Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (18) (1352–1878)

От Източна германска марка до голяма средноевропейска и балканска държава

В началото на IX век днешните австрийски земи, както и Северозападните Балкани (Словения, Хърватия, полуостров Истрия, Северна Далмация) влизат в състава на Франкската империя на Карл Велики. След разпадането на тази империя австрийските земи се обособяват като Източна германска марка. От втората половина на X век до средата на XIII век марката е на графове и херцози от Бабенбергската фамилия, а след това минава във владение на Хабсбургите. Родното място на тази династия е между Рейнската област, Елзас, Брисгау и днешна Швейцария. През 1273 г. Рудолф I Хабсбургски получава короната на „Свещената римска империя“. Неговите синове Алберт и Рудолф са първите владетели на Австрия от тази Хабсбургска династия, която след време ще завладее голяма част от Европа, в това число и северозападните предели на Балканския полуостров.

Възходът на Хабсбургите започва от края на XIII век. Чрез бракове и наследства те разширяват владенията, влиянието и властта си над словенските земи, Три-ест, п-в Истрия, Тирол, Германия и много други обширни територии. През първата половина и средата на XVI век с право се казва, че Хабсбургската империя е държава, в която „слънцето никога не залязва“. В действителност Свещената римска империя е само фасада зад която стоят множество феодални владения (княжества, графства, херцогства), свободни градове и рицарски имения. Освен с техния сепаратизъм императорите са в непрестанен конфликт и с католическия център в Рим. Оказва се практически невъзможно да се изгради единна държава от феодално раздробена Европа. И все пак Хабсбургите успяват да превърнат своята Източна марка в голяма средноевропейска и балканска държава, просъществувала повече от 6 века. Преди разпадането си през 1918 г. империята на Хабсбургите обхваща днешните земи на Австрия, Унгария, Чехия, Словакия, Галиция, Трансилвания, част от Полша, Словения, Хърватия, Банат, Войводина, Далматинския бряг на Адриатика, част от Италия и Босна и Херцеговина. Населението на тази империя в началото на XX век възлиза на около 50 млн. души от десетина и повече националности — немци, унгарци, чехи, словаци, поляци, румънци, русини, сърби, хървати, словенци, италианци, босненски мюсюлмани.

Включването на словенските земи (Щирия, Краина, Каринтия) в състава на Хабсбургската империя през XIII–XIV век е само начало на нейната „балканизация“. През втората половина на XV век тя влиза в непосредствен досег с Османската империя. Среднодунавският басейн и северозападната част на Балканите, това е полигонът, на който двете империи, Османската и Хабсбургската, делят мегдан помежду си. Съотношението на силите постепенно се променя в полза на Хабсбургите, което на практика означава бавно оттегляне на османлиите от Европа и понататъшна „балканизация“ на Хабсбургската империя.

Проследени в хронологична последователност, събитията се развиват приблизително така: през средата и втората половина на XV век османската експанзия стига до р. Дунав и р. Сава. Оттатък вече са владенията на унгарската корона, в това число и хърватските земи (Хърватия, Славония, Далмация). През 1459 г. султан Мехмед II Фатих (1451–1481) превзема Смедерево и слага край на сръбското деспотство. Много сърби бягат през Сава и Дунав и се установяват в Срем и Южна Унгария. През 1463 г. султанската армия завладява по-голямата част от Босна, която става османски пашалък. Започва масова ислямизация на населението, продължила и през следващия XVI век. От Босна османлиите нападат хърватските и унгарските земи и проникват на запад все до владенията на Хабсбургите. През 1493 г. османски сили нанасят тежко поражение на хърватите на историческото за тях Кърбавско поле. Загиват хиляди хървати, в това число и много представители на хърватската аристокрация, а Османската империя продължава разширяването си на запад. През 1521 г. армията на султан Сюлейман Великолепни (1520–1566) превзема Белград — важно предмостие за успеха на османската инвазия срещу Унгария. Следва паметната битка при Мохач през 1526 г., разгром на унгарско-хърватските войски и разделяне на хърватско-унгарските територии на три части: южна под османска власт, северна и северозападна в състава на Хабсбургската империя и зависимо от Османската империя Трансилванско княжество. През есента на 1529 г. 120-хилядна армия на Сюлейман Великолепни прекосява Унгария, превзема Пеща и се озовава пред Виена, но не успява да я превземе. Оттук нататък Хабсбургската империя вече не е само преграда пред османската експанзия, а и държавно обединителна сила, която ще „работи“ за изтласкване на османлиите от Европа. Битката при Мохач има за нея двояко значение: първо, „стягане на редиците“ пред османската опасност, станала непосредствена, и второ, разширяване на хабсбургското влияние и господство в Средна Европа и на Балканите.

След битката при Мохач обстановката в Европа се рисува приблизително по следния начин: съществува „Свещена римска империя“. Неин император е Карл V (1519–1556). Той същевременно е и крал на Испания, воюва с османски сили по море и завзема пристанища в Морея. Австрийски ерцхерцог е неговият брат Фердинанд I Хабсбургски. Чехия, Унгария и Хърватия пък са без владетел — техният крал Лайош II загива на бойното поле при Мохач, без да остави наследник. Кандидати за неговия престол, естествено, не липсват. Фердинанд Хабсбургски е един от тях. Той има и „наследствени права“ — още унгарският крал Матиаш Корвин (1458–1490) приема Хабсбургите да го наследят, ако остане без мъжко потомство. Освен това самият той е в двоен брачен съюз с унгарската корона — женен е за дъщеря на загиналия Лайош II, а пък вдовицата на последния е негова сестра. Другият претендент за наследството е трансилванският войвода Янош Запояи. Чешките дворяни без възражения избират Фердинанд за свой крал, в Унгария и Хърватия обаче дворянските фамилии се разделят на две „партии“, австрийска и унгарска. Хърватските магнати избират Фердинанд, а унгарските и славонските — Янош. И пламва гражданска война. Сюлейман Великолепни пък, неуспял през 1529 г. да превземе Виена, отново настъпва от югоизток (1532 г.). И този път обаче не постига целта си — унгарските и хърватските крепости отчаяно се защитават, войната придобива позиционен характер, османската армия страда от недостиг на продоволствие и се оттегля. През 1533 г. се сключва мирен договор, който санкционира установеното вече статукво: Фердинанд Хабсбургски става владетел на Чехия и „остатъка“ от Унгария и Хърватия, а Янош Запояи — зависим от Османската империя владетел на Трансилвания. И двамата плащат годишен данък на султана.

Мирът, разбира се, е само временен отдих. Османският султан пренасочва експанзията си към арабските страни, Кавказ и Северна Африка, но не се отказва и от Европа. През следващите две-три десетилетия османците завладяват Средна Славония (Пожега), достигат до реките Уна и Купа, проникват към Далмация и Адриатика, основават Будимски еялет (1541 г.) и пр., но възможностите им за по-нататъшна експанзия на запад се изчерпват. Това показва и последният голям поход на Сюлейман Великолепни в Европа (1566 г.). Неговата армия достига до крепостта Сигетвар (Сигет, Сегед), отбранявана от хърватския Бан Никола Зрински с 2500 унгарци и хървати. След едномесечна обсада крепостта пада, Зрински загива, но и султанът умира, а армията му, предвождана от великия везир Мехмед Соколович (потурчен сърбин от Херцеговина), се връща там, откъдето е тръгнала. Границата между двете империи за дълго остава без особени промени, което означава разделена Унгария и Хърватия. Хабсбургите отстояват наследственото си право над унгарското кралство, но в действителност контролират само една тясна ивица в северната и западната му част със столица Пожон (днешна Братислава). Не е много и онова, което имат от Хърватия — само т.нар. остатък от остатъка. Но и това е сериозна заявка за по-нататъшна „балканизация“ на империята чрез отвоюване на балкански територии от османците и тяхното присъединяване към държавата на Хабсбургите.