Майкъл Крайтън
Конго (42)

1.

Утрото на 22 юни беше мъгливо и сиво. Питър Елиът се пробуди в шест сутринта и видя, че лагерът вече беше на крак. Мънро обикаляше периметъра на лагера с прогизнали дрехи от мокрите листа. Той поздрави Елиът с триумфален поглед и посочи към земята.

Там имаше пресни отпечатъци от нечии крака. Бяха дълбоки и къси, с приблизителна триъгълна форма, а между палеца и останалите четири пръста имаше широко пространство: точно както при човека.

— Определено не са човешки — заяви Елиът, привеждайки се да ги разгледа по-отблизо.

Мънро не каза нищо.

— Някакъв примат.

Мънро не каза нищо.

— Не е възможно да са на горила — завърши Елиът докато се изправяше. Видеокомуникациите му с Хюстън от предната нощ бяха затвърдили убеждението му, че горилите нямат нищо общо със случая. Горилите не се убиват едни други. — Не може да е горила — повтори той.

— Сто на сто горила — заяви Мънро. — Само виж това. — Той посочи към друг участък от почвата. — Това са кокалчетата, точно когато ходят на ръце.

— Но горилите са свити животни, които спят нощем и избягват контакт с хората — възрази Елиът.

— Иди го кажи на тая, която е оставила отпечатъците.

— Дребни са за горила — продължи да упорства Елиът. Той изучаваше близката ограда, където се бе случило късото съединение през нощта. Късчета сива козина стърчаха от бодливия тел. — А и горилите нямат сива козина.

— Мъжките имат — каза Мънро. — Среброгърбите.

— Да, вярно е, но оцветяването при среброгърбите е по-скоро бяло. А това е чисто сиво. — Той се поколеба. — Може би това е било какундакари.

Мънро само го изгледа с отвращение.

Какундакари спада към хипотетичните животни на Конго. Подобно на йети в Хималаите и големокракото в Северна Америка, често пъти е наблюдаван, но никога улавян. Сред местните жители се ширеха безкрайни истории за космата маймуна с ръст от шест фута, която ходела на задните си крака и изобщо се държала като човек.

Много уважавани учени считаха, че какундакари съществува; може би си имаха едно наум, спомняйки научната съдба на колегите си, отричащи съществуването на горилата.

През 1774 година Лорд Монбодо пише за горилата, че „това прекрасно и страховито произведение на природата ходи изправено също като човек; високо е от 7 до 9 фута… и притежава изключителна сила; покрито е с дълга козина, черна по цялото тяло, като по главата е по-дълга; в сравнение с шимпанзето лицето е по-близо до човешкото, но животното е черно цялото; и няма опашка.“

Четиридесет години по-късно Боудич описва една африканска маймуна „с основен ръст пет фута, и широка четири при плещите; за лапата му се твърди, че е още по-непропорционална развита отколкото ширината на тялото му, и един удар с нея е фатален за противника.“ Едва през 1847 година обаче Томас Савидж, африкански мисионер, и Джефрис Уаймън, анатом от Бостън, публикуват статия описваща „един вторичен вид в Африка… непризнат от природоизпитателите“, когото предлагат да кръстят Troglodytes gorilla. Съобщението им предизвиква истинска буря сред научния свят, и в Лондон, Париж и Бостън се развихря истинска треска в търсене на скелети; през 1855 година вече няма никакво съмнение — в Африка съществува втора, много едра маймуна.

Дори и през двадесети век новите животински видове биват откривани в тропическите гори; синьото прасе през 1946 година, и червеногърдата кокошка през 1961 година. Напълно е възможно сред дълбините на джунглата да съществува някакъв рядък, саможив примат. За съществуването обаче на какундакари все още нямаше сигурни доказателства.

— Това е отпечатък от горила — настоя Мънро. — Или по-скоро от група горили. Те са навсякъде около оградата на периметъра. Дебнели са около целия ни лагер.

— Дебнели са около целия ни лагер — повтори Елиът, клатейки глава.

— Точно така — отвърна Мънро. — сами ги виж шибаните му отпечатъци.

Елиът усети как в него се надигат пристъпите на гнева и той изнесе кратък разбор на небивалиците, които си разказват белите ловци нощем около лагерните огньове. Мънро коментира кратката му лекция с нещо съвсем не ласкаво за някои хора, които знаели всичко за всичко само от книгите.

И в този момент маймуните колобус в короните на дърветата над главите им се разкряскаха и задрусаха клоните.

Откриха тялото на Малави само до лагера. Носачът бе отишъл до потока да налее вода когато е бил убит; сгъваемите ведра лежаха на земята до него. Черепът му беше строшен; моравото и подуто лице беше изкривено, а устата зяпнала.

Групата беше потресена от вида на убития; Рос се извърна настрани, готова всеки миг да повърне; носачите се стълпиха около Кахега, който се опитваше да ги успокои; Мънро се приведе да огледа тялото отблизо.

— Забелязвате ли вдлъбнатите места от двете страни на черепа, сякаш главата е била притисната между нещо…

Мънро прати да донесат каменните гребла които Елиът бе открил предния ден в града. Той хвърли един мигновен поглед към Кахега.

Кахега бе застанал във възможно най-изправената си стойка.

— Отиваме у дома, шефе — заяви той.

— Няма да стане — отвърна Мънро.

— Отиваме у дома. Трябва да ходим, един от братята ни е мъртъв, трябва направим церемония заради жена му и деца му, шефе.

— Кахега…

— Шефе, трябва ходим.

— Кахега, ще поговорим. — Мънро се изправи и положи ръка върху рамото му, като го дръпна настрана, където вече не можеха да ги чуят. Няколко минути си поговориха със снишени гласове.

— Това е отвратително — каза Рос. Тя беше изпълнена с мъка и Елиът инстинктивно се опита да я успокои, но тя продължи. — Цялата експедиция се разпада. Това е ужасно. Трябва по някакъв начин да задържим положението, или никога не ще намерим диамантите.

— Само това ли ти е на ума?

— Е, те са застраховани.

— За Бога — възкликна Елиът.

— Ти си просто ядосан, защото си загуби дяволската маймуна — отвърна Рос. — Стегни се. Наблюдават ни.

Кикую действително следяха внимателно Рос и Елиът, опитвайки се да преценят степента на възбудата им. Всички обаче бяха наясно, че основните преговори всъщност се водеха между Мънро и Кахега, застанали малко настрани от тях. След няколко минути Кахега се присъедини към тях, триейки очите си от сълзите. Той заговори бързо на останалите си братя и те закимаха. Той се обърна към Мънро.

— Оставаме, шефе.

— Добре — каза Мънро, възвръщайки си моментално предишния заповеден глас. — Донесете греблата.

Донесоха ги и Мънро ги постави от двете страни на строшения череп на Малави. Паснаха напълно в полукръглите хлътнатини на черепа.

Мънро се обърна към Кахега и и му каза много бързо на суахили. Кахега на свой ред се обърна към братята си и те закимаха. Едва тогава Мънро предприе следната ужасяваща стъпка. Той разтвори максимално ръцете си и сетне замахна с всичка сила, стиснал греблата в ръце. Каменните гребла се сблъскаха с ужасяващ трясък във вече строшения череп. Капки кръв опръскаха ризата му, но Мънро не успя да усили ефекта.

— Няма човек с достатъчна сила да го направи — изрече Мънро с равен глас. Той вдигна поглед към Питър Елиът. — Искаш ли да се пробваш?

Елиът поклати глава.

Мънро се изправи.

— Ако съдим по начина, по който е паднал Малави, той е бил прав, когато са го ударили. — Мънро се вгледа отблизо в лицето на Елиът, търсейки погледа му. — Голямо животно, с човешки ръст. Едро, много силно животно. Горила.

Елиът не отговори нищо.

Няма и съмнение, че Питър Елиът чувстваше лична заплаха в развоя на събитията, макар и не насочена персонално към него.

— Просто не можех да го приема — заяви той по-късно. — Познавах добре науката си, и просто не можех да свикна с представата, че е възможно такова насилствено поведение на дивите горили. А и без това всичко беше като в някакъв кошмар. Горили, изработващи каменни гребла, с които трошат човешки черепи? Невъзможно.

След като изследва тялото, Елиът отиде до потока да измие кръвта от ръцете си. След като се озова сам и далеч от другите, той се втренчи в чистата течаща вода и се замисли дали не грешеше някъде. Изследователите на приматите открай време се славеха с репутацията да допускат безславни грешки в научната си дейност.

Самият Елиът бе помогнал да се коригира една от най-известните погрешни концепции, тази за животинската тъпота на горилата. В ранните си статии Савидж и Уаймън пишат, че „това животно демонстрира степен на интелигентност по-ниска от тази на шимпанзетата; това определено се дължи на отсъствието на организацията, свойствена на човека.“ В очите на следващите наблюдатели горилата е „дива, тъпа и брутална“. Сега обаче имаше изобилни доказателства, получени при изучаването на животните и в естествената им среда и в лабораторни условия, че горилата в много отношения надминава далеч шимпанзето.

Съществуваха също така и знаменитите истории за шимпанзета, отвличащи човешки деца, за да се нахранят с тях. В продължение на десетилетия изследователите на приматите ги бяха отхвърляли като „налудничави и суеверни фантазии.“ Вече обаче нямаше и съмнение, че шимпанзетата понякога отвличаха и изяждаха човешки деца; когато Джейн Гудал изучава шимпанзетата в Гомбе, тя заключва собственото си дете, за да не го отвлекат шимпанзетата.

Шимпанзетата преследват множество животни, изпълнявайки един сложен ритуал. А изследванията в естествената им среда на Дайън Фоси водят до предположението, че горилите също ловуват от време на време, като убиват дребни гризачи и маймуни, всеки път, когато…

В гъсталака на отвъдния бряг потока се разнесе силен шум и една огромна среброгърба мъжка горила се показа сред шумата. Питър се стресна здраво, макар че се окопити само след миг, като съобрази, че беше в пълна безопасност. Горилите никога не пресичаха открита вода, дори и малък поток. Или и това беше погрешна концепция?

Мъжкарят се втренчи в него. Погледът му не съдържаше заплаха, а само елемент на наблюдателно любопитство. Елиът долови характерния мирис на горила, и дочу съскащия звук, който издаваше въздухът при преминаването си през ноздрите й. Тъкмо се зачуди как да реагира, когато изведнъж горилата се хвърли в храсталака и изчезна с трясък.

Тази среща го озадачи здраво, и той се изправи, изтривайки потта от лицето си. След миг усети, че храстите на отвъдния бряг пак се раздвижиха. Този път горилата, която се показа, беше по-дребна; женска, макар и да не беше напълно сигурен. Новата горила го изгледа със същия любопитен поглед както и първата. Ръката й се раздвижи.

Питър ела почеше.

— Ейми! — изкрещя той и след миг прекоси с плясък потока, и тя скочи в прегръдките му, покривайки лицето му с влажни целувки, като грухтеше щастливо.

Неочакваното завръщане на Ейми в лагера за малко не й донесе куршум от изнервените носачи Кикую. Елиът успя да предотврати стрелбата като миг преди това я прикри с тялото си. Двайсет минути по-късно всички отново свикнаха с присъствието й, сякаш не ги беше напускала. И Ейми веднага започна да предявява претенции.

За нещастие през време на отсъствието й не бяха успели да набавят нито мляко, нито курабийки, но Мънро измъкна отнякъде бутилка Дом Периньон, която тя прие с благодарност.

Всички насядаха около нея, отпивайки шампанско от поцинкованите си канчета. Елиът беше благодарен за успокояващото присъствие на околните, защото сега, с Ейми пред себе си, блажено отпиваща от шампанското си и сигнализираща Чеше Ейми обича напитка, той усети как се изпълва от гняв срещу нея.

Мънро му се ухили докато Елиът му подаваше шампанското си.

— Кротко, професоре, кротко. Та тя е просто дете.

— Друг път — озъби му се Елиът.

Той започна разговора си с нея с езика на знаците, без никакъв говор.

Ейми, сигнализира той. Защо Ейми напуска?

Тя зарови нос в чашата си, сигнализирайки Чеше напитка добра напитка.

Ейми, сигнализира той. Ейми каже Питър защо напуска.

Питър не обича Ейми.

Питър обича Ейми.

Питър прави болно Ейми Питър стреля болно игла Ейми не обича Питър не обича Ейми Ейми тъжна тъжна.

В някакво ъгълче на съзнанието си той си отбеляза, че че това „болно игла“ сега се бе разпростряло и върху стреличката с Торален. Обобщаването й го зарадва, но той упорито продължи да сигнализира Питър обича Ейми. Ейми знае Питър обича Ейми. Ейми казва Питър защо…

Питър не чеше Ейми Питър не добър Ейми Питър не добър човешка персона Питър обича жена не обича Ейми Питър не обича Ейми Ейми тъжна тъжна.

Нарастващото темпо при сигнализирането й беше признак, че тя е раздразнена. Къде ходи Ейми?

Ейми ходи горили добри горили. Ейми обича.

Любопитството надви гнева му. Дали се беше присъединила към някоя група диви горили след раздялата им? Ако беше така, това беше събитие от изключителна важност, един съдбоносен момент в модерната история на приматите: езиково обучена горила се присъединява към дива група и след това се завръща. Имаше толкова още да научи от нея.

Горили добри към Ейми?

Да, придружено с хитро изражение.

Ейми каже Питър.

Тя се втренчи безмълвна в далечината.

Елиът щракна с пръсти, за да привлече вниманието й. Тя бавно се обърна към него с отегчено лице.

Ейми каже Питър, Ейми стои горили?

Да.

С показното си безразличие си тя му даваше ясно да разбере, че е е наясно с неистовото му желание да научи всичко. Ейми винаги усещаше кога държи козовете; както и сега.

Ейми каже Питър, сигнализира той колкото можеше по-спокойно.

Добри горили обича Ейми Ейми добра горила.

Това не му казваше нищо. Тя просто композираше произволни фрази; поредният начин да го игнорира.

Ейми.

Тя го изгледа.

Ейми каже Питър. Ейми идва вижда горили?

Да.

Горили правят какво?

Горили душат Ейми.

Всички горили?

Големи горили бял гръб горили душат Ейми бебе души Ейми всички горили души Ейми горили обича Ейми.

Значи среброгърбите горили я бяха подушили, после малките, и накрая всички останали членове на стадото. Това поне беше ясно; той си направи мислена бележка за разширения й синтаксис. А след това дали е била приета в стадото? Какво случва Ейми тогава? сигнализира той.

Горили дава храна.

Каква храна?

Няма име Ейми храна дава храна.

Очевидно й бяха показала инякаква храна. Но дали в действителност я бяха нахранили? Ако приемеше, че стадата от горили не бяха толкова затворени за непознати, както стадата на останалите маймуни, какво ли се беше случило в действителност?

Ейми стои с горили?

Горили обича Ейми.

Да. Какво прави Ейми?

Ейми спи Ейми яде Ейми живее горили горили добри горили Ейми обича.

Значи тя се беше присъединила към стадото, вливайки се в ежедневието му. Дали я бяха приели безпрекословно?

Ейми обича горили?

Горили тъпи.

ЗАщо тъпи?

Горили не говори.

Не говори знак езици?

Горили не говори.

Очевидно тя бе изпитала безсилие при опита си да комуникира с горилите, защото не са знаели езика на знаците. (Езиково обучените примати обикновено изпитваха безсилие и досада когато биваха поместени сред животни които не разбираха езика на знаците.)

Горили добри към Ейми?

Горили обича Ейми Ейми обича горили обича Ейми обича горили.

Защо връща Ейми?

Иска мляко курабийки.

— Ейми, — изрече той, — дяволски добре знаеш, че нямаме никакво мляко или курабийки.

Внезапната му реч стресна останалите. Всички загледаха въпросително Ейми.

Тя остана мълчалива дълго време. Ейми обича Питър. Ейми тъжна иска Питър.

Доплака му се.

Питър добра човешка личност.

Мигайки с очи той сигнализира, Питър чеше Ейми. Тя скочи в прегръдките му.

По-късно той я разпита за повече подробности. Това обаче се оказа бавен и мъчителен процес, главно заради трудностите, които изпитваше Ейми при боравенето с концепцията за потока на времето.

Ейми различаваше миналото, настоящето и бъдещето — тя си спомняше минали събития, и очакваше изпълнението на обещания, но екипът по проекта Ейми никога не бе успял да я обучи да ги различава точно. Тя например не различаваше вчерашния ден от онзиденшния. Дали това отразяваше наличието на скрит дефект в методиката на обучение или беше присъща черта на концептуалния свят на Ейми, оставаше открит въпрос. (Съществуваше и доказателство за разликите в концепциите. Ейми особено се бъркаше при пространствените метафори за времето, такива като „това е вече зад нас“ или „това наближава“. Учителите й разглеждаха миналото като нещо зад тях, а бъдещето като нещо предстоящо. Поведението на Ейми обаче даваше да се разбере, че за нея миналото беше нещо пред нея — защото можеше да го види — а бъдещето беше зад нея — защото все още беше невидимо. Всеки път, когато чакаше с нетърпение обещаното посещение на някой приятел, тя непрекъснато хвърляше поглед през рамото, дори и ако беше обърната с лице към вратата.)

Така или иначе, проблемът с хода на времето представляваше определена трудност при разговора с нея, и Елиът формулираше прецизно въпросите си.

— Ейми, какво се случи през нощта? С горилите? — запита той.

Тя му хвърли погледа, с който винаги го даряваше когато й задаваше въпрос с очевиден отговор. Ейми спи нощ.

— А останалите горили?

Тя не отговори.

— Ейми — изрече настойчиво той, — горилите идваха до лагера ни през нощта.

Идва това място?

— Да, това място. Горилите идват през нощта.

Тя размисли върху думите му. Не.

— Какво каза тя? — запита Мънро.

— Каза „Не“. Да, Ейми, те идват.

Тя остана мълчалива няколко секунди, после сигнализира Неща идват.

Мънро отново запита какво каза Ейми.

— Тя каза „Неща идват“ — преведе отговора й Елиът.

— Какви неща, Ейми? — запита Рос.

Лоши неща.

— Бяха ли те горили, Ейми? — намеси се Мънро.

Не горили. Лоши неща. Много лоши неща идват гора идват. Говорят гърло. Идват нощ идват.

— Къде са сега, Ейми? — запита я пак Мънро.

Ейми се огледа. Тук джунгла. Това лошо старо място неща идват.

— Какви неща, Ейми? Животни ли са? — запита Рос.

Елиът им обясни, че Ейми не може да възприеме абстрактно категорията „животни“.

— Тя мисли, че хората са животни — каза той. — Тези лоши неща да не са хора, Ейми? Да не са човешки същества?

Не.

— Маймуни? — обади се Мънро.

Не. Лоши неща, не спи нощ.

— Можем ли да разчитаме, че възприема правилно нещата? — запита Мънро.

Какво означава?

— Да, — отвърна Елиът. — Напълно.

— Знае ли какво представляват горилите?

Ейми добра горила сигнализира тя.

— Да, ти си добра горила — каза Елиът. — Тя казва, че е добра горила.

Мънро навъси чело.

— Значи знае какво представляват горилите, но продължава да твърди, че тези неща не са горили.

— Точно това казва.