Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (22) (1352–1878)

Църква. Реформация и контрареформация

Хабсбургската монархия, в това число и нейната балканска част, е католическа държава. Тук няма „правоверни“ и „гяури“, тук всички са или ревностни католици, или „опасни“ еретици. Освен това австрийският император не е духовен глава на паството, такъв е папата в Рим. Обаче между императори и папи рядко цари сговор. Напротив, в продължение на няколко века се води ожесточена борба между тях за надмощие. Едва през XIV–XV век битката се печели от светската власт, а папската институция намалява влиянието си и се свива в центъра на Италия, във Ватикана.

И това е естествено: XIV–XVI век е времето на великите географски открития, италианския ренесанс, европейския хуманизъм и научните прозрения. Католическата църква със своите индулгенции и гонения на еретици и мислители решително изостава от това време. От друга страна, църквата е крупен феодален владетел, а нейните служители със своята алчност и злоупотреби отвращават не само образованите хора, но и светските феодали, князе, селяни и граждани, изобщо цялото общество. Възниква общо недоволство от църквата, което лежи в основата на обществено движение за реформиране на католическата църква, наречено Реформация.

Начало на движението за реформа на католическата църква поставя Мартин Лутер (1483–1546) със своята съпротива срещу продажбата на индулгенции. Към движението се присъединяват много князе, градове и села по цяла Германия. Обществото се разделя на привърженици на „старата“ вяра (католици) и реформатори (протестанти). Хабсбургите остават верни на католицизма, но няколко десетилетия не успяват да усмирят страната. През 1555 г. Фердинанд I Хабсбургски сключва мир с протестантските князе в Аугсбург, като признава равноправието на протестантите с католиците. Наред с католическата църква се узаконява и протестантската. (В Европа се разпространява и калвинизмът като разновидност на протестантството.)

Аугсбургският мир не слага край на междуособиците. Империята е разделена на католици и протестанти, без толерантност и търпимост помежду им. Протестантските князе се обединяват в „Уния“, а католическите — в „Лига“. Начело на Лигата са Хабсбургите. На тяхна страна е католическият център в Рим, както и Орденът на йезуитите с неговите разклонения. През 1618 г. избухва голяма война, която продължава 30 години. В крайна сметка Реформацията търпи неуспех — побеждава контрареформацията, което на практика означава настъпление на католическата реакция срещу протестантството.

XVI век в историята на Европа е не само време на Реформацията. Това е време и на велики учени и мислители (Еразъм Ротердамски, Николай Коперник, Джордано Бруно, Томас Мор, Томазо Кампанела, Галилео Галилей, Леонардо Да Винчи и др.), които със своите открития из основи променят представите на човечеството за Вселената, природата и обществените отношения. И ако Реформацията подкопава влиянието на католическата църква в обществото, то науката нанася съкрушителен удар на библейската „философия“ за началото и края на света. Тя е, която принуждава „светите отци“ да започнат да „съгласуват“ своите проповеди с научните постижения на своето време.

XVI век също така е време и на големи селски вълнения През 1524–1525 г. се разгръща голяма „селска война“ в Германия, която стига и до южната част на Австрия. И не само феодалите и князете, но и бюргерите от градовете са в паника.

Пряко засегната е и католическата църква. Безпокои се, разбира се, и императорският двор. И съвсем естествено всички се обединяват, формира се обединен фронт на князе, феодали, манастири, местна аристокрация и кралска власт за усмиряване на селяните (и градските низини). Този фронт играе главна роля по-нататък и за спиране на Реформацията, и за победа на контрареформацията.

И въпреки всичко Хабсбургската монархия не остава само католическа държава. В обединения фронт на светската власт и католическата църква хегемон са Хабсбургите, чиито интереси налагат допускането и на други църковни организации в държавата. Затова контрареформацията не изкоренява напълно протестантизма. Освен това в империята на Хабсбургите се допуска и източното православие — църквата на „австрийските“ сърби и румънци. При това и самата католическа църква не остава неизменна — борбата срещу Реформацията изисква нейната вътрешна реорганизация (в това число и възприемане на някои протестантски методи на работа) и тя го прави.

Всичко това има своите конкретни проявления в балканските предели на Хабсбургската монархия, за което ще стане дума по-нататък.