Майкъл Крайтън
Сфера (54)

0500 ЧАСА

Сферата блестеше огряна от ярка светлина. Норман зърна отражението си в гладката й повърхност. Заобиколи я отстрани, а отражението му се изкриви гротескно.

Спря пред вратата.

Прилича на паст, помисли си той. Сякаш отсреща е застинало някое примитивно чудовище, готово да ме погълне. Застанал пред сферата, пред странното произведение създадено от чужд, непознат разум, Норман почувства как предишната му решимост се стопява. Изведнъж го завладя страх. Вече не вярваше, че ще издържи това изпитание.

Не ставай глупав, рече си той. Хари успя. И Бет също. И двамата оцеляха.

Огледа внимателно брадзите, сякаш търсеше в тях успокоение. Сега вече не виждаше нищо особено в тях.

Добре, рече си накрая. Ще го направя. Стигнал съм до тук, връщане няма. Да не губя повече време.

Хайде, отваряй се.

Но сферата отказваше да се отвори. Нищо в нея не се променяше — все същото безукорно, блестящо кълбо.

С каква цел е била създадена? Как му се искаше да узнае.

Спомни си отново за доктор Стейн. Кой беше любимият цитат на Стейн? „Да разбираш, значи да се забавяш излишно“. Стейн ужасно се ядосваше, когато стажантите започваха да философстват излишно за пациентите и техните проблеми. В такъв случай ги прекъсваше и заявяваше гневно: „Кой го интересуват вашите разсъждения? Кой го е грижа дали наистина в този случай разбираме психодинамиката? Нима се опитваме да разберем как плуваме, или просто скачаме във водата и заплуваме? Само онези, които се страхуват от водата, търсят начин да разберат плуването. Останалите се хвърлят и се намокрят.“

Добре де, рече си Норман. Ей сегичка ще се намокря.

Обърна се с лице към сферата и си помисли: „Отвори се“.

Сферата не се отвори.

— Отваряй — нареди й той гласно.

Отново никакъв отговор.

Естествено, знаеше, че няма да е толкова лесно. Нали Тед бе опитвал часове наред. За разлика от него, Хари и Бет бяха проникнали без да произнесат и една дума. Направили бяха нещо мислено.

Норман затвори очи, съсредоточи се и повтори настоятелно: Отвори се.

Погледна сферата. Вратата беше затворена.

Готов съм да се отвориш, повтаряше си той. Готов съм вече.

Нищо не се случи. Сферата оставаше затворена.

Норман не беше обмислил възможността сферата да остане затворена. В края на краищата, преди него двама бяха успели. Как го бяха сторили?

Първи бе успял Хари, с неговия логичен ум. Но дори той бе открил начина едва след като бе прегледал записа на Бет. Значи в този запис се криеше ключа към загадката.

Бет също бе прегледала многократно записа, докато открие търсения способ. В този запис имаше нещо…

Жалко че не разполагам със записа, рече си Норман. Но беше го гледал няколко пъти, значи би могъл да го реконструира в паметта си. Как започваше? В спомените му изплуваха първите образи: Бет и Тина разговарят. Бет яде сладкиш. После Тина споменава нещо за съхраняването на записите в подводницата. Бет отвръща. Тина излиза от кадър, но гласът й се чува: „Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“

Бет казва: „Може би. Не зная.“

И тогава сферата се отваря.

Защо?

„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“ — бе попитала Тина. Докато е отговаряла на този въпрос, Бет вероятно си е представила сферата отворена, видяла е този образ в мислите си…

Стаята ненадейно се изпълни с нисък, разтърсващ грохот.

Сферата беше отворена, вратата зееше, просторна и черна.

Ето, това е, помисли си той. Представяш си, че нещо се случва и то става. Което означава, че ако си представи вратата затворена…

Отново познатия грохот. Вратата се затвори.

… или че се отваря…

Сферата се отвори наново.

— По-добре да не подлагам късмета си на изпитание — произнесе гласно Норман. Вратата продължаваше да зее. Надникна вътре, но видя само дълбок, непрогледен мрак. Сега или никога, рече си той.

И пристъпи вътре.

Зад него, сферата се затвори.

В началото беше тъмно, сетне очите му привикнаха и той забеляза светулките. Бяха като танцуваща, блестяща пяна, милиони светещи точици, които се виеха около него.

Какво ли е това? — помисли си той. Приличаше на пяна и нищо друго. Нямаше видима структура, нито очертани граници. Беше като люшкащ се океан, като проблясващи пенливи вълни. От него се излъчваше безмерна красота и спокойствие. Вътре в сферата беше уютно.

Раздвижи ръце, протегна ги към пяната, а тя се завъртя. изведнъж забеляза, че ръцете му са станали прозрачни, през тях се виждаше светещата пяна. Сведе поглед към тялото си. Краката, торсът, през всичко прозираше пяната. Тялото му се беше сляло с нея. И това усещане беше изключително приятно.

Не чувстваше никаква тежест. Издигна се бавно нагоре и полетя в безкрайния океан от пяна. Сви ръце на тила и продължи да се носи. Беше щастлив. Можеше да остане тук завинаги.

Постепенно, сред обкръжаващия го океан долови нечие присъствие.

— Има ли някой тук? — попита той.

Аз съм тук.

Почти подскочи, толкова неочакван и силен беше гласът. После се зачуди, дали наистина е чул нещо.

— Каза ли нещо?

Не.

Но как общуваме? — зачуди се той.

Както всичко общува с всичко останало.

И как по-точно?

Защо питаш като вече знаеш отговора.

Но аз не знам отговора.

Пяната продължаваше да се поклаща нежно около него, но известно време нямаше никакъв отговор. Зачуди се, дали отново не е останал сам.

Тук ли си?

Да.

Мислех че си си отишъл.

Няма къде да отида.

Да не искаш да кажеш, че си затворен в сферата?

Не.

Ще ми отговориш ли на един въпрос? Кой си ти?

Аз не съм кой.

Ти Бог ли си?

Бог е дума.

Искам да кажа, по-висше същество, или съзнание?

По-висше от какво?

По-висше от мен, предполагам.

А ти колко високо стоиш?

Доста ниско. Поне така мисля.

Е, това си е твой проблем.

Яхнал поток от пяна, той бе завладян от опасението, че Богът му се подиграва. Помисли си: Шегуваш ли се с мен?

Защо питаш след като вече знаеш отговора.

С Бог ли разговарям?

Въобще не разговаряш.

Приемаш думите ми твърде буквално. Да не би да е, защото идеш от друга планета?

Не.

От друга планета ли си?

Не.

Да не си от друга цивилизация?

Не.

А откъде си?

Защо питаш след като вече знаеш отговора.

При други обстоятелства, мислеше си той, щях да се ядосам от този непрестанно повтарящ се отговор. Но сега не изпитваше нищо. Не беше способен на никакви изводи.

И все пак, тази сфера идва от друга цивилизация.

Да.

И може би от друго време.

Да.

А ти не си ли част от сферата?

Сега съм.

И откъде си тогава?

Защо питаш след като вече знаеш отговора.

Пяната лекичко се плисна и го залюля нежно.

Тук ли си още?

Да. Няма къде да ида.

Опасявам се, че не разбирам много от религия. Аз съм психолог. Интересувам се от процесите на мислене при хората. По време на подготовката не съм се занимавал с религиозни въпроси.

А, разбирам.

Психологията няма почти нищо общо с религията.

Разбира се.

Значи си съгласен?

Съгласен съм с теб.

Това звучи успокояващо.

Не виждам защо.

Кой си ти?

Кой наистина?

Той се залюля в пяната, изпълнен с усещането за абсолютно спокойствие, независимо от донякъде объркания разговор.

Има нещо, което ме притеснява, помисли си той.

Кажи ми.

Може би факта, че ми напомняш на Джери.

Това трябваше да се очаква.

Но Джери всъщност беше Хари.

Да.

И ти ли си Хари?

Не. Разбира се, че не.

Кой си ти?

Аз не съм кой.

Тогава защо ми напомняш за Джери, или за Хари?

Защото произлизаме от едно и също място.

Не разбирам.

Кого виждаш, когато погледнеш в огледалото?

Виждам себе си.

Точно така.

Това ли искаш да кажеш?

Зависи от теб.

Не разбирам.

Това, което виждаш, зависи само от теб.

Това го знам. Всички го знаят. Това е психологически труизъм, клише.

Ясно.

Ти чужд разум ли си?

Ти чужд разум ли си?

Трудно ми е да разговарям с теб. Ще ми дадеш ли силата?

Коя сила?

Силата, от която даде на Хари и Бет. Силата да създаваш с въображението си. Ще ми я дадеш ли?

Не.

Защо не?

Защото вече я притежаваш.

Не чувствам нищо подобно.

Зная.

Тогава защо казваш, че притежавам силата?

А как влезе вътре?

Представих си, че вратата се отваря.

Да.

Пяната отново го залюля, той почака разговорът да продължи, но отговор нямаше, само изпълнена с покой безвременност и усещане за сънливост.

Измина известно време, преди да си помисли: Прощавай, но бих те помолил да ми обясниш всичко и да престанеш да разговаряш с гатанки.

На вашата планета живее едно същество, което наричате мечка. Това е огромно на ръст животно, понякога по-едро и от теб, умно е и е надарено с изобретателност и мозъкът му е по-голям от твоя. Но мечката се различава в нещо много съществено от теб. Тя не притежава умението, което ти наричаш въображение. Не може да си представя зрителни изображения, различни от обкръжаващата я реалност. Не е в състояние да възстановява картини от миналото, или да надзърта в бъдещето. Именно тази особена дарба, да си представяте, издига човешкия род над останалите животни. Нищо друго. Нито маймунския ви произход, нито умението да боравите с различни предмети, нито езика, насилническата ви природа, грижата ви за малките и умението да изграждате социални групи. Защото всички изброени характеристики се срещат и при другите животни. Величието ви се крие във вашето въображение.

Умението да си представяте лежи в основата на вашата интелигентност. Вие мислите, че то е само полезна придобивка, по пътя към решаване на проблемите, към създаването на нещо необходимо. Но тъкмо въображението е което създава всичко около вас.

Въображението е безценна дарба на вашия род, но то крие в себе си и опасност, защото вие не сте в състояние да го владеете. Представяте си различни красиви неща, но също така си представяте и ужасни неща и не носите никаква отговорност при избора. Твърдите, че във вас се крият както силите на доброто, така и на злото, ангелът и дяволът, но истината е, че във вас има само едно нещо — способността да си представяте.

Надявам се, че хареса моята малка реч, която възнамерявам да изнеса при следващата среща на Американската Асоциация на Психолозите и Социалните Работници, която ще се проведе през месец март в Хюстън. Предчувствам, че речта ми ще бъде посрещната с голям интерес.

Какво? — подскочи той.

А ти с кого си мислеше, че разговаряш? С Господ Бог?

Кой е тогава?

Ти, разбира се.

Но ти си нещо различно от мен, нещо отделено. Ти не си аз.

Да, така е. Защото съм рожба на твоето въображение.

Разкажи ми още.

Няма още.

Челото му лежеше на хладната метална повърхност. Претърколи се встрани и опря поглед в полираната повърхност на сферата. Браздите край вратата отново се бяха променили.

Норман се изправи. Беше изпълнен със странно спокойствие и душевен мир, сякаш бе спал продължително време. И бе сънувал нещо много красиво. Помнеше съвсем ясно всичко.

Пое по коридора, обратно към мостика, а от там се насочи към залата с ултравиолетовата светлина и тръбите по стените.

Стъклените тръби бяха изпълнени. Всички членове на екипажа се бяха завърнали.

Първа беше Бет, помисли си той, и тя върна обратно жената — като предупреждение. Сега беше дошъл редът на Норман и стаята се беше изпълнила.

Не е лошо, рече си той.

Огледа бавно стаята, след това нареди мислено: Идете си, един по един.

Един по един, членовете на екипажа изчезнаха от стъклените тръби и накрая остана само той.

Върнете се, един по един.

Членовете на екипажа послушно започнаха да се материализират в тръбите.

Всички бяха мъже.

Жените се бяха превърнали в мъже.

Всички да са жени.

И те всички се превърнаха в жени.

Силата беше в него.