Майкъл Крайтън
Конго (1)

ВЪВЕДЕНИЕ

Единствено предразсъдъкът и един от триковете на проекцията на Меркатор ни пречат да видим колко огромен е африканският континент. С приблизителната си площ от дванайсет милиона квадратни мили Африка почти колкото Северна Америка и Европа взети заедно. Тя е почти два пъти по-голяма от Южна Америка. Но така както не можем да възприемем действителните й размери, така правим и следващата грешка, че Черният континент представлява само нажежена пустиня и огромни тревисти равнини.

В действителност Африка е наречена Черният континент само поради една единствена причина: заради необятните си екваториални тропически гори в централната си част. Това е водосборният басейн на река Конго, който покрива една десета от площта на континента; милион и половина квадратни мили няма, влажна тропическа гора, еднообразие, заемащо площ равна на половината Съединени щати. Тази девствена гора не е претърпяла промяна повече от шейсет милиона години.

Дори и в днешно време само половин милион души населяват басейна на Конго, и то най-вече сгъстени в селищата по бреговете на бавните мътни реки прорязващи джунглата. Експанзията на гората не среща съпротива и до ден днешен хиляди квадратни мили са все още неизследвани.

Това е особено вярно за североизточния ъгъл на басейна на Конго, където тропическите гори си дават среща с вулканите Вирунга, на края на долината на Големия разлом. Поради липсата на търговски пътища или някакви особени привлекателни черти западни очи са успели да зърнат за пръв път Вирунга едва преди сто години.

Надпреварата за „най-важното откритие на осемдесетте“ в Конго се развихри в продължение на шест седмици през 1979 година. Тази книга проследява тринадесетте дни на последната американска експедиция в Конго през юни 1979 година, само сто години след като Хенри Мортън Станли пръв изследва Конго през 1874–77. Едно сравнение между експедиции ни разкрива доста за променливата — и постоянната — природа при изследването на Африка през изминалото столетие.

За Станли обикновено си спомнят като журналиста открил Ливингстън през 1871, но истинската му важност всъщност се разкрива в по-късните му изследвания. Муурхед го нарича „човек от новия вид в Африка… изследовател-бизнесмен… Станли не беше в Африка, за да реформира хората или да изгради империя, нито беше подтикван от някакъв искрен интерес към такива науки като антропологията, ботаниката или зоологията. Грубо казано, той беше там, за да си изгради име.“

Когато през 1874 Станли отново потегля от Занзибар, той отново е стабилно финансиран от вестниците. И когато 999 дни по-късно се измъква от джунглата на брега на Атлантическия океан, претърпял невероятни лишения и загубил повече от две-трети от първоначалния състав на експедицията си, той заедно с вестниците си притежава една от най-невероятните истории на столетието: Станли е избродил цялата дължина на река Конго.

Две години обаче по-късно Станли е отново в Африка, само че този при доста по-различни обстоятелства. Пътува под чуждо име; прави чести отклонения от действителния си маршрут, за да заблуди шпионите зад гърба си; малцината посветени в новата му африканска авантюра едва ли и подозират, че си е имал наум „някакъв грандиозен комерсиален план“.

В действителност Станли е финансиран от крал Леополд II на Белгия, който възнамерява да придобие лично голям къс от Африка. „Тук не става дума за белгийски колонии“ пише Леополд на Станли. „Тук става въпрос за създаване на една нова държава, колкото е възможно по-голяма… Кралят, като частно лице, иска да притежава недвижими имущества в Африка. Белгия не се нуждае нито от колония, нито от нови територии. Следователно мистър Станли трябва да купува земи или да прави така, че да му ги отстъпват…“

И този невероятен план бива проведен. През 1885 година един американец твърди, че Леополд „притежава Конго по същия начин, по който Стандарт Ойл е притежание на Рокфелер“. Аналогията е повече от уместна, защото изследването на Африка почва да се доминира от бизнеса.

Ситуацията не се променила и до ден днешен. Станли със сигурност би одобрил американската експедиция през 1979 година, проведена в дълбока тайна, и с възможно най-голяма бързина. Разликите обаче биха го накарали да занемее. Когато през 1875 година Станли минава покрай Вирунга, му е била потребна почти цяла година, за да се добере до мястото; американците стъпват в района само след седмица. И другото. Станли, който е бил съпровождан от малка армия с четиристотинчленен състав, би се изумил от броя на хората — само дванайсет души, и при това един от тях — маймуна. Териториите, прекосени столетие по-късно от американците, са автономни политически държави; Конго вече е станало Заир, и съответно реката Конго вече и тя е Заир. В действителност през 1979 година думата „Конго“ технически се отнася само за водосборния басейн на река Заир, макар и в геоложките среди Конго все още се използва в знак на фамилиарност, и поради романтичните си реминисценции.

Но въпреки тези разлики, експедициите имат забележително еднакви резултати. Също като Станли, и американците губят две трети от състава на експедицията си, и се изтръгват от джунглата със същото отчаяние както и хората на Станли столетие по-рано. И също като Станли, те се завръщат с невероятни истории за канибали и пигмеи, погълнати от джунглата руини на древни цивилизации, и приказни загубени съкровища.

Изказвам искрена благодарност на Р. Б. Травис от Технологичната служба по земните ресурси (ТСЗР) в Хюстън, за позволението на използвам записаните на видеолента съвещания; на доктор Карън Рос, от ТСЗР, за допълнителната информация по предисторията на експедицията; на доктор Питър Елиът, от факултета по зоология към калифорнийския университет в Бъркли, и на екипа по проекта Ейми, включително и самата Ейми; на доктор Уилям Ленс, от Касаи Майнинг & Манюфакчъринг, Заир; на доктор Смит Джеферсън, от департамента по медицинска патология, от найробския университет, Кения; и на капитан Чарлз Мънро, от Танжер, Мароко.

Длъжник съм още и на Макс Уоруик, Найроби, за първоначалния му интерес към този проект; на Алан Бинкс, Найроби, за благосклонното предложение да ме отведе до района Вирунга в Заир; на Джойс Смол за уреждането на транспорта ми, винаги светкавичен, и до най-потайните кътчета на света; и накрая специалната ми благодарност към помощника ми, Джудит Лавджой, чиято неуморна помощ през най-трудните моменти беше от съдбоносна важност за завършването на тази книга.