Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (48) (1352–1878)

Балканите, Русия, Европа

Въпросът за националното освобождение на балканските народи, респ. за създаването на балкански национални държави и техния териториален обхват и граници, се оказва не само вътрешнобалкански въпрос. Балканите и Близкият изток заемат важно място в международната политика, към този район проявяват интерес великите сили, които също имат претенции към османското балканско „наследство“. Затова пропадането на Османската империя се съпровожда с остра борба между европейските държави за влияние и господство в този район. Тъкмо затова националноосвободителните борби и въстания на Балканите винаги предизвикват международни усложнения, а балканските проблеми най-често се решават по пътя на войните. Затова и изграждането на отделните балкански национални държави не става дело само на съответните балкански народи, а се свързва с плановете, интересите и стремежите на една или друга европейска сила, зависи от международната конюнктура като неделима част от международните отношения.

Всъщност още с установяването на османското господство в Европейския югоизток възниква т.нар. Източен въпрос. И ако по време на най-силната османска експанзия през XV–XVI век на преден план е задачата да се спре османското проникване на запад, то в периода на разложението на Османската империя Източният въпрос прераства в борба за подялба на османското наследство. Главен претендент са балканските народи, а тяхното националноосвободително движение е оная революционна сила, под ударите на която се подготвя почвата за ликвидиране на османското господство на Балканите. Изключително важна роля в Източния въпрос играят също така европейските сили. Австрийската империя има приоритет в борбата за спиране на османското нашествие на запад, а главен двигател на борбата за ликвидиране на „болния човек“ става Русия.

Руската политика изхожда от предпоставката за подялба на османските владения, при което Русия би си осигурила преобладаващо влияние на Балканите и в Проливите, а Англия и Франция — в Близкия изток и Египет. Тази политика разчита на националноосвободителното движение на балканските народи за разрушаването на Османската империя. Затова Русия подпомага това движение и работи за създаването на самостоятелни национални държави на Балканите. Антипод на руската политика по Източния въпрос е Англия, към която в повечето случаи гравитират и останалите европейски сили. Осигурили си силни позиции (икономически и политически) в Османската империя, Англия и Франция се обявяват против нейното окончателно разпадане и подялба.

Така се оформят две линии на международна политика по Източния въпрос — за подялба на Османската империя и за запазване на статуквото. В центъра на вниманието на всички, разбира се, е османското наследство — всеки се стреми към по-голямо парче от султанската погача. И се заплита един сложен възел от противоречия и борби (между отделните балкански народи и Османската империя, между самите балкански народи и техните новоучредени държави, между Русия, Османската империя и западноевропейските държави, между балкански народи и национални държави и външни претенденти за наследството на още неиздъхналия „болен човек“ и пр.), за разплитането на който няма да стигне цял един век.