Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (34) (1352–1878)

Социални движения

Освободителната борба на балканските народи, антиосманска или антихабсбургска, в много случаи има и ясно изразен социален смисъл. Народът се включва в тази борба не просто за възстановяване на предосманските феодални порядки, а за утвърждаване на по-справедлив социален ред. Основните форми на тази борба са отказът да се плащат данъци, бягството от леновете на спахиите и другите феодали, укриването на реколта и добитък, хайдутството. Възникват понякога и по-широки въстанически движения, които освен антиосмански (или антихабсбургски) придобиват и ярко изразен антифеодален характер. Такова е например въстанието на Йован Ненад в Южна Унгария през 1526 г.: въстаническата армия, по състав селска, очиства завзетите райони от османските отряди и от всякакви феодали изобщо, а земите се раздават на селяните. Това въстание е потушено с общите усилия на османските власти и техните съюзници унгарските феодали.

На борба срещу феодалната експлоатация се вдигат и селяните на Трансилвания, Влахия и Молдова. Навсякъде най-масово явление е бягството от феодалните имения, но често избухват и местни бунтове и вълнения, а понякога и големи селски въстания. Така през 1408 г. избухва селско въстание в района на Тимишоара. През 1434–1435 г. на въоръжена борба се вдигат селските маси от Фогараш и солниците в Марамуреш. През 1437–1438 г. отново избухва силно въстаническо движение в Трансилвания. Друга значима проява на антифеодалната борба е селското въстание от 1490–1492 г. в Молдова.

Не по-малко ожесточена социална борба се води и в пределите на Австрийската империя. Само в Словения от края на XV до средата на XVIII век избухват около 100 местни вълнения и бунтове и 4 големи селски въстания. Едно от най-масовите въстания избухва през 1515 г. — в това въстание участват не по-малко от 80 хиляди словенски селяни. Много селски вълнения избухват и в Хърватия. Най-голямото въстание тук е през 1573 г. Въстанали в името на „старата правда“, селяните громят феодалните замъци, а техният водач Матия Губец става „селски цар“.

Процесът на феодализация и засилване на феодалната експлоатация среща съпротивата и на мюсюлманските селяни. Първото значително въстаническо движение на потиснатите мюсюлмански маси избухва през 1416 г. в Анадола — Измир, Маниса, югозападните вилаети. Начело на движението застава Бюрклюдже Мустафа. Един век по-късно, през 1519 г. избухва ново голямо въстание на селяните от Мала Азия. Събира се една въстаническа войска, около 20 хиляди конници и пехотинци, предвождани от шейх Джелял, която се насочва към Токат, но е разбита от редовна армия. Нов подем въстаническото движение в Мала Азия преживява в края на XVI и началото на XVII век. Формират се многочислени въстанически сили, предвождани от Кара Язъджи, Дели Хасан и Календероглу, които дълго остават господари на положението в Мала Азия. Едва през 1608 г. султанската армия разбива основните сили на Календероглу и след големи жестокости усмирява селата.

Социални вълнения и бунтове често избухват и във Военната граница на Австрия, където хората също имат много основания за недоволство: като граничари те недоволстват от австрийските военни и граждански власти, които непрекъснато им ограничават автономията и първоначално дадените права; като селяни пък се противопоставят на феодалите, защото им отнемат земите и ги принуждават да им работят ангария. Бунтовете, разбира се, редовно биват потушавани, при което властите прибягват и до жестоки наказания на водачи и участници — обесване, набучване на отсечени глави на кол и др.

Социално напрежение има и в далматинските градове, където пукът (народът, плебсът) се сблъсква с патрициата. На страната на недоволните граждани (занаятчии, търговци, рибари и др.) са и селяните от именията на феодалите. Типично в случая е въстанието на гражданите и селяните на остров Хвар през 1510 г. Начело на въстаналите маси застава Матея Иванич, получил легендарното име Войвода Янко. Въстаниците завземат град Хвар, избиват изтъкнати дворяни и палят къщите им. Намесва се Венеция и започват преговори между враждуващите сили, но без изглед за помирение. През 1514 г. въстанието избухва с нова сила, въстаниците влизат в град Хвар и отново убиват и палят. Този път Венеция обаче не се церемони: потопява въстанически съдове, стоварва войска на острова и установява ред и порядък — въстанието е потушено, водачите са заловени, едни са обесени, други ослепени, на трети са отрязани ръцете.

220 години по-късно, през 1730 г. избухва голямо въстание на градските низини в столицата на Османската империя, Цариград. Начело на въстаналите застава еничаринът албанец Патрона Халил. Народното негодувание е насочено срещу управляващата върхушка и едрата аристокрация, против увеличаването на данъците, срещу грабежите. Въстаниците нападат дворци и вили на „големците“ и ги разграбват. В движението се включват столичните еничари, които стават ударна сила на въстанието. Великият везир и някои други висши сановници загиват, султанът е свален от власт, тронът се заема от друг султан (Махмуд 1, 1730–1754), който обещава да удовлетвори основните искания на въстаниците, а еничарите се прибират в казармите. Новият султан, разбира се, не държи на обещанията си — вместо намаляване на данъчните тежести и разрушаване на вили и дворци на висши сановници, каквото искат въстаниците, той организира избиването на водачите и активните участници в бунта.

И така от началото на XV до края на XVIII век, т.е. цели четири дълги века, само войни, освободителни движения и въстания, социални вълнения и борби, в това минава животът на много поколения и народи, живели на Балканския полуостров и оставяли кости тук. И каква е равносметката, в актив или пасив трябва да отидат тия четири века? Отговорът може да бъде и оптимистичен, а и песимистичен, но и в единия, и в другия случай трябва да носи положителен знак. Защото през тия четири дълги века, които понякога историографията повърхностно нарича „тъмно робство“, се подготвя почвата за новото време, защото точно в тия „тъмни“ векове започват процеси, сътворени и преживени от съответните поколения, които ще се развият и ще дадат своите плодове в новото време, сиреч през XIX–XX век.

И още нещо. „Балканецът“ и под османците, и под Хабсбургите, и под Венеция има всички основания да бъде недоволен от съдбата си: бедност, безпросветност, примитивизъм, епидемии, болести, войни, битки, настъпления, отстъпления, плячкосвания, бесилки, набучвания на кол, разчеквания, удушавания, рязане на глави, изнасилвания и безчинства от всякакъв характер; чужда власт (османска, хабсбургска, венецианска), която работи за могъществото на чуждите империи, както и за своето собствено съществуване, но не и в името и от името на тези, които управлява; религиозна дискриминация, особено по отношение на източното православие, което и в трите империи е в „немилост“. Това е, което обикновеният статистически човек на Балканите ежедневно вижда десетилетия и векове наред.

От друга стана, между чуждите империи на Балканите съществува едно важно сходство — пъстри от етническа и църковно-религиозна гледна точка големи държави; отграничаване между населенията на религиозна основа. Съществуват, разбира се, и големи различия: Османската империя — тимарска система в абсолютистка централизирана държава, Австрийската империя — феодално-крепостническа система в съсловна държава със силна провинциална аристокрация; Османската империя — ислямска държава, Австрийската империя (и Венеция) — християнска католическа държава; Османската империя — ориенталски манталитет, варварски похвати в борбата срещу противниците, произволи, беззакония и корупция в огромни размери, а Австрийската империя — европейска цивилизация и повече ред и сигурност.

За балканските народи, естествено, по-приемлива е Хабсбургската монархия, респективно Западът. „Балканецът“ с право се надява на победа на кръста над полумесеца, т.е. Западът да спре османската експанзия и да прогони османлиите от Югоизточна Европа. Затова той е активен участник в войните на европейските държави срещу Османската империя. Неговото участие във тия войни е дълъг етап в освободителното му антиосманско движение, заел няколко века. Основна характеристика на този етап е неговата спомагателна функция — водят се войни срещу Османската империя и балканските народи участват в тях на страната на Европа като второстепенен спомагателен фактор. Те обаче ще се разочароват и от Европа и ще стигнат в крайна сметка до следващия етап на своето антиосманско действие — организирано самостоятелно национално движение за освобождение и създаване на собствени национални държави. Деветнайсетият век е векът на този етап.