Майкъл Крайтън
Сфера (56)

01 ЧАС И 40 МИНУТИ

Крачеше равномерно, без да бърза излишно. Не чувстваше никаква тревога. Дишането му беше съвсем спокойно. Чувстваше се удобно в затопления костюм. Всички системи работеха гладко.

Време беше да си тръгва.

— Норман, моля те…

Ето, че Бет вече го молеше. Поредната, необоснована смяна на настроението. Норман не й обърна внимание. Продължи напред към подводницата. Гласът от записа прогърмя повторно:

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. СТРОИТЕЛНИЯТ ПЕРСОНАЛ ДА НАПУСНЕ ЗОНАТА НА ВЗРИВА. ОСТАВАТ ДЕВЕТНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Норман почувства, че е изпълнен със сила и решимост. Нямаше и капчица колебание. Знаеше съвсем ясно, какво трябва да направи.

Да спаси себе си.

— Не мога да повярвам, че го правиш, Норман. Не мога да повярвам, че ще ни изоставиш.

Ще трябва да повярваш, помисли си в отговор той. А нима имаше друг изход? Бет беше извън контрол и твърде опасна. Късно бе да я спасява — подобна мисъл му се струваше най-малкото налудничава. В Бет тлееше желанието за самоубийство. Веднъж вече беше направила опит да го премахне и почти бе успяла.

Що се отнася до Хари, той беше прекарал повече от тринадесет часа дълбоко упоен. Вероятно клинически вече е мъртъв, настъпила е мозъчна смърт. Нямаше никакъв смисъл Норман да остава повече тук. Нищо не го задържаше.

Подводницата беше съвсем близо. Виждаше прикрепващите въжета и жълтеникавия й корпус.

— Норман, моля те… имам нужда от теб.

Съжалявам, помисли си той. Смятам да се махна от тук.

Плъзна се под сдвоените витла, покрай корпуса, с изписаното название „Подводна звезда III“. Изкачи се по стълбата и се озова в хангара.

— Норман…

Намираше се извън обсега на радиовръзката. Сега вече беше свободен. Отвори люка и се спусна в подводницата. Завъртя шлема и го откачи.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ОСЕМНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Норман се настани в пилотското кресло и огледа приборите. Няколко индикатора премигваха, точно срещу него беше изписано:

ПОДВОДНА ЗВЕЗДА III — КОМАНДЕН МОДУЛ

Нуждаете ли се от помощ?

Да Не Прекъсни

Той натисна „да“. Изчака, докато се появи следващото послание.

Жалко за Хари и Бет, мъчно му беше, че трябва да ги изостави. Но и двамата, по свой начин, бяха пропуснали шанса да узнаят повече за своята същност и по такъв начин се бяха превърнали в лесна плячка на сферата и нейната сила. Типичен пример за класическа научна грешка, за „триумфа“ на рационалното над ирационалното. Всички учени отказваха да приемат своята ирационална половина, да признаят нейната важност. Занимаваха се единствено с рационалното. Обръщаха внимание само на онова, което ги интересуваше, в което виждаха някакъв смисъл, а другото, което дори Айнщайн наричаше „твърде лично“ просто забравяха.

Твърде лично, помисли си със съжаление Норман. Колко хора бяха загинали заради това „твърде лично“.

ПОДВОДНА ЗВЕЗДА III — СПИСЪК НА ОПЕРАЦИИТЕ

Потапяне Изплаване

Скачване Изключване

Монитор Прекъсване

Норман натисна „изплаване“. На екрана се появи схема на пулта за управление, с една мигаща точка. Норман зачака по-нататъшни инструкции.

Така си е, мислеше си той, всички учени отказват да признаят значимостта на ирационалното. Но това не значи, че то мигом престава да съществува. Ирационалното не атрофира, ако не бъде използвано. Напротив, оставена без надзор, ирационалната страна на човека набира мощ и сила.

И колкото и да се оплакваш, това не ще ти помогне. Всички тези жални гласове, за вроденото у човека насилие, за разрушителните сили, които го владеят, са само признак на безпомощност. Не така трябва да се борим с ирационалната страна. Хленчът не е нищо друго, освен официално признаване на нейната победа.

Екранът се промени отново:

ПОДВОДНА ЗВЕЗДА III — ИНСТРУКЦИИ ЗА ИЗПЛУВАНЕ

1. Поставете баластта на: „Вкл.“

Продължете към следващото Прекъсване

Норман натисна бутона на пулта, с който се включваха помпите на водния баласт и зачака нови инструкции.

В края на краищата, как гледаха учените на своите изследвания? Повтаряха неизменно и в един глас — изследванията не могат да бъдат прекратени. Ако ние не построим бомбата, някой друг ще го стори. Ала ето че не след дълго бомбата се озоваваше в ръцете на други хора, които на свой ред заявяваха: ако ние не използваме бомбата, някой друг ще го стори.

В този момент, учените запяваха нова песен. Другите, те са ужасни, безотговорни и ирационални. Ние, учените, не сме от тяхната порода. Проблемът е в другите.

Ала истината беше, че отговорността започва с всяка отделна личност и изборът, който тя прави. Защото всяка личност има право на избор.

Ето защо, мислеше си Норман, нищо повече не мога да сторя за Хари и Бет.

Трябваше да спаси само себе си.

Генераторите поеха с тихо бръмчене. На екрана блесна:

ПОДВОДНА ЗВЕЗДА III — ПИЛОТИРАЩИ ПРИБОРИ АКТИВИРАНИ

Тръгваме, рече си Норман и постави ръце върху пулта. Чувстваше, че подводницата е под негов контрол.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ СЕДЕМНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Витлата се завъртяха, отдолу се надигна тинеста мътилка и в следния миг подводницата се плъзна под хангара. Управлението беше почти като на автомобил. Нищо особено.

Завъртя бавно носа в кръг и го насочи към ДС-8. Намираше се на двадесет фута над дъното, достатъчно високо, за да не заоре някое витло в тинята.

Оставаха още седемнадесет минути. При максимален темп на изкачване 6.6 фута в секунда — той приключи набързо и без особено затруднение с изчисленията — ще достигне повърхността след две и половина минути.

Имаше предостатъчно време.

Доближи подводницата до ДС-8. Външните светлини на станцията светеха в бледожълто. Електрическото напрежение очевидно спадаше. Можеше ясно да различи пораженията по цилиндрите — сребристи струйки от мехури се издигаха над А и Б, корпусът на Г беше хлътнал от удар, а в стената на Д зееше огромна дупка. Станцията беше полуразрушена, умираща.

Защо я бе доближил? Втренчи неволно поглед към илюминаторите и в този миг разбра, че подсъзнателно се надява да зърне Хари, или Бет — за последен път. Искаше да види Хари, в безсъзнание, лишен от реакции. Искаше да види Бет, изправена до прозореца, размахваща гневно юмрук към него. Търсеше потвърждение за намерението си да ги изостави.

Ала виждаше единствено бледата жълтеникава светлина вътре в станцията. Почувства се разочарован.

— Норман.

— Да, Бет.

Странно, но му беше приятно да разговаря с нея. Беше поставил ръцете си върху пулта за управление, готов да подаде команда за изплаване. Вече нищо не би могла да му стори.

— Норман, ти наистина си едно мръсно копеле.

— Ти се опита да ме убиеш, Бет.

— Не исках да те убия. Нямах друг избор, Норман.

— Да, добре. Аз също. Нямам друг избор — той почувства нарастваща увереност. Поне един от тях трябва да оцелее. По-добре от нищо.

— И просто ще ни изоставиш?

— Точно така, Бет.

Ръката му се премести над възходящия потенциометър. Нагласи го на 6.6 фута. Беше напълно готов да поеме нагоре.

— Значи ще избягаш, така ли? — в гласа й прозвуча съжаление.

— Точно така, Бет.

— Ти, дето през цялото време ни опяваше как трябвало да се държим заедно тук долу?

— Съжалявам, Бет.

— Сигурно много те е страх, Норман.

— Въобще не ме е страх.

Наистина, беше по-уверен и силен от когато и да било, разглеждаше пулта и променяше необходимите показатели. От много дни насам не се бе чувствал толкова добре.

— Норман — рече тя. — Моля те, помогни ни. Моля те.

Думите й проникнаха дълбоко в него, пробуждайки позабравени чувства — състрадание, професионална гордост, обикновено човешко милосърдие. За миг Норман изпита объркване, разколебани бяха силата и увереността му. Но после разтърси глава и се стегна. Тялото му отново се изпълни с предишната мощ.

— Съжалявам, Бет. Прекалено късно е вече.

Той натисна „изплаване“, помпите подеха с рев изхвърлянето на баласта, а „Подводна звезда III“ се залюля. Станцията се плъзна надолу и Норман пое към повърхността, на хиляда фута над него.

Черна вода, никакво усещане за движение, освен данните от индикаторите на пулта. Норман се зае да преразглежда събитията от последните дни, сякаш вече се приготвяше за среща с експертите от Флотата. Правилно ли бе постъпил, като остави другите долу?

Несъмнено да. Сферата беше извънземен обект, който даряваше човек със силата да материализира своите мисли. Дотук добре, само че, оказваше се, че в мислите си, хората винаги са раздвоени. Сякаш притежават два различни мозъка. Единият, съзнателният, подлежи на контрол и не представлява никакъв проблем. Но подсъзнателният, необуздан и забравен, се оказваше опасен и разрушителен, когато неговите творения излизаха на бял свят.

Нещастието при хора от типа на Хари и Бет беше, че като личности те бяха крайно неуравновесени. Техните съзнателни мозъци бяха претрупани с работа, но те не си бяха направили труда да изследват своето подсъзнание. Именно по това Норман се отличаваше от тях. Като психолог, той бе добре запознат с процесите в подсъзнанието. Там за него нямаше тайни.

Ето защо Хари и Бет сътворяваха чудовища, но не и Норман. Норман познаваше своето подсъзнание. И там не го дебнеха никакви чудовища.

Не, грешиш.

Норман се стресна от тази неочаквана мисъл. Ами ако наистина грешеше? Замисли се и накрая реши, че е постъпил правилно. Бет и Хари представляваха заплаха с онова, което техните мозъци бяха в състояние да създадат. При Норман беше друго. Норман познаваше добре себе си, за разлика от тях.

Страховете, които ще бъдат пробудени при подобна среща са непознати за нас и не могат да бъдат прогнозирани предварително. Най-вероятната последица от контакта ще е чувството на неописуем ужас.

Отново си припомни този откъс от неговия собствен доклад. Защо ли се сещаше тъкмо сега? Изминали бяха много години, откакто го бе написал.

При подобни екстремни обстоятелства способността за вземане на решения е силно ограничена.

И въпреки това, Норман не беше уплашен. Ни най-малко. Изпитваше увереност и сила. Имаше готов план, който скоро щеше да изпълни успешно. Защо му трябваше да си спомня за оня доклад? По онова време направо се беше изстискал докато го напише, гърчеше се над всяко изречение… защо се връщаше към него точно сега? Имаше нещо, което го притесняваше.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ШЕСТНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Норман прегледа индикаторите пред него. Намираше се на дълбочина деветстотин фута и се издигаше бързо. Връщане назад нямаше.

Защо въобще трябва да мисли за връщане назад?

Откъде му хрумна тази мисъл?

Докато се носеше нагоре в непрогледния мрак, той усещаше нарастващо раздвоение, някаква почти шизофренична вътрешна разслоеност. Нещо не беше наред, чувстваше го. Нещо беше пропуснато.

Какво би могъл да пропусне? Нищо, помисли си той, защото за разлика от Бет и Хари, аз съхраних ясно съзнание и напълно осъзнавам всичко, което става вътре в мен.

Само че Норман вече не вярваше в това твърдение. Пълното самоосъзнаване макар и добре позната философска категория, реално не можеше да бъде постигнато. Съзнанието е като камък, вдигащ вълни по гладката повърхност на подсъзнанието. Колкото и да се разширява съзнанието, под него винаги ще има дълбок слой от подсъзнание. Винаги ще има още нещо, недосегаемо, отвъд хоризонта. Дори за най-добрите специалисти сред психолозите.

Стейн, старият професор, казваше: „Никой не може да се отърве от сянката си“.

И какво правеше сега сянката на Норман? Какво ставаше в неговото подсъзнание, в забранената част на неговия ум?

Нищо. Продължавай нагоре.

Той се намести обезпокоен в креслото. Така му се искаше час по-скоро да е на повърхността, изпълнен бе с такова убеждение…

Мразя Бет. Мразя и Хари. Мразя да се тревожа за тези хора, да се грижа за тях. Не искам повече да се грижа за тях. Не съм отговорен за тях. Искам да спася само себе си. Мразя ги. Мразя ги.

Спря потресен. Потресен от своите мисли, от злобата в тях.

Трябва да се върна, рече си той.

Ако се върна, ще умра.

Но с всеки изминат миг, нещо ново набираше сили в него. Бет беше права — именно Норман беше говорил за това, че трябва да се държат заедно, да работят рамо до рамо. Как можа да ги изостави? Не, не можеше. Това би било в разрез с всичко, в което някога е вярвал, всичко важно и човешко.

Трябваше да се върне.

Страхувам се да се върна.

Най-сетне, рече си той. Ето го. Страх, толкова силен, че отрича собственото си съществуване, страх, който го кара да оправдае изоставянето на другите.

Той натисна пулта и спря изплуването. Когато пое надолу, ръцете му трепереха.