Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (50) (1352–1878)

Бунт срещу еничарите

Реформените планове на султан Селим III срещат отявлен отпор във всички слоеве на османското общество: спахии, еничари, духовенство, феодали сепаратисти и пр. Освен този вътрешен враг в последните години на XVIII век се задава и една голяма външна опасност — Наполеонова Франция: френски успехи в Италия и ликвидиране на Венеция, превземане на Йонийските острови, пропаганда в Далмация, Босна и Гърция, експедиция в Египет. Султанът не може да издържи във война на два фронта, изоставя реформите и търси помирение с отцепниците. В началото на 1799 г. Портата признава Осман Пазвантоглу за видински везир и разрешава на неговите съюзници — белградските еничари — да се завърнат в Белградския пашалък.

Връщането на еничарите в Сърбия означава връщане и на зулумите. Еничарите бързат да си възвърнат предишните читлуци, да създадат нови, да грабят и да се обогатяват. Султанският везир Мустафа паша се оказва безсилен да спре техния натиск, още повече че Портата нарежда да се обезоръжават сърбите, командирът на сръбските отряди Станко Харамбашич е убит, има избити или взети в плен като заложници и други сръбски водачи, кнезове и бивши хайдути. През 1801 г. четирима еничарски главатари превземат и Белград, пленяват везира, след което го убиват. Избити са и много други турци, привърженици на реформеното движение. Установява се кървав еничарски терористичен режим.

Така четиримата еничарски главатари стават господари на Белградския пашалък. Наистина в Белград идва нов султански везир, Хасан паша, но той става играчка в ръцете на еничарските отцепници. Портата не е в състояние да ги застави да се подчиняват, официално им прощава убийството на Хаджи Мустафа паша. Сега пашалъкът се разделя на четири части и насилствено се възстановяват читлук-сахибските отношения. Селяните се задължават безплатно да работят на еничарските читлуци, въвеждат се нови налози, по селата се строят ханове и се назначават специални чиновници — субаши, търговските стоки се облагат с нови такси, местното самоуправление се премахва — вече не се зачитат старейшини, кметове и кнезове. Настъпва период на обща несигурност, безчинства, насилия и терор.

Този „зулумаджийски“ режим засяга всички слоеве на сръбското общество: селяни, търговци, кнезове и дори турските спахии, т.нар. добри турци, поддръжници на предишното управление на Мустафа паша. Отговорът на сръбското общество, естествено, не може да бъде друг, освен организирана съпротива. Още през 1802 г. в Земун се събират спахии и сърби, които се опитват да предизвикат движение против еничарите, но акцията е преждевременна и завършва безуспешно. Въпреки това навсякъде започва да се шушука, че трябва да се предприеме нещо. През

1803 г. вече се провеждат тайни срещи и събрания, полагат се клетви, преговаря се с австрийските власти в Земун за доставка на оръжие, правят се опити да се заинтересува руският двор за образуване на едно „славяносръбско царство“ и пр. Очертават се два центъра на подготовка на въстание: Западна Сърбия, Валевската нахия, където най-авторитетна фигура е кнез Алекса Ненадович, и Шумадия, където отново се развива хайдушкото движение. Тук се подвизава старият хайдушки войвода Станое Главаш, тук е бившият хайдутин и търговец Караджордже Петрович, който скоро ще стане сръбският „вожд“.

Сръбската подготовка за въстание обаче става известна на еничарските главатари. Писмо на кнез Алекса Ненадович до австрийския комендант в Земун с молба за помощ в оръжие и офицери попада в ръцете на еничарите. Следва известната „сеча кнезове“: през януари 1804 г. еничарските управници на Белградския пашалък устройват масово клане на сръбските първенци. Избити повече от 70 души — кнезове, търговци, свещеници. Загива и Алекса Ненадович. Идват и за Караджордже в Топола, но той ги посреща подготвен — със своя дружина влиза в сражение с екзекуторите си, разбива ги и заедно с хайдушкия войвода Станое Главаш слага началото на бунта.

Резултатът от клането на сръбските кнезове е точно противоположен на онова, което очакват еничарските управници — вместо сплашване на сърбите и предотвратяване на всякаква съпротива клането служи като непосредствен повод за въстание. Почти едновременно в няколко нахии на пашалъка се образуват въстанически отряди, ръководени от кнезове, търговци, хайдути или бивши участници в последната австро-турска война (1788–1791). Най-силно е въстаническото движение в Шумадия. Тук, в Орашац, на 2 февруари 1804 г. се свиква общосръбско въстаническо събрание, в което участват оцелелите най-видни представители на сърбите от Шумадия — кнезове, свещеници, търговци, бивши булюбаши от народната войска, изтъкнати хайдути и старейшини на семейни задруги. Решава се да се започне общо въстание, на което Караджордже да бъде вожд.

И въстанието веднага пламва: разбиват се ханове, прогонват се или се избиват ханджии и субаши, превземат се села и градове. „Уста рая ко из земллье трава“ (въстана раята както никне тревата). За кратко време въстанието обхваща целия пашалък. Малките еничарски гарнизони бързо са пометени. Прогонен е от Ягодина и кърджалийският главатар Халил Гушанац, който с 900 конници бяга към Белград. За два месеца и половина са освободени десет от дванайсетте нахии. Във Валевската нахия начело на въстанието са Яков и Матея Ненадовичи, в Източна Сърбия — Миленко Стойкович и Петар Добърняц, в Руднишката нахия — Милан и Милош Обренович.

През пролетта на 1804 г. въстаническата войска вече брои около 25 хиляди души. До май 1804 г. почти целият пашалък е очистен от еничарски гарнизони, а Белград, където се укриват четиримата еничарски главатари и дошлият им на помощ кърджалийски водач Халил Гушанац, е обсаден.