Майкъл Крайтън
Сфера (57)

1 ЧАС И 30 МИНУТИ

Подводницата се спусна плавно на дъното, в близост до станцията. Норман се прехвърли в шлюза и наводни отсека. След минута вече крачеше по тинестото дъно към станцията. Със странна, празнична светлина мигаха наоколо конусите на теваковите експлозиви.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ЧЕТИРИНАЙСЕТ МИНУТИ.

Замисли се колко време ще му е необходимо. Една минута, за да влезе вътре. Пет, може би шест минути, докато се облекат Бет и Хари в костюмите. Още четири минути, докато се върнат на борда на подводницата. Три, или четири минути изплаване.

Планът висеше на косъм.

Заобиколи масивните опори, под самата станция.

— Върна се значи, Норман — прошепна Бет в шлемофона.

— Да, Бет.

— Слава Богу — отвърна тя. Сетне заплака. Норман беше под цилиндър А, риданията й отекваха вътре в шлема. Напипа входния люк и завъртя ръчката. Беше заключена.

— Бет, отвори люка.

Продължаваше да плаче. Не му отговори.

— Бет, чуваш ли ме? Отвори люка.

Тя плачеше като дете, хлипаше истерично.

— Норман — заговори Бет. — Моля те, помогни ми. Моля те.

— Опитвам се да ти помогна, Бет. Отвори люка.

— Не мога.

— Какво искаш да кажеш с това „не мога“?

— Това с нищо няма да ми помогне.

— Бет — рече Норман. — Хайде стига…

— Не мога да го направя, Норман.

— Разбира се, че можеш. Отвори люка, Бет.

— Не биваше да се връщаш, Норман.

Сега не беше време за подобни разговори.

— Бет, стегни се. Отвори люка.

— Не, Норман, не мога.

И тя отново избухна в плач.

Опита всички люкове, един по един. Цилиндър Б — заключен. Цилиндър В — заключен. Цилиндър Г — заключен.

Стоеше до цилиндър Д, наводнен по време на атаката. В стената на корпуса зееше широка дупка. Беше достатъчно голяма, за да проникне през нея, но ръбовете й бяха заострени и ако се разкъса костюмът…

Не, поклати глава Норман. Твърде рисковано е. Премести се под цилиндъра и огледа за входен люк. Намери го и завъртя ръчката. Люкът се отвори без никакво затруднение, масивният метален капак издрънча във вътрешната стена.

— Норман? Ти ли си?

Изтегли се нагоре, в цилиндър Д. Беше задъхан от напрежение. Дръпна обратно люка и го затвори. После спря за миг и си пое дъх.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДВАНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Майчице! Само толкова?

Нещо бяло мина покрай лицевото му стъкло. Сграбчи го, но осъзна, че е пакет с царевични пръчици. Пакетът се разпадна в ръцете му и пръчиците се пръснаха наоколо като жълтеникав сняг.

Намираше се в кухнята. На отсрещната стена имаше друг люк, водещ към цилиндър Г. Цилиндър Г не беше наводнен, което означаваше, че по някакъв начин ще трябва да херметизира цилиндър Д.

Точно над него имаше беше входа за дневната, с огромния отвор в стената. Изкатери се и се огледа. Трябваше му газ, някакъв контейнер. В дневната беше сумрачно, през процепа проникваше отразена светлина отвън. На пода се полюшваха възглавници и дюшеци. Нещо го докосна отзад. Норман се завъртя и мярна тъмни коси, спускащи се над нечие лице. Косите се разтвориха и Норман откри, че част от лицето липсва — беше разкъсано при аварията.

Тина.

Норман потрепери и отблъсна тялото й. После направи няколко крачки встрани.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ЕДИНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Колко бързо тече времето, помисли си той. Едва ли щеше да успее. Отдавна трябваше да е вътре в станцията.

Наоколо не се виждаха никакви контейнери. Спусна се обратно в кухнята и затвори люка над себе си. Огледа печката, котлоните. Дръпна вратичката на фурната и отвътре бликна огромен мехур. Въздух, останал отпреди аварията.

Чакай, чакай, рече си Норман. Отвътре продължаваха да бликат мехури.

В плътна струя.

Какво бе споменал Барнс, нещо за готвене под налягане? Способът, доколкото си спомняше, беше малко странен. Използваха ли газ? Да, но им трябваше и повечко кислород. Това означава…

Норман дръпна печката с все сила, изпръхтя от напрежение и тогава ги забеляза. Плоска бутилка с пропан и два сини, големи газови контейнера.

Кислород.

Завъртя трескаво вентилите, ръкавиците му се плъзнаха по гладката повърхност. Отвътре бликна газ. Мехурите се вдигнаха към тавана, където спряха започнаха да се уголемяват.

Норман развинти и втората бутилка. Нивото на водата се спускаше бързо, стигна до пояс, след това до колене. Накрая спря. Двата контейнера бяха празни. Но и това ниво бе съвсем достатъчно.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДЕСЕТ МИНУТИ.

Норман завъртя ръчката към цилиндър Г, бутна масивната врата и влезе в станцията.

Вътре цареше сумрак. Стените бяха покрити със странни, зеленикави водорасли.

На близката койка лежеше Хари, в безсъзнание, с включена в ръката система. Норман издърпа иглата и от раната бликна тъмна кръв. Сграбчи Хари за раменете и го разтърси, опитвайки се да го събуди.

Клепачите на Хари трепнаха, но други реакции нямаше. Норман го вдигна, намести го на рамо и направи няколко крачки.

— Норман, не биваше да идваш — проплака Бет от говорителите.

— Бет, къде си?

На мониторите премигна:

ДЕТОНАЦИЯ СЛЕД 09:32

Броячът продължаваше да се върти. Числата се сменяха с главоломна скорост.

— Вземи Хари и тръгвай, Норман. Вървете и двамата. Мен оставете.

— Кажи ми къде си, Бет.

Насочи се към коридора за цилиндър В. Никъде не я виждаше. Отпуснат безжизнено на рамото му, Хари затрудняваше минаването през тесните врати.

— Това няма да помогне с нищо, Норман.

— Стига, Бет…

— Знам, че съм лоша, Норман. Но нищо не може да се направи.

— Бет… — чуваше гласа й в шлемофоните, но нямаше никаква възможност да определи къде е. Не можеше да рискува и да свали шлема. Не сега.

— Заслужавам да умра, Норман.

— Престани, Бет.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДЕВЕТ МИНУТИ.

Появи се нов тревожен сигнал, който постепенно се усилваше и ставаше все по-настойчив.

Намираше се в цилиндър Б, сред плетеница от кабели и тръби. Доскоро чист и спретнат, сега цилиндърът бе покрит с познатите вече лепкави, зеленикави водорасли. Тук-там се виждаха купчини от мъхести нишки. Цилиндър Б беше заприличал на блато в джунглата.

— Бет…

Тя не отговори. Трябва да е някъде тук, помисли си Норман. Цилиндър Б от самото начало беше любимото място на Бет, от тук можеше да бъде контролирана цялата станция. Норман спусна Хари на пода и го опря на стената. Но стенаха беше хлъзгава, Хари се свлече встрани и главата му се блъсна в пода. Хари се закашля и отвори очи.

— Майчице! Норман?

Норман вдигна ръка и даде знак на Хари да мълчи.

— Бет? — извика Норман.

Никакъв отговор. Норман се промъкна между покритите със слуз тръби.

— Бет?

— Остави ме на мира, Норман.

— Не мога да го направя, Бет. Ще взема и теб.

— Не. Аз оставам тук, Норман.

— Бет, — повика я той, — нямаме време за това.

— Оставам, Норман. Заслужавам да остана.

Най-сетне я видя.

Беше се свила в дъното, сред тръбите и плачеше като дете. В ръцете си стискаше един от харпуните с експлозивни глави. Погледна го разплакано.

— О, Норман — рече тя. — Искаше да ни изоставиш…

— Съжалявам. Сгреших.

Той закрачи към нея, с протегнати ръце. Бет размаха отчаяно харпуна.

— Не, ти беше прав. искам да си тръгнеш веднага.

На монитора над главата й, цифрите се сменяха неумолимо: 08:27… 08:26…

Мога да го променя, помисли си Норман. Искам броячът да спре.

Но цифрите продължаваха да се сменят.

— Не можеш да ме надвиеш, Норман — обади се от ъгъла Бет. Очите й пламтяха с яростна енергия.

— Виждам сам.

— Остава съвсем малко време, Норман. Тръгвай.

Тя вдигна харпуна и го насочи към него. За миг Норман се зачуди над абсурдността на ситуацията. Беше се върнал, за да спаси някой, който не искаше да бъде спасен. Какво да стори сега? Бет беше притисната в ъгъла, недостижима, отказваща протегнатата за помощ ръка. А и времето едва щеше да стигне за да се измъкнат двамата с Хари…

Хари, спомни си той. Къде е Хари сега?

Искам Хари да ми помогне.

Не вярваше, че времето щеше да стигне, оставаха по-малко от осем минути…

— Върнах се за теб, Бет.

— Махай се — рече тя. — Отивай си, Норман.

— Но, Бет…

— Не, Норман! Говоря сериозно! Защо не си тръгваш? — в погледа й блесна подозрение, тя се огледа и в този миг зад нея се изправи Хари, замахнал с масивната щанга. Чу се приглушен удар и Бет се свлече на пода.

— Убих ли я? — попита Хари.

Отвърна му дълбок, мъжки глас:

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ОСЕМ МИНУТИ.

Норман впери поглед във въртящия се обратно брояч. Спри. Спри незабавно.

Но когато погледна, броячът продължаваше да се върти. Не спираше и тревожният алармен сигнал. Може би той му пречеше да се съсредоточи? Направи повторен опит.

Спри. Нека броенето да бъда преустановено. Да спре броенето.

— Зарежи тая работа — посъветва го Хари. — Няма да стане.

— Трябва да стане — настояваше Норман.

— Не — отвърна Хари. — Защото тя не е напълно в безсъзнание.

Бет изпъшка, просната в краката им. Размърда се.

— Все още е в състояние да го контролира — разбра Норман. — Много е силна.

— Не можем ли да я упоим?

Норман поклати глава. Нямаха достатъчно време, за да приготвят разтвора. А и можеше да не успеят, само ще изгубят ценни минути…

— Да я халосам ли отново? — попита Хари. — По-силно? Да й видя сметката?

— Не — каза Норман.

— Но убийството е единствения начин…

— Не — повтори Норман, като си мислеше: Нима убихме теб, когато имахме тази възможност?

— Щом отказваш да я убием, трябва да се примириш, че не ще можем да направим нищо с брояча — рече Хари. — Така че, най-добре да се махаме от тук.

Затичаха се към шлюза.

— Колко време ни остава? — попита Хари. Намираха се в шлюзовия отсек на цилиндър А и се опитваха да надянат костюма на Бет. Тя пъшкаше болезнено, от челото й се стичаше кръв. Бореше се с тях, с което затрудняваше допълнително задачата им.

— Божичко, Бет… Норман, колко време ни остава?

— Седем минути и половина. Може и по-малко.

Пъхнаха краката й, после ръцете и трескаво задърпаха ципа. Включиха подаването на кислород. След това Норман помогна на Хари да си облече костюма.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ СЕДЕМ МИНУТИ.

— А колко ще ни отнеме за да стигнем до повърхността? — попита Хари.

— Две минути и половина. След като влезем в подводницата.

— Страхотно — изпъшка Хари.

— Да вървим — Норман спусна шлема на Хари.

Хари се спусна във водата, обърна се и пое отпуснатото тяло на Бет. С бутилките и костюма беше ужасно тежка.

— Хайде, Норман!

Норман скочи във водата.

Когато стигнаха подводницата, Норман пръв се хвана за люка, но от тежестта му незакотвената подводница се залюля. Опрял крака в дъното, Хари понечи да избута Бет нагоре, но тялото й се преви, Норман направи отчаян опит да я подхване, подхлъзна се и се смъкна в тинята.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ШЕСТ МИНУТИ.

— Норман, побързай. Шест минути!

— Чух, по дяволите!

Норман се изправи и се изкатери обратно върху подводницата, но костюмът му беше покрит с тиня, а ръкавиците се хлъзгаха. Хари броеше задъхано:

— …пет и двайсет и девет… пет и двайсет и осем… пет и двайсет и седем…

Норман сграбчи Бет за ръката, но тя отново му се изплъзна.

— По дяволите, Норман! Не можеш ли да я задържиш?

— Опитвам се!

— Ето. Дръж я.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ПЕТ МИНУТИ.

Тревожният сигнал на алармата беше станал пронизителен, непоносим. Трябваше да крещят, за да се чуват.

— Хари, подай ми я…

— Ами хвани я де…

— Изплъзна се…

— Чакай…

Най-сетне Норман успя да докопа шланга на Бет, точно над мястото, където влизаше в шлема. Мина му през ум, че може да го изтръгне, но реши че ще трябва да рискува. Стисна го здраво и издърпа Бет, докато я положи върху корпуса на подводницата. След това внимателно я спусна през люка.

— …четири и двайсет и девет… четири и двайсет и осем…

Норман с мъка съхраняваше равновесие. Кракът на Бет се заклещи в люка. Направи няколко безуспешни опита да я пъхне вътре. Но всеки път, когато се навеждаше към заклещения крак, подводницата се накланяше заплашително.

— …четири и шестнайсет… четири и петнайсет…

— Престани да броиш и направи нещо!

Хари опря гръб в корпуса на подводницата и се опита да я стабилизира. Норман отново се протегна, изправи прегънатото коляно на Бет и тялото й се плъзна в люка. Норман скочи след нея. Шлюза бе предназначен за един човек, но Бет беше в безсъзнание и не би могла да задейства механизма.

Налагаше се да го направи той.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ЧЕТИРИ МИНУТИ.

Двамата бяха плътно притиснати в тесния шлюз, гърди в гърди и шлемът на Бет се удряше в неговия. С невероятно усилие Норман се извъртя и дръпна люка над тях. Отвори до край крана на компресирания въздух, нивото на водата започна бързо да спада, а тялото на Бет натежа и се отпусна върху него.

Норман протегна ръка към вътрешния люк. Не можеше да достигне ръчката, пречеше му Бет. Помъчи се да я дръпне встрани, но помещението беше тясно и телата им почти се бяха заклещили. Бет беше като мъртво тегло, всички опити да я премести бяха напразни.

Корпусът на подводницата отново се залюля — Хари се катереше по стълбата.

— Какво, по дяволите, правите там вътре?

— Хари, за Бога, млъкни!

— Добре де, защо се бавиш?

Най-сетне ръката му сграбчи дръжката. Завъртя я, но люкът не поддаде. Разбира се, люкът се отваряше навътре! Не можеше да го отвори, докато двамата с Бет са вътре. Тялото й блокираше движението на вратата.

— Хари, закъсахме…

— Майчице мила… три минути и трийсет.

Норман почувства, че се облива в пот. Наистина бяха закъсали здравата.

— Хари, ще трябва да ти я подам обратно за да вляза вътре.

— Божичко, Норман…

Норман наводни шлюза и наново отвори горния люк. Хари едва пазеше равновесие върху подводницата. Той сграбчи Бет за шланга и я изтегли.

Норман понечи да затвори люка.

— Хари, моля те изкарай й краката.

— Опитвам се да запазя равновесие.

— Не виждаш ли, че краката й запречват… — Норман се пресегна гневно и бутна краката на Бет нагоре. Люкът се спусна с металическо издрънчаване. Бликнаха мощни струи въздух. Шлюзовият отсек беше херметизиран.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДВЕ МИНУТИ.

Най-сетне в подводницата. Всички прибори светеха в зелено. Норман отвори вътрешния люк.

— Норман?

— Опитай се да я спуснеш. Колкото се може по-бързо.

Нямаше съмнение, че положението им е критично. Трийсет секунди, за да вкарат Бет и още трийсет за Хари. Общо една минута…

— Вътре е. Подай въздух.

Норман завъртя крана и изтласка водата.

— Как успя да я напъхаш толкова бързо, Хари?

— По най-естествения начин, — отвърна Хари, — за проникване в тесни пространства.

И преди още Норман да попита какъв е начинът, люкът се отвори и той откри, че Хари е напъхал Бет с главата надолу. Сграбчи я за раменете, изтегли я на пода, след това затвори наново люка. Миг по-късно Хари вече беше пуснал въздуха.

Хари придърпа люка зад себе си.

— Господи, — изпъшка той, — минута и четирийсет. Знаеш ли как се управлява това нещо?

— Да.

Норман седна в креслото и постави ръка на пулта.

Отзад се разнесе бръмченето на витлата. Подводницата се разтърси и се отдели от дъното.

— Минута и трийсет секунди. Колко, казваш, ще ни е необходимо, за да стигнем повърхността?

— Две и трийсет — рече Норман. Протегна ръка към възходящия потенциометър и го завъртя докрай.

С оглушителен писък въздухът бликна в контейнерите с воден баласт. Подводницата изправи нос и пое нагоре с главозамайваща скорост.

— Това ли е най-бързото, на което е способна?

— Да.

— Божичко.

— Успокой се, Хари.

Долу под тях се виждаше станцията, осветена от външните прожектори. От нея до кораба се простираше линия от мигащите лампи на експлозивите. Издигнаха се покрай перката на космическия кораб, подминаха я и потънаха в непрогледен мрак.

— Една минута и двайсет.

— Деветстотин фута — каза Норман. Почти не усещаха движение, само променящите се параметри на индикаторите даваха да се разбере, че изплават нагоре.

— Не е достатъчно бързо — заяви Хари. — Там долу има ужасно много експлозив.

Достатъчно бързо е, поправи го мислено Норман.

— Ударната вълна ще ни сплеска като рибна консерва — продължи Хари и поклати глава.

Ударната вълна няма да ни засегне.

Осемстотин фута.

— Четирийсет секунди — обяви Хари. — Няма да успеем.

— Ще успеем.

Намираха се на дълбочина седемстотин фута и продължаваха да се изкачват бързо нагоре. Водата около тях имаше леко сивкав оттенък, очевидно отделни слънчеви лъчи проникваха дотук.

— Трийсет секунди — обяви Хари. — Къде сме? Двайсет и девет… и осем…

— Шестотин и двайсет фута — рече Норман. — Шестотин и десет.

Двамата погледнаха надолу към станцията. Далеч под тях едва се различаваше бледото сияние на външните светлини.

Бет се закашля.

— Свърши се — изпъшка Хари. — От самото начало си знаех, че няма да успеем.

— Ще успеем — натърти Норман.

— Десет секунди — рече Хари. — Девет… осем… приготви се!

Норман притегли Бет към гърдите си.

Експлозията блъсна миниатюрната подводница, преметна я като играчка, обърна я наопаки, сетне я изправи и я понесе на гребена на ударната вълна.

— Майчице! — извика Хари, но те продължаваха да се изкачват и всичко беше наред. — Успяхме!

— Двеста фута — обяви Норман. Водата навън беше бледосиня. Той плъзна ръка по пулта и забави изплаването. Носеха се прекалено бързо.

Хари крещеше и блъскаше Норман по гърба.

— Успяхме! Дявол да го вземе, кучи сине, успяхме! Живи сме! Направо да не повярваш! Живи сме!

Норман с мъка следеше приборите през насълзените си очи.

И тогава през стъклото нахлу ярка слънчева светлина, а пред очите им се ширна гладката океанска повърхност, синьо небе и пухкави облаци.

— Виждаш ли? — извика Хари. Крещеше право в ухото на Норман. — Виждаш ли? Един чудесен слънчев ден!