Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (17) (1352–1878)

Социална структура

От гледна точка на своето социално положение населението на Османската империя се състои от различни категории, които биха могли да се групират така: първо, военноадминистративна аристокрация, управленскоадминистративен апарат — бейлербейове, санджакбейове, везири и други приближени на султана висши сановници, на които са предоставени най-доходоносните ленни владения в империята, хасовете; второ, среден военноадминистративен кадър-спахии и бейове, изобщо тимариоти, държатели на ленни владения (спахилъци) с доход до 100 хиляди акчета (т.е. тимари или зиамети); трето, обикновено население — миллет (народ). Християнското население на Балканите се нарича руммиллет. То е градско или селско. Основната част от градското население осигурява прехраната си от занаятчийство и търговия, а селското — от земеделие и скотовъдство; четвърто, зависимо население — рая. Всъщност производителното население в Османската империя е в положение на рая — зависи от спахията, в чийто спахилък живее и работи, а по-нагоре и от цялата османска държавна йерархия и система. Има и специални категории рая — хора със специално предназначение при определени привилегии в данъчното облагане: войнугани — отглеждат коне за султанския двор, дервентджии — охраняват проходи, кюпюрджии — строят и поддържат мостове, чалтъкчии — отглеждат ориз, доганджии — отглеждат ловни соколи, и др. Макар и в положение на зависимост, раята не е крепостно население — Османската империя не познава крепостничеството в неговия класически европейски вид от средновековието. За сметка на това пък има робство, както и покупко-продажба на роби, които се използват предимно като домашна прислуга, а не като производително население.

От гледна точка на народностната принадлежност на населението империята на султаните се развива като многонационална космополитна държава. От гледна точка на църквата и религията тя също е много пъстра, но при господстващо положение на исляма като държавна религия. Първоначално отграничаването между народите се развива главно на религиозна основа — мюсюлмани и немюсюлмани, „правоверен“ — „неправоверен“, а националната идея и националното отграничаване (сърбин — грък — турчин — българин и пр.) придобива решаващо значение в по-ново време, главно през XIX–XX век.