Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (29) (1352–1878)

Източното православие

Политиката на ислямизация, водена от Османската империя, не дава особени резултати — мюсюлманският елемент на Балканите (ведно с господстващата османска държавно-религиозна администрация) винаги остава незначително малцинство сред населението на Балканския полуостров. При това християнските маси се съпротивляват срещу процеса на ислямизация. Важна роля в случая играят християнското духовенство и християнската църковна организация. Портата е принудена да се съобразява с „неправоверните“ и формално им признава правото да се молят на своя си Бог. Нещо повече, новите господари на Балканите не унищожават заварената църковно-религиозна организация на „гяурите“.

В доосманския период на Балканите се изграждат три големи църковно-религиозни центъра на източноправославните християни — византийската Цариградска патриаршия, българската Търновска патриаршия и сръбската Печска патриаршия. Под ударите на османските завоеватели първа попада Търновската патриаршия. Още през 1393 г. ведно с падането на Търновското българско царство е ликвидирана и Търновската патриаршия, а последният български патриарх Евтимий е детрониран и отведен в робство. Понесла големи загуби, материални и морални, българската църква губи самостоятелност и минава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. През първата половина на XV век, преди превземането на Цариград от османците и окончателното ликвидиране на сръбската средновековна държава, една част от източноправославните християни на Балканите остават подвластни на Цариградската патриаршия, друга част — на автокефалната Охридска архиепископия, трета част — на сръбската Печска патриаршия.

По това време сред висшето източноправославно духовенство на Цариградската патриаршия възникват два лагера. Едни настояват да се сключи уния с католическата църква, за да се осигури помощ срещу османската опасност, а други предпочитат сговор със султана, отколкото с папата. Побеждава тази втора групировка. За това твърде много допринася църковно-религиозната политика на тогавашния османски султан Мехмед II (1444–1446, 1451–1481). Враждата между източното православие и католицизма дава основание на султана да запази Цариградската патриаршия, като я включи в управленската система на своята държава. Това би могло да има двояко значение: първо, установяване на контрол чрез патриаршията върху религиозния живот на подвластните християнски народи и, второ, използване на тия народи, отново чрез патриаршията, като съюзник в по-нататъшните борби на империята с католическия Запад. И следват конкретни действия: прокламира се религиозна толерантност, признава се църковно-религиозната организация на подвластните християнски народи, избира се ревностният привърженик на сговора със султана Георги Сколарий за патриарх, налага се нов статут на патриаршията. Предвижда се по-нататък изборът на патриарх да се осъществява от един митрополитски синод, но да се утвърждава със султански хатишериф. Султанът си запазва правото и сам да сменя патриарха в случай на провинение. Има и случаи на екзекутиране на патриарси заради политика и дейност, насочени против интересите на Османската империя. Такъв е случаят с патриарх Кирил Лукарис през 1683 г., Партений IV през 1657 г. и др.

Макар и под контрола на султанската власт, Цариградската патриаршия получава широк простор за действие: патриархът има ранг на везир и свобода при извършване на религиозните служби, разрешава всякакви спорове между християни, сключва и разтрогва бракове, има съдебна власт и дори патриаршески затвор. Патриаршията внася определена сума в полза на държавната хазна, а духовенството се освобождава от поголовен данък. Под нейна юрисдикция е цялото православно население, в това число църковната администрация, подчинена преди османското завладяване на Балканите на българската и на сръбската патриаршия. Тя работи за запазване на православието и се превръща в сериозна идеологическа и организационна бариера както срещу ислямизацията на източноправославните християни, така и срещу разпространението на католицизма в средната и източната част на Балканския полуостров.

След ликвидирането на средновековната сръбска държава временно е премахната и сръбската Печска патриаршия (1459 г.). За сметка на това се разширява териториалният обхват на Охридската архиепископия — навсякъде на северозапад, включително и Северна Сърбия. Много сръбски манастири са разорени и опустяват. И това трае цял един век, до 1557 г., когато Печската патриаршия е възстановена. Това става възможно благодарение на издигането на помюсюлманчения сърбин от Херцеговина Мехмед Соколович, домогнал се до положението на велик везир при султан Сюлейман Великолепни. Той именно издейства одобрението на султана за възстановяване на сръбската патриаршия.

С това настъпва втори период в нейната история (1557–1766). В диоцеза й са включени всички източноправославни християни в Сърбия, Босна и Херцеговина, Далмация, Славония с Хърватия, Банат, Бачка и Бараня, а също епархиите Кюстендил и Самоков. Сръбската Печска патриаршия получава всички права и привилегии, от които се ползва гръцката Цариградска патриаршия. Печ отново е патриаршеска резиденция, възстановяват се опустелите епархии, отварят се манастирите и се строят нови, множи се броят на преписвачи на книги.

Като върховен духовен водач на сърбите печските патриарси не се оказват много послушни по отношение на Цариград. Напротив, кроят планове за освобождение, търсят връзки с папата, с Австрия, Русия и други сили, участват във въстанически движения. Най-много с подобна дейност се ангажират патриарсите Арсений III Черноевич (1674–1690) и Арсений IV (1690–1725). И султанската администрация в Цариград снема доверието и благоволението си към Печската патриаршия. Отново настъпва период на разграбване на сръбски църкви и манастири, за патриарси и епископи се изпращат гърци, авторитетът на патриаршията пада, растат нейните дългове. И през 1766 г. султан Мустафа III издава ферман за закриване — сръбската църква минава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, а сърбите митрополити и епископи се заменят с гърци.

Трябва да се знае още, че населението в Османската империя се контролира и чрез т.нар. миллети — Грегорианско-арменски, католически, Православен, Мюсюлмански. Православният миллет е под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. След ликвидирането на Печската патриаршия и Охридската архиепископия тя разширява властта си над цялото източноправославно население на Балканите, получило наименованието „Руммиллет“. То е организирано по епархии и подепархии с църкви и манастири при строга йерархия на свещенослужителите, една пирамида, на върха на която стои патриархът в Цариград. Цялата тази система още през средата на XV век се интегрира в Османската империя и става съставна част на нейната власт. Наред с огромните прерогативи на патриарха той има и едно огромно задължение — отговорен е за поведението на паството си, сиреч за лоялността на християнското население към имперската власт. Това си задължение източноправославната църква често не може да спазва, но предпочита Османската империя (чието господство смята за временно) пред опасността от католицизма.

Католицизмът

Що се отнася до католицизма, то неговото влияние остава господстващо в западната част на Балканския полуостров. Наистина католическата пропаганда е твърде силна, развиват дейност католически ордени в Османската империя, на много места източноправославието отстъпва пред католицизма, възникват католически общини в Албания, в България и пр. Въпреки това в средната и източната част на Балканския полуостров католицизмът не пуска дълбоки корени. Битката между източното православие и католицизма тук се печели от Цариградската патриаршия.

Дори Пречанските сърби, намерили се в католическо обкръжение, успешно отстояват своята източноправославна идентичност — приемане на католицизма от сърбите и тяхното постепенно ликвидиране като верска и народностна индивидуалност в Хабсбургската монархия, а съществени изменения в етническия състав на населението от Банат, Бачка, Бараня и Срем и превръщане на този край в „Сръбска Войводина“.

Освен това през XVI век в северозападните предели на Балканите широко разпространение получават идеите на Реформацията. Виден представител на движението там е Примож Трубар (1508–1586), който развива активна дейност на културното поприще. Появяват се и други писатели, културни дейци и общественици (Ян Унгнанд, Петар Вергилий, Стйепан Консул, Матия Влачич и др.), Ииздават се книги на словенски език, отваря се печатница, формира се протестантска община в Любляна, която издържа своя гимназия, откриват се основни училища на словенски език и пр. В движението се включват и Хърватското Приморие, Военната граница, Славония и други области. Към протестантството се присъединяват и хърватските едри феодали Зрински, които основават протестантска печатница. Сред селячеството пък се разпространяват различни секти.

Реформацията в Хърватия и Словения намира израз преди всичко в създаване на книжовен народен език и стремеж за изучаване на миналото на народа. Движението се развива успешно в продължение на няколко десетилетия, но в крайна сметка търпи поражение. Към края на XVI и началото на XVII век в Австрийската империя настъпва период на контрареформация. След известна вътрешна реорганизация католическата църква предприема енергични мерки срещу протестантството. Започва „католическо обновление“, специални комисии правят прегледи на църквата и прогонват протестанти, палят протестантски книги и пр. Крайният резултат от това „обновление“ е победа на католическата контрареформация. През 1609 г. Хърватският събор постановява, че в Хърватия и Славония се признава само католическата вяра. В Грац се установява йезуитски орден, който организира свои училища и се включва в преследването на словенските и хърватските протестанти. Заедно с това се предприемат опити за налагане на каотлическата вяра на източноправославните преселници. Всичко това се съпровожда с усилия на Хабсбургите за централизация на империята — един процес, насочен срещу автономията и привилегиите на местното дворянство в Унгария, Хърватия и Славония.