Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sphere, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 63гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СФЕРА. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.12. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Sphere, Michael CRICHTON]. Предговор: Кутията на Пандора, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–7. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32. Печатни коли: 26. С меки и твърди корици и с подв. Страници: 416. Цена: 63.00 лв. — без подвър.; 73.00 лв. — с подвързия. ISBN: 1473.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне на анотация (пратена от kokopetrov)
  3. —Добавяне

0600 ЧАСА

В лабораторията светеше една единствена лампа — тази над дисекционната маса, до която в стъкленици бяха подредени многобройни образци — калмари, скариди, яйца от калмари. Норман замислено плъзна ръка по стъклениците. Включи лабораторния монитор, натисна няколко копчета и откри Бет, седнала на долния етаж, във видеозалата. Зад нея се виждаше Хари, все още в безсъзнание.

— Норман, чуваш ли ме?

— Да, Бет. Чувам те — отвърна той.

— Държиш се безотговорно. Ти си заплаха за цялата експедиция.

Истина ли беше? Не, не смяташе, че е заплаха за цялата експедиция. Поне не му се струваше да е така. Но колко пъти, в професионалната си кариера, се бе сблъсквал с хора, които отказваха да приемат обективната действителност. Спомни си най-баналния пример — в университета имаше един професор, който ужасно се боеше да се качва в асансьор. Но въпреки това, продължаваше да твърди, че се изкачва по стълбите защото така си поддържал формата. Готов беше да търчи нагоре петнадесет етажа, или да откаже някоя среща, само защото била някъде на високо в сградата. Променяше целия си живот, понеже отказваше да се изправи в лице с този единствен проблем. Така и живя с него до края, докато умря от сърдечен удар. Не беше само той, в главата му се блъскаха поне още дузина подобни истории. Сякаш в човека беше заложена специална програма, която му пречеше да надзърта в себе си. Нима си е мислил, че той самият е имунизиран срещу подобни грешки? Спомни си за един нашумял случай от преди три години, когато един от асистентите в Института по психология се беше застрелял, пъхайки дулото на пистолета в устата си на връх първи май. Заглавията във вестниците бяха нещо от рода на: "ПРОФЕСОР ПСИХАР СИ ТЕГЛИЛ КУРШУМА. Колегите му изразяват учудване, твърдят че покойният „бил щастлив“.

Всъщност, тогава деканът на факултета доста се накара на Норман, тъй като самоубилият се бе един от близките му приятели. Но истината беше, че въпреки професионалния опит и добрите намерения, много неща от личния живот на приятелите, роднините и дори собствените ти деца завинаги щяха да останат в тайна.

Но още по-голямо беше невежеството, което човек проявяваше към себе си. Самоосъзнаването и себепознанието открай време бяха сред най-трудно достъпните умения. Малко бяха онези, които ги овладяваха. Може би никой.

— Норман, чуваш ли ме?

— Да, Бет.

— Мисля, че ти си добър човек.

Норман не отговори. Просто я следеше на монитора.

— Струва ми се, че ти си почтен и че вярваш в истината. Знам, за теб този момент е особено труден. Опитваш се, може би подсъзнателно, да намериш друго обяснение, да стовариш вината другиму. Но вярвам, че ще можеш да го направиш, Норман. Хари не успя, но ти ще се справиш. Сигурна съм, че ще признаеш трудната истина — че докато си в съзнание, експедицията е изложена на опасност.

Норман чувстваше убеждението в гласа й, скритата сила. Докато Бет говореше, имаше усещането, че го обгръща в някакво топло, успокояващо наметало. Започна да вижда събитията в друга светлина. Тя беше толкова спокойна, уверена, сигурно е права. Мислите й са подплатени с такава невероятна сила…

— Бет, а ти беше ли в сферата?

— Не, Норман. Просто умът ти продължава да търси някакво друго обяснение. Никога не съм влизала в сферата. Но ти си бил там.

Да си признае честно, не си спомняше подобно нещо. Нямаше и следа от спомен. От друга страна, помнеше добре часовете след като Хари излезе от сферата. Защо е забравил всичко, ако е бил вътре? Защо е подтиснал тази част от спомените си?

— Ти си психолог, Норман — продължаваше Бет. — Но само ти, единствен от нас, отказваш да признаеш, че имаш сенчеста страна. За теб е въпрос на професионална чест да вярваш в собственото си душевно здраве. Нищо чудно, че отказваш да го признаеш.

Не, той не мислеше така. Но как да реши проблема? Как да разбере права ли е, или не? Умът му отказваше да работи. Болеше го ожуленото коляно. Поне в едно нямаше съмнение — че коляното наистина съществува.

Обективна проверка.

Ето как ще се реши всичко, рече си Норман. Чрез обективна проверка. Съществува ли реално доказателство, че Норман е влизал в сферата? Та нали всичко, което става в пределите на станцията се записва? Ако Норман наистина е влизал в сферата, макар и преди много часове, някъде сред архивите трябва да има запис за това как слиза при шлюза и си слага костюма, а после поема към кораба. Бет би могла да му покаже този запис. Къде ли е той?

В подводницата, разбира се.

Отдавна е бил отнесен в подводницата. Самият Норман го е отнесъл, при онова драматично посещение.

Край на надеждата за обективни доказателства.

— Норман, предай се. Моля те. Заради всички нас.

Може би тя е права, мина му мисълта. Изглеждаше толкова уверена в себе си. Ако Норман отбягваше истината, ако наистина излагаше на риск изхода на експедицията, тогава най-добре би било да се предаде и да й позволи да го приспи. Би ли могъл да й се довери? Налагаше се. Нямаше друг избор.

Причината трябва да е в мен, помисли си той. Тази мисъл му се стори направо ужасна — и това, само по себе си, събуди подозренията му. Съпротивляваше й се с всички сили, което не беше добър признак. В никакъв случай.

— Норман?

— Добре, Бет.

— Ще го направиш ли?

— Не ме притискай. Дай ми минутка, моля те.

— Разбира се, Норман. Разбира се.

Той погледна към видеокасетофона, до монитора. Спомни си, как Бет бе използвала същия този касетофон за да повтаря отново и отново онзи миг, в който сферата се беше отворила. Касетката беше поставена на лавицата до видеокасетофона. Взе я, пъхна я в касетофона и го включи. Защо ли въобще се интересуваше? Само си губеше времето.

Екранът светна и той зачака да се появи познатото изображение — Бет, седнала с гръб към монитора, похапваща от сладкиша. Но това беше съвсем друг запис — директно изображение на сферата. Блестяща, безжизнена повърхност.

Почака няколко секунди, но нищо не се случи. Сферата оставаше неподвижна, както винаги. Полирана, безупречна, застинала. Нямаше нищо за гледане.

— Норман, ако отключа, ще слезеш ли долу?

— Да, Бет.

Той въздъхна и се отпусна в креслото. Колко време ще трябва да пролежи в безсъзнание? Най-малко шест часа. Нищо страшно. Така или иначе, Бет беше права, трябваше да се предаде.

— Норман, защо гледаш този запис?

Той се огледа изненадано. Нима в лабораторията имаше камера, която й позволяваше да го наблюдава? Ах, да, ето я, на тавана, встрани от горния люк.

— Защо гледаш този запис, Норман?

— Беше тук.

— Кой ти каза да го гледаш?

— Никой — отвърна Норман. — Просто беше тук.

— Спри го, Норман. Спри го веднага.

Гласът й вече не звучеше така спокойно.

— Какво има, Бет?

— Спри проклетия запис, Норман!

Тъкмо да я попита отново за причината, когато на монитора се появи Бет и застана до сферата. Бет затвори очи и стисна юмруци. Сложната плетеница от бразди в единия край бавно се разтвори, откривайки зад себе си непрогледен мрак. Бет направи няколко крачки и пристъпи в сферата.

Вратата на сферата се затвори зад нея.

— Проклети мъже — произнесе ядно Бет. — Всичките сте еднакви, за нищо не ви бива.

— Ти ме излъга, Бет.

— Защо ти трябваше да гледаш записа? Молих те да не го гледаш. Това ще ти донесе само неприятности, Норман — вече не беше ядосана, по-скоро гласът й звучеше умолително, през сълзи. Очевидно, Бет беше склонна към чести емоционални промени. Нестабилна и непредсказуема.

Но станцията беше под нейна власт.

— Бет.

— Съжалявам, Норман. Повече не мога да ти имам доверие.

— Бет.

— Изключвам връзката, Норман. Повече няма да раз…

— Бет, почакай…

— …говарям с теб. Вече знам колко си опасен. Видях какво направи с Хари. Как изопачи всички факти, за да го изкараш виновен. О, да, Хари наистина беше виновен, докато ти не влезе вътре. А сега искаш да стовариш всичко върху бедната Бет, нали? Е, нека да ти кажа нещо, Норман. Няма да успееш, защото ще те изключа. Вече не чувам твоя тих, внушаващ гласец. Не мога да стана жертва на манипулациите ти. Така че, спести си дъха, Норман.

Той изключи записа. На монитора се появи отново Бет, седнала пред пулта в долната каюта.

— Бет? — повика я той.

Тя не отговори, а продължи да натиска различни копчета и тихичко да си мърмори.

— Знаеш ли, Норман, ти си едно копеле. Чувстваш се толкова пропаднал, че искаш всички останали да са като теб.

Всъщност, тя говори за себе си, помисли си той.

— Страшно те бива по подсъзнанието, нали? Подсъзнанието това, подсъзнанието онова. Божичко, писна ми от теб. Твоето подсъзнание иска да ни избие всички, само защото ти гориш от желание да си теглиш ножа, но смяташ, че и останалите трябва да ти правят компания.

Мина му смразяваща мисъл. Там долу седеше Бет, изгубила контрол, изпълнена с ненавист към всичко и най-вече към себе си. И именно тя бе влязла в сферата, а сега използваше придобитата вътре сила, но заедно с това бе играчка и на собственото си, непостоянно настроение. Бет се виждаше като жертва, която се бори с неумолимата съдба и винаги накрая губи. Тя беше жертва на мъжете, жертва на обстоятелствата, на всичко, което я обкръжаваше, на реалността. Гледаше на всяка своя крачка в живота, като на провал. На всичко отгоре, помисли си Норман, Бет минира участъка около станцията.

— Няма да ти позволя да го сториш, Норман. Ще те спра преди да ни избиеш до край.

Всичко, което казваше, беше като огледално отражение на истината.

Тя беше успяла да открие как се отваря сферата и бе отишла тайно на кораба, защото винаги я е привличала силата, която така не й достигаше. Но Бет не беше подготвена да овладее подобна сила, веднъж сдобила се с нея. Продължаваше да гледа на себе си като на жертва и затова трябваше по някакъв начин да откаже тази сила и да заеме предишното си подчинено положение.

С Хари беше съвсем различно. Хари отричаше страховете си и именно затова се появяваха тези страшни създания. Бет отричаше своята сила и затова творенията й бяха неясни, неконтролируеми, изпълнени с могъщество.

Хари беше математик, живеещ в осъзнатия свят на абстракции, равенства и умозаключения. Той се страхуваше от конкретни обекти, като гигантския калмар. За разлика от него, Бет беше зооложка, тя общуваше ежедневно с най-различни създания на природата. Но се боеше от абстракциите. От силата, която не можеше да види или докосне. От безформената, абстрактна мощ, която я преследваше.

И за да се защити, тя бе минирала периметъра на станцията с експлозиви. Каква безсмислена защита, рече си Норман.

Освен, ако тайно в теб не тлее желанието за самоубийство.

Остана потресен от тази внезапно хрумнала му мисъл.

— Няма да се измъкнеш, Норман. Няма да ти позволя. Не и аз.

Тя продължаваше да блъска клавишите на пулта. Какво ли беше намислила? Какво би могла да му стори? Трябваше да помисли.

Внезапно, светлините в лабораторията угаснаха. След миг заглъхна и отоплителната инсталация, а червените реотани избледняха.

Беше изключила тока.

Колко ли ще издържи без отопление? Вдигна одеялата от койката и се уви в тях. Колко би могъл да издържи без топлина? Едва ли шест часа, помисли си той.

— Съжалявам, Норман. Но ти разбираш в какво положение се намирам. Докато си в съзнание, аз съм в опасност.

Може би ще издържа час, рече си Норман. Поне един час.

— Съжалявам, Норман. Длъжна бях да постъпя така.

Разнесе се тихо съскане. Миниатюрният индикатор на гърдите му замига предупредително. Норман погледна към него. Дори в мрака, можеше да различи, че лампичката е посивяла. Веднага се досети какво се е случило.

Бет беше спряла притока на въздух.