Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (40) (1352–1878)

Балканските славяни

Просветното движение сред балканските славяни има съдържание, подобно на това в Гърция: ново светско училище и образование, усвояване на постиженията на европейската наука и култура, популяризиране на просвещенските идеи на времето. Онова, което донякъде отличава просвещението на балканските славяни, е ярко изразеният стремеж към изучаване и популяризиране на историята като средство за национално пробуждане. Пишат се и се издават съчинения, които възвеличават средновековните славянски държави, разкриват историческата държавна традиция на славяните, показват пример на славно минало, развиват идеята за славянска взаимност и единство. Още Иван Гундулич (1589–1639) се проявява като поборник на славянското единство и певец на свободата и независимостта на славяните. През XVII век се появяват първите исторически съчинения, които представят славянството на Балканите като един голям народ със славна история и велико бъдеще (Мавро Орбини и неговото „Славянско царство“ от 1601 п, Юрай Крижанич със своята „Политика“ като апология на идеята за славянско единство, Павел Ритер Витезович със своите исторически хроники и пр.).

Впоследствие, през XVIII век, южнославянската историография бележи значителна крачка напред. В своята „Стематография“ (1741) Христофор Жефарович помества ликовете на българските и сръбските царе и светци и дава гербовете на всички славянски страни, като към всеки герб прибавя стихотворение, характеризиращо съответния славянски народ с неговата историческа съдба. Черногорският владика Василие Петрович отпечатва през 1754 г. в Москва „История на Черна гора“. През 1761 г. Захарий Орфелин издава във Венеция книгата си „Плачът на Сърбия“, посветена на живота на войводинските сърби, а през 1773 г. — книга за мощта и величието на православна Русия под заглавие „Житие и славни дела на господаря император Петър Велики“. През 1762 г. Паисий Хилендарски излиза със своята „История славяноболгарская“ — въодушевено повествование за миналото на българския народ, за неговата някогашна могъща държава и църква. В началото на втората половина на XVIII век се появява „Разговор угодний народа словенског“ — исторически песни на хърватския просветител Андрия Качич Миошич, които продължават историографската линия в южнославянското просвещение. Тази линия следва и видният сръбски възрожденец Йован Раич (1726–1801), издал в края на XVIII век своята „Историjа разных славянских народов и най-паче Болгар, Хорватов и Сербов“.

Освен това в края на XVIII и началото на XIX век настъпва подем в просветното дело на балканските славяни. Откриват се общообразователни училища и гимназии, възникват културно-просветни центрове (Карловци, Нови Сад, Земун, Белград, Загреб, Любляна, подбалканските градове в България), издават се книги със светско съдържание, разпространяват се учебници за новите училища, появяват се периодични издания и вестници. Виден представител на Просвещението по това време е Доситей Обрадович (1742–1811). Високообразован, посещавал много страни и усвоил постиженията на европейската просвета и наука, Обрадович се застъпва за разширяване на просветата, изявява се като поборник срещу църковно-религиозните традиции, създава своя книжовна школа и става първият сръбски „попечител“ на просветата. Под негово ръководство във временно освободения Белград се основават Велика (висша) школа (1808) и семинария (1810).

Значителни постижения бележи националнопросветното движение в края на XVIII и началото на XIX век в Словения. Главната задача тук се оказва преодоляването на немското културно-политическо влияние. За успешното решаване на тази задача твърде много допринася кръжокът на словенския богаташ и меценат Сигизмуд Цойс (1747–1810). Ученик на френските енциклопедисти и горещ патриот, Цойс работи за развитието на словенската култура и националното пробуждане на словенския народ. Най-видните членове на неговия кръжок, Марко Похлин и Антон Линхарт, и двамата историци и писатели, издават исторически съчинения, книги и граматики на словенски език, поощряват откриването на словенски училища и пр. В края на XVIII век в Словения вече съществува значителна група от дейци за културно-национално издигане на словенския народ, която издава свой вестник на словенски език — „Люблянске новице“.

Освен развитие на учебното дело и разпространение на просветителските идеи на Европа през първата половина на XIX век просвещението сред балканските славяни намира редица нови форми и прояви. Особено голямо значение придобива т.нар. Матица Сръбска, основана от войводинските сърби като научно и културно дружество, което неуморно изучава и популяризира историята, културата, езика, фолклора и пр. не само на сърбите, но и на другите славянски народи. Възниква също така мощно културно-просветно и политическо движение в Хърватия, наречено Илиризъм, със своя Матица Илирска, което намира отражение и сред другите славянски народи. А в България пламва борба за църковна независимост, която се слива с народното движение за общо културно-просветно и националнополитическо издигане.

Наред със създаването на научно-просветни дружества от типа на споменатите вече „матици“ сред всички южнославянски народи възниква цяла мрежа от обществени библиотеки, читални (в Княжество Сърбия, Войводина, Хърватия), читалища (в България), слагат се в повечето случаи на самодейни начала и основите на първите музейни сбирки и художествени галерии. Както в Гърция, така и при славянските народи на Балканите на дневен ред излиза въпросът за книжовния език. И навсякъде побеждава демократичното начало, налага се народният говор като книжовен сърбохърватски, словенски или български език. В многогодишните филологически спорове особено изпъква името на големия сръбски филолог и реформатор Вук Караджич (1787–1864), както и дейността на редица български, хърватски и словенски просветители, учени и общественици. Голямо значение за утвърждаването и практическото усъвършенстване на книжовните езици изиграват първите постижения на изграждащите се национални литератури.

Със създаването на отговарящи на повелите на възрожденската действителност художествени произведения творци като С. Милутинович, Бр. Радичевич, Й. Ст. Попович, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ст. Враз и др. допринасят за окончателното налагане на книжовните езици. Значителен принос внася също така черногорският владика и държавник Петър II Петрович Негош, който същевременно е и един от най-даровитите сръбски поети на XIX век. Със своята поема „Горски венец“, с откриването на училища и печатница, с цялата си обществена културна дейност в Черна гора Негош активно съдейства за създаването на литература на народен език.