Майкъл Крайтън
Сфера (9)

ВРАТАТА

— Смятам, че това е абсолютно несправедливо — гневеше се Тед. — Дойдохме тук долу, за да влезем собственолично в кораба. Не смятам, че трябва за целта да се използва един робот.

— Изключено — клатеше глава Барнс. — Нямаме право да рискуваме.

— Трябва да гледате на кораба — продължаваше Тед — като на археологическа находка. По-грандиозна от Троя, или гробницата на Тутанкамон. Без съмнение, най-важната археологична находка в историята на човечеството. Наистина ли възнамерявате да изпратите там един тъп робот? Къде е чувството ви за човешко достойнство?

— А къде е вашето чувство за самосъхранение? — отвърна Барнс.

— Капитан Барнс, аз съм против това решение.

— Ще го отбележа — рече Барнс и се обърна. — А сега да започваме. Тина, дай изображение.

Тед изсумтя, но замлъкна когато блеснаха двата монитора. На левия екран се появи сложна плетеница от тръби, двигателни елементи и метални връзки — това беше роботът, увиснал над извитата сивкава стена на космическия кораб.

На тази стена се различаваше врата, която наподобяваше на самолетна. Вторият екран показа същата врата в едър план, очевидно изображението идваше от самия робот.

— Страшно прилича на врата на самолет — подхвърли Тед.

Норман погледна към Хари, който се усмихна загадъчно. Премести очи към Барнс. Барнс не изглеждаше никак изненадан. Норман се досети, че Барнс е знаел за вратата.

— Чудя се, как да обясним това сходство в устройството на вратата — мърмореше Тед. — Възможността за подобно съвпадение е астрономически нищожна. Та тази врата отговаря напълно на размерите на едно човешко същество!

— Съвсем правилно — потвърди Хари.

— Това е невероятно — възкликна Тед. — Просто невероятно.

Хари се усмихна, но не каза нищо.

— Да потърсим контролните прибори — предложи Барнс.

Изображението, подавано от робота се придвижи първо в ляво, после в дясно по повърхността на кораба. Спря се върху правоъгълна плоскост, монтирана в ляво от вратата.

— Можем ли да я отворим?

— Опитвам се, сър.

С тихо бръмчене роботът протегна метални щипки към плочата. Ръката му задраска неумело по повърхността, оставяйки тъмни драскотини. Плочата не помръдваше.

— Смешно е — каза Тед. — Все едно да гледаш някое бебе.

Ръката продължаваше да дращи по плочата.

— Това и ние го можем — подхвърли Тед.

— Опитай с вакуум — предложи Барнс.

Протегна се втора механична ръка, снабдена с гумена вендуза.

— А, ето го и каналджията — чу се насмешливия глас на Тед.

Вендузата бавно се долепи до металната повърхност, сплеска се върху нея и изведнъж плочата се отвори с металическо щракване.

— Най-сетне!

— Не мога да видя…

Изображението в малкото пространство зад плочата беше разфокусирано, мътно. Различаваха се серия от разноцветни метални издатини, червени, жълти и сини. Над копчетата имаше и обозначителни черно-бели символи.

— Вижте — посочи Тед. — Червени, сини и жълти. Ето това е невероятно откритие.

— Защо? — попита Норман.

— Защото означава, че извънземните са притежавали същите сетивни устройства, с които разполагаме ние — че могат да виждат вселената по същия начин, в същите цветове, използвайки идентична част от електромагнитния спектър. Това ще ни улесни неизмеримо в контакта с тях. А тези черно-бели маркировки… най-вероятно са надписи! Можете ли да си представите! Извънземна писменост! — той се ухили ентусиазирано. — Това е велик момент. Чувствам се истински горд, че присъствам на него.

— Фокус — нареди Барнс.

— Фокусирам, сър.

Изображението стана още по-неясно.

— Не, в обратна посока.

— Да, сър. Фокусирам.

Изображението се проясни и изведнъж стана отчетливо.

— О-хо — произнесе Тед, облещен в екрана.

Съвсем ясно се виждаше, че трите разноцветни петна са всъщност три бутона — жълт, червен и син. Бутоните бяха с диаметър около два сантиметра, заоблени по края. Символите над тях се оказаха ситно изписани табелки.

От ляво на дясно, на табелките бе написано: „Авариен изход — готовност — затваряне — отваряне“.

На чист английски.

Настъпи изумена тишина. А после до ушите им стигна тихият смях на Хари.