Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (71) (1352–1878)

Кримска война

Възелът от международни противоречия (Русия — Османска империя, западноевропейски държави — Русия, балкански страни — Османска империя и пр.) все повече се заплита и достига определена степен на кулминация през средата на XIX век. Израз на тези противоречия именно е Кримската война (1853–1856 г.), която от руско-турска се превръща във война на една европейска коалиция срещу Русия.

Както всички руско-турски войни, така и тази война предизвиква непосредствено отражение на Балканите. Руското правителство подготвя прокламация към балканските народи за въстание. Създават се доброволчески отряди от българи, сърби и албанци в помощ на руската армия. В Търновско и Видинско започва подготовка за въстание, въстава гръцкото население в Епир, Тесалия и района на Арта, активно подпомагано от гръцкото правителство чрез изпращане на чети. Руските войски влизат в Дунавските княжества, местните князе са отстранени, учредяват се временни управленски съвети, местната полиция се присъединява към руските войски, руското командване предприема активни действия на Дунав, обсажда Силистра.

Събитията обаче тръгват в неблагоприятна за Русия и нейните балкански поддръжници насока: съотношението на силите е на страната на Османската империя и нейните западноевропейски съюзници, войната се пренася на Кримския полуостров, Русия търпи поражение, а балканските народи остават сравнително мирни — Дунавските княжества са окупирани от Австрия (1854–1856), Търновският бунт (на капитан Никола Филипов) е потушен, Сърбия не се намесва от страх да не бъде нападната от Австрия, а Гърция, притисната от Англия и Франция и Османската империя, прекратява помощта за гръцкото въстаническо движение.

Следва Парижки мирен договор (1856 г.), който коригира установеното преди това статукво във вреда на Русия: потвърждава се васалната зависимост на Влахия, Молдова и Сърбия към Османската империя. Руският протекторат над тези автономни държави се заменя с колективен протекторат на държавите, подписали Парижкия мирен договор (Русия, Англия, Франция, Сардиния и Прусия). Бесарабия се отнема от Русия и се присъединява към Молдова под васалитета на султана. Дунав става международен воден път под наблюдение на европейските държави, а Черно море — неутрална водна територия, открита за търговски и закрита за военни кораби.

Парижкият мирен договор има не само антируска насоченост. Той гарантира независимостта и териториалната цялост на Османската империя, респ. неизменност на съществуващото държавнотериториално и националнополитическо статукво в Югоизточна Европа, което означава, че никакво национално движение на Балканите не може да очаква подкрепа от която и да било европейска държава. Напротив, открито се заявява, че европейските сили ще смятат „всеки акт и всяко събитие“, което би накърнило суверенитета и целостта на Османската империя, „като въпрос, засягащ общоевропейските интереси“.

Така Европа официално, по силата на един международен договор, си присвоява правото на намеса във всички следващи събития, засягащи съдбата на Османската империя и нейните балкански (и извънбалкански) провинции. Портата от своя страна приема „да участва в предимствата на европейското разбирателство“, което ще рече — да остане под опеката на европейския концерн и да играе ролята на равновесна сила между Русия и нейните западноевропейски опоненти за влияние на Балканите и в Близкия изток. Османската империя няма основание да бъде доволна от това положение, а още по-малко от постановленията на мирния договор за корабоплаването в Черно море и по р. Дунав, тъй като те ограничават нейния суверенитет там. При това като цена срещу англо-френската помощ във войната през март 1854 г. султанът подписва договор с Англия и Франция в смисъл те да гарантират целостта на империята му, а той да осъществи реформи. И след поражението на Русия султанът е на ход — освен засилване влиянието на западните държави в империята му трябва да осъществи обещаните реформи.

Танзиматът

Още с прокламирането на Гюлханския хатишериф от 1839 г. управляващата върхушка в Цариград обявява настъпването на нова епоха, епохата на танзимата, сиреч време на реформите. На 18 февруари 1856 г. султанът обявява т.нар. Хатихумаюн — нов декрет, който потвърждава дадените по-рано права на султанските поданици и очертава параметрите на по-нататъшните реформи в империята: пълна свобода на религията и вероизповеданията, равенство на мюсюлмани и немюсюлмани пред законите, право на собственост и имущества, достъп на немюсюлманите до обществени служби, училища, армия и пр., равно облагане с данъци без разлика на вероизповедание и религия, въвеждане на ред във финансите и държавния бюджет, реорганизация на администрацията, право на представителство на населението в управленските структури на страната, отваряне на банки, строителни работи и т.н. Въпросът пред султана и неговата Висока порта е как да се оздрави „болният човек“, как да се спасява империята, а отговорът — чрез реформи, които да европеизират и модернизират държавата, та тя да се нагоди към изменящия се свят, да стане силна и способна да отстоява себе си, своята независимост и териториална цялост.

Българската историография обикновено разглежда реформите в Османската империя от средата на XIX век като половинчати, които нищо съществено не променят. Изтъкват се при това предимно слаби страни: турската буржоазия не може да играе хегемонна роля в реформеното движение, то се ръководи от султанската върхушка и това била неговата главна слабост; Османската империя се отваря към Европа, изпада в зависимост от западните държави и става тяхна полуколония; проникват чужди стоки и капитали, които конкурират местното производство, империята задлъжнява, увеличават се данъци, влошава се положението на народните маси и други подобни.

В много отношения фактите обаче се разминават с тези оценки.

Първо. Държавата е преди всичко политическа организация, която осигурява ред и съответни условия за човешка дейност. Хората, които имат власт, са тези, които единствено могат да правят и правят реорганизации, преустройства, изменения в условията, т.е. реформи. Начело на Османската империя през средата и втората половина на XIX век стоят султани и министри (Абдул Меджид, Абдул Азис, Мустафа Решид паша, Мехмед Емин Али паша и др.) с високо образование, владеещи чужди езици и познаващи европейския държавно-политически модел, хора, искрено отдадени на реформеното дело. Те разбират, че ако реформите не спасят империята им, няма какво друго да я спаси. И инициативите идват от тях, от султанския дворец, от Високата порта и министерствата. Съществува обаче и цяла кохорта чиновници, експерти, юристи, технически кадри, офицери, идеолози, книжовници и други анонимни реформатори, всички малко или много под влияние на европейската цивилизация и култура. Те са, които правят реформите. Мястото на буржоазията, по-слаба или по-силна, не е сред тях, в нейна компетенция е и трябва да бъде стопанската дейност. Следователно разсъжденията за „хегемонна рая“ на буржоазията в случая нямат място.

Второ. Проследени по „ресори“ на държавно-политическата дейност, резултатите от реформите показват приблизително следната картина:

Централна администрация

Развиват се министерства (външно, вътрешно, правосъдно, финансово, по търговията, земеделието, строителството, за вакъфите, по военните работи, по религиозните дела и пр.) с множество отделни служби, които заедно със съвещателните органи (Висш съдебен съвет, Висше събрание по реформите, Държавен съвет, разни комисии) съставляват султанското правителство, един кабинет по европейски модел като централен орган на изпълнителната власт.

Провинциална администрация

Със закон от 1864 г. империята се дели на 27 провинции (вилаети), съставени от санджаци, кази и нахии. Най-малката населена единица е селото (кварталът) начело с изборен кмет, подпомаган от съвет на старейшините. Нахиите, казите, санджаците и вилаетите се управляват от назначени управители, подпомагани от общи събрания, в които участват и представители на немюсюлманското население на съответната административна единица. С това се слага началото на определена представителност на населението в управлението на държавата. Назначава се също така съответен административен персонал за различните области на дейност — съдебни дела, данъци, пътища, мостове и т.н.

Правосъдие

Осъществява се унификация на правната система — Наказателен кодекс, Търговски кодекс, Кодекс на морската търговия, Граждански кодекс, Земеделски кодекс. Империята се снабдява с нужните закони, най-често заимствани от френското законодателство и приспособени към изискванията на времето. Създават се и светски съдилища — низами. В нахиите такъв съд е съветът на старейшините, в казите и санджаците действат апелативни съдилища, в Цариград — Държавен съвет. В съдебните органи заседават и представители на малцинственото население. Делата се гледат под председателството на кадии.

Военно дело

Създава се редовна армия. Нейното комплектуване и обучение започва от времето на султан Махмуд II. Функционират няколко военни училища (военноинженерно, военномедицинско, училище за военни науки, военна академия). Обучението се води от френски и пруски военни специалисти. Войската се състои главно от мюсюлмани (немюсюлманите имат право да служат във войската, но могат и да се откупят, като плащат данъка бедел). През 1848 г. Османската империя има 6 армии, базирани на различни места (Цариград, Източна Тракия, Румелия, Анадола, арабските провинции, Багдад). Всяка армия има съответно командване и военни подразделения (бригади, батальони, полкове) както европейските армии от онова време. През 1870 г. на активна военна служба в султанската армия се намират 210 хиляди души, 190 хиляди са зачислени в запаса и 300 хиляди минават към опълчението.

Просветно дело

Още по времето на Махмуд II възникват първите светски училища за деца. През средата на XIX век се развива основно светско образование за юноши от 10-15-годишна възраст, а след това се отварят и средни училища с тригодишен курс на обучение за младежи. В тези училища се изучават светски науки — математика, естествени науки, философия, история, география, източни езици, френски език и пр. Времето, когато мюсюлманинът не е трябвало да учи „гяурски“ езици, е минало в историята. През 1868 г. се отваря султански лицей, възникват и първите висши училища — висше административно училище, висше педагогическо училище, висше медицинско училище и пр. Училищата са достъпни за всички поданици на султана независимо от етнически произход или религия. Малцина обаче са „другите“, които се ползват от това право — те си имат свои национални училища.

Финанси и данъци

Полагат се усилия да се премахне събирането на данъци чрез отдаването на тази дейност под аренда. През 60-те години едновременно действат по събирането на държавните вземания държавни служители (бирници, митничари и пр.) и данъчни арендатори (мюлтезими). Империята изпитва непрекъснато финансови затруднения и прибягва до пускането на книжни пари (каймета) в обращение и до външни заеми. За 20 години, от 1855 до 1875 г., тя сключва 14 външни заема, нейните дългове нарастват, разходите са повече от приходите, което сигурно води държавата към банкрут.

Църковно-религиозна сфера

Премахва се светската власт на ръководителите на църковните общности, в това число и на цариградските патриарси. Те получават заплати от държавата и в компетенция им се оставят само църковно-религиозните дела.

Както се вижда, става дума не за „половинчати“, а за сериозни реформи, които в една или друга степен засягат всички държавно-политически, военни, просветни, църковно-религиозни, финансови и други структури на османското общество. И в крайна сметка Османската империя постига известна стабилизация — през средата и втората половина на XIX век тя не е това, което е била две или три десетилетия по-рано. Що се отнася до отварянето към Запада, проникването на чужди капитали и индустриални стоки в империята, засилването на западното влияние („по-луколония“), разоряването на местните занаяти и пр., то от сегашната дистанция на времето и натрупания исторически опит на човечеството може би следва да се запитаме дали това не е по-скоро плюс, отколкото минус. Защото всъщност става дума за банки, заеми, капитали и средства, влагани в строителството на жп линии, гари, пътища, трамваи, пристанищни съоръжения, училища и други обекти, необходими за просперитета на всяко общество. Това до голяма степен се отнася и за „разоряването“ на местните занаяти — конкуренцията на индустриалното производство не само „разорява“, а и подтиква към развитие и модернизация.

Заслужава тук да се постави и въпросът за „шанса“ на националноосвободителните революции на Балканите, дали той е по-добър през първите 30 години на XIX век или някога по-късно. Вярно ли е твърдението, че през втората половина на 20-те години на XIX век гърците са „безнадежно слаби“, но „великите сили спасиха въстанието и направиха държавата им“^[1]. Въпросът би следвало да звучи другояче — не колко са слаби гърците, а колко е слаба или силна Османската империя. Защото в първите 30 години на XIX век тази империя е в състояние на тежка криза, следователно тогава условията за победа на една национална революция са по-благоприятни, сърби и гърци въстават и печелят. След това се правят реформи, империята се стабилизира и „шансът“ на едно национално въстание става по-малък, отколкото преди това.

Историческата обреченост на Османската империя

В резултат на реформите през средата и началото на втората половина на XIX век Османската империя временно се стабилизира. Това обаче не може да промени отдавна очерталата се перспектива на историческа обреченост. И тази обреченост не се определя от съдържанието на реформите (половинчати, ограничени или сериозни), нито от това, кой играе хегемонна роля — управляващата султанска върхушка в Цариград или буржоазията в обширната империя, османска и турска или национална. Други са факторите, от които зависи бъдещата съдба на империята.

Османската империя е истинска мозайка от етноси, култури, религии и вероизповедания. За нейното оцеляване се предприемат реформи, които да обединят различните съставки на мозайката в един „братски съюз“ под жезъла на султана. Високата порта проявява по-голяма благосклонност към „другите“, надявайки се да ги приобщи. Резултатът обаче е точно обратен — реформите създават благоприятна почва не за „хомогенизиране“ на империята, а за нарастване на съпротивата на различните съставки на мозайката. Държавата се модернизира, но „помирение“ между нея и националните общности, от които е съставена, не може и няма как да се постигне. Точно това положение прави Османската империя през XIX век, века на националната идея, нациите и националните движения, исторически обречена.

Впрочем такава е съдбата на всяка многонационална империя, конгломерат от земи и народи, където има национално потисничество и господство на едни над други. Националната идея е главната сила, под ударите на която е осъдена да рухне не само империята на султана, но и империята на Хабсбургите. Същата тази идея дава живот на националните държави според принципа „за всяка нация — държава“. А и още нещо. Националната идея руши Османската империя, но заедно с това дава живот на великодържавието като политическо мислене и държавна политика на всяка новоучредявана балканска държава. И всяка национална държава ще поеме мисията на освободител и обединител на съответната нация, като ще се стреми да реализира едни или други завоевателно-хегемонистични аспирации, т.е. да отломи колкото може по-голямо парче от султанската баница. Следователно върху територията на някога могъщата Османска империя ще никнат национални държави, които ще късат парче по парче от нея, за да го присъединяват към себе си.

Естествено, не е само това, което прави Османската империя исторически обречена. Деветнайсети век не е само век на националната идея, нациите и националните движения, а и век на имперското мислене, колониалната политика и колониализма. Султанът и неговата Висока порта отдавна са престанали да мечтаят за нови завоевания, главното за тях е запазването на статуквото такова, каквото е. Европейските велики сили обаче съвсем не мислят така, при което Османската империя влиза в сферата на техните имперско-колониални интереси: Русия — източната част на Балканите, Проливите, Цариград и пр.; Хабсбургската монархия — западната и средната част на Балканския полуостров; Франция — Алжир, Тунис, евентуално Сирия, Ливан и пр.; Англия — морския път, Египет и други османски владения в Африка и Азия; Италия — Източното Средиземноморие, Триполитания и др. На историческата сцена като претендент за част от османското наследство скоро ще излезе и Германия. Парижкият мирен договор от 1856 г. „гарантира“ статуквото на Османската империя, но докога? Още първите години след подписването на този договор ще покажат, че установеното „равновесие“ се пука по всички шевове и че „болният човек“ не може да очаква нищо добро от положението си на пресечна точка на толкова много имперски и колониални интереси.