Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (24) (1352–1878)

Под османска власт

Всъщност държавностроителната политика на османците не се и стреми навсякъде да наложи еднаква държавно-политическа система на господство и управление. Една е тази система в централната част на полуострова, друга — в някои периферни области на империята. В България, Северна Гърция, Сърбия и Босна местната феодална класа и държавност е ликвидирана, въведена е познатата ни тимарска система, а населението е подчинено на османската държавна администрация. Запазват се и някои форми на самоуправление, осъществявано главно чрез селската община на местното население. Тази община се включва в системата на османската държава, а общинските традиции и селското самоуправление се използват като колективно отговорно тяло за редовното изпълнение на повинностите и данъците. Селата и градските махали най-често излъчват старейшини, които се утвърждават от кадиите и представляват общините си пред властите. Тези т.нар. кнезове и коджабашии осигуряват реда и спокойствието и участват при разпределението на данъците и тегобите сред населението. В управлението на казите впоследствие се включват избрани от населението първенци, т.нар. аяни, по вероизповедание мюсюлмани, които представляват населението пред властите и осигуряват осъществяването на правителствените разпореждания.

Специален държавно-политически статут с наличие на вътрешна автономия има населението на много територии на Балканите под османска власт. От европейските владения на Османската империя най-пълно изграден статут на автономни княжества имат Влахия и Молдова. Те се оформят като самостоятелни феодални държави през XIII–XIV век. Върховната власт тук принадлежи на князе, наричани още войводи или господари. Те определят размера на данъците, раздават военните длъжности, назначават и уволняват държавните служители и ръководят работата на държавната администрация. Съществуват и болярски съвети като съвещателни органи. Княжеската власт се предава по наследство — на оня от синовете, който получи подкрепата на болярството.

Още в края на XIV век османската експанзия достига и до княжество Влахия. Войводата Мирчо Стари (1386–1418) многократно воюва като съюзник на християнски сили (сръбския княз Лазар, унгарския крал Сигизмунд, полския крал Владислав Ягело) срещу османците, но не успява да защити Влахия. През 1418 г. тя изпада в зависимост от Османската империя и започва да плаща годишен данък на султана. Въпреки многото усилия на влашките войводи да се отърват от тази зависимост това все не им се отдава — в продължение на повече от пет века Влахия се развива като зависимо от Османската империя автономно княжество. Подобна е съдбата и на Молдова. Десетилетия наред тя се мята между османската екпанзия от юг, Татарското ханство в Крим, владетелите на Унгария от запад и тези на Полша от север. В крайна сметка през 1456 г. и тя се подчинява на султанския диктат и става васално на Османската империя княжество.

Васалните статути на двете княжества са идентични. Годишният им данък, изчислен във венециански златни дукати, се движи, както следва: Влахия — 3 хиляди през 1418 г., 10 хиляди през 1459 г., 12 хиляди през 1541 г., 65 хиляди през 1567 г., 155 хиляди през 1593 г., 130 хиляди за времето от 1632 до 1715 г.; Молдова — 2 хиляди през 1456 г, 6 хиляди през 1481 г., 10 хиляди през 1503 г, 30 хиляди през 1552 г., 65 хиляди през 1593 г., 38 хиляди през 1620 г., 42 хиляди през 1710 г. Като османски васали княжествата се ползват от вътрешна автономия. Князете, признали върховната власт на султана, нямат право да сключват договори с други държави и не могат да участват в антиосмански действия. Те често нарушават това си задължение, но султанската армия винаги въдворява „ред“. Освен това княжествата се задължават и с безплатни доставки на зърнени храни и други стоки в полза на сюзерена си. Там не се установява тимарска система, няма мюсюлманска администрация, няма султански гарнизони, нито джамии. Начело на княжествата са войводи (князе, господари), които имат собствена администрация, а също и неголяма армия. Те не са наследствени владетели, а зависят от местен Диван в състав от 8–12 боляри. Социално-икономическите и обществено-политическите отношения в княжествата се развиват в рамките на феодално-крепостническата система, както това е и в Трансилвания, а също и в пределите на Хабсбургската монархия.

С течение на времето султанското правителство в Истанбул започва да проявява стремеж за превръщане на княжествата в обикновени османски провинции. От края на XVI век султанът вече сам назначава князете, първоначално за срок от 5 години, а на по-късен етап ежегодно. Назначението, разбира се, винаги се придружава с плащане на откуп и отрупване на съответните лица в Цариград с различни „подаръци“. Освен това Портата непрекъснато подклажда вътрешните междуособици и съперничества между болярите за княжеските престоли. Същевременно в княжествата още от XVI век започват да се установяват представители на влиятелни гръцки фамилии от цариградския квартал Фенер като търговци, съветници и кредитори на князете. През XVII вектехният брой нараства — Кантакузини, Катарджи, Росети, Гика и др. Идват и гръцки духовници, които оглавяват църковната йерархия на княжествата. А от началото на XVIII век султанът започва да назначава фанариоти и за князе на Влахия и Молдова. Чрез фанариотите Портата засилва своето влияние в княжествата, но автономията им се запазва.

Особено положение в Османската империя придобива също така и Черна гора. Първоначално тя съставлява част от Шкодренския санджак и е подчинена на османската административна и съдебна власт. Впоследствие османските власти премахват раздадените там тимари и допускат автономно управление. Областта се разделя на нахии, начело на които стоят черногорски кнезове. Върховен орган на властта е Общочерногорският събор, в работата на който може да участва всеки пълнолетен черногорец. Този събор решава всички въпроси на областта и играе ролята на посредник между народа на Черна гора и османската власт. В действителност тази власт почти не се чувства, черногорците живеят и се управляват не според османските шериатски закони, а според своето обичайно право. Зависимостта на Черна гора от Османската империя се заключава в издължаването на годишен данък в полза на султанската хазна (по един дукат на къща). Освен това черногорците са задължени да воюват на страната на османците, но само в границите на Черна гора. Това задължение обаче се разминава с действителното положение — по време на войни на европейските държави срещу Турция черногорците никога не са на страната на сюзерена си, а помагат на противниците му (Венеция, Австрия или Русия).

В подобно положение е и част от Албания. Към края на XV век се установяват тимарска система и османска администрация само в южната част на тази страна, където живеят племената тоски. Северната по-планинска част на Албания, населена от племената геги, има самоуправление. Основна общност тук е кланът. Един или няколко клана образуват байрак начело с Байрактар — наследствен вожд, който управлява и съди според местното обичайно право. Няколко байрака образуват племе, което решава проблемите си на общо събрание на възрастните мъже.

Райони на местно самоуправление се допускат и в Гърция — полуостров Мани в Пелопонес, областта Сули в Епир, Аграфа в планината Пинд, островите Родос, Хиос и множество други, манастирите на Атон, които образуват православна теократическа република, и пр.

В балканските владения на Османската империя има и немалко градове със статут на самоуправляващи се общности. Сараево в Босна например, макар и мюсюлмански град, не допуска присъствието на султански войски на своя територия, самоуправление има гр. Янина в Епир, а Неготин в Сърбия е град, през който турчин (османлия) няма право да преминава, яздейки подкован кон.

Централната имперска власт очевидно не може изцяло да обхване и с успех да администрира всички части на прекале но разрасналата се империя. Затова тя допуска местно самоуправление: по-добре да си има работа с организирана местна посредническа власт, отколкото пряко да контролира и управлява многобройното си разнолико население. Получава се в крайна сметка определена двойственост в административно-политическата система — османска власт и администрация, от една страна, и автономна местна власт, от друга. Излиза, че Османската империя е силно централизирана държава само по висшите етажи на властта, докато в провинциалното управление силни позиции има местният автономизъм като фактор на държавността и държавната традиция на отделните народи.