Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (33) (1352–1878)

Балканите

И в османския период от своята история Балканите остават размирен кръстопът между Изтока и Запада, Ориента и Европа. Мнозинството от населението на полуострова е поданик на султана, друга, по-малка част признава Хабсбургите за свои владетели, трета, още по-малка част е под Венеция, а някои си имат и свои владетели, зависими от Портата. Навсякъде населението в мнозинството си има достатъчно основания за недоволство, съпротива и борба. Тя, съпротивата и борбата, би могла да се очертае в два аспекта. Първо, освободително движение срещу чуждото владичество и, второ, социално движение срещу една или друга система на управление, несправедливост, ограбване и експлоатация.

В първия аспект става дума преди всичко за антиосманско освободително движение на Балканите. Една от неговите форми е хайдутството. То се проявява като локална стихийна съпротива на отделни борци, засегнати от разни безчинства на османската господстваща класа. Още от времето на османското нашествие на Балканите възникват хайдушки дружини и отряди, които непрестанно нападат спахи, ленове, чифлици, хазни и пр. Най-често хайдутите отмъщават за сторени им неправди, но нерядко и защитават населението от грабители и насилници. Хайдушкото движение получава широки размери по целия Балкански полуостров.

Друга форма на съпротива са локалните антиосмански въстания за възстановяване на положението от предосманския период. Такова въстание избухва още през 1403 г. Негов организатор е Константин, син на българския цар Иван Срацимир. След падането на Видинското царство той се озовава в Унгария. Възползвайки се от междуособиците в Османската империя след битката при Анкара през 1402 г., той призовава населението от Видинско и по долината на р. Тимок на въстание. Към движението се присъединява братовчед му Фружин, син на българския цар Иван Шишман. Това въстание не постига нищо — въстаниците са разбити от един от Баязидовите синове.

Следващото въстание е това на Скендерберг в Албания. То започва по време на похода на Владислав II Ягело (Варненчик) през 1443 г. Тогава помохамеданченият албанец, санджакбей на Дебър Скендерберг (албанското му име е Георг Кастриоти), участва в армията на султан Мурад II, която посреща европейските сили при Ниш и търпи поражение. Възползвайки се от това, със своя албански отряд Скендерберг се отделя от султанската войска, връща се в Албания и обявява въстание. Около него се обединяват албанските феодали, образуват един съюз, наречен Албанска лига, създават своя войска и в продължение на няколко десетилетия успешно отстояват албанската независимост. Неколкократно османските султани Мурад II и Мехмед II предприемат походи в Албания и обсаждат крепостта Круя (1448 г., 1450 г., 1457 г, 1467 г.), но търпят големи загуби и се връщат с празни ръце. По това време Албанската лига поддържа отношения с Унгария, Папството, Неаполитанското кралство и пр., като навсякъде търси подкрепа срещу османските набези в Албания. През 1466–1467 г. самият Скендерберг посещава Рим и Неапол, навсякъде приет радушно, но без решаваща помощ отникъде. През 1476–1478 г., вече след смъртта на Скендерберг, османските войски отново са пред стените на Круя, разбиват албанските сили и превземат крепостта. Разорена и опустошена от дългите войни, Албания капитулира.

Друга проява на антиосманско освободително движение е участието на балканските народи във войните на европейските държави срещу Османската империя. По своите мащаби и характер на действие това движение се представя като спомагателен фактор в събитията: европейските държави (Австрия, Венеция, Папската държава, Испания, Русия, Полша) водят една или друга война срещу Османската империя и сили на балканските народи взаимодействат с европейските противници на Портата. Този етап на „участие“ в събитията продължава няколко века, все до края на XVIII век.

Проследени в хронологична последователност, участията на балканските народи във войните на европейските държави срещу Османската империя през XV–XVIII век показват следната картина:

1443–1444 г. — поход на Владислав Варненчик, в който участват много сърби и влашки войски, както и много българи (по някои сведения около 12 хиляди души).

1460 г. — Папството, Венеция, Унгария и Скендерберг подготвят кръстоносен поход. Влашкият княз Влад IV Цепеш подкрепя идеята, разбива османските войски в Никополско и опустошава крайдунавските османски владения.

1537–1539 г. — война между Венеция и Османската империя, в която на страната на Венеция със свои доброволчески отряди и дружини се бият хиляди албанци и гърци.

1570–1571 г. — война на Венеция, Испания, Папската държава и малтийските рицари за Кипър. Гърците и албанците от островите, Адриатическото крайбрежие, Пелопонес и Епир са основните сили на морските екипажи на съюзниците и допринасят за поражението на османския флот в битката при Лепанто (1571).

1593–1606 г. — война на европейската коалиция (Австрия, Испания, Папската държава) срещу Османската империя. През 1594 г. избухва въстание на банатските сърби, въоръжени чети нападат османски войскови части и завземат гр. Вършац. През същата година избухва въстание и в Албания, което продължава около две години. В открита война с Османската империя през 1594 г. влиза и влашкият войвода Михаил Храбри (Витязул). Заедно с неговите войски действа доброволческа конница, съставена от унгарци, сърби и българи, командвана от далматинеца Дели Марко и българина Баба Новак. Отрядът (около 4 хиляди души) прониква в Северна България и предприема редица нападения над османците в Никополско и Плевенско. Боевете продължават с променлив резултат няколко години. През 1598 г. влашкият войвода отново е отсам Дунав, разбива изпратените срещу него османски войски при Никопол и завзема западната половина на Северна България. Този успех ускорява избухването на подготвяното отпреди въстание в Търново, т.нар. Първо търновско въстание. За български цар е провъзгласен един мним потомък на Шишмановци под името Шишман III. Османските войски отблъскват влашкия княз отвъд Дунав и смазват въстанието. Спасявайки се от репресиите, многобройно българско население емигрира във Влахия. През 1597–1598 г. избухват въстания и в Сърбия, Херцеговина и Черна гора. Развива се въстаническо движение и в Пелопонес. Активно участие в освободителната борба взема православното духовенство.

1683–1699 г. — война на „Свещената лига“ (Австрия, Полша, Венеция, Малта, Русия) срещу Османската империя. Към австрийските войски масово се присъединяват доброволци от Банат, Срем, Хърватия и др. области. Създават се многочислени местни отряди, които водят самостоятелни военни действия. През 1689 г. един такъв отряд от 3 хиляди души освобождава сръбския град Ужице. С помощта на сръбските доброволчески отряди е освободена цяла Северна Сърбия. Освободителното движение обхваща и България. През 1686 г. избухва въстание в Търново (Второ търновско въстание), а през 1688 г. — Чипровското въстание. През 1689 г. бившият хайдутин и началник на мартолозите в Югозападна България Карпош застава начело на многочислени отряди, присъединявайки се към ген. Пиколомни. В антиосманското движение се включва и Печската патриаршия начело с патриарха Арсений III. Не остава пасивно и гръцкото население — то активно подпомага военните действия на венецианците при овладяването на Пелопонес и крайбрежните крепости. В резултат на общите действия на европейските държави и балканските народи по едно време Портата губи властта си над Северна Сърбия, Югозападна България и значителна част от Гърция. От пълен разгром я спасява Франция, която започва война с Австрия. Тогава османските войски разбиват укрепилите се в Куманово отряди на Карпош и принуждават австрийците да отстъпят завзетите преди това територии. Заедно с отстъпващите австрийски войски бяга и немалка част от местното население — 30–40 хиляди сърби начело с патриарха си през 1690 г. се преселват на австрийска територия, а в опустелите области на Стара Сърбия (Косово и Метохия) се настаняват ислямизирани албанци. Хиляди българи от Северозападна България също бягат отвъд Дунав, във Влахия и Банат.

Както се вижда, участието на балканските народи във войната на „Свещената коалиция“ срещу Османската империя от 1683–1699 г. е масово и активно, но по Карловацкия мир те не получават нищо. Редица области, освобождавани от османска власт, минават под австрийска или венецианска власт, но нищо съществено не се променя. Става ясно, че католическият Запад не проявява особена ревност за освобождаване на балканските народи, което поражда съмнения относно истинските намерения на западните държави. Затова християнското население на Балканите започва да свързва надеждите си с православна Русия, още повече че тя става сила с подчертана „покровителствена“ политика по отношение на балканските народи под османска власт. (Тази политика съвсем не се основава на безкористни сантиментални чувства, а е продиктувана от ясни завоевателно-хегемонистични цели — Проливите, Цариград и пр.)

1710–1711 г. — руско-турска война. Руският цар Петър Велики се обръща с манифест към балканските християни, като ги призовава да подкрепят руската армия. През лятото на 1711 г. в Черна гора пристига руски емисар, полковник Михайло Милорадович, който заедно с черногорския владика Данило организира местните сили за антиосманска борба. Акцията намира поддръжници и се разпространява в Черна гора, Херцеговина и Албания. Известно раздвижване има и в Дунавските княжества Влахия и Молдова: молдовският княз Димитър Кантемир влиза в съюзни отношения с Русия, а влашкият господар Константин Бранковяну обещава помощ, но след това се отмята. Общо взето обаче, Балканите остават „мирни“ — военните действия се водят далеч на север и Русия губи. Петър Велики е принуден да се откаже от Азов (временно, разбира се), Димитър Кантемир бяга в Русия, а Константин Бранковяну е отведен в Цариград и впоследствие екзекутиран. На овакантените по този начин престоли във Влахия и Молдова султанът назначава фанариоти. Портата предприема репресивни мерки и срещу Черна гора — през 1712 г. голяма султанска войска пристига в областта, руши и пали Цетине и Цетинския манастир, много черногорци бягат на венецианска територия, страната напуска и черногорският владика Данило, който впоследствие пътува за Русия да иска помощ.

1716–1719 г. — война между Османската империя, от една страна, и Австрия и Венеция, от друга. По време на тази война османските сили проникват в Срем и палят Карловац, но след това търпят поражение от австрийските войски, командвани от принц Евгений Савойски. През 1717 г. австрийците влизат в Белград, овладяват Северна Сърбия и част от Босна. Хиляди сръбски доброволци се присъединяват към тях и участват в прогонването на османците от сръбска територия. Установява се същевременно черногорско-венецианско сътрудничество, което стига до приемането на венециански протекторат над Черна гора — областта запазва своята автономия, но избира и един светски управител с титлата „гувернадур“.

1736–1739 г. — война на Австрия и Русия срещу Портата. Австрийците превземат сръбските градове Ниш и Ужнице, като достигат до Нови пазар, където се съединяват със сръбски въстаници и сръбския патриарх Арсений IV. Османската империя обаче напряга сили, разбива австрийските войски при Баня Лука, прониква в Сърбия и възстановява властта си там. Сръбското население, вкусило плодовете на двайсетгодишното австрийско управление (1718–1738), показва признаци на пасивност. Чрез четнически акции черногорците от своя страна нападат османски военни транспорти в Херцеговина, но това изобщо не може да повлияе върху хода на войната. Османската империя постига временен успех и срещу Русия, а на Балканите все още е сравнително „мирно“.

1768–1774 г. — руско-турска война. Екатерина II призовава балканските християни на въстание в подкрепа на руските войски, а в Черна гора като неин пратеник пристига княз Долгоруки, за да организира черногорските сили в антиосманска акция. Същевременно намиращи се на руска служба гърци подготвят въстание в Пелопонес. И когато част от руския балтийски флот пристига в гръцки води, гърците въстават. С екипажи, попълнени от доброволци гърци и албанци, през 1771 г. руският флот блокира Дарданелите и завзема редица острови в архипелага. След още няколко години война Османската империя признава поражението си и се задължава да даде амнистия на поданиците си, участвали във войната на страната на Русия.

1787–1791 г. — руско-австро-турска война. Тази война е особено симптоматична. Тя показва: първо. Османската империя няма сили още дълго да брани европейските си владения, предстои нейното изтласкване от Европа, а може би и разпад и подялба; второ, Австрия и Русия се насочват към подялба на Балканите на свои сфери на влияние (по линията Белград — Адриатика или Видин — Адриатика); трето, на Балканите текат Националноконсолидационни процеси, балканските народи не се противопоставят на османското господство, за да го заменят с австрийско или руско, а за да създават свои собствени национални държави.

Участието на балканските народи и в тази последна за XVIII век война на Османската империя с „Европа“ има изключително антиосманска насоченост: гръцка доброволческа флотилия под руско знаме напада османски търговски и военни кораби, сулиотите в Епир са във война с янинския паша, гръцките хайдути (клефти) влизат в сражения с османски военни части, молдовски доброволци образуват самостоятелни полкове в състава на руската армия, истинска война с османлиите води сръбската доброволческа войска (фрайкор — свободен корпус), която взаимодейства с австрийската армия и държи под свой контрол територията между Ниш и Белград, черногорците пък се бият с шкодренския паша, а в Черна гора пристигат две пратеничества — руско и австрийско. Основателно при това положение се вярва, че този път османците ще бъдат прогонени от Европа. Това обаче не става. Австрия изпада в конфликт с Прусия, а във Франция е в ход велика революция. И австрийските войски се изтеглят от балканския военен театър, а с тях и огромна маса бежанци напускат домовете си. Малко след Австрия войната прекратява и Русия. Следва огромно разочарование за балканските народи, но и налагащият се извод — не може да се разчита на външни сили, те си имат своя политика и свои сметки.

Заслужава да се отбележи още участието на южнославянските народи под австрийска власт в антиосманското освободително движение. През XVI век техните земи са непрестанно под ударите на османските набези и затова те съвсем не са безучастни. Населението на Хърватия, Словения и Южна Унгария подпомага австрийската армия преди всичко като данъкоплатец и производител на материални блага. Освен това хърватските феодали поддържат самостоятелни военни отряди, които често пъти нанасят тежки поражения на значителни османски сили. Така през 1532 г. отряд от около 700 души начело с Никола Юришич в продължение на 25 дни задържа при крепостта Кисег голяма османска войска, потеглила през Унгария срещу Виена. А през 1566 г. малък отряд от хървати и унгарци под командването на хърватския Бан Никола Зрински с месеци отбранява крепостта Сегед срещу голяма войска на Сюлейман Великолепни. Босненският паша Хасан Предоевич пък неколкократно се опитва да превземе крепостта Сисак, но през лятото на 1593 г. армията му е напълно разбита. Самият паша заедно с други военачалници загива.

Важна роля в борбата срещу османското нашествие и впоследствие за ликвидиране на османското господство играе също така Военната граница.

Дават своя принос в това дело и сръбските ускоци, настанени в Клис, Сен, Бихач и други погранични райни. Десетилетия наред техните селища са военоорганизирани бази за антиосмански действия. През XV–XVI век в Сень съществува специален австрийски пограничен център за борба и срещу османци, и срещу венецианци. Тук се събират известните сенски ускоци, храбра дружина от около 2 хиляди души начело със свои войводи, която често напада намиращи се под османска власт селища.

Освен антиосманско освободително движение в северозападната част на Балканите през XVI–XVII век възниква съпротива и срещу Хабсбургите. Най-значителна антихабсбургска проява е заговорът на Зринските и Франкопаните от 1670 г. Две са основните причини за недоволството на хърватската аристокрация: първо, централистично абсолютистките стремежи на Хабсбургите, насочени към ограничаване на хърватската държавност. Недоволна от тази политика е и унгарската аристокрация. Това е и предпоставката за хърватско-унгарско сътрудничество на антихабсбургска основа; второ, през 1663–1664 г. тече поредната австро-турска война. Хърватският Бан Никола Зрински (правнук на едноименния защитник на Сегед през 1566 г.) и брат му Петър достойно се сражават и допринасят за победата на Австрия, но са огорчени: очаква се освобождаване на хърватско-унгарските земи, присъединяване на Военната граница към Хърватия, влизане в Босна и пр. А вместо това император Леополд I сключва мир без никакви придобивки.

Заговорът се организира и ръководи от хърватските първенци Никола и Петър Зрински и Фран Крсто Франкопан. Включват се и най-изтъкнатите унгарски магнати. През 1670 г. се стига и до въстание в Унгария и Хърватия. Но силите са недостатъчни за сломяване мощта на Хабсбургите и организаторите на движението са принудени да търсят подкрепа отвън — Франция, Венеция, сърбите от Военната граница, Османската империя, не успяват обаче да привлекат на своя страна никого. Дори Портата, въпреки примамливото предложение да приеме Хърватия под своя закрила като васално княжество, не се намесва. Бунтът търпи пълно поражение, Петър Зрински и Фран Крсто Франкопан са арестувани и осъдени на смърт (Никола Зрински загива по-рано случайно по време на лов), а имотите им отнети. Наказани са и унгарските участници в организирането на бунта.