Майкъл Крайтън
Конго (16)

4. Време за храна

— Хайде време е за хранене — провикна се жизнерадостно Травис. — Кой е на яслата?

— Имаме петима умиращи от глад на информационната линия Бета — каза Роджърс. Той беше експертът по електронно наблюдение, ловецът на скрити микрофони и микропредаватели.

— Познаваме ли някой от тях?

— Всички до един — изрече леко отегчен Роджърс. — Линията Бета е главната ни информационна магистрала в компанията, така че който иска да подслушва системата ни, съвсем логично ще се впие в нея. Така получават повече битове и байтове. Разбира се, ние отдавна вече не използваме Бета за нещо друго, освен за рутинни некодирани дивотии — данъци и заплати, от тоя род.

— Трябва да ги понахраним — каза Травис. Захранване означаваше подаването на фалшива информация по линия, за която се знае, че се подслушва. Това беше деликатна операция. — Консорциумът и той ли се е наврял?

— Че къде без тях. Какво искате да им сипем в чиниите?

— Координатите на изгубения град — отвърна Травис.

Роджърс кимна, избърсвайки потта от веждите си. Беше тежък и пълен мъж и се потеше обилно.

— С какъв коефициент на достоверност да им я шибнем?

— Възможно най-големият — каза Травис. — Трудно можеш да хвърлиш прах в очите на японците, освен не се постараеш.

— Не искате да излъча действителните координати, нали?

— Господи, разбира се, че не. Но искам да си максимално близо до истината. Да кажем, някъде от порядъка на двеста километра.

— Става — каза Роджърс.

— Кодирано? — запита Травис.

— Разбира се.

— Имаш ли код, който могат да пробият от дванайсет до петнайсет часа?

Роджърс кимна.

— Подготвили сме им нещо интересно. Изглежда дяволски сложно, но когато се заемеш с него, след известно време всичко изскача наяве. Вмъкнали сме един бъг в честотата на буквите и цифрите формиращи кода. Ония от другия край ще си помислят, че сме допуснали неволна грешка, но ще мине.

— Не искам да е много фасулско — предупреди Травис.

— О, не се тревожи, ще си заработят йените с кървав пот. Никога няма и да заподозрат, че са захапали въдица. Разиграхме им номера с армията и след ден-два цъфнаха ухилени до ушите, като ни прочетоха цяла лекция. Така и не разбраха, че са били прецакани.

— Добре — каза Травис. — Сипвайте им в канчетата. Искам да ги нахраните така, че през следващите четиридесет и осем часа да не усетят глад; до момента, в който разберат че пържолите са били марулени.

— Ще бъде неземно удоволствие — заяви Роджърс и се прехвърли на терминала за линията Бета.

Травис въздъхна. Захранването скоро щеше да започне, и той се надяваше, че ще успее да ги отклони от екипа си на мястото, достатъчно дълго, за да осигури на Рос време да се добере до диамантите първа.