Майкъл Крайтън
Конго (11)

5. Ейми

— От спътник? — повтори Елиът, усещайки напрежението в гласа си.

— Точно така, изображенията бяха излъчени от спътник над Африка само преди два дни.

— Значи знаете точното местоположение на тия развалини?

— Разбира се.

— И експедицията ви потегля само след няколко часа?

— Шест часа и двайсет и три минути, ако бъдем точни — изрече Рос, гледайки електронния си часовник.

Елиът закри заседанието и близо час разговаря с Рос на четири очи. Той обясни по-късно, че Рос го „била измамила“ относно целта на експедицията им и опасностите, които ги очаквали. Елиът обаче нямаше търпение да потеглят и едва ли беше склонен да вдига шум за истинските причини за експедицията на Рос, или потенциалните опасности. Майстор в осигуряването на финанси за дейността си, той отдавна беше привикнал със ситуациите, когато парите на другите и собствените му мотиви не съвпадаха. Това беше циничната страна на академичния живот; щеше ли да бъде финансирано поне едно чисто научно изследване, ако не обещаваха лекарство против рака?

Очевидно на Елиът нито веднъж не му хрумна, че Рос може да го използва по същия хладнокръвен начин, както и той нея. Рос беше неискрена още от самото начало; тя бе получила инструкции от Травис да представя мисията на ТСЗР в Конго „без да се впуска в много подробности“. Пропускането на подробностите й беше станало втора природа; всички в ТСЗР бяха приучени да си държат езика зад зъбите и да го показват само при крайна необходимост. За Елиът това беше обикновено фондация, а това беше много сериозна грешка.

В крайна сметка и Рос и Елиът се недооцениха един друг, защото външността и на двамата беше измамчива, и то по един и същи начин. Той беше толкова свит и стеснителен пред хората, че един член на ръководството на факултета в Бъркли го беше коментирал по следния начин:

„Не е чудно, че е посветил живота си на маймуните; той не може да преодолее стеснителността си да разговаря с хората“. Но в колежа Елиът беше изключително корав и борбен среден защитник, и под прилежната му академична маска се криеха куражът и хъсът на овен.

Същото нещо беше и при Карън Рос. Въпреки младежката си красота на весел лидер и мекия си, съблазнителен тексаски акцент, тя притежаваше изключителна интелигентност и коравата й сърцевина беше скрита дълбоко. (Тя беше узряла много рано и един от учителите й в гимназията веднъж я беше определил като „цветето на най-жизнената тексаска женственост“.) Рос се чувстваше отговорна за предишната експедиция на ТСЗР, и беше решена на всичко, за да поправи миналите грешки. Съществуваше макар и минимална, възможността Елиът и Ейми да й помогнат, когато се озовеше на място; това беше причина достатъчна, за да ги вземе със себе си. А и освен това Рос изпитваше сериозни опасения от консорциума, който явно беше хукнал по следите на Елиът, след като Морикава го търсеше толкова упорито по телефона. Включеше ли в състава на експедицията Елиът и Ейми, тя подрязваше крилцата на консорциума; това й беше достатъчно. И накрая, нуждаеше се от прикритие в случай че експедицията бъдеше спряна някъде по границите, а един приматолог с маймуната им осигуряваше отлична фасада.

Но в крайна сметка Карън Рос мислеше само за диамантите на Конго, и беше готова да каже всичко, да направи всичко, да пожертва всичко, за да се добере до тях.

На снимките направени на летището на Сан Франсиско, Елиът и Рос са двама усмихнати, млади учени, отлитащи в Африка. Но в действителност мотивите им бяха силно различни, и дълбоко укривани. Елиът нямаше и най-малкото желание да сподели, колко теоретични и чисто научни бяха целите му, а Рос едва ли би му признала какъв прагматичен подтик я тласкаше напред.

Но така или иначе, по обяд на 14 юни Карън Рос се озова в раздрънкания фиат на Питър Елиът със собственика зад кормилото по пътя към Халоуел. Изпитваше известни опасения: отиваха да вземат Ейми.

Елиът отключи вратата с червения надпис НЕ ПРЕЧЕТЕ. ЕКСПЕРИМЕНТИ С ЖИВОТНИ В МОМЕНТА. Зад вратата Ейми нетърпеливо пъхтеше и драскаше. Елиът спря.

— Когато се запознавате с нея — каза той, — не забравяйте, че това е горила, а не човешко същество. Горилите си имат свой собствен етикет. Не говорете силно и не правете внезапни движения, докато не свикне с вас. Ако се усмихвате, не показвайте зъбите си, защото оголените зъби представляват заплаха. И дръжте очите си надолу, защото директните погледи от непознати се считат за заплаха. Не заставайте съвсем близо до мен и не ме докосвайте, защото е много ревнива. Говорите ли й, не я лъжете. Макар и да използва езика на знаците, тя разбира голяма част от човешката реч, и ние си й говорим спокойно. Винаги може да разбере когато не сте искрена, а това няма да й хареса.

— Няма да й хареса?

— Ще ви отхвърли, няма да разговаря с вас, и става злобно настроена.

— Нещо друго?

— Не, няма. Не се бойте, всичко ще бъде наред. — Той се усмихна окуражаващо. — Имаме си едно традиционна поздравление, макар че вече е доста голяма за него.

Той отвори вратата, стегна се, и каза:

— Добро утро, Ейми.

Едра черна фигура прелетя през отворената врата и потъна в прегръдката му. Елиът залитна назад от сблъсъка. Рос беше удивена от ръста на животното. Тя си го беше представяла далеч по-малко и ниско. Ейми беше висока колкото зряла жена.

Ейми целуна Елиът по бузата с едрите си устни; черната й глава изглеждаше огромна до тази на учения. Дъхът й замъгли очилата му. Рос усети сладникавия мирис на животното и видя как Елиът нежно се освободи от прегръдката й.

— Ейми щастлива ли е тази сутрин? — запита той.

Пръстите на горилата се раздвижиха бързо около бузата й, сякаш гонеше някакви мухи.

— Да, закъснях днес — каза той.

Тя отново раздвижи пръсти и Рос внезапно проумя, че Ейми говори с езика на знаците. Скоростта й беше направо изненадваща; тя бе очаквала да види нещо далеч по-бавно и по-отмерено. Забеляза, че очите на Ейми не се отделяха от лицето на Елиът. Тя беше извънредно съсредоточена, фокусирана върху него с цялата си животинска наблюдателност. Сякаш поглъщаше всичко, стойката му, изражението, тона на гласа, също и думите му.

— Имах работа — каза Елиът.

Тя отново сигнализира, също както един човек би махнал с ръка.

— Да, това е така, хората работят.

Той поведе Ейми във вътрешността на каравана, и кимна на Карън Рос да ги последва. Вече в каравана, той произнесе:

— Ейми, това е доктор Рос. Кажи здравей на доктор Рос.

Ейми изгледа подозрително жената.

— Здравей, Ейми — произнесе с усмивка Карън Рос, забила поглед в пода. Почувства се малко глупаво, но Ейми беше достатъчно едра, и я плашеше.

Ейми се втренчи за момент в нея, после се отдръпна настрани, като отиде в дъното на каравана до молберта. Бяха я откъснали от процеса на рисуване, и сега възобнови заниманието си, като ги игнорира.

— Какво означава това? — запита Рос. Тя съвсем отчетливо усети, че горилата я беше срязала.

— Ще видим — произнесе Елиът.

След малко Ейми се върна обратно, вече на четири крака. Тя отиде направо при Карън Рос, подуши слабините й, и я огледа щателно. Особено я заинтригува кожената й чанта, с блестяща бронзова катарама. По-късно Рос сподели, че „било също като на всяко коктейл парти в Хюстън. Оглеждаше ме друга жена. Имах чувството, че всеки миг ще ме запита откъде съм си купила дрехите.“

Това обаче не беше финалът на запознанството им. Ейми протегна ръка и съвсем съзнателно прокара изцапаните със зелена боя пръсти по полата на Рос.

— Имам чувството, че не всичко беше наред — отбеляза Карън Рос.

Елиът наблюдаваше развоя на тази първа среща с далеч по-голямо внимание, отколкото искаше да си признае. Представянето на други човешки същества на Ейми често беше съпроводено с трудности, особено ако бяха жени.

С годините Елиът започна да различава множество типични „женски“ черти в Ейми. Тя можеше да бъде срамежлива, реагираше на похвали, винаги обръщаше голямо внимание на външността си, обичаше грима, и беше много капризна по отношение цвета на пуловерите, които носеше през зимата. Предпочиташе мъжете пред жените, и открито ревнуваше Елиът към приятелките му. Той рядко ги водеше при нея, но понякога сутрин тя го душеше за женски парфюм и винаги коментираше ако беше пак с дрехите от предния ден.

Ситуацията можеше да бъде забавна, ако не беше фактът, че понякога Ейми се нахвърляше без всякакъв повод върху непознати жени. А атаката на Ейми никога не беше забавна.

Ейми се върна до молберта и сигнализира, Не обича жена не обича Ейми искам отиде си отиде си.

— Хайде, Ейми, бъди добра горила — придумваше я Питър.

— Какво каза тя? — запита Рос, отправяйки се към мивката да измие зеленото петно от полата си. Питър отбеляза, че тя не изписка и не се отдръпна рязко като повечето посетители, отблъснати от Ейми.

— Казва, че харесва роклята ти — каза той.

Ейми го стрелна с погледа, с който го укоряваше, когато я преведеше неправилно. Ейми не лъже. Питър не лъже.

— Хайде, Ейми, бъди добра горила — заувещава я той. — Карън е добро човешко същество.

Ейми изръмжа и се върна към рисунката си.

— Какво ще стане сега? — запита Карън.

— Дайте й малко време — произнесе окуражително той. — Има нужда от време, за да се настрои.

Той реши да премълчи, че с шимпанзетата нещата бяха много по-лоши. Те замеряха непознатите с фекалии, и дори работниците, които познаваха добре; често атакуваха, за да извоюват надмощие. Шимпанзетата изпитват силна нужда да разберат кой е водачът. За щастие, горилите бяха далеч по-невзискателни към доминиращите в йерархията, по-кротки.

В този момент Ейми съдра листа от молберта и шумно го накъса, разхвърляйки парчетата из стаята.

— Това част от настройката ли е? — запита Карън. Тя беше повече развеселена, отколкото изплашена.

Ейми седна на средата на пода, обградена от парчета хартия. Тя гневно ги събра на топка и продължи да ги къса, сигнализирайки Тази жена Тази жена. Това беше класическото поведение с изтласкване. Всеки път, когато горилите избягваха пряката агресия, те прибягваха до някакъв символичен жест. Действията й символизираха символичното разкъсване на Карън.

И тя вече започваше да се самонавива. Започваше онова, което екипът по проекта Ейми наричаше „секвенсинг“, или поредица от реакции и демонстрации. Точно както човешките същества първо почервеняваха, после се напрягаха целите, а след това крещяха и хвърляха разни вещи преди накрая да прибягнат към пряка физическа агресия, така и горилите минаваха през една стереотипна поредица от реакции преди да стигнат етапа на физическа агресия. Късането на хартия, или трева, щеше да бъде последвано от странично крабовидно придвижване и ръмжене. После щеше да заудря земята, вдигайки колкото е възможно повече шум.

И в следващия момент Ейми щеше да атакува, ако той не я прекъснеше.

— Ейми — изрече рязко той. — Карън бутон жена.

Ейми спря да къса. В нейния свят „бутон“ беше приетия термин за обозначаване на човек с висок статус.

(Button — копче, важна клечка /жаргон/ Б. пр.)

Ейми беше изключително чувствителна спрямо индивидуалните настроения и поведение, и тя с лекота наблюдаваше екипа, определяйки положението на всеки в служебната йерархия. Но при непознати хора Ейми като горила беше напълно безпомощна при определянето на формалните връзки и статуса им; основните индикатори — дрехи, поведение, и реч — нямаха никакъв смисъл за нея.

В детските си години веднъж бе атакувала съвсем безпричинно един полицай. След няколко епизода свързани с ухапвания и заплахи за съдебни дела те накрая бяха разбрали, че Ейми възприемаше полицейските униформи с блестящите им копчета нелепи и клоунски; тя приемаше, че някой облечен по такъв нелеп начин трябва да се намира много ниско в йерархията и може да се атакува без последствия. След като й обясниха концепцията на „бутона“, тя вече се отнасяше с респект към хората в униформа.

Ейми веднага се втренчи с респект в „бутона“ Рос. Обградена от всички страни с разкъсана хартия, тя изведнъж се смути, сякаш бе допуснала социална грешка. Отиде и застана в ъгъла с лице към стената без Елиът да й заповяда.

— За какво е това? — запита удивено Рос.

— Знае, че се е държала лошо.

— Ти я караш да застава в ъгъла, като някое дете? Но тя не искаше да направи нищо лошо. — И преди още Елиът да успее да я спре, тя се приближи до Ейми. Ейми гледаше упорито пред себе си.

Рос свали чантата от рамото си и я постави на пода до Ейми, така че да може да я достигне с ръка. Известно време не се случи нищо. След малко Ейми взе чантата, изгледа Карън, после Питър.

— Ще изпотроши всичко вътре — предупреди я Елиът.

— Няма нищо.

Ейми веднага отвори бронзовата катарама, и изсипа съдържанието на чантата върху пода. Тя започна да рови, сигнализирайки Червило червило, Ейми обича Ейми иска червило иска.

— Тя иска червило.

Рос се наведе и го откри след купчината вещи. Ейми свали капачката и описа един ален кръг върху лицето на Карън. После се усмихна щастливо и изръмжа доволно; прекоси стаята и застана пред огледалото монтирано на пода. Започна да се черви.

— Мисля, че сега е по-добре — забеляза Карън.

В дъното на стаята Ейми клечеше до огледалото и щастлива мацаше муцуната си. Тя се ухили на изображението си, после начерви и зъбите си. Моментът беше подходящ да й зададе въпрос.

— Ейми иска пътува? — попита Питър.

Ейми обичаше пътешествията и гледаше на тях като на много специални случаи. След някой особено успешен ден Елиът често я водеше на разходка до един мотел, където тя си поръчваше портокалов сок, пиеше го през сламка и се наслаждаваше на суматохата която създаваше сред околните. Червилото и предложението за пътешествие почти надхвърляха всички мислими удоволствия за една сутрин. Тя сигнализира Кола пътува?

— Не, не с кола. Дълго пътешествие. Много дни.

Напуска къща?

— Да, напуска къща. Много дни.

Това я направи подозрителна. Единствените пъти, когато бе напускала къщата за продължително време, бяха престоят й в болницата за пневмония и инфекция на пикочните пътища; това не бяха приятни пътувания по нейните разбирания. Тя сигнализира Къде отива пътува?

— В джунглата, Ейми.

Последва продължителна пауза. Отпървом той си помисли че тя не го беше разбрала, но тя знаеше значението на думата „джунгла“, и можеше да съпостави думите. Ейми сигнализира замислено на себе си, повтаряйки по няколко пъти, както винаги правеше, когато обмисляше нещата: Джунгла пътува пътува джунгла отива пътува джунгла отива. Тя остави настрани червилото. Загледа се в разпокъсана хартия по пода и почна да ги събира и да ги пуска в кошчето за отпадъци.

— Какво означава това? — запита Карън.

— Това означава, че Ейми иска да предприеме пътешествие — отвърна Елиът.