бизнеса ще се получават в рамките на работния ден; някой директор може да ни позвъни сутринта за информация без значение къде по света се намира, и още преди работният ден да е приключил, на бюрото си вече ще има изчерпателна сводка изпратена от компютъра ни.

С напредването на разходката им Елиът забеляза, че макар камионите и превозните средства първи да хващаха окото, по-голямата част от товарното помещение на самолета беше отделено за алуминиевите модули маркирани с обозначението „С3I“

— Да, така е — съгласи се Рос. — „Командно-контролни комуникации и Разузнаване“ (Command-Control Communications and Intelligence). Това са микроелектронни компоненти, най-скъпото перо от бюджета, което превозваме. Когато започвахме да оборудваме експедиции, на електрониката се падаха дванайсет процента от всички разходи. Сега процентът се е повишил до 31, и всяка година се увеличава. Това са средства за комуникация, апаратура за дистанционно наблюдение, отбрана и т. н.

Тя ги поведе към задната част на самолета, където бяха кабините на жилищния отсек, добре обзаведени, с голямо компютърно табло за управление, и спални кушетки.

Хубава къща, сигнализира Ейми.

— Да, хубава е.

Бяха представени на Дженсен, млад геолог с брада, и на Ървинг, който обяви, че бил трите „Е“-та. Двамата правеха някакво вероятностно изследване с компютъра, но прекъснаха, за да стиснат ръка на Ейми, която ги изгледа внушително, и после обърна вниманието си към екрана. Ейми беше като омагьосана от цветните изображения и ярките светодиоди, и жадно започна да натиска клавишите. Ейми играе телевизор, сигнализира тя.

— Не и сега, Ейми — намеси се бързо Елиът, и отмести ръцете й.

— Винаги ли е такава? — запита Дженсен.

— Страхувам, че е така — отвърна Елиът. — Много обича компютрите. Занимава се с тях още от малка, и си мисли, че всички са нейни. Какво е това три „Е“?

— Електронният експерт на експедицията — обясни жизнерадостно Ървинг. Представляваше нисичък мъж с палава усмивка. — Правя всичко, което е по силите ми. Закупихме стока от Интек, и горе-долу това е всичко. Един Господ само знае с какво ще ни излязат японците и швабите.

— О, по дяволите, пак започва — засмя се Дженсен при вида на щастливата Ейми, погълната от натискането на клавишите.

— Ейми, не! — сгълча я Елиът.

— Това е само игра. Вероятно безинтересна за маймуните — каза Дженсен. После добави: — Не може да причини никаква вреда.

Eйми добра горила, сигнализира тя и продължи да натиска клавишите. Видът й беше спокоен и Питър мислено благодари за разсейването, осигурено от компютъра. Всеки път му ставаше забавно при вида на тежката черна фигура застанала пред клавиатурата на компютъра. Докосваше долната си устна докато натискаше клавишите в някаква пародия на човек.

Практична както винаги, Рос ги върна към действителността.

— Ейми ще спи ли върху кушетките?

Елиът поклати глава.

— Не. Горилите обичат да сменят всяка вечер мястото на спането си. Дайте й няколко одеяла, и тя ще си ги превърне в леговище на пода.

Рос кимна.

— Как стои въпросът с витамините и лекарствата? Ще гълта ли таблетки?

— Обикновено ми се налага да я изкушавам с нещо вкусно, за да го направи, или пък ги пъхам в някой банан. Тя по-скоро ги гълта цели, отколкото да ги дъвче.

— Без да ги дъвче. — Рос кимна пак, сякаш това беше важно. — Ние си имаме стандартен комплект. Ще имам грижата да ги взема.

— Тя взема същите витамини, както и хората, само дето се нуждае от повече аскорбинова киселина.

— Ние даваме по три хиляди единици на ден. Това достатъчно ли е? Добре. Ще понесе ли антималарийните? Питам, защото трябва да започнем още сега.

— Общо взето, тя е със същите реакции спрямо лекарствата както и хората — каза Елиът.

Рос пак кимна.

— Да не се притесни от промяната в атмосферното налягане на кабината? Ще бъде все едно на височина пет хиляди фута.

Елиът поклати глава.

— Тя е планинска горила, а те живеят от пет до девет хиляди фута над морското равнище, така че е привикнала към височините. За съжаление обаче сухият климат изсмуква влагата й и тя се дехидратира много бързо; ще трябва редовно да й даваме течности.

— Може ли да използва тоалетната?

— Чинията вероятно ще е прекалено високо за нея — каза Елиът, — но аз съм взел гърнето й.

— Тя ще използва гърнето си?

— Разбира се.

— Приготвила съм й един нашийник; ще го носи ли?

— Само ако й го дадете като подарък.

Докато разглеждаха останалите подробности от обзавеждането на Ейми, Елиът забеляза, че през последните няколко часа нещо се беше случило, и то почти без да го забележи: непредсказуемото невротично поведение на Ейми сякаш се беше стопило. Всичко беше така, сякаш предишното й поведение е било случайно и несъществено. Сега, когато само след няколко часа щяха да излитат, тя вече не беше замислена и мрачна, интересите й бяха насочени отвътре навън; отново се бе превърнала в млада женска горила. Запита се дали сънищата й, депресиите, рисуването с пръсти, изобщо всичко от този род, не се дължеше на ограничената лабораторна среда в продължение на толкова години. В началото лабораторията беше приемлива, също като детско креватче за новородените. Но изглежда нещата през следващите години се усложниха. Вероятно Ейми се нуждаеше просто от малко възбуда и промяна.

Възбудата витаеше във въздуха; още докато разговаряше с Рос усети, че се ще се случи нещо забележително. Тази експедиция с Ейми беше първият пример за събитие, което изследователите на приматите бяха предсказала преди години; това беше тезата на Пърл.

Фредерик Пърл беше теоретичен бихейвиорист. На една среща на Американското етнологическо дружество през 1972 година в Ню Йорк, той беше казал: „Сега, след като приматите научиха езика на знаците, е въпрос само на време някой да отведе някое животно сред природата, за да подпомогне изследването на дивите животни от същите видове. Ние можем да си представим обучените на езика примати като преводачи или дори като посланици на човечеството, за да осъществим контакт с дивите създания.“

Тезата на Пърл привлече значително внимание към себе си, а също така и финансиране от страна на военновъздушните сили на САЩ, които бяха подкрепяли лингвистичните изследвания от началото на шейсетте. Според ширещите се слухове, американските ВВС имали секретен проект с кодово наименование КОНТУР, който включвал възможен контакт с чужди форми на живот. Официалната позиция на армията беше, че НЛО са с естествен произход, но военните просто пускаха димна завеса. Случеше ли се контакт с извънземна цивилизация, лингвистичните фундаменти щяха да бъдат от особена важност. Преместването пък на приматите в естествената им среда се разглеждаше като форма на контакт с „чужд разум“; оттам и финансирането на изследванията от ВВС.

Пърл предсказва, че научните изследвания сред естествената среда ще започнат преди 1976, но в действителност никой още не го беше правил. Причината беше, че при едни изследвания от близка дистанция никой не би могъл да предскаже какви биха били предимствата — повечето минали курса на езиково обучение примати се притесняваха от дивите си събратя също като хората. Някои, като шимпанзето Артър, отхвърляха всякаква връзка със собствения си вид, наричайки ги „черни неща“. (Ейми веднъж беше отведена в зоологическата градина, където й показаха други горили; тя ги разпозна, но се ядоса и ги нарече „глупави горили“ след като не реагираха на сигнализирането й.)

Друг изследовател на има Джон Бейтс направи подобни изследвания, като през 1977 година заяви: „Ние създаваме обучен животински елит, който демонстрира същото снобско високомерие, проявявано от някой доктор на науките спрямо някой шофьор на камион… Прекалено малка е вероятността, че поколението на ограмотените в езиково отношение маймуни ще представляват опитни посланици в естествената среда. Те просто са прекалено надменни.“

Истината обаче беше там, че в действителност никой не знаеше какво би се случило, когато обучен примат бъде върнат в естествената му среда. Защото до този момент никой не го превил; Ейми щеше да е първата.

В единайсет часа товарният самолет на ТСЗР набра скорост по пистата на международното летище, издигна се грациозно във въздуха и се насочи на изток през мрака към Африка.