Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (69) (1352–1878)

Революцията в Молдова през 1848 г.

Още през 1846 г. в Молдова е образувано тайно дружество от буржоазията и либералното дворянство, т.нар. Патриотическа асоциация, което си поставя за цел да свали княз Стурдза от власт. В обстановка на остра политическа борба между управляващата върхушка и опозицията през 1847 г. са произведени избори за Държавен съвет. Разгръща се и селското движение в страната, предизвикано не само от жестоката експлоатация, но и поради настъпилите неплодородни години.

Вестта за революцията в Париж през 1848 г. служи като сигнал за действие в Молдова. На 27 март 1848 г. в Яш се провежда събрание на около 1000 боляри, търговци, учители, адвокати и пр. и се изработва петиция от 35 пункта. Петицията е изпратена на княз Стурдза и съдържа искания за премахване на злоупотребите на господаря и провеждане на някои ограничени реформи. В нея аграрният въпрос не се поставя. Князът приема почти всички искания, но отказва да разформирова своите наемни отряди и да проведе нови избори за общо болярско събрание.

Буржоазната опозиция се задоволява с постигнатия успех. Обаче по-радикалните елементи настояват за цялостно изпълнение на петицията. Появяват се и призиви за въстание и насилствено сваляне на княз Стурдза. Започват вълнения не само в селата, но и в столицата. Обаче движението няма определена и ясна програма и е твърде нееднородно. Това дава възможност на княза с около 1000 чуждестранни наемници да арестува повечето от противниците си в Яш. На 29 март 1848 г. Стурдза публикува прокламация, в която съобщава на населението, че революцията е потушена. Част от арестантите са изпратени в Цариград да бъдат наказани от султана. В Молдова се въвежда най-строга цензура.

Но това още не означава край на революцията, защото истинските сили на тази революция са в молдовското село. Разгръща се мощно селско движение срещу феодалните порядки. Селяните завземат земевладелските земи и сами разпределят земята помежду си. На много места те унищожават прокламацията на Стурдза. Всичко това плаши не само княза и управляващата върхушка, но и буржоазната опозиция. Срещу селските маси са хвърлени въоръжените отряди на Стурдза. Същевременно е засилена охраната на границата с цел да се попречи на селското движение да се свърже с революцията в Австрийската империя.

Революционното движение в Европа и специално в Молдова предизвиква безпокойство и в Петербург. Царска Русия се страхува да не би революционната вълна от Молдова да се прехвърли в Бесарабия. Затова царизмът съсредоточава войски на молдовската граница. Водят се преговори между Стурдза и намиращия се в Яш руски генерал Дюхамел за съвместна борба на молдовската олигархия и руския царизъм срещу революционното движение в Молдова. По молба на княз Стурдза в края на юни 1848 г. на молдовска територия преминават първите руски отряди. По този начин революцията в Молдова е задушена още в своя зародиш.

Революцията във Влахия

Управлението на княз Георги Бибеску във Влахия не е по-добро от това на Стурдза в Молдова. Крайната нищета на народните маси, от една страна, и засилената експлоатация на болярите, техните своеволия и злоупотреби, от друга страна, са главната причина за революционния взрив. Широкото недоволство от съществуващия режим на Бибеску и от експлоатацията на болярството и буржоазията се изявява през 1848 г. в мощно народно движение.

През 1840 г. във Влахия е образувана тайна революционна организация начело с Н. Бълческу, която се опитва да привлече на своя страна болярската и буржоазната либерална интелигенция, да вмъкне в революционното движение народните маси и чрез въоръжено въстание да организира свалянето на господарската власт. Организацията обаче скоро е разкрита и нейните организатори са арестувани. Бълческу е хвърлен в затвора, където престоява около 2 години. Наскоро след това, през 1843 г. е образувана нова тайна организация, наречена „Справедливост и братство“. Разработената от Бълческу програма на тази организация предвижда освобождаване на Влахия от националния гнет, образуване на национална армия, ликвидиране на феодалните привилегии и оземляване на селяните.

Макар и разнородна по състав, тази организация развива активна дейност. Тя изпраща свои представители в различни райони на страната, за да агитират против режима на Бибеску. Те организират въоръжени групи, снабдяват се с оръжие, привличат на своя страна офицери от действащата армия и пр.

Революцията във Влахия от 1848 г. започва от Мала Влахия по инициатива на дружеството „Справедливост и братство“. Пред многочислена маса селяни и строени войници на 9 юни в паланката Излаз (на Дунав, срещу устието на р. Вит) е прочетена от капитан Плешояну прокламация с искания за широки реформи, включително и за отменяне на крепостничеството. Селяните масово се присъединяват към движението, провъзгласено е образуването на ново правителство, настъпва небивал революционен ентусиазъм. Въстаналите сили се насочват през Каракал и Крайова към Букурещ.

На следващия ден (10 юни 1848 г.) се извършва покушение срещу Бибеску в Букурещ, но опитът за убийство на княза излиза неуспешен. Веднага след това започват масови арести. В това време Излазката прокламация става известна в Букурещ. Хиляди селяни и граждани се събират пред двореца на Бибеску с възгласи „Да живее конституцията“, излъчва се делегация, която поднася текста на прокламацията от 9 юни на княза. Събитията взимат твърде неблагоприятен за управляващата върхушка обрат и тя изпада в паника. Изплашеният княз Бибеску подписва (в присъствието на двама членове от революционния комитет) Излазката прокламация, която е обявена за конституция на страната. Образувано е ново правителство, а княз Бибеску се отказва от престола и напуска страната.

Разгръщането на революцията във Влашко плаши не само управляващата върхушка и едрите земевладелци, но и някои ръководители на движението. Те стават по-умерени и търсят пътища за компромис с болярството. По инициатива на ръководителя на влашката църква митрополит Неофит се свикват великите боляри на съвещание. В отговор на раздвижването на реакцията народът обсажда двореца на митрополита, където заседават великите боляри. Главата на църквата е принуден да се покаже, да целува знамето на революцията и да се кълне във вярност на конституцията. По този начин въстаналият народ бива успокояван, че никой не посяга на извоюваните от него придобивки. В същото време обаче се извършва реорганизация на правителството. Начело на правителството застава митрополит Неофит. Умерените елементи начело с Елиаде заемат най-важните постове в правителствената администрация, а привържениците на революционно-демократическото крило начело с Бълческу са представени в правителството като секретари. Обявени са и някои реформи: отменяне на цензурата, премахване на телесното и смъртното наказание, провъзгласяване на свобода на печата, обявяване на трицветния флаг с надпис „Справедливост и братство“ за държавно знаме, създаване на национална гвардия и пр.

На 15 юни 1848 г. се свиква събрание на Филаретово поле (оттогава Поле на свободата), където пристигат над 30 000 души — селяни, занаятчии, граждани. В обстановка на революционно въодушевление народът дава клетва за вярност към конституцията.

Въпреки победата над княз Бибеску и провеждането на някои реформи главният въпрос на революцията във Влашко — аграрният — остава нерешен. Селячеството малко се интересува от цензурата и държавното знаме, то иска премахване на феодалните повинности и ликвидиране на едрото земевладение чрез разделяне на земевладелските земи. Но буржоазните революционери, включително и някои от участниците в съставянето на Излазката прокламация, тръгват по пътя на компромиса. Те обещават на болярите, че ще държат сметка за техните интереси, и старателно се придържат към това обещание. На селяните се внушава, че трябва да запазят спокойствие, че въпросът за земята ще се реши впоследствие от учредително събрание, че трябва да се зачита частната собственост и пр. На 16 юни 1848 г. правителството издава и нарочно постановление за неприкосновеността на частната собственост.

Всичко това не задоволява контрареволюционните сили. Реакцията предпочита да има властта в ръцете си и да се отърве от „анархията“. На 19 юни 1848 г. тя прави опит чрез заговор и преврат да разгроми революцията. Група военни начело с полковник Одобеску и полковник Соломон нахлуват в двореца и започват арести на министрите. Набързо е съставено ново „правителство“, но разтревоженият народ започвала се стича на площада. Въоръжен с камъни и дървета, той помита отрядите на Одобеску и Соломон. Революцията отново е спасена. Сега обаче се разпространява слухът за навлизането на руски войски във Влахия. В лагера на умерените дейци в Букурещ настъпва паника. Елиаде настоява за бягство на правителството и на 28 юни сам бяга към Карпатите. Останалите членове на правителството следват примера на Елиаде. На 29 гони 1848 г. в Букурещ вече тържествува контрареволюцията. Започват арести и преследвания на революционерите. Митрополит Неофит обявява чрез листовка за прекратяването на „метежа“ и възстановяването на „реда“.

Реакцията обаче преждевременно тържествува. На 30 юни 1848 г. в Букурещ започват масови демонстрации. Демонстрантите нахлуват в домовете на реакционерите и реакционните офицери от казармата. Болярите се разбягват, а правителството, което на 28 юни напуска Букурещ, сега отново се завръща. Така и този път народът спасява революцията от посегателствата на реакцията. Характерно е, че народът не среща съпротива от страна на войниците от столичния гарнизон.

Завърналото се след 30 юни 1848 г. в Букурещ правителство отново започва своята работа. Образувани са комисии за провеждане на реформи в областта на просветата, финансите, администрацията, данъчната система, селското стопанство и пр. Започва обсъждане на въпроса за свикването и състава на Учредителното събрание. Сега в правителството още по-ясно се очертават двете групи: тази на умерените и компромисно настроените начело с Елиаде и групата на последователните революционери начело с Бълческу. Елиаде настоява Учредителното събрание да представлява съсловен орган, в който болярството и склонната към компромис буржоазия да имат мнозинство. Но повечето от министрите минават на страната на Бълческу и този план е провален. На 14 юли 1848 г. е издаден декрет за свикване на Учредително събрание, избрано чрез всеобщи двустепенни избори.

Народната победа от 30 юни 1848 г. още повече плаши умерените буржоазни дейци. Селячеството продължава да се вълнува, в редица околии селяните не изпълняват феодалните тегоби, завземат болярските жита и ливади, нападат отделни имения и дворци на земевладелците. Въпреки всичко това решаването на аграрния въпрос не се придвижва от мъртвата точка. Селяните са успокоявани, че е създадена комисия, която ще разглежда техните искания, и че те трябва да запазват спокойствие. Комисия наистина има, но тя е съставена от боляри и представители на селяните и трябва да започне работата си през август 1848 г. и да изработи проект за аграрна реформа.

Османската интервенция във Влахия

Вместо разрешаване на назрелите вътрешни проблеми умереното правителствено мнозинство в Букурещ се заема с външнополитически комбинации. Още поражението на контрареволюционните сили на 30 юни показва, че революцията във Влахия може да бъде потушена само с външна намеса. Затова болярите се обръщат към Турция и Русия за помощ срещу въстаналия народ. Опасността от интервенция се съзнава и от временното правителство в Букурещ. Ръководителите на това правителство обаче се надяват на стълкновение между Русия и Турция и работят в тази насока. В Цариград е изпратен като влашки посланик Йон Гика, който иска намеса на Портата в събитията. Същевременно е изпратен неизплатеният данък от Влахия. Но усилията на някои дейци в Букурещ да противопоставят възможните интервенти един на друг не дават резултати. На 19 юли 1848 г. османски войски на Сюлейман паша минават през Дунав, а руското правителство излиза с нота, в която оправдава турската интервенция.

Навлизането на османските войски във Влахия тревожи най-много народните маси. На 20 юли 1848 г. пак се стича многохиляден народ на Полето на свободата. Изработена е петиция до Сюлейман паша да се изтегли. В отговор на това Сюлейман паша в специален документ обвинява румънците, че са извършили незаконни действия, и ултимативно поставя въпроса за разпускане на временното правителство в Букурещ и назначаване на наместник. На 23 юли 1848 г. правителството на Елиаде се саморазпуска. На следващия ден е избрано наместничество, в което Бълческу вече не влиза. Властта преминава в ръцете на шепа съглашатели, които предпочитат турската интервенция пред „анархията“ и „безредието“. По искане на Сюлейман паша наместничеството декларира своето съгласие новите закони и реформи да влизат в сила след утвърждаване от султана. Едва след това Сюлейман паша го признава. В същото време в Букурещ се завръщат избягалите по-рано реакционери боляри.

В такива условия на 9 август 1848 г. започва работата си комисията по аграрния въпрос. Тя обаче се оказва неработоспособна, тъй като е съставена от боляри и селяни. Представителите на болярството са твърде неотстъпчиви, някои от тях предлагат на селяните само по един хектар земя, а други и толкова не искат да дадат и непрекъснато саботират работата на комисията. Представителите на селячеството пък се оплакват от прекомерната експлоатация и жестокост на болярите и излагат своите искания. Селските депутати в комисията настояват за земя, като искат от 4 до 8 хектара, и то не безвъзмездно, а срещу откуп. Работата на комисията протича в атмосфера на непрекъснати обвинения и без никаква възможност за постигане на компромис и споразумение. След деветото си заседание комисията е разпусната. Селяните остават излъгани в надеждите си.

В началото на септември 1848 г. се засилва турската интервенция във Влахия. Сюлейман паша е сменен от по-енергичния Фуад паша. Подготвя се навлизане на турските войски в Букурещ и окончателна разправа с революцията. Това предизвиква нова вълна на недоволство в столицата. На 6 септември разгневените маси изгарят в Букурещ текста на Органичния статут. Наместничеството обаче продължава да уговаря народа мирно да посрещне идващите турски войски. Сега и буржоазията, и либералното дворянство стават още по-умерени и полагат усилия да притъпят народното недоволство и да предотвратят избухването на въстание.

На 10 септември 1848 г. около 100 хиляди жители на Букурещ и съседните села се разполагат на лагер в околностите на столицата в очакване на пристигащите войски на Фуад паша. На 13 септември лагерът на пашата се установява в близост до народа. При него са повикани митрополитът, някои боляри и висши длъжностни лица. Пристига в лагера на Фуад паша и многочислена депутация. Представителят на Портата осъжда революцията и иска възстановяване на старите порядки. Същевременно той съобщава за назначаването на болярина К. Кантакузино за наместник в Букурещ. След това турските колони се устремяват към столицата. Стават истински сражения между нахлуващите интервенти и огромните тълпи от местното население, които препречват пътя на султанската армия. Румънските войски също оказват съпротива.

Силите обаче са неравностойни и войските на Фуад паша завземат Букурещ, като подлагат столицата на грабеж. Установен е кървав бял терор. Но това още не означава край на съпротивата, тъй като съществува укрепен лагер в Траяново поле. Под ръководството на генерал Магеру тук са разположени 15 хиляди души войници. Лагерът представлява сериозна сила, но не е използван. Английският посланик Колкун успява да убеди генерал Магеру да разоръжи своите войски, за да не „предизвика“ султана за репресивни действия спрямо Влахия. Ген. Магеру призовава своите подчинени да се разотидат по домовете, което предизвиква голямо разочарование сред населението и войската.

Наред с турската контрареволюционна интервенция през есента на 1848 г. във Влахия навлизат и руски войски. Руският царизъм гледа с подозрение на турската намеса в събитията във Влахия и не иска в никакъв случай да допусне едностранно господство на Турция в този район. Освен това царизмът не може да допусне победа на революцията в една страна, намираща се в непосредствена близост с Русия. Революцията се оказва притисната между две велики реакционни сили. Тя се развива при твърде неблагоприятна международна обстановка и поради това изгледите за победа не са големи. От друга страна, и румънската буржоазия съдейства за неуспеха на революцията. Тя непрекъснато проявява склонност за компромис с реакцията и не желае да се опре на най-широките маси в борбата срещу вътрешната контрареволюция и външната интервенция.

Дунавските княжества след революцията от 1848 г.

След поражението на революцията от 1848 г. Влахия и Молдова са окупирани от руски и турски войски. Окупацията продължава до 1851 г. и има тежки последици за княжествата. Влахия и Молдова са заставени да издържат със свои средства окупационните войски. През 1849 г. между Русия и Турция е сключено споразумение, според което княжествата са лишени дори и от ония права, от които те се ползват съгласно Одринския мир от 1829 г. Вместо княз начело на Влахия и Молдова са поставени администратори, назначени от Петербург и Цариград за срок от 7 години. За господари на Влахия и Молдова са назначени Барбу Щирбей, брат на Бибеску, и Грегор Гика, които управляват при изключително трудни условия. Образуван е съставен от едри боляри Диван, чиито решения подлежат на утвърждаване от турския султан и руския цар. Освен това за осъществяване надзор над управлението в Яш и Букурещ има специални представители на Русия и Турция.

Наскоро след прекратяването на съвместната руско-турска окупация Влахия и Молдова отново са поставени в клещи между великите сили. Когато през 1853 г. започва Кримската война, Влахия и Молдова са окупирани от Русия, а след това, през 1854 г., от юг навлизат турските войски на Омер паша. Но и те не се задържат дълго, защото в резултат на постигнатата договореност между Англия, Франция и Портата Влахия и Молдова се предоставят на Австрия, чиято армия влиза в княжествата.

През 1850 г. Николае Бълческу пише, че ако движението на Владимиреску от 1821 г. прокламира лозунгите за справедливост, свобода и равенство въобще, то революцията от 1848 г. е социална и поставя за решение проблемите на социалните отношения. Бъдещата революция според Бълческу ще постави на дневен ред въпроса за обединение на Влахия и Молдова в единна независима държава. „Нейните лозунги ще бъдат: Справедливост, Братство, Обединение. Тя ще бъде една национална революция“ — пише Бълческу.

Обединението на Дунавските княжества е необходимо както от гледна точка на икономическото, така и от гледна точка на обществено-политическото развитие. След революцията от 1848 г. този въпрос придобива първостепенно значение. Възниква движение за обединение на княжествата, което непрекъснато се разраства.

Движението за обединението на Влахия и Молдова се развива в обстановка на ожесточена борба между участващите в него класови сили. За селячеството обединението означава същевременно и дълбоки социални преобразувания. Селяните свързват въпроса за обединение на княжествата с въпроса за провеждане на широки демократични реформи и преди всичко с въпроса за премахване на крепостничеството и получаване на земя. Това искане поддържа и Бълческу, който продължава да призовава към разгръщане на борбата против феодалните порядки. След неговата смърт (1852) обаче революционно-демократическият лагер във Влашко губи своя най-влиятелен идеолог и водач и започва да отслабва.

Румънската буржоазия пък сега става още по-умерена. Тя непрекъснато е в съюз с либералните земевладелци и в никакъв случай не може да допусне движението за обединение на княжествата да прерасне в революционен пожар против съществуващите порядки. Буржоазията се стреми към „мирно“ обединение, което да й гарантира по-широк пазар и същевременно да й осигури политическа власт в страната. Подобна е позицията и на обуржоазяващото се дворянство. Консервативното болярство пък желае такова обединение, което не би било свързано с никакви социални реформи и при което би се запазила неговата икономическа и политическа мощ. Следователно всички класи и слоеве се обявяват за създаването на единна национална държава, но всяка изхожда от своите интереси и се стреми чрез обединението да постигне задоволяване на своите собствени интереси.

Значително влияние върху движението за обединение оказва румънската емиграция, която пропагандира идеята за създаване на обединена румънска национална държава. След смъртта на Бълческу популярност във Влахия и Молдова, както и сред емигрантските кръгове в чужбина, печели Михаил Когълничану — енциклопедически образован човек, виден историк и добър оратор. Той излиза с програма за широки демократични реформи, включително и в областта на аграрните отношения, но решително се противопоставя на всяка революционна проява.

Подготовка за обединение на Влахия и Молдова

Движението за обединение на Влахия и Молдова постига известни успехи още в първите години след революцията от 1848 г. Особено силна пропаганда в полза на обединението се развива в Молдова, където самият господар Грегор Гика е привърженик на юнионистите. По-голяма част от интелигенцията доказва необходимостта от обединение. Чрез статии и брошури, издавани не само в княжествата, но и на Запад, юнионистите популяризират лозунгите за обединение и запознават европейската общественост с проблемите на Влахия и Молдова. Те печелят благоволението на влиятелни среди във Франция и други страни за делото на обединението.

Френската политика през 50-те години на XIX век се стреми към ограничаване на ролята на Австрия на Балканите, към изтласкване на Русия от този район и засилване на влиянието на Париж в Турция. А това най-лесно може да се постигне чрез създаването на приятелски на Франция национални държави в Дунавския басейн. Ето защо Наполеон III подкрепя обединението на Влахия и Молдова.

През 1853 г. румънските емигранти предават на Наполеон III един мемоар, в койта се обясняват основанията за пълно обединение на румънския народ. В княжествата пък се разпространяват периодични издания — „Jurnalul craiovei“, „Timpul“, „Patria“, които излизат по време на Кримската война и доказват необходимостта от обединение. На 1 октомври 1855 г. започва да излиза вестник „Stea Dunarii“ („Звезда на Дунав“). В брой първи на вестника Когьлничану квалифицира обединението на княжествата като „Живо и логично желание на мнозинството от румънците“, което трябва „да консолидира“ тяхната националност, „да им осигури достойнството и необходимите средства за изпълнение на тяхната мисия“. Когьлничану смята също, че „само обединението ще консолидира мира на Изток“.

Обаче за обединение на княжествата още по време на Кримската война не може да се мисли. Влахия и Молдова са окупирани от австрийски войски, установен е окупационен режим, който, като и Руско-турската окупация от 1849–1851 г. и 1853–1854 г., става омразен на всички слоеве от населението на Влахия и Молдова. Войната и австрийската окупация се отразяват твърде тежко както върху материалното положение на масите, така и върху политическия живот. Затова всички погледи са обърнати към хода на военните действия на Кримския полуостров с надеждата за скорошно приключване на войната, премахване на австрийската окупация и създаване условия за осъществяване на обединението.

Още преди края на Кримската война, през 1855 г., се свиква международна конференция на представители на воюващите страни във Виена, на която се разглежда и въпросът за Дунавските княжества. Противоречията между участниците в конференцията са толкова големи, че не е възможно постигане на каквото и да било решение относно бъдещето на Влахия и Молдова. През юни 1855 г. конференцията прекратява своята работа.

Австрийската окупация на Дунавските княжества продължавало края на Кримската война. През февруари 1856 г. започват мирните преговори между Русия, Англия, Франция, Турция, Сардиния, Австрия и Прусия в Париж. Парижкият мирен договор заменя руския протекторат над Влашко и Молдова с „колективен протекторат“ на държавите, подписали договора.

По искане на румънските емигранти участниците в мирните преговори в Париж обсъждат и въпроса за обединение на княжествата. Развиват се ожесточени спорове между представителите на отделните държави по този въпрос. Австрия и Турция решително се обявяват против обединението на княжествата. В резултат на евентуално обединение Хабсбургите ще загубят възможността за намеса и оказване на влияние в този район. Освен това създаването на голяма румънска държава ще засили стремежа и на Трансилвания за обединение с Румъния. Портата пък се бои, че след обединението Румъния ще отхвърли всякаква зависимост към Цариград и по този начин ще даде пример и на другите народи на Балканския полуостров за засилване на своето националноосвободително движение.

След известни колебания английската дипломация също изразява отрицателно становище към искането на румънските емигранти за обединение на Влашко и Молдова. В борбата си срещу руското влияние на Балканите и в Близкия изток Англия се опира на Цариград. Затова Лондон и този път остава верен на принципа за „неприкосновеност“ на турските владения и за запазване на целостта на Турция.

Франция обаче се обявява за обединението. Тя, както и Англия, е против проникването на Русия на Балканите, в Средиземно море и Мала Азия, но за разлика от Англия Наполеон III търси опора за постигане на тази цел не само в Цариград, но и в новоформиращите се държави на Балканите и в Дунавския басейн. В полза на обединението се изказва и Русия. Руската политика преценява, че създаването на Румъния води към отслабване на позициите на Турция и Австрия — нейните непосредствени съперници в този район. Прусия и Сардиния, заинтересовани от отслабването на Австрия и сами борещи се за обединение на Италия и Германия, също подкрепят искането за обединение на Влахия и Молдова.

Парижката конференция не е в състояние да реши въпроса за обединението на Влахия и Молдова, тъй като този въпрос разделя държавите на две противоположни позиции — привърженици и противници на обединението.

Между участниците в конференцията все пак е постигнат компромис. Решено е в княжествата да се създадат съсловни представителни събрания, които да се изкажат относно бъдещото държавно устройство. Предложенията на събранията трябва след това да бъдат предадени на една специална международна комисия, която на свой ред трябва да докладва пред конференцията на държавите, подписали Парижкия мирен договор. Тези държави тогава окончателно ще се произнесат относно обединението на Влахия и Молдова. По този начин участниците в Парижката мирна конференция от 1856 г. си присвояват правото да се разпореждат със съдбата и бъдещото държавно устройство на Дунавските княжества.

След Парижкия мир австрийските войски се изтеглят от княжествата, но в Яш и Букурещ се назначават наместници сепаратисти, които пречат за провеждането на избори за предвидените събрания. Особено активно действа против обединението молдовският наместник Николае Конаки — Вогоридес. Подкрепян от Турция, Австрия и Англия, той използва всички средства, за да осуети победата на националната партия, забранява всякакви акции на юнионистите, арестува по-активните от тях и ги изселва от столицата, заплашва избирателите и селяните, че в случай на обединение положението им ще се влоши, и пр. Независимо от това движението за обединение непрекъснато се разширява. Създадени са комитети от юнионисти, които разгръщат широка пропагандна работа във Влахия и Молдова. По своя състав тези комитети са твърде пъстри — представители на консервативното дворянство, на либералната буржоазия и радикалната интелигенция. Идеята за обединение е обща за всички, при което въпреки революционния кипеж в селото юнионистите изключват аграрния въпрос от своята програма.

В условията на твърде остра политическа борба през юли 1857 г. са насрочени избори. Юнионистите обявяват бойкот на изборите и са подкрепяни от избирателите. Наместникът с помощта на полицията принуждава избирателите да гласуват. В резултат на това „избраното“ на 19 юли 1857 г. събрание в Молдова е с послушно на наместника сепаратистко мнозинство. Юнионистите обявяват изборите за незаконни и с нови усилия повеждат борба против наместническата власт. Обстановката непрекъснато се изостря и заплашва с избухване на революционен взрив. Франция, Прусия и Русия искат от Турция да отмени фалшифицираните избори в Молдова и когато тя отказва, те скъсват дипломатическите си отношения с Портата. Въпросът за обединението на Влахия и Молдова заплашва да се превърне в център на нова международна криза. Тогава английското правителство съветва Турция да отстъпи. Изборите в Молдова са анулирани и през септември 1857 г. трябва да се проведат отново.

При повторните избори в Молдова юнионистите печелят съкрушително мнозинство. Във Влахия също печелят привържениците на обединението. Двете събрания започват работата си през септември 1857 г. и набелязват своите искания: да се уважава автономията на княжествата, да се извърши тяхното обединение в една държава — Румъния, на румънския трон да се повика един чуждестранен принц, да се провъзгласи неутралитетът на княжествата, да се избере народно събрание със законодателни функции.

Конвенцията от 7 август 1858 г.

Исканията на румънските събрания за обединение стават предмет за обсъждане от специална международна комисия, която заседава в Париж. В работата на комисията участват представители на 7-те държави, подписали през 1856 г. Парижкия мир. След продължителни спорове участниците в конференцията постигат компромис и на 7 август 1858 г. подписват конвенция.

Според конвенцията от 7 август 1858 г. Влахия и Молдова запазват своите княжески права начело с отделни правителства. Двете княжества имат свои законодателни органи и въоръжени сили. Наред с това се създават и някои обединени органи — смесена централна комисия (с права да разработва проекти за общи закони), общ касационен съд и общо наименование „Съединени княжества“. Заедно с това се предвижда отменянето на някои средновековни привилегии на болярите и въвеждането на имуществен ценз вместо предишната съсловна избирателна система. От 5 милиона население на княжествата само 4 хиляди получават избирателни права. Създателите на конвенцията от 7 август 1858 г. само в най-обща форма се изказват за подобряване на участта на селяните, като не забравят да подчертаят своето „право“ по взаимно съгласие да се намесват за възстановяване на „реда“ във Влахия и Молдова.

Конвенцията от 7 август 1858 г. е незначителна крачка към обединението на румънските княжества. Тя показва колко противоречиви са интересите на държавите, в чиито ръце се намира делото на обединението. Затова и юнионистите започват да губят надежда, че „европейският концерн“ ще съдейства за победата на това дело. Те повеждат борба за поставяне на престола в Букурещ и Яш на свои привърженици, чрез които да се проведе обединението. И това им се удава. На престола в Молдова е избран Александър Йон Куза (1820–1873), участник в революцията от 1848 г. и последователен привърженик на идеята за обединение. Населението с въодушевление приветства новия княз.

По-сериозна съпротива оказва реакцията във Влахия. Избраното тук Народно събрание има по-реакционен състав и може да провали подготовката за обединение. Но народните маси и юнионистите осуетяват замислите на реакцията. В деня на откриването на Народното събрание, на 22 януари 1859 п, около 20 хиляди души обсаждат сградата на митрополита. Обстановката твърде много се изостря, ръководителите на реакцията се опитват да използват сила, но се оказват изолирани. На 24 януари 1859 г. юнионистите предлагат да бъде избран за княз на Влахия Александър Йон Куза. По този начин ще бъде съединена княжеската власт в Дунавските княжества в ръцете на едно лице, и то в ръцете на привърженик на обединението. Това предложение единодушно е прието от обкръженото от народа Влашко народно събрание.

Завършване на обединението на Влахия и Молдова

С избора на Йон Куза за княз на двете княжества обединението фактически е извършено. Необходимо е обаче то да бъде признато от европейските държави и да се създадат съответните органи на румънската държава. Против обединението на Влахия и Молдова и сега се обявяват Австрия, Турция и Англия. Обаче работата на свиканата за обсъждане на този въпрос международна комисия е наскоро прекратена поради войната на Франция и Сардиния срещу Австрия. Хабсбургската монархия търпи поражения, а на Европейския континент се появява нова обединена държава — Италия. В резултат на това позициите на противниците на румънското обединение значително отслабват. В епохата на развиващи се националноосвободителни и обединителни движения в Европа и след единодушно изразената воля на населението от Дунавските княжества за обединение съпротивата на Австрия, Турция и Англия се оказва неефикасна. При това и княз Куза действа решително, като концентрира войските на юг в случай на турска интервенция. Портата е принудена да отстъпи. Въпреки многочислените уговорки през септември 1859 г. тя признава избора на княз Куза на двата престола.

Налагането на княз Куза за княз на Румъния е значителна придобивка по пътя на осъществяването на обединението на Дунавските княжества. Портата е принудена да прави нови и нови отстъпки на формиращата се румънска държава. Княз Куза успява да наложи на Цариград да приеме обединението на двете армии на княжествата под командването на един щаб и изпраща за представител при Портата едно лице, което трябва да изпълнява функциите на посланик на двете княжества. Същевременно той непрекъснато подчертава стремежа на Румъния към независимост. През 1860 г. Куза изпраща меморандум до европейските сили с искане за утвърждаване и завършване на обединението на двете княжества. В отговор на това през есента на 1861 г. е свикана нова международна конференция, този път в Цариград, която е принудена да признае създаването на Румъния като свършен факт.

Румъния след обединението на княжествата

Обединението на Дунавските княжества не разрешава основния въпрос на румънската действителност по онова време — аграрния. Затова в страната не настъпва умиротворяване и след създаването на единна държава. Селските вълнения заплашват да прераснат в селска революция. Националното събрание, което започва своите заседания през януари 1862 г. в Букурещ и става единен законодателен орган на страната, прокарва редица закони, но все не може да стигне до решаването на аграрния въпрос. Едрите земевладелци начело с Барба Катарджи предлагат да освободят селяните, но без да им се предоставя земя. На тази позиция решително се противопоставя Когълничану, който смята, че лишаването на селяните от земя би означавало страшна катастрофа. Водачът на либералите Йон Брътиану пък предлага да се отложи въпросът за по-благоприятно време. Така че отделните слоеве на господстващата класа не са единни по този въпрос.

Княз Куза е привърженик на възгледите на Когълничану по аграрния въпрос и през 1863 г. го поставя за пръв министър със задача да проведе аграрна реформа. Най-напред е прокаран закон за секуларизация на манастирските земи, които съставляват около една четвърт от територията на княжеството. След това правителството излиза с проект за аграрна реформа. Обаче както болярството, така и представителите на компромисно настроената буржоазия решително се противопоставят на проекта на Когълничану. Мнозинството от Народното събрание гласува недоверие на правителството. На 2 май 1864 г. Когълничану дава оставка. В същия ден княз Куза излиза с възвание към народа с обвинение срещу „олигархията“, че иска да лиши 3 милиона селяни от земя. Същевременно той предлага нов избирателен закон и провеждане на някои реформи в държавното управление. След това е проведен плебисцит, който завършва с голям успех на княз Куза. Създаденият Държавен съвет изработва въз основа на проекта на Когълничану Закон за аграрна реформа, който е подписан на 14 август с. г. от княза и влиза в сила. Селяните са освободени от феодални повинности и получават малки участъци земя срещу откуп. Размерът на участъците се определя в зависимост от количеството на работния добитък на отделния селянин и възлиза на близо 4 хектара.

От реформата болярите в Румъния са озлобени, а селяните не са задоволени. Поради това кръгът на поддръжниците на княз Куза започва да се стеснява. Стремежът на княза за установяване на личен режим също му спечелва много врагове. Възниква силно опозиционно движение против княза, възглавено от Либералната партия начело с Йон Брътиану и Константин Росети, създаден е Таен централен комитет в Букурещ, който се заема да свали княза от престола. На 11 февруари 1866 г. Куза е заставен от група заговорници да се откаже от престола.

Превратът в Румъния е посрещнат враждебно от Портата, която се обявява против искането на либералите за повикване на чужденец на вакантния престол в Букурещ. Недоволна от преврата е и Русия и на тази основа се създават условия за известно турско-руско сближение. Турско-румънските отношения бързо се изострят. И двете страни преминават към военна подготовка. Същевременно ръководителите на преврата Брътиану и Росети търсят съдействието на българската емиграция в Румъния. Образуван е Български таен централен комитет начело с Ив. Касабов, който води преговори с представители на румънския комитет, и е създадена Свещена коалиция за общи действия против Турция. Румънският комитет ще доставя необходимите материали и ще осъществява върховното ръководство на движението. Българският таен комитет пък се задължава да образува още два централни комитета — един в България и един в Сърбия, които ще създадат свои поделения.

Веднага след свалянето на княз Куза от Букурещ са направени сондажи за установяване на съюз и със Сърбия. Гарашанин не отхвърля предложението, но протака преговорите в очакване на вътрешнополитическата стабилизация в Румъния. Изхождайки от вътрешнополитическото положение в Румъния и нейната военна неподготвеност, Гарашанин смята, че една евентуална румънско-турска война би довела до турска, а може би и до австрийска окупация на страната, което би било опасно и за Сърбия. Затова той не желае преждевременно да се свързва чрез военен съюз с новите румънски управници и ги съветва да намерят начин за помирение с Портата. Междувременно опасността от турско нападение срещу Румъния минава. Въпросът за румънския престол е обсъждан от международна комисия. За княз е повикан принц Карл от династията на Хохенцолерните, който през май 1866 г. идва в Букурещ. Властта преминава в ръцете на съюза на едрите земевладелци и буржоазията, т.нар. чудовищна коалиция, която поверява управлението на либералите.

През 1866 г. в Румъния се прокарва нова конституция, която регламентира правомощията на държавните органи и власти — княз, камара на депутатите, сенат, правителство и пр. Законодателната власт принадлежи не само на парламента, но и на държавния глава. Установява се освен това крайно консервативна избирателна система: имуществен и образователен ценз, избирателни колегии, двустепенни избори в селските колегии, назначаване на сенатори „по право“ и пр. Преобладаващата част от населението, милиони селяни и работници, изобщо не влизат в избирателните списъци. И все пак очертава се една тенденция на превръщане на Румъния в конституционна парламентарна монархия. При такъв именно държавно-политически строй Румъния, вече обединена и изоставила крепостничеството, влиза в седмото десетилетие на XIX век с неговата голяма източна криза (1875–1878 г.), от която ще излезе като независима държава