Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (56) (1352–1878)

Утвърждаване на сръбската автономия

Върховен постоянно действащ орган на полуавтономна Сърбия е Народната канцелария в Белград, където заседават 12 сръбски кнезове. Султанската администрация работи с Милош като главен сръбски кнез, но това не задоволява сръбския ръководител — той се стреми не само към официално признаване, но и към сръбски престол: през ноември 1817 г. сръбската Народна скупщина го провъзгласява за наследствен кнез. Позовавайки се на Ичковия мир от 1806 п, сърбите формулират нови искания, които започват да надхвърлят рамките на споразумението „Милош — Маршали Али паша“.

Всичко това, особено искането за признаване на Милош като наследствен кнез, е неприятно за Портата. На сръбска страна обаче е Русия. Сръбски представител в руската столица е довереният на Милош българин от Разлог Михаил Герман, който се застъпва за сръбската кауза пред руските управляващи среди. Руски представител в Цариград пък е барон Строганов, който от името на своето правителство упражнява натиск върху Портата за разширяване на сръбската автономия. Международноправна основа на руския натиск е чл. 8 на Букурещкия мирен договор от 1812 г. А Османската империя изпитва големи трудности поради феодалните размирици, а след това и поради въстанията в Дунавските княжества и Гърция. И Портата волю-неволю трябва да прави нови отстъпки.

През 1820 г. сърбите изпращат две свои депутации в Цариград — едната през пролетта, другата през есента. Исканията този път са: пълно самоуправление на Сърбия, признаване на Милош за наследствен кнез, връщане на 6-те нахии, влизали в пределите на Сърбия през 1812–1813 г. Вместо това султанът издава ферман, според който се признава съществуващата дотогава ограничена автономия на Сърбия. По съвета на Русия сръбските представители не приемат този султански акт. Изострят се не само сръбско-турските, но и руско-турските отношения, а сръбската депутация е хвърлена в затвора. В Цариград подозират Милош, че поддържа връзки с гръцките етеристи, и заработват за неговото сваляне: установяват връзки с противниците му, изпращат войски в Ниш, спахиите предизвикват инциденти по сръбските села и пр. Гръцкото въстание обаче поглъща силите на Портата и тя не може да предприеме офанзива срещу Сърбия. И положението се замразява за още няколко години.

Времето обаче работи в полза на сърбите. Международната обстановка продължавала се изменя във вреда на Османската империя: европейската демократична общественост искрено съчувства на въстаническа Гърция. Русия постепенно изоставя „Свещения съюз“ с Метерних и се готви за намеса; Англия не иска да допусне едностранна руска намеса и съгласува действията си с дипломацията на Петербург по линия на умиротворяване на Балканите; османците търпят поражения в Гърция; руският престол се заема от по-енергичен император — Николай I. И следва руски ултиматум: да се освободят затворените в Цариград сръбски представители, на сърбите да бъдат предоставени обещаните им привилегии, турски делегати да се изпратят на руската граница за преговори с Русия по всички въпроси за приложението на Букурещкия мир от 1812 г.

В крайна сметка след известно протакане от турска страна през есента на 1826 г. е подписана т.нар. Акерманска конвенция между Русия и Османската империя. Портата признава, че е длъжна да изпълни чл. 8 на Букурещкия мирен договор от 1812 г. Тя се задължава в 18-месечен срок да уреди сръбския въпрос чрез преговори с депутати на сръбския народ, което да намери място в съответен хатишериф. На практика това означава поражение на султанската дипломация, връщане на Сърбия в границите й от 1812–1813 г. и признаване на нейното национално самоуправление.

Окончателно решение все пак не последва веднага. То идва едва след Руско-турската война от 1828–1829 г. Според точка 6 на Одринския мир султанът се задължава да издаде хатишериф, с който да утвърди сръбската автономия, да разшири територията на Сърбия с 6 нахии и да признае Милош за наследствен сръбски кнез. Султанският хатишериф от 1830 г. признава Сърбия за васално княжество начело с Милош Обренович като наследствен кнез.