Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (21) (1352–1878)

Социално-икономическа структура

Хабсбургскаата монархия се различава от Османската империя и по своята социалноикономическа структура. Тук се развиват класически феодално-крепостнически отношения, които се налагат още от времето на Франкската империя на Карл Велики. Владетелят предоставя на васалите си владения задоживотно ползване, а те от своя страна се задължават да участват във войните на императора с екипирани от тях войски. От юридическа гледна точка именията не са собственост на кралските васали; владетелят има право да ги отнема, но това практически почти не става. С течение на времето феодалите получават статут на независими владетели, именията им стават наследствени, а земята „господарска“.

Основното производително население и в Хабсбургската монархия както в Османската империя са селяните — до 90% от населението. Владетелят на имението, феодалът, смята земята за своя, а селяните, които живеят в неговия феод — за работна сила. Те са две категории: крепостни — получават парцел земя за обработване и преживяване срещу куп задължения — данъци в натура или в пари и ангария в полза на земевладелеца, плюс данъци и такси в полза на държавата и църквата. Техния живот е под прекия контрол на феодала земевладелец, в негови ръце е не само събирането на данъци, но и всичко останало — правораздаване, събиране на войска, строителство на крепости, гарантиране на сигурност и пр. В действителност крепостният е напълно безправен — не само не може да сменя местожителството си, но не може дори да се ожени по свой избор; свободни — те обработват земята като наематели и са лично свободни, могат да сменят местожителството си, да започват нов поминък и пр. Те обработват земята си по договор със земевладелеца и имат задължения към държавата и църквата.

Земевладелците феодали не са хомогенно съсловие. Има едри земевладелци, велможи, магнати и властелини, които владеят големи имения и заемат важни държавни постове. Мнозина от тях като Шубичи, Бабоничи, Зрински, Франкопани, Цельски графове и др. господстват над цели области с много села и градове. В много случаи те действат като независими владетели. Църквата също е крупен феодален владетел. А има и множество средни и дребни феодали. Феодалите имат свое лично стопанство, в което чрез ангариен труд на селяните или срещу заплащане се произвеждат селскостопански произведения за феодала и неговия двор. Останалата по-голяма част от „господарската“ земя е предоставена на селяните, крепостни и свободни, като парцели за тяхно лично стопанство, от което живеят и се издължават съответно на феодала, държавата и църквата. Едрите земевладелци имат и благороднически титли, те всъщност са провинциалната аристокрация. Особено силна е тя в австрийските земи, Унгария и Хърватия. Словенци, сърби и румънци в империята нямат своя собствена аристокрация — доколкото има такава в обитаваните от тях територии, в повечето случаи тя е от немски или унгарски произход.

В империята на Хабсбургите се развива и градско стопанство — търговия, занаяти, свободни професии. Издигат се мощни търговски фамили, формира се градски патрициат, но и бедни занаятчии, просяци и скитници. Освен търговски и занаятчийски градовете стават важни военноадминистративни и културни центрове. Процъвфтява барокова култура, строят се замъци, поддържат се богато уредени резиденции, има университети, наука, изкуство, музика и пр., изобщо развива се една европейска цивилизация и култура, отличаваща се съществено от ориенталския манталитет на Османската империя. По редица белези дори и в наше време още личи къде някога е била границата между двете империи.