Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (20) (1352–1878)

Власт и управление

Като държава Хабсбургската империя се различава съществено от Османската. Тя е сбор от земи и народи, свързани помежду си главно чрез династията. Тук центърът (императорът) зависи повече от провинцията (местната аристокрация по области), отколкото тя от него. От 1356 г. е в сила т.нар. Златна була, която потвърждава правото на независимост на местните князе в техните имения. Градовете също са независими, независими са и рицарите. Общият владетел се избира от седем князе избиратели, които са и негови съветници при решаване на най-важните въпроси на империята. Съществува и райхстаг — събрание на владетелите на имения и представители на градове, но сред тях действат най-разнопосочни интереси, групировки и сили, много често неподвластни на императора. Хабсбургският монарх не е собственик на държавата както султанът в Османската империя, той владее и разполага само с наследствените си имоти и не може да отнема имения от едни и да ги дава на други, земята не е негова, именията не са тимари, нито пък владетелите им — тимариоти.

Освен това австрийският император има само дворцов държавно-административен апарат, който не контролира цялата страна. Такъв контрол упражняват местните феодали, те са господари на населението в техните имения, те събират данъци, те комплектуват войска, те са военачалници и съдии и всичко. Наистина императорът формално е главнокомандващ на армията, но нейната мобилизация, издръжка и отвеждане на един или друг фронт не зависи толкова от него, колкото от местната аристокрация. А нейната лоялност към Хабсбургите лесно може да се окаже под съмнение — много са случаите на съюзяване на местни владетели и магнати с противници на императорите. Всъщност единственият сигурен предмет на дейност на императора е външната политика — търговски връзки с други страни, назначаване и приемане на пратеничества, сключване на съглашения, обявяване на война, подписване на мирни договори и пр. Централната власт събира само определен брой такси и мита. Тя разчита главно на приходите от наследствените имоти на Хабсбургите, които са недостатъчни за издръжка на голяма армия и дълги войни, каквито се налага да води империята.

Различните съставки на империята всъщност са отделни държавно-правни единици, всяка от които си има своя администрация. Хабсбургската монархия се изгражда като съсловна държава. Всяка област има свое съсловно събрание, в което първенствуваща роля има съсловието на аристокрацията — феодали, църковни прелати, градски патрициат. Те определят данъците, гласуват законите, избират органи на изпълнителната власт (Хърватският събор избира Бан на Хърватия), решават въпроси, свързани с комплектуването и издръжката на войската и пр. И всичко се основава на различни унии и съглашения, сключвани при различни обстоятелства между провинциалните власти и Хабсбургския дом. Хабсбургите полагат много усилия за централизация на държавата и създаване на унифицирана държавна администрация, но винаги срещат противодействие от страна на провинциалната аристокрация и областните власти.