Майкъл Крайтън
Сфера (58)

00 ЧАСА И 00 МИНУТИ

Норман се пробуди и впери очи в тъничкия слънчев лъч, който проникваше през единствения люк и огряваше химическата тоалетна в ъгъла на декомпресионната камера. Изтегнат на койката той огледа вътрешността на камерата — хоризонтален цилиндър, дълъг не повече от петдесет фута, оборудван с койки, метална маса и столове в средата и тоалетна зад малкия параван. Хари похъркваше на горната койка. На другия край спеше Бет, прикрила лицето си с ръце. Някъде отдалеч се чуваха приглушени викове.

Норман се прозя и спусна крака от койката. Болеше го цялото тяло, но иначе всичко беше наред. Приближи се до огрения в слънчеви лъчи илюминатор и надникна навън, като присвиваше очи от яркото тихоокеанско слънце.

Пред него се простираше задната палуба на „Джон Хоуз“ — снежнобялата хеликоптерна площадка, тежките метални въжета, корпусът на подводния робот. Няколко души спускаха втория робот зад палубата, като си крещяха неразбрано, псуваха и махаха с ръце. Норман едва различаваше гласовете им зад плътните дебели стъкла.

Непосредствено зад декомпресионната камера, едър мускулест мъжага търкаляше по палубата масивна зелена бутилка с надпис „Кислород“. Още дузина подобни бутилки бяха подредени наблизо. Тримата лаборанти от медицинската група, отговаряща за декомпресията, играеха на карти.

Загледан през триинчовото стъкло, Норман имаше чувството, че е надникнал в някакъв миниатюрен свят, с който няма нищо общо, нещо като терариум, заселен с интересни и екзотични екземпляри. Този нов свят му беше чужд, също като черното океанско дъно, когато за пръв път го бе съгледал през прозореца на станцията.

Норман разглеждаше увлечените в играта на карти лаборанти, наблюдаваше ги как се смеят и жестикулират, докато играта се разгаря. Никой от тях не погледна дори за миг към декомпресионната камера. Норман не разбираше тези млади хора. Не трябваше ли да проверяват как протича декомпресията? Изглеждаха му така неопитни и незрели. Съсредоточени в играта, те сякаш не подозираха съществуването на огромната метална камера до тях и бяха безразлични към съдбата на тримата оцелели вътре — с други думи, не се вълнуваха нито от изхода на експедицията, нито от новините, които тримата биха могли да носят на повърхността. Не, тези жизнерадостни картоиграчи не даваха и пет пари за експедицията. Или, може би, те не знаеха какво се крие зад нея.

Норман се обърна и седна на масата. Коленете го боляха, кожата над пристегнатите превръзки беше подпухнала. Беше го превързал някакъв военен лекар докато ги пренасяха от подводницата в камерата. От „Подводна звезда III“ се бяха прехвърлили на херметичен водолазен звънец, а от там ги преместиха в голямата декомпресионна камера на борда на кораба, която тук наричаха БДК — Бордова Декомпресионна Камера. Трябваше да прекарат четири дни в нея. Норман нямаше ясна представа колко време се намират тук. Почти веднага след прехвърлянето и тримата бяха заспали, а в камерата нямаше инсталиран часовник. Циферблатът на неговия ръчен часовник беше разбит, макар да не си спомняше кога се е случило това.

Някой бе надраскал върху плота на масата „ВМФ вони“. Норман плъзна пръст по браздите и си спомни за онези, другите бразди — върху повърхността на сферата. Но сега той, Бет и Хари се намираха в ръцете на военните.

И какво ще им кажем? — помисли си той.

— И какво ще им кажем сега? — попита Бет.

Изминали бяха няколко часа, Бет и Хари се бяха събудили и сега тримата седяха около надрасканата маса. Никой от тях не беше проявил желание да разговаря с екипажа отвън. Сякаш, помисли си Норман, и тримата споделяха някакво негласно желание, да останат колкото се може по-дълго в изолация.

— Според мен — всичко — заяви Хари.

— Не мисля, че е необходимо — възрази Норман. Беше изненадан от своята решимост, от твърдостта, с която го бе заявил.

— Съгласна съм — кимна Бет. — Не съм сигурна, че светът е готов за сферата. Аз, във всеки случай, не бях.

Тя погледна умолително Норман. Той постави ръка на рамото й.

— Така е — съгласи се Хари. — Но погледнете нещата от гледната точка на военните. Финансирали са широкомащабна и скъпа експедиция, шест човека са загинали и са разрушени две подводни станции. Военните ще искат отговори и ще настояват за това, докато ги получат.

— Можем да откажем да отговаряме — рече Бет.

— Това нищо няма да промени — възрази Хари. — Не забравяй, всички записи са в тях.

— Да, вярно, записите — досети се Норман. Съвсем беше забравил, че в подводницата бяха складирани всички записи. Документиран бе всеки един миг от живота им в подводната станция. Гигантският калмар, смъртните случаи, сферата. Всичко бе записано.

— Трябваше да ги унищожим — обади се Бет.

— Може би наистина трябваше — съгласи се Хари. — но вече е късно. Не можем да попречим на военните да получат отговорите, на които толкова много държат.

Норман въздъхна. Хари беше прав. На този етап, нямаше никакъв начин да скрият нещо от случилото се или да попречат на военните да узнаят за силата, която притежава сферата. За тях тази сила би изглеждала като абсолютното оръжие — като способността, да надвиеш врага с помощта на собственото си въображение. Сферата беше страшна заплаха и тримата не можеха да направят нищо срещу нея. Освен ако…

— Мисля, че има един начин да им попречим да узнаят всичко — заяви Норман.

— Как? — попита Хари.

— Все още притежаваме силата, нали?

— Мисля че да.

— И тази сила, — продължи Норман, — се изразява в способността да постигнеш каквото пожелаеш, само като си помислиш за него.

— Да…

— Тогава, можем да попречим на военните да узнаят. Просто ще решим да забравим всичко, което се случи.

Хари се намръщи.

— Ето един интересен въпрос — имаме ли достатъчно сила, за да забравим силата?

— Смятам, че трябва да забравим — съгласи се Бет. — Тази сфера е опасно нещо.

Тримата потънаха в мълчание, замислени над вероятните последствия, когато забравят за сферата. Защото сторят ли го, не само щяха да попречат на военните да научат за сферата, но и щяха да изтрият всяко познание за нея — дори тяхното собствено. Сферата щеше да изчезне от човешкото съзнание, сякаш не е съществувала никога. Щеше да изчезне и при това — завинаги.

— Трудно решение — съгласи се Хари. — В края на краищата, нима преживяхме всичко, само за да го забравим…

— Правим го, заради всичко, което преживяхме, Хари — рече Бет. — Хайде да си признаем — и тримата се провалихме.

Норман забеляза, че Бет вече не говори с предишната агресивност.

— Страхувам се, че си права — кимна Норман. — Сферата е била създадена, за да подлага на изпитание всяко разумно същество, с което се среща. И ние се провалихме на този изпит.

— Значи мислиш, че за това е била създадена сферата? — попита Хари. — Аз не смятам така.

— А за какво? — поинтересува се Норман.

— Ами… — поде замислено Хари. — Да погледнем на всичко от друг ъгъл. Представи си, че си разумна бактерия, която се носи из космоса, а после среща нашите комуникационни сателити, обикалящи около Земята. Ще си помислиш: Я какъв странен, чужд обект, ще взема да го изследвам. Вътре ще откриеш доста интересни неща и не малко загадъчни. Накрая ще се напъхаш в горивната камера и водородът ще те убие. И последната ти мисъл ще бъде: Този чужд обект очевидно е бил създаден за да подлага на изпитание бактериалния разум и да ни убива, ако в нещо сбъркаме.

Естествено, от гледна точка на бактерията всичко е ясно. Но не и що се отнася до съществата, създали сателита. Защото от наша гледна точка, комуникационният сателит няма нищо общо с разумните бактерии. Ние дори не знаме, дали те съществуват. Всичко, което искаме е да ретранслираме определен сигнал и за целта сме създали някакво устройство със съвсем конкретно предназначение.

— Искаш да кажеш, че сферата може би не е нито послание, нито трофей или клопка?

— Точно така — кимна Хари. — Сферата може да няма нищо общо с издирването на други форми на живот, или с проверката на степента на разумност. А промените, които предизвиква в нас да са само странично явление.

— Но защо, тогава е била създадена подобна машина? — запита Норман.

— Точно този въпрос би си задала и разумната бактерия относно комуникационния сателит — защо е създадена подобна машина?

— Погледнато така — намеси се Бет — може да не е машина. Сферата може да е форма на живот. Живо същество.

— Възможно — кимна Хари.

— Ако наистина е така, — продължи Бет, — не трябва ли да я съхраним жива?

— Ние не знаем дали наистина е жива.

Норман се облегна на стола.

— Всички тези предположения, — заговори той, — са много интересни. Но мисля, че най-сетне стигнахме до главния въпрос. Ние не знаем нищо за сферата. Ако питате мен, дори не бива да я наричаме сферата. Най-добре ще е да й казваме просто „сфера“. Защото не знаем какво представлява. Не знаем откъде е дошла. Не знаем жива ли е, или мъртва. Не знаем как е попаднала в космическия кораб. Не знаем нищо за нея, освен онова, което можем да си представим — а то ни говори повече за самите нас, отколкото за нея.

— Вярно — съгласи се Хари.

— Защото тя е нещо като огледало — добави Норман.

— Като стана дума, сетих се за още една възможност — прекъсна го Хари. — Сферата може да не е извънземна. Може да е създадена от хората.

Норман го погледна изненадан. Хари продължи:

— Помислете сами. Космически кораб от нашето бъдеще прониква през черна дупка в друга вселена, или в друга част на нашата вселена. Нямаме и най-малката представа, какво би могло да последва. Но да предположим, че е настъпило изкривяване на времето. Да предположим, че корабът, поел на път през 2043 година, е пътешествал хиляди и хиляди години. Нима не е възможно, членовете на екипажа да са създали сферата по време на това пътуване?

— Не ми се струва много вероятно — рече Бет.

— Все пак, помисли малко, Бет — отвърна Хари. Норман забеляза, че в държанието му липсваше предишната арогантност. Сега вече сме заедно в тази история, помисли си Норман, и ще се държим така до края. Докато се намираха на станцията, между тях непрестанно имаше търкания, но сега отношенията им бяха гладки, действията прекрасно координирани. Бяха се превърнали в група.

— Въпросът с прогнозирането на бъдещето винаги е стоял на дневен ред — обясняваше междувременно Хари. — Всъщност, хората открай време са живели с измамната мисъл, че могат да надзъртат в бъдещето. Леонардо да Винчи се опитал да създаде хеликоптер преди петстотин години, а Жул Верн предсказал появата на подводницата. Изхождайки от тези примери, ние вярваме че бъдещето е предсказуемо, но тази представа е погрешна. Защото нито Леонардо да Винчи, нито Жул Верн са били в състояние да си представят например компютъра. Самата концепция за компютъра изисква твърде много познания, сами по себе си немислими за онези времена. Това е информация от коренно различен вид, която, ако щете, е възникнала от нищото, но значително по-късно.

В същото положение се намираме и ние тримата сега. Как бихме могли да предположим, че хора от бъдещето ще отправят космически кораби към черните дупки, след като до преди няколко десетилетия дори не подозирахме за съществуването на черни дупки. Във всеки случай, няма съмнение, че не можем да си представим, какво ще постигне човечеството след хиляди години.

— Ако приемем, че сферата е дело на хората.

— Да. Ако го приемем.

— Ами ако не е? Ако е създание на чужда цивилизация? Имаме ли, тогава, право да изтрием всички човешки знания за сферата?

— Не зная — Хари поклати глава. — Но решим ли, да я забравим…

— И то ще стане — довърши Норман.

Бет беше втренчила поглед в масата.

— Де да можеше да попитаме някого — рече накрая тя.

— Няма кого да попитаме — възрази Норман.

— Но ще можем ли наистина да я забравим? — рече Бет. — Ще успеем ли?

Настъпи продължително мълчание.

— Да — кимна накрая Хари. — Без съмнение. Мисля, че вече разполагаме с доказателства, че ние ще забравим за нея. И това решава онзи логически въпрос, който не ми даваше мира от самото начало, от първото проникване в космическия кораб. Защото на кораба липсваше нещо много важно.

— Да? И какво?

— Каквито и да било признаци, че създателите на кораба вече са знаели, че пътуването през черните дупки е възможно.

— Не мога да разбера — каза Норман.

— Помисли де — рече Хари. — Ние тримата вече сме видели космически кораб, който е бил в черна дупка. Дори сме го разглеждали. Значи знаем, че подобно пътешествие е напълно възможно.

— Да…

— И въпреки това, след петдесетина години, човечеството ще се захване да строи подобен кораб, при това съвсем експериментално, дори неуверено, очевидно без да знае, че подобен кораб вече е бил открит, при това още преди половин век. На кораба няма никакви данни, че строителите му са знаели за неговото съществуване в миналото.

— Може би това е типичен парадокс на времето — рече Бет. — Нали знаете, човек не би могъл да се върне назад във времето и да срещне себе си…

Хари поклати глава.

— Не мисля, че става дума за парадокс. Уверен съм, че всички познания за кораба ще бъдат изгубени.

— Значи смяташ, че ние ще го забравим?

— Да — кимна Хари. — Да си призная, това е най-доброто решение. Докато се намирахме долу, почти бях сигурен, че никой от нас не ще се измъкне жив. Това беше единственото възможно обяснение. Затова исках да си направя завещание.

— Но ако решим да забравим…

— Именно — рече Хари. — Решим ли да забравим, изходът ще е същият.

— Познанието ще бъде изгубено завинаги — продължи Норман. Все още се колебаеше. Сега, когато вече бяха взели решението, нямаше никакво желание да продължи. Плъзна ръка по масата и я притисна с длан, сякаш тя можеше да му даде желания отговор.

В известен смисъл, мислеше си той, спомените са всичко, от което сме съставени. Съзнанието ни е изградено от спомени, животът ни се върти около тези спомени, културата ни се гради на обща основа от взаимно споделяни спомени, които наричаме история или наука. А ето че сега трябва да се разделим с един от тези спомени, да забравим едно познание и да предадем миналото…

— Не е лесно — рече Хари, сякаш прочел мислите му.

— Да — съгласи се Норман. — Не е лесно.

Всъщност, беше толкова затруднен, че се зачуди, дали не е обладан от усещане, първично като сексуалното желание. Просто не можеше да се раздели с това знание. Информацията му се струваше толкова важна, последствията така непредсказуеми… цялото му същество се бунтуваше против тази мисъл.

— Добре — рече Хари. — Време е да започваме.

— Спомних си за Тед — обади се Бет. — За Барнс и останалите. Ние сме единствените, които знаят как загинаха те. За какво си дадоха живота. И ако забравим…

— Когато забравим — поправи я Норман.

— Права е — намеси се Хари. — ако забравим, как ще обясним тези подробности. Как ще вържем всички свободни краища?

— Не мисля, че това ще е проблем — възрази Норман. — Подсъзнанието е надарено с невероятна съзидателна мощ, както вече имахме възможността да се уверим. То ще се заеме с подробностите. Също както има грижата за това да се обличаме сутрин. Когато се обличаме, не обмисляме всяко движение, как да си сложим колана, ризата и така нататък. Просто вземаме общо решение за това, как искаме да изглеждаме и след това го изпълняваме.

— Така да е — кимна Хари. — Хайде тогава да вземем общото решение, защото и тримата притежаваме силата и ако си представим различни версии, ще настъпи объркване.

— Добре — съгласи се Норман. — Да решим заедно какво се е случило. Защо сме дошли тук?

— Мисля, че заради някаква самолетна катастрофа.

— Да, така беше.

— И така, да предположим, че наистина е имало самолетна катастрофа.

— Чудесно. И какво е станало?

— Военните са изпратили долу група, която да разследва причините за катастрофата, а след това е възникнал проблем…

— Чакай малко, какъв проблем?

— Калмарът?

— Не. По-добре да е авария.

— Нещо във връзка с бурята?

— Повреда в живото-обезпечаващата система по време на бурята?

— Да, добре. Повреда в живото-обезпечаващата система по време на бурята.

— И в резултат са загинали няколко души?

— Чакай, да не бързаме толкова. Каква е била повредата?

— Имало е пробойна в станцията — предложи Бет, — и нахлулата морска вода е разбила газовите контейнери в цилиндър Б, от които се е отделил отровен газ.

— Възможно ли е това да се случи? — попита Норман.

— Да, напълно.

— И в резултат от аварията са загинали няколко души.

— Ясно.

— Но ние сме оцелели.

— Така е.

— Защо? — попита Норман.

— Намирали сме се в другата подводна станция?

Норман поклати глава.

— Другата станция също е разрушена.

— Може би тя е била разрушена по-късно, от експлозивите?

— Твърде сложно е — възрази Норман. — Да се придържаме към по-прости обяснения. Станала е авария, настъпила е внезапно и неочаквано. Вследствие на отделения отровен газ, по-голямата част от екипажа е загинал, но ние сме оцелели защото…

— Сме били в подводницата?

— Да — кимна Норман. — По време на аварията сме се намирали на борда на подводницата и затова сме се спасили.

— А защо сме били в подводницата?

— Прехвърляли сме записите, според инструкцията.

— А записите? — спомни си хари. — Те какво ще показват?

— Записите ще потвърдят нашата история — увери го Норман. — Всичко ще бъде приведено в съответствие с тази версия, включително спомените на хората от ВМФ, което ни изпратиха долу, а и ние също няма да помним нищо друго, освен тази история.

— И вече няма да притежаваме силата? — попита Бет.

— Не — отвърна Норман. — Никога вече.

— Добре — съгласи се Хари.

Бет имаше замислен вид. Тя прехапа устни и накрая кимна:

— Съгласна.

Норман пое дълбоко, после ги погледна и двамата.

— Готови ли сме да забравим за сферата и за това, че сме притежавали сила, която ни е помагала да постигаме всичко, каквото пожелаем?

Те кимнаха.

Бет се завъртя неспокойно на стола.

— Но как точно ще го направим?

— Просто ще го направим — рече Норман. — Затвори очи и си кажи, че искаш да забравиш.

— Сигурен ли си, че трябва да постъпим точно така? — попита го Бет. Все още изглеждаше нервна, възбудена. — Съвсем сигурен?

— Да, Бет. Трябва… да се разделим със силата.

— Да го сторим заедно — предложи тя. — Едновременно.

— Добре — съгласи се Хари. — Ще броя до три.

Затвориха очи.

— Едно…

Хората винаги забравят рано или късно, че притежават сила, помисли си със затворени очи Норман.

— Две…

Норман се съсредоточи. Пред очите му отново се появи сферата, блестяща като звезда, гладка, полирана и той си помисли: Искам да забравя, че някога съм виждал сферата.

И сферата изчезна от неговия мислен взор.

— Три — произнесе Хари.

— Какво три? — попита Норман. Сърбяха го очите. Разтърка ги с пръсти и ги отвори. От другата страна на масата седяха Бет и Хари. Намираха се в декомпресионната камера. Изглеждаха уморени и подтиснати. Нищо чудно, като се има пред вид какво бяха преживели.

— Какво три? — повтори Норман.

— Нищо — отвърна Хари. — Мислех си на глас. Само тримата останахме.

Бет въздъхна. Норман забеляза, че очите й са насълзени. Тя порови в джоба, извади хартиена кърпичка и си издуха носа.

— Не бива да се вините за случилото се — заговори им Норман. — Всичко стана случайно. Нищо не можеше да се направи.

— Зная — кимна Хари. — Но докато сме били в подводницата, те всички са се задушили… непрестанно чувам виковете им… Божичко, как ми се иска да не беше се случвало.

Настъпи тишина. Бет отново си издуха носа.

— Не можем да променим станалото — поде Норман. — Не ни остава нищо друго, освен да го приемем.

— Зная — рече Бет.

— Имам доста богат опит с психотравмата при катастрофа — увери ги Норман. — Трябва да престанете да вините себе си за аварията. Каквото станало — станало. Едни са загинали, а други, сред които и ние, са оцелели. Никой не е виновен. Тези неща се случват непрестанно.

— Зная — кимаше Хари. — Но от това не ми става по-леко.

— Приеми, че животът е такъв — рече Норман. — Повтаряй си тази мисъл — той се изправи. Трябва да хапнем нещо, помисли си Норман. Не помнеше кога са яли за последен път. — Ще поискам храна.

— Не съм гладна — обади се Бет.

— Зная, но все пак трябва да ядем.

Норман застана до илюминатора. Лаборантите отвън го забелязаха незабавно и включиха уредбата.

— Желаете ли нещо, доктор Джонсън?

— Да — отвърна Норман. — Искаме нещо за ядене.

По лицата на хората отвън беше изписано съчувствие. Очевидно всички разбираха добре какво са преживяли тримата оцелели.

— Доктор Джонсън? Готови ли сте да разговаряте за случилото се?

— Да разговаряме?

— Да, сър. Експерти от разузнаването прегледаха видеозаписите и искат да ви зададат няколко въпроса.

— За какво? — попита Норман, без особен интерес.

— Когато ви премествахме в декомпресионната камера, доктор Адамс спомена нещо за гигантски калмар.

— Така ли?

— Да, сър. Само че, на записите няма нищо свързано с калмар.

— Не си спомням никакъв калмар — рече озадачен Норман. той се обърна към Хари. — Да си споменавал нещо за калмар, Хари?

Хари се намръщи.

— Калмар ли? Не мисля.

Норман погледна навън.

— Какво, по-точно, показват тези видеозаписи?

— Ами, всъщност, записите свършват в момента, когато на станцията изтича отровния газ… нали знаете, аварията…

— Да — кимна Норман. — Спомням си за аварията.

— Всъщност, благодарение на записите, вече имаме известна представа за станалото. По всичко изглежда, че в стената на станцията се е появила пробойна, водата е засегнала газовите контейнери и в изкуствено поддържаната атмосфера са настъпили драстични промени.

— Ясно.

— Станало е внезапно, сър.

— Да — кимна Джонсън. — Така беше.

— Значи, готови сте да разговаряте?

— Да. Така мисля.

Норман обърна гръб на илюминатора. Бръкна с ръце в джобове и напипа някаква хартийка. Извади я и я разтвори учуден.

Беше снимка на яркочервен шевролет корвет. Интересно, как беше попаднала тази снимка в него. Може би колата е принадлежала на предишния притежател на комбинезона? Нищо чудно да е бил някой от загиналите членове на групата.

Норман потрепери, смачка снимката и я запрати в кошчето. Не искаше нищо да му напомня за преживяното. И без това още живееше под впечатленията от катастрофата. Знаеше, че няма да я забрави до края на живота си.

Погледна към Бет и Хари. И двамата имаха изтощен вид. Бет беше зареяла поглед в тавана, потънала в собствените си, нерадостни мисли. Ала лицето й беше ведро, въпреки трагедията и Норман си помисли, че тя е по-хубава от всякога.

— Знаеш ли, Бет — рече й той. — Изглеждаш чудесно.

Бет сякаш не го чу, но после обърна бавно към него глава.

— О, благодаря ти, Норман — промърмори тя.

И се усмихна.