Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (68) (1352–1878)

Управление на уставобранителите (1839–1858)

С изгонването на Милош властта в Сърбия фактически преминава в ръцете на уставобранителите. Княз на Сърбия става по-големият син на Милош Милан, който е тежко болен и след един месец умира. Назначено е регентство в състав Йеврем Обренович, Аврам Петрониевич и Тома Вучич Перишич. Веднага се свиква Народната скупщина (юни 1839 г.), пред която уставобранителите обявяват оставката на Милош, задоволяват някои дребни молби и народни искания, в това число и намаляване на данъците (от 6 на 5 талера), и назначават комисия, която да обиколи страната, за да „тълкува“ конституцията и да „съветва“ народа.

По-нататъшното развитие на събитията води до разцепление на сръбското общество: за уставобранителите или за Обреновичите. Добрали се до властта, уставобранителите агитират не само против сваления княз Милош, но и против династията на Обреновичите. Те разрешават на вдовицата на Караджордже и сина му Александър да се установят в Сърбия, уволняват някои привърженици на Обреновичите от държавна служба и развиват пропагандата си като държавна политика. Позициите на Обреновичите временно отслабват, още повече че Русия и Турция са против тях, а Сърбия остава временно без княз. При това в лагера на самите Обреновичи има раздвоение — привърженици на Милош и привърженици на сина му Михаил. През март 1840 г. пристига княз Михаил от Влахия. По искане на уставобранителите обаче той идва със султански берат не като наследствен, а като изборен княз. Понеже е непълнолетен (няма 17 навършени години), му са определени като съветници Тома Вукрич Пешич и Аврам Петрониевич.

Оттук нататък в продължение на около две години се води ожесточена борба между уставобранителите и Обреновичите за надмощие в политическия живот на страната. Първоначално княз Михаил успява да се наложи, като прогонва най-видните уставобранители — едни се установяват в Цариград, други в Австрия, трети във Видин. Неговото управление обаче не получава народна подкрепа, първо, защото е абсолютистко, деспотично, второ, защото увеличава данъците (от 5 на 6 талера), и трето, защото налага нови такси — за издръжка на училища, за сечене на гори, за религиозни услуги и пр. Освен това под натиска на Русия и Портата режимът е принуден да разреши на прогонените уставобранители да се завърнат в Сърбия. Те развиват активна агитация в полза на династията на Караджорджевичите. Привържениците на Милош от своя страна също не приемат Михаил и искат връщането на стария княз. Намесва се Портата, която настоява за оставка на някои министри на Михаил. И режимът изпада в изолация и криза.

При такова положение в началото на септември 1842 г. избухва т.нар. Вучичева буна: въстаниците начело с Тома Вучич Перишич влизат в Крагуевац, към тях се присъединява част от редовната войска. Верните на княз Михаил части претърпяват поражение и на 7 септември 1842 г. князът напуска Сърбия и преминава в Земун, а в Белград се образува „привременно правление“ от уставобранителски първенци. На 19 септември се свиква сръбска Народна скупщина, която избира за княз Александър Караджорджевич, сиреч сменя династията.

По време на управлението на Ал. Караджорджевич (1842–1858) фактически властта се съсредоточава в ръцете на олигархическия Държавен съвет, в който господстват уставобранителите. Тяхното управление представлява значителна крачка напред в държавно-политическото развитие на Сърбия в сравнение с времето на княз Милош. През 1844 г. е приет граждански законник, изработен по австрийски образец. Частната собственост става пълна, неограничена и абсолютна. „Всички неща, имущества и права, които принадлежат на сърбина, са негова собственост“, т.е. всеки сърбин е „пълен господар на своите имущества…“, се казва между другото в този законник. По-добре е организирана съдебната власт. Съгласно конституцията от 1838 г. са създадени помирителни съдилища по селата, първостепенни съдилища в окръжните градове и един апелационен съд в столицата. През 1846 г. е създаден и Върховен съд като последна съдебна инстанция. Влизат в сила много разпоредби за чиновниците. От слуги на княза те стават държавни служители със специални права, заплати, пенсионно осигуряване и пр. Организацията на чиновничеството се изгражда в унисон с идеята, че народът като „проста селска маса“ трябва да бъде управляван от интелигенция, която заема съответните чиновнически постове. За подготовката на тази интелигенция се отделя повече внимание, открити са средни училища, лицеи и други просветни учреждения. Създава се една чиновническа бюрокрация с високи заплати, униформи и титли, която получава широки пълномощия, в това число и правото да наказва селяните (полицейски закон от 1850 г.).

Сърбия прави известна крачка напред и в редица други области: отмяна на кулука, строителство на нови пътища, държавна поща и телеграф, държавна кредитна каса (6% лихва с право да се теглят суми само над 300 дуката, което лишава селяните от възможността да ползват кредити), свободно развитие на търговията, откриване на първи индустриални предприятия (стъкларско предприятие в Ягодина, пивоварна в Белград, военна фабрика в Крагуевац, разработване на рудници в Майданпек). Настъпват съществени изменения и в сръбското село: изкореняват се гори и се разширява обработваемата площ, селянинът вече е преди всичко земеделец, а не скотовъдец; разпада се селската фамилна задруга, навлизат „градски“ изделия в селския живот и бит и т.н.

Независимо от проведените по време на уставобранителското управление реформи и осъществения напредък в развитието на Сърбия тя не се превръща в модерна държава. В унисон със своята пропаганда от предишните години уставобранителите намаляват основния селски данък на 5 талера, но държавата няма пари, поради което перманентно е във финансова криза. Сърбите искат Народната скупщина да бъде постоянен орган на върховната власт и да се свиква веднъж годишно, а уставобранителите изобщо не я свикват. Популярна е идеята Държавният съвет да се организира като представителен орган, а местните власти да станат органи на местно самоуправление, но вместо това в страната е наложен суров полицейско-бюрократичен режим, а и отношенията между новия княз Ал. Караджорджевич и уставобранителските първенци не се развиват добре: князът не желае да играе роля на фигурант и започва да ги отстранява от държавните работи. Те от своя страна почват да се делят на групи — туркофили (Аврам Петрониевич) и русофили (Тома Вучич Перишич). През средата на 40-те години се появяват искания за конституционна реформа, има и няколко проекта за такава реформа — на уставобранителския деец от Войводина Йован Хаджич, на полския емигрант на сръбска служба Франьо Зах и на сръбския политик и чиновник Матия Бан, но нито един от тях не е реализиран.

На всичко отгоре и Обреновичите не се отказват от борбата за власт, а организират чести бунтове и заговори: есента на 1842 г. — заговор начело със Стоян Иованович — Цукич; началото на 1844 г. — „Смедеревски заговор“; есента на 1844 г. — „Катанска буна“; 1846 г. — „Мирчин заговор“. Уставобранителското управление има и сериозни външни проблеми: Русия не е добре разположена към повечето уставобранителски първенци, а и отношенията с Австрийската империя са много трудни. Има и доста силно селско недоволство: много селяни се залавят за търговия и пропадат, други вземат заеми от частни лица с високи лихви и задлъжняват, на сръбска територия се установяват много бежанци от съседните турски предели (особено след Нишкото въстание от 1841 г.), поради което свободни земи повече няма. Изобщо селянинът обеднява и негодува. По време на Кримската война (1853–1856) на сръбската граница се съсредоточават както руски, така и австрийски и турски войски. А след войната съгласно Парижкия мирен договор (1856 г.) руският протекторат над Сърбия е заменен с колективен протекторат на 6 държави — Англия, Франция, Австрия, Прусия, Сардиния и Русия.

Недоволството на сръбското общество от вътрешното и международното положение на Сърбия през 50-те години нараства и заради колебливата, а след Кримската война направо австрофилска политика на княз Караджорджевич. Опозиционните сили на режима вече се представят като две отделни партийнополитически течения — консерватори и либерали. Консервативното течение (Илия Гарашанин, Тома Вучич Перишич) произхожда от олигархическия Държавен съвет, създаден съгласно „турската“ конституция от 1838 г. По време науставобранителския режим между княза и съвета възникват разногласия, които през средата на 50-те години прерастват в остър конфликт. Самият съвет се разделя на две — привърженици на княза и привърженици на опозицията. През 1857 г. е разкрит заговор, в който участва Стефан Стефанович, председател на съвета, с още трима съветници и председателя на Върховния съд на Сърбия. Заговорниците са осъдени на смърт, но се намесва Портата и принуждава княза да ги помилва и да върне пенсионираните преди това съветници на постовете им. Някои лидери на консервативното течение нямат нищо против връщането на династията на Обреновичите на престола, но смятат, че никакви други промени във вътрешнополитическото развитие на Сърбия не трябва да се правят. По своята социална база тяхната група е твърде слаба — членове на съвета, издигнали се и забогатели по време на уставобранителския режим бюрократи и чиновници.

Либералите от своя страна (Йеврем Груич, Йован Илич и др.) пък настояват за промени във вътрешното управление на страната — ежегодно свикване на Народната скупщина, развитие на парламентарната система по европейски образец, прочистване на държавния апарат от привърженици на олигархическия режим, засилване на обществения контрол над управлението и пр. Те агитират за сваляне на Ал. Караджорджевич от княжеския престол и връщане на династията на Обреновичите на власт. Макар и да не са още партия, либералите обикалят страната и правят своята програма достояние на широки обществени среди в Сърбия.

Така обществените настроения се подготвят за династична смяна. И отново както при други случаи на помощ идва Народната скупщина — на 30 ноември 1858 г. започват нейните заседания в Белград. Тази т.нар. Светоандреевска Народна скупщина взема решение за сваляне на династията на Караджорджевичите от власт и връщане на стария Милош Обренович за княз на Сърбия, който в началото на 1859 г. пристига в Белград и повторно заема сръбския престол.

Национална доктрина и външна политика

XIX век в историята на Европейския югоизток е век на Източния въпрос. Всичко се свързва с националноосвободителното движение на балканските народи, респ. учредяването на балканските национални държави и техния териториален обхват, от една страна, и с политиката на великите сили, от друга. Възниква сложен комплекс от проблеми, които всеки иска да реши в своя полза. При това този своеобразен балкански комплекс от проблеми не е постоянна величина, а непрекъснато се изменя, като въвлича нови субекти на противоречията и споровете или принуждава участниците в решаването на Източния въпрос да съгласуват позициите си с изменящите се реалности.

И съвсем естествено възникват различни концепции, проекти и комбинации за решаване на балканските проблеми. Всъщност тази тема непрекъснато занимава лидерите на балканските нации и държави. Сърбия, разбира се, съвсем не изостава, а напротив — дава пример. Още Първото сръбско въстание набелязва основните контури на сръбската национална политика: освободените територии се организират като сръбска национална държава; сръбските ръководители приемат ако въстаници и бежанци от съседните турски пашалъци, а също и от австрийските предели — заявка за тяхното освобождение и в перспектива присъединяване на съседните под чужда власт територии към основаващата се сръбска държава; в началото на 1809 г. въстанала Сърбия планира настъпление във всички посоки, а Караджордже развива военни операции в Новопазарския санджак с намерение да съедини своите сили с тези на Черна гора — нова заявка за разширяване на територията на Сърбия за сметка на османските владения в централната част на Балканския полуостров.

Такава е политиката и на Милошева Сърбия: искане за участие в Руско-турската война от 1828–1829 г. и за влизане в Ниш и Видин, последователност и настойчивост за присъединяване на 6-те нахии, тайна подкрепа на народните движения в съседните османски владения, посредничество пред Портата във връзка с отделни бунтове и въстания в полза на местното население, приемане и подпомагане на бежанци от съседните под турска власт земи, грижа за засилване на сръбското влияние в Стара Сърбия, Босна и България чрез подпомагане на културно-просветни начинания и пр. Обстоятелствата не позволяват на Милош да се противопостави на османското господство на Балканите — Сърбия е слаба, а Европа стои на позициите за запазване на статуквото в Югоизтока (само Русия е за подялба на Османската империя, но и тя не е безкористна, а нейните антиосмански действия срещат съпротивата на Запада). Оттук и „туркофилството“ на Милош, неговата позиция за постепенност в решаването на Източния въпрос, т.е. реализиране на задачите на сръбската национална политика не веднага, а в определена историческа перспектива.

Няма съмнение, че в основата на сръбската национална политика от времето на Караджордже и Милош лежи националноосвободителният мотив. Става дума за освобождение на сръбството и неговото обединение в единна национална държава. Но на практика през първата половина на XIX век вече има две сръбски държави — Сърбия и Черна гора. И естествено съществен пункт на сръбската национална политика става въпросът за тяхното обединение. Друга тема на сръбската национална политика е въпросът за съдбата на Стара Сърбия, Босна и Херцеговина — населението там в мнозинството си е сръбско, а и сърбите от бившия Белградски пашалък в много случаи са потомци на сръбски бежанци и преселници от въпросните краища. Следователно сръбската национална политика и в този пункт не може да се преценява другояче, освен като националноосвободителна.

Това обаче не е цялата истина, а само съществена част от нея. Защото в сръбското общество непрекъснато битува и идеята за реставрация на Душановото царство, т.е. за създаване на голяма и силна сръбска държава върху развалините на Османската империя. Този въпрос занимава повечето сръбски духовни и политически водачи, в това число и Караджордже и Милош. Обикновено никой обаче не разграничава националното от наследствено-историческото право. По време на въстанията от първата четвърт на XIX век, а и дълго след това доминира „националното“, но още първите стъпки на сръбската държава на балканска сцена показват, че в перспектива ще се развие „наследствено-историческото“. И не просто ще се развие, а направо ще прерасне в завоевателно-хегемонистичен мотив на сръбската национална политика. Първата стъпка в това направление безспорно е „Начертанието“ на Гарашанин от 1844 г. — основен документ на сръбската национална доктрина.

Автор на този документ е видният представител на уставобранителския режим Илия Гарашанин, тогава министър на вътрешните работи на Сърбия. Върху неговото „Начертание“ силно влияние оказва полската емиграция, последвала поражението на полското въстание от 1831 г. Неин водач е бившият руски външен министър Адам Чарторийски с резиденция в Париж, който има свое представителство в Цариград и постоянен агент в Белград. В началото на 1843 г. Чарторийски съставя една програма на тема сръбска политика — каква трябва да бъде сръбската политика, за да се постигне обединение на южните славяни под ръководството на Сърбия. Като емисар на полската емиграция и същевременно драгоман на френското Генерално консулство в Белград през 1843 г. се установява Франьо Зах, чех от Холомоуц, участник в полското въстание, впоследствие управител на сръбското артилерийско училище, висш офицер на сръбската армия и влиятелна личност в Сърбия. Той именно донася в Белград разработената от Чарторийски програма за бъдещата сръбска национална политика. Препоръчва се Сърбия сама да си състави подобен план. Илия в края на 1844 г. Ил. Гарашанин съчинява т.нар. Начертание, или програма за външна и национална политика на Сърбия.

Това всъщност е сръбската национална доктрина. Нейните основни положения биха могли да се резюмират, както следва: Османската империя е исторически обречена и ще пропадне. Възможни са два варианта на решение. Първо, османските владения на Балканите да бъдат разделени между Русия и Австрия по линията Видин — Солун. В такъв случай Сърбия би останала под австрийска власт. Второ, върху развалините на Османската империя „нейните християнски жители“ на Балканите да изградят нова държава. В такъв случай Сърбия би могла да играе ръководна роля. Начертанието преценява първия вариант като голяма опасност за Сърбия и сочи Австрия като изначален враг на сръбството, поради което съюз с нея е невъзможен. Следователно остава да се работи за реализирането на втория вариант.

Следват по-нататък някои по-конкретни обяснения: с пропадането на Османската империя се отваря вакуум, който ще трябва да се запълни от едно сърбо-славянско царство. Англия и Франция са против подялбата на османските владения между Русия и Австрия, но не биха били против една силна християнска (разбирай сръбска) държава на Балканите, която да възстановява равновесието. Сърбия ще даде всички гаранции на Европа, че може да съществува между Австрия и Русия. Тя трябва да се разшири териториално и има за това основание в историята, в сръбското царство от XIII–XIV век. Твърди се при това, че само идването на османците на Балканския полуостров било попречило пропадащата Византийска империя да бъде заменена с издигащото се тогава сърбо-славянско царство на Душан Силни. Но ето сега е дошло време да започне да действа „онзи дух, който отново да потърси своите права, като продължи прекъснатото дело“. Така „ние сърбите ще излезем пред света като истински наследници на нашите бащи, които нищо друго не правят, а само възстановяват своята татковина“.

Както се вижда, сръбската национална доктрина още преди съставянето й излиза извън рамките на „националното“. Тя не се занимава толкова с въпроса за освобождението на сръбството, колкото с въпроса за териториалното разширение на сръбската държава. Смесват се в случая два принципа — националният и историческият. Начертанието от 1844 г. съдържа в себе си разминаващи се помежду си компоненти — държавноисторическото право, което взема за основа средновековната сръбска държава в периода на нейния апогей, от една страна, и народностния принцип, който предполага национално освобождение и обединение на сръбството. При това и на самото сръбство се преидава такъв териториален обхват, какъвто то в действителност няма — в Начертанието се говори не само за Черна гора, Босна и Херцеговина, но и за Северна Албания и България. От южнославянските области под австрийска власт се споменават само Срем, Бачка и Банат — Гарашанин не желае да насочи Сърбия към борба на два фронта, срещу Османската империя и Австрия едновременно. На този етап стига разширение на Сърбия за сметка само на едната империя, Османската.

Особено внимание сръбската национална доктрина посвещава на отношенията на Сърбия с двете най-заинтересовани сили на Балканите — Австрия и Русия. Те не трябва да бъдат предизвиквани, но Сърбия да работи за подкопаване на тяхното влияние на Балканите. За да се отърве от икономическата си зависимост към Австрия, Сърбия трябва да строи път до Улцин, където да се установи сръбски агент с влияние в Черна гора и Северна Албания. В Босна трябва пък да се влияе за приемане на династията на Караджорджевич, сръбската конституция и сръбските закони в тази турска провинция. Изисква се също така Сърбия да разширява влиянието си не само сред православните християни, но и сред католиците — да им открие печатница и чрез културно-просветна дейност да въздейства за освобождението им от австрийско влияние. Що се отнася до Русия, то въпросът се оказва по-сложен: между Сърбия и Русия е България, там се срещат интересите на двете държави. Както Сърбия, така и Русия желае отслабването и разпадането на Турция, но намеренията им не са еднакви — Русия иска да завладее Цариград и няма да позволи създаването на голяма и силна държава в замяна на пропадаща Турция. Оттук и препоръката Сърбия да внимава да не бъде излъгана — тя най-лесно би могла да бъде в съюз с Русия, но само ако тази последната приеме сръбските условия, т.е. ако осигури нейното бъдеще „в пространен смисъл“.

Така сръбската национална доктрина предвижда ликвидиране на османското владичество на Балканите и създаване върху развалините на Османската империя на нова държава с доминираща роля на сръбството. Според Начертанието освобождаващите се от турска власт балкански народи трябва да се присъединят към Сърбия, която да изиграе ролята на обединителен център и ръководна сила. В резултат на това новата държава би се разпростряла върху огромна територия — от Бихач в Босна на запад до Черно море на изток и до Битоля и Шкодра на юг. Авторът на Начертанието може би не знае (или не иска да знае), че и Гърция, вече независима държава, има подобни аспирации. Албания, Македония и още по на изток България — това са областите, в които двете национални доктрини, сръбската и гръцката, неизбежно ще се срещнат и противопоставят една на друга, но Начертанието на Гарашанин не се занимава с този въпрос.

Начертанието на Гарашанин правилно отчита стремежа на населението от съседните на Сърбия области под турска власт за освобождение. То също така допада и на южнославянските народи под австрийска власт, които се стремят към собствена изява, еманципация и освобождение. Програмата на Гарашанин естествено най-мно-го допада на сърбите под чужда власт, османска и австрийска. Тя обаче има един съществен минус и той е нейната великосръбска насоченост: не се отчита националното развитие на другите балкански народи, не се предвижда националното освобождение и обединение на южнославянските народи въз основа на принципа за самоопределение, а се изисква присъединяване на тези народи към Сърбия по пътя на постепенното разширяване на територията на сръбското княжество. По този начин Начертанието, т.е. сръбската национална доктрина, игнорира борбата на българи, хървати, албанци за национална независимост и самостоятелно национално развитие, като подчинява тази борба на Сърбия.

Тайна организация

Начертанието на Гарашанин от 1844 г. не е публичен, а секретен документ. За първи път то е публикувано през 1906 г. Неговото съдържание още през 1845 г. е изпратено със съпроводително писмо на тогавашния княз на Сърбия Ал. Караджорджевич. То става известно впоследствие на князете Милош и Михаил, както и на крал Милан. По него работят самият му автор Ил. Гарашанин и неговият помощник във вътрешното министерство Йов. Маринович. По-късно с този документ се запознават и други държавници и политически дейци на Сърбия.

Начертанието, разбира се, не е само общи разсъждения за задачите на сръбската национална политика. Напротив, то е своеобразен план за политическа пропаганда, чиято цел е „освобождение на нашия народ от австрийска и особено турска власт и обединение в една обща държава под ръководството на Сърбия“. Това обединение трябва да се осъществи чрез „общо въстание, което трябва напълно да се подготви и добре да се организира“. Самото Начертание набелязва и средствата за постигане на целите: изпращане на верни хора в подвластните на Турция и Австрия райони, създаване на мрежа от агенти, които работят по инструкция от Белград, с една дума — създаване на нелегална организация, която да готви въстание. От цялото съдържание на документа ясно следва, че щом като Сърбия не може да очаква нищо добро от Русия, а още по-малко от Австрия, то тя трябва да търси съюз с народите, които я заобикалят. И тъкмо в тази насока започва активна дейност.

Най-напред Гарашанин установява връзки с черногорския владика Петър Петрович Негош, който приема предложението да се включи в делото. Срещу това Черна гора получава годишна финансова помощ от Сърбия, а владиката — обещание, че ще има висок сан в църковната йерархия в бъдещата обща държава. В Босна доверено лице на Гарашанин става търговецът Стево Богданович, човек с много познанства и връзки. Подходящи и сигурни хора за работа по замисленото предприятие се намират навсякъде — Херцеговина, Северна Албания, България, югославянските земи под Хабсбургите. Особена настойчивост проявяват Матия Бан и Тома Ковачевич, които пътуват по Хърватия, Далмация, Черна гора, Стара Сърбия, Македония и Югозападна България и информират Гарашанин за обстановката в посетените краища и за извършената от тях работа.

Ил. Гарашанин и неговият пряк помощник Йов. Маринович успяват за кратко време да създадат своя нелегална организация с разклонения в Босна и Херцеговина, Черна гора и Северна Албания, Новопазарски санджак, Македония, България и районите около хърватско-славонската граница. Цялата тази обширна територия е разделена на две части — северна и южна. Шеф („коловоза“) на северната половина е Тома Ковачевич, а на южната — Матия Бан. Те имат свои агенти по места, агентите назначават началници в нахиите, а началниците — кметове по селата. Всеки участник познава само своя непосредствен шеф и никого другиго от организацията. На върха на пирамидата е министърът на вътрешните работи Гарашанин. Води се кореспонденция, изплащат се заплати, а много хора работят и без заплати, цялата дейност се издържа от Сърбия. През 1849 г. е изработен план за дейността на организацията под заглавие „Конституция на политическата пропаганда, която трябва да се води в славяно-турските земи“. Става дума за изработване и на военни планове за въстания в тия „славяно-турски“ земи.

Макар и тайна, сръбската национална доктрина в лицето на Начертанието на Гарашанин пуска дълбоки корени в почти всички среди на сръбското общество. През 1844 г. в Белград е основано „тайно демократично панславистическо дружество“. Негов основател е полският емисар в сръбската столица Франьо Зах, който развива активна дейност в духа на още несъставеното Начертание. Една година по-късно, през 1845 г. Стефан Херкалович, сърбин от Хърватия, основава в Белград казино и читалище, чиято дейност е в същия дух. През 1846 г. пък е основано ученическо дружество „Душанов полк“ с подчертано великосръбска насоченост — активна политика, изгонване на турците от сръбските земи, създаване на „велико сръбско царство“. Такива дружества възникват и във Войводина, а през 60-те години там се развива цяло движение — Омладината. Между членовете и водачите на тия дружества има немалко бъдещи либерални лидери. Либерализмът именно става най-последователният носител на великосръбската идея.

Ако в историята на сръбската национална политика 40-те години представляват определен подем (формулиране на национална доктрина, създаване на тайна организация), то следващото десетилетие е равно на спад. Една пукнатина се открива в отношенията с основателя на Илирийското движение Людевит Гай. През 1852 г. Гаевият вестник „Народне новине“ в два поредни броя отпечатва статия с подчертано антисръбска насоченост — твърди се, че сръбският народ никога не е съществувал и че трябва да се унищожи „сръбското племе и име“. Това предизвиква общо възмущение в Сърбия и сред сърбите в Хърватия. Гай се оправдава, че авторът не е той, а негов сътрудник, след това идва в Белград, но е посрещнат неприязнено.

Великосръбството и великохърватството влизат в конфликт, който ще налага своя отпечатък върху цялото по-нататъшно развитие на сръбско-хърватските отношения.

Отваря се пукнатина и в отношенията с Черна гора. През 1851 г. умира владиката Негош, а на черногорския престол идва Данило Петрович. През 1852 г. той иска за жена дъщерята на сръбския княз Клеопатра, но получава отказ. През след ващата година Данило посещава Виена и във връзка с това плъзват слухове, че се готви съюз на Черна гора с Обреновичите Милош и Михаил. Сръбско-черногорският конфликт се задълбочава, понеже Белград се стреми към създаване на голяма и силна сръбска държава, а Цетина не желае това — тя иска да се запази черногорската държава, която да разшири територията си по посока на Херцеговина, Северна Албания и Новопазарския санджак и Босна. Там именно се кръстосват програмите на двете сръбски държави и династии, поради което и сътрудничеството между тях се поставя на изпитание.

При това сръбският княз Александър Караджорджевич проявява колебание в осъществяването на сръбската национална доктрина. През 1853 г. той отстранява Ил. Гарашанин от поста министър на вътрешните работи и създадената преди това тайна сръбска организация започва да замира. Сърбия временно се оттегля от активна национална дейност, за да я поднови няколко години по-късно, при княз Михаил през 60-те.

Второто управление на Милош и Михаил (1859–1868)

Избраният отново за княз Милош Обренович заема повторно сръбския престол на 76-годишна възраст. В началото на 1859 г. той пристига в Сърбия, посрещнат възторжено от сръбското население, вече забравило отрицателните страни на неговото управление от преди 20 години. За тези 20 години обаче Милош нищо старо не е забравил и нищо ново не е научил. Неговото намерение е да управлява сам, т.е. отново да установи самодържавен деспотичен режим. Но сега обстановката е по-различна, съществуват две политически течения, които се стремят да ограничат властта му: консерваторите чрез олигархическия съвет, либералите чрез Народната скупщина.

След идването си в Белград Милош е обкръжен от либералите, които имат най-големи заслуги за повторното му възкачване на престола и с право са наричани „партия на Обреновичите“. Князът обаче не иска да дели властта с никого и не мисли да прави реформи, които биха ограничили княжеската власт. Още в началото на 1859 г. той предприема настъпление срещу олигархическия Държавен съвет и висшите чиновници консерватори. Някои от тях са направо уволнени, а други са принудени сами да си подадат оставките. Милош не е в състояние да премахне съвета, тъй като зад тази институция стои Портата, но сменя целия му състав и свежда неговите компетенции до минимум. Той назначава министрите по свое усмотрение, независимо от съвета или Народната скупщина. Последната става напълно послушен съвещателен орган на княза, а съветът — обикновена колегия, която има за задача само да работи по проектозаконите. В действителност всички държавни органи — скупщината, съветът, министрите, чиновниците — се оказват зависими от княза и послушни изпълнители на неговите заповеди. Войската и полицията също се намират под негово непосредствено ръководство.

Всичко това води до разочарование и ново недоволство на сръбското общество. Най-напред Милош отблъсква консерваторите на Гарашанин и Вучич. След това настъпва разрив между княза и либералите. Милош не иска и да чуе за отговорно пред Народната скупщина правителство. Той подозира, че либералите работят против династията му, и започва да ги преследва.

Милош заема по-твърда позиция и спрямо Портата. Той иска признаване и наследствени права за неговата династия, право Сърбия да може сама да изменя конституцията си и настоява турците окончателно да напуснат страната, т.е. да се изселят и от сръбските градове, в които още има турски гарнизони. През февруари 1860 г. за Цариград заминава сръбска депутация, която да представи горните искания пред Портата и да издейства благоприятно за Сърбия решение. Нищо обаче и по тази линия не се постига, а през септември 1860 г. Милош умира.

Негов наследник на престола става княз Михаил (1860–1868). При възкачването си на престола той обявява прокламация: иска помирение в обществото и обещава да направи закона най-висша власт в Сърбия. Опитът му обаче да включи в правителството и в Държавния съвет и либерали, и консерватори се проваля. Концепцията на княз Михаил за държавно-политическото развитие на Сърбия не се различава много от тази на баща му: абсолютистко деспотично управление, единство на властта в лицето на владетеля — просветен деспот, който управлява, а народът слуша. И в унисон с тази концепция се прокарват няколко конституционни закона: закон за Народната скупщина (1861), според който тя се свиква веднъж на три години и е съвещателен орган; закон за Държавния съвет (1861) — съветниците вече не са несменяеми, а се назначават и сменят от княза. Законодателната власт принадлежи на този съвет и на княза; закон за народната войска — всички мъже от 20- до 50-годишна възраст са военно задължени. Така освен малобройната редовна войска (около 3000 души), обучавана в казарми, цялото мъжко население става „народна войска“, разпределена по родове войски и съответно командване, обучавана в общините и околиите в неделни и празнични дни; закон за организацията на централното държавно управление (1862) — създава се Министерски съвет като изпълнителен орган на властта. Министрите се назначават и сменят от княза и отговарят за своята дейност само пред него. Всеки министър има голяма власт в своя ресор, но всички са под контрола на княза. По това време в Сърбия има седем министерства: на външните работи, на вътрешните работи, на правосъдието, на финансите, на просветата, на строителството и на войната.

Абсолютистко-деспотичната система на управление, установена от Милош и развита по-нататък от Михаил, не задоволява нито либералите, нито консерваторите. Водачите на консервативното течение все пак се оказват по-близо до разбиранията на княз Михаил относно вътрешното управление на страната. Тяхната концепция за властта и управлението изхожда от презумпцията, че народът не е узрял за самостоятелно мислене и поведение и трябва да се управлява според принципите на просветения абсолютизъм, от просветен монарх с деспотично-абсолютистки маниери, какъвто в случая е княз Михаил. Последният напълно споделя тази философия и в края на 1861 г. назначава за министър-председател на Сърбия лидера на консерваторите Илия Гарашанин, който заема този пост в продължение на 6 години, до ноември 1867 г. Вътрешен министър пък е старият бюрократ, консерваторът Никола Христич. Целият държавен апарат е в ръцете на консерваторите и в подчинение на княза. Либералите и техните симпатизанти са прогонени от държавната администрация и минават в опозиция.

Либерализмът в борба срещу абсолютизма

Политическата поляризация в сръбското общество през 60-те години все още е двуполюсна — консерватизъм и либерализъм. Консерватизмът води началото си още от 30-те години на XIX век — земеделци, търговци, висши чиновници, т.е. върхушката на сръбското общество, т.нар. великаши или уставобранители. В периода от 1842 г., а до голяма степен и след това, по време на второто управление на Михаил, те участват в управлението и разширяват своя олигархически кръг сред висшата чиновническа (а и военна) бюрокрация. Именно тази в повечето случаи управленска олигархия става носител на сръбския консерватизъм.

Като реакция на консерватизма на политическата сцена закономерно излиза либерализмът. Той тръгва в унисон с изискванията на своето време. Неговите първи носители са търговци, млади интелектуалци и офицери, завършили образованието си в чужбина. Техният Либерален клуб изтъква като пропаганда две основни начала: стопанска и политическа свобода; национално освобождение и национална независимост. Политически идеал на либералите е: парламентарна конституционна монархия, ненамеса на държавата в стопанската дейност, права и свободи на гражданите. Те непрекъснато оперират с понятия като народен суверенитет, право на самоопределение, парламентаризъм, граждански права и свободи, общо избирателно право, свобода на мисълта, словото и печата и др. Либералите не признават класовата борба и революцията, те са противници на каквото и да било самодържавно управление, в което силата преобладава над правото.

През 60-те години либералите повеждат борба срещу абсолютизма на Михаил. През 1864 г. техният идеолог Вл. Йованович отива в Женева и там започва да издава вестниците „Слобода“ и „Српка слобода“ на френски и сръбски език. Две години по-късно, през 1866 г. той се премества в Будапеща и заедно с водача на войводинските либерали Светозар Милетич издава вестник „Застава“ („Знаме“), на страниците на който продължава борбата против режима на княз Михаил. Установяват се връзки и единодействие между либералите от Сърбия и тези от Войводина. Съпротивата срещу абсолютистко-полицейския режим в Сърбия става по-сериозна и по-масова — в нея се включва младото поколение в Сърбия и Войводина.

През август 1866 г. сръбските и войводинските либерали свикват свой конгрес в Нови Сад, който полага началото на независима от Белград общосръбска организация, известна под името „Обединена сръбска младеж“ (Омладина). Тази организация обединява различни литературни кръжоци, студентски съюзи, политически дружества и групи. Тя не си поставя открито политически цели, но цялата й дейност е насочена към извоюване на политическо единство на сръбските земи. Най-силно е влиянието на Омладината в сръбските земи под австрийска власт. Войводина става център на омладинското движение, а вестник „Застава“ в продължение на няколко години е негов главен орган.

Още от възникването на омладинското движение в него се очертават две крила: буржоазно-либерално и революционно-демократическо. Виден теоретик на първото крило е водачът на сръбските либерали от Войводина Светозар Милетич, а на второто — първият сръбски социалист Светозар Маркович. И двамата са против абсолютистко-полицейския режим на княз Михаил, но Милетич е доста по-умерен, докато Маркович е не само против абсолютизма, но и против монархията.

Понеже омладинското движение в Сърбия и Войводина ратува против абсолютизма на княз Михаил, то се посреща с неприязън от управляващите и е подложено на гонение. През 1867 г. Омладината се събира на конгрес в Белград. Първоначално властите дават разрешение, след това министърът на вътрешните работи забранява заседанията в сградата на Великата школа, а накрая участниците в конгреса са прогонени от Белград. Преследвана от сръбските и австро-унгарските власти и неединна отвътре, впоследствие Омладината се разпада.

Либералното движение от 60-те години играе положителна роля в сръбската история. То съдейства за укрепване на сръбското национално съзнание, за подем на сръбската култура, за популяризиране на държавноправната теория и практика от онова време, за повишаване на политическата активност на сръбския народ.

Както се вижда, във вътрешнополитическата област второто управление на Михаил е безплодно: Сърбия си остава държава с еднолична абсолютистко-деспо-тична полицейска система на управление. Малко по-друго е положението с автономния статут на тази държава, т.е. с връзката Сърбия — Османска империя. На 3 юли 1862 г. избухва стълкновение между турци и сърби в Белград, турският гарнизон в продължение на няколко часа обстрелва града. Настъпва криза в сръбско-турските отношения. Сръбското правителство се обръща към европейските държави за съдействие. Свиква се международна конференция в Цариград за уреждане на конфликта. Постига се компромис — мюсюлманското население се изселва от Сърбия, с изключение на турските крепости по Сава и Дунав; крепостите Соко и Ужнице се разрушават; Сърбия дава обезщетение на изселващите се (около 8000 души); в оставащите на сръбска земя турски крепости (тези по Сава и Дунав) стационират само редовни турски войски.

При този статут, като автономно трибутарно княжество с присъствие на редовни турски войски в Белград, Шабац, Смедерево и Кладово, Сърбия остава до 1867 г. През есента на 1866 г. княз Михаил иска от Портата да отстъпи и тези крепости на Сърбия. Под натиска на Русия и другите европейски сили Турция е принудена да приеме. През март 1867 г. княз Михаил с възвание към сръбския народ съобщава за съгласието на султана да отстъпи въпросните крепости на Сърбия. Още същия месец князът посещава Цариград и е приет от султана. В течение на 1867 г. турските крепости и гарнизони на сръбска територия са ликвидирани. С това се прави нова крачка по пътя на по-нататъшното освобождение на Княжество Сърбия от османска зависимост.

Само този успех обаче не стига. Абсолютистко-полицейският режим на Михаил настройва срещу себе си не само либералното и омладинското движение в Сърбия и Войводина, но и цялото сръбско население. За това допринася освен всичко друго още и намерението на княза след развода с жена си да сключи нов брак с внучката на рождения си чичо Йеврем Обренович — Катерина. Срещу този брак се обявява сръбската църква в лицето на митрополит Михаил, а също така и министър-председателят Илия Гарашанин, както и цялото обществено мнение в Сърбия. Към това се прибавят и колебанията на княз Михаил от есента на 1867 г. във външната политика: отказ от готвената преди това война срещу Турция, смяна на Гарашанин с Йован Ристич на поста министър-председател, охлаждане на отношенията с Русия и пр. В такава обстановка на недоволство вътре в страната и неопределена и неясна външна политика на 11 юни 1868 г. княз Михаил пада убит в резултат на заговор от привърженици на бившия княз Александър Караджорджевич.

Към независима парламентарна държава (1868–1878)

След смъртта на Михаил за княз на Сърбия е провъзгласен Милан Обренович, внук на брата на Милош Йеврем Обренович. През 1868 г. той е още малолетен (на 14 години), поради което се назначава регентство от трима души. Най-силна фигура в регентството е тогавашният военен министър Миливое Блазнавац. Вторият регент е Йован Ристич, дългогодишен представител на Сърбия в Цариград, а третият — Йован Гаврилович, личност без политическо значение.

Атентатът срещу княз Михаил от 1868 г. отстранява главния носител на абсолютистко-деспотичната теория и практика на управление в Сърбия. Караджорджевичите обаче не успяват да се възползват от това — готвеният държавен преврат се проваля. Остават да се състезават консерваторите и либералите. Печелят последните. Консерватизмът е в отстъпление, а либералите, свързали се с властта, стават все по-умерени. Като техен лидер се налага регентът Йован Ристич.

Главното дело на регентството (1868–1872) е новата конституция на сръбското княжество, приета от Народната скупщина през 1869 г. „Турската“ конституция от 183 8 г. окончателно отива в историята — Сърбия става наследствена конституционна монархия, все още васална на Османската империя, но с една форма на зависимост към Портата по-малко от преди. Страната прави крачка напред не само към своята независимост, но и към утвърждаването на парламентаризма.

Конституцията от 1869 г. утвърждава принципа на разделение на властите. Законодателна власт се осъществява от Народната скупщина и княза. Народната скупщина се свиква най-малко веднъж годишно. Три четвърти от депутатите избира народът, а една четвърт назначава князът. За депутати могат да кандидатстват навършили 30-годишна възраст, които плащат данък в размер най-малко 6 талера.

Всички, които получават някаква издръжка от държавата (чиновници, пенсионери, военни и пр.), не могат да избират и не могат да бъдат избирани. Народната скупщина приема законите, бюджета и данъците. Законодателна инициатива имат князът и правителството. Князът потвърждава и обнародва законите.

Княжеската власт е наследствена и принадлежи на династията на Обреновичите — никога не може да бъде избран за княз който и да било от потомството на Караджорджевичите, „върху които тегне народното проклятие“. Изпълнителната власт се осъществява от княза чрез Министерски съвет. Министрите се назначават и уволняват от княза. Те се отчитат пред княза и пред Народната скупщина, но нямат политическа отговорност пред парламента — могат да управляват и без неговото доверие. Съдебната власт се осъществява от независими съдилища. Държавен съвет, какъвто Сърбия познава съгласно „турската“ конституция от 1838 г., вече не съществува.

Впрочем има Държавен съвет, но той се състои от назначени от княза чиновници и се занимава с административни въпроси, като помощен орган на правителството.

През 1872 г. изтичат пълномощията на регентството — княз Милан навършва 18 години. Първото негово правителство възглавява дотогавашният регент М. Блазнавац, а след неговата неочаквана смърт (1873) — другият регент Йован Ристич. В продължение на няколко години правителството е в ръцете ту на либералите, ту на консерваторите, а мнозинство в Народната скупщина най-често имат либералите. Държавно-политическото развитие на Сърбия тръгва по линия на установяване на многопартийна система и парламентарно управление.

По това време политически партии със стегната организация, ясна програма, членство и дисциплина в Сърбия формално още не са учредени, но израстват лидери, около които се групират партийнополитическите сили. Освен консерваторите и либералите в политическия живот на страната през 70-те години влизат Светозар Маркович със своята социалистическа група и Никола Пашич със своята група радикали.

И никой не е доволен от държавно-политическата система, установена от конституцията от 1869 г.

Либералите искат парламентарно управление, т.е. правителствата да се утвърждават от Народната скупщина и да подават оставка, когато загубят нейното доверие. Социалистите пък говорят за пълна суверенна власт на народа (респ. парламента). През есента на 1869 г. новосадският вестник „Застава“, орган на Омладината, публикува статия на Светозар Маркович под заглавие „Наше обмане“ (нашите заблуди), в която се подлага на остра критика сръбската конституция от 1869 г. Светозар Маркович се обявява против цялото обществено-икономическо и Държавно-политическо устройство на Сърбия. Той обединява около себе си значителна група млади сили, почти цялата белградска младеж, издава свой вестник („Раденик“), превежда комунистическия манифест на Маркс на сръбски език, говори за необходимост от създаване на производителни и потребителски кооперации по села и градове и в началото на 70-те години създава такива кооперации. С цялата си дейност Светозар Маркович се налага като силен представител на социалистическата мисъл, която пуска дълбоки корени в сръбското общество.

От социалистическото движение на Светозар Маркович произхожда радикалния кръг на Н. Пашич — много привърженици на Светозар Маркович изоставят социализма и минават на позициите на радикализма. В областа на вътрешнополитическото развитие на Сърбия те настояват за изменение на конституцията от 1869 п, за въвеждане на всеобщо избирателно право, за превръщане на Народната скупщина в пълновластен законодателен орган, за опростяване на администрацията, за въвеждане на прогресивно-подоходни данъци, за задължително и безплатно основно образование и пр. Първоначално радикалите се декларират като републиканци и атеисти, но показват признаци на колебание и скоро приемат и монархията, и църквата, и религията. Още в края на 70-те години тяхното движение се масовизира и става голяма сила.

Съживяват дейността си и консерваторите. Обособява се една група „младоконсерватори“, която издава вестник „Буду!)ност“ (бъдеще) и пропагандира принципите на модерната държавноправна теория и практика: народен суверенитет, гражданско и политическо равноправие, местно самоуправление, всеобщо избирателно право, свобода на печата, сдруженията, събранията, вероизповеданията, науката, стопанската дейност, отговорност на правителството пред Народната скупщинаи пр.

През октомври 1874 г. един от лидерите на младоконсерваторите, Йован Маринович, оглавява правителството и за първи път в сръбската парламентарна практика иска вот на доверие от парламента. Нещо повече, като френски възпитаник премиерът подава оставка, защото даденият му вот е с мнозинство само от три гласа. Следващото правителство оглавява друг виден младоконсерватор, Аким Чумич, който позволява към правителството да се отправят питания от страна на депутатите в Народната скупщина.

Така политическият живот в Сърбия започва да надхвърля рамките на конституцията от 1869 г., която не предвижда процедура нито за вот на доверие, нито за парламентарен контрол. Деспотизмът и абсолютизмът на Милош и Михаил, господстваща теория и практика в политическия живот на Сърбия в продължение на близо половин век, отмира и си отива. Същото се отнася и за автономния статут на сръбската държава: избухва голямата Източна криза, в която Сърбия е активен участник и след две сръбско-турски войни (1876–1878) получава независимост.