Майкъл Крайтън
Сфера (51)

6 ЧАСА И 40 МИНУТИ

Спомняше си, преди много години, съвсем в началото на неговата кариера, Норман беше изпратен на работа в щатската болница в Борего. Трябваше да установи наличните подобрения в състоянието на някакъв пациент. Касаеше се за около тридесет годишен мъж, много приятен и образован. Двамата с Норман си поговориха за най-различни неща — хидравличната трансмисия при олдсмобила, къде са най-хубавите плажове за сърфинг, обсъдиха претенденската кампания на Едлай Стивънсън, дори си побъбриха за теорията на Фройд. Събеседникът му беше много очарователен, макар че пушеше непрестанно и очевидно беше леко напрегнат. На тръгване, Норман го запита защо е изпратен в болница.

Оказа се, че мъжът не си спомня съвсем точно. Наистина съжаляваше за това. Норман продължаваше да настоява и тогава мъжът стана раздразнителен и изгуби малко от първоначалния си чар. Накрая в държанието му се долавяше арогантност и дори открита заплаха, мъжът блъсна с юмрук по масата и настоя Норман да смени темата.

Едва тогава Норман осъзна кой седи насреща му: Алън Уитиър, който още като юноша беше убил майка си и сестра си в техния фургон в Палм Дизърт, след това беше застрелял шестима на бензиностанцията и още трима на паркинга пред близкия супер, преди да се предаде на полицията, хленчещ, истеричен, изпълнен с вина и съжаление. Уитиър беше настанен в щатската болница преди десетина години и през изминалия период на няколко пъти беше нападал и ранявал санитари.

И тъкмо този човек Норман беше успял да ядоса, та сега той блъскаше по масата и удряше стола в стената. Норман нямаше почти никакъв опит и не знаеше как да се справи с положението. Помъчи се да избяга от стаята, но вратата беше заключена. Винаги постъпваха така, когато се касаеше за агресивни пациенти. През това време Уитиър вдигна масата, запрати я в стената и закрачи към Норман. Норман преживя няколко секунди в ужасяваща паника, след това вратата се разтвори, вътре нахлуха трима яки санитари, сграбчиха Уитиър и го отведоха, а той все така се дърпаше и крещеше яростно.

Когато се съвзе, Норман откри своя ръководител и настоя да узнае, защо го бяха измамили по този начин. Измамили ли? Да, настояваше Норман, измамили. Но нали предварително знаехте името на пациента? — поинтересува се ръководителят. То нищо ли не ви говореше? Норман си призна, че не беше обърнал внимание. Е, друг път си отваряйте очите, го беше посъветвал неговият ръководител. Трябва винаги да сте нащрек в подобно място. Твърде опасно е.

И сега, докато разглеждаше Бет, той си помисли: Трябваше да си отваряш очите, Норман. И винаги да си нащрек. Защото, оказа се, че си имаш работа с душевноболен човек, а ти дори не го подозираше.

— Виждам, че не ми вярваш — продължаваше Бет, все така спокойна. — Ти онемя ли?

— Не — промърмори Норман.

— Нима забрави прословутата си логика?

— Не — поклати глава Норман, като си мислеше: Не аз, а ти си смахнатата тук.

— Добре — рече Бет. — Спомняш ли си, като ми разказваше за Хари? Как всички доказателства сочели него за виновен?

— Да. Помня.

— Тогава, ти ме попита дали имам друго обяснение, а аз отвърнах, че нямам. Но има обяснение, Норман. Просто, ти беше пропуснал някои важни неща още в самото начало. Като например появата на медузите. Защо точно медузи? Та нали твоето малко братче е било опарено от медуза, Норман, и след това ти си се чувствал виновен? И кога Джери започва да говори? Когато ти си там, Норман. А кога спря атаката на калмара? Когато ти изгуби съзнание, Норман. Не Хари, а ти.

Гласът й беше спокоен, уверен. Опитваше се да се съсредоточи над думите й. Дали не беше права?

— Отдръпни се назад. Погледни отдалеч — продължаваше Бет. — Ти си психолог, изпратен долу, с група специалисти по точни науки. Няма работа тук за теб — сам го призна. Всъщност, нали и друг път ти се е случвало, да се чувстваш професионално пренебрегнат? Това подтискаше ли те? Не помниш ли, веднъж дори ми призна, че този период е бил най-трагичният в твоя живот?

— Да, но…

— Когато започнат да се случват странни неща, проблемът не е от компетенцията на точните науки. Проблемът обикновено е психологически. Камъкът пада в твоята градина, Норман, в твоята професионална среда. И изведнъж ти стана център на вниманието, нали?

Не, отвърна мислено той. Не може да е истина.

— Когато Джери започна да общува с нас, кой пръв забеляза, че е надарен с чувства? Кой настояваше да обръщаме повече внимание на емоционалната му страна? Никой от нас не се интересува от чувства. Барнс все питаше за оръжия, Тед плямпаше за наука, а Хари искаше да си играе неговите логически игрички. Само ти единствен. И кой манипулираше Джери — или по-точно не успя да го манипулира? Ти, Норман. Все ти.

— Не може да бъде — рече Норман. В главата му цареше бъркотия. Отчаяно се опитваше да открие някакво противоречие в доводите й и накрая успя.

— Не мога да съм аз защото… защото не съм влизал в сферата.

— Не, влизал си — отвърна Бет. — Просто не си спомняш.

Чувстваше се разнебитен, смазан и съкрушен. Не успяваше да намери никаква опора, а ударите валяха един сред друг.

— Също както не помниш за това, че те помолих да откриеш кодовете за пускането на балона — продължи с мек глас Бет. — И за това, че Барнс те разпитваше за концентрацията на хелий в цилиндър Д.

За каква концентрация в цилиндър Д? — зачуди се Норман. И кога ли пък Барнс ме е питал?

— Много неща не си спомняш, Норман.

— Кога съм влизал в сферата? — попита Норман.

— Преди първото нападение. След като Хари излезе.

— Но аз бях заспал! В моята койка!

— Не, Норман. Не беше. Защото Флетчър отиде да те потърси, а теб те нямаше. Не можахме да те открием цели два часа, а след това се появи неочаквано, прозявайки се.

— Не ти вярвам — заяви той.

— Знам, че няма да ми повярваш. Предпочиташ да се занимаваш с проблемите на другите. И си много хитър. Страшно те бива да манипулираш хората, Норман. Спомняш ли си онези тестове, в които си участвал на времето? Когато си качвал нищо неподозиращи нещастници в самолет, а след това си им съобщавал, че пилотът е получил сърдечен удар? Плашил си ги до смърт. Доста безчувствена манипулация, Норман.

Когато тук, в станцията, започнаха да се случват всички тези неща, ти се нуждаеше от чудовище. Отпърво набеди Хари. Но не Хари беше чудовището, Норман. Ти, ти си чудовището. Ето защо се промени видът ти, затова толкова погрозня. Защото чудовището си ти.

— Но посланието? Там се казваше: „Името ми е Хари“.

— Да, така е. Но както сам предположи, причинителят на всичко това се е опасявал неговото истинско име да не излезе на екрана.

— Хари — повтаряше Норман. — Името беше Хари.

— А ти как се казваш?

— Норман Джонсън.

— Трите имена.

Той се поколеба. Устните му отказваха да се подчинят. Главата му беше празна.

— Аз ще ти кажа — рече Бет. — Сама проверих. Името ти е Норман Харисън Джонсън.

Не, мислеше си той. Не, не, не. Не може да е права.

— Знам, трудно ти е да го приемеш — продължаваше Бет с тих, настоятелен, хипнотизиращ глас. — Разбирам те. Но помисли сам и ще осъзнаеш, че си искал да стигнем до там. Ти искаше аз да се досетя за това, Норман. Не помниш ли, че преди малко сам ми спомена за „Магьосника от Оз“? Макар и подсъзнателно, ти ми помогна да стигна до този извод. Спокоен ли си все още?

— Разбира се, че съм спокоен.

— Добре. Запази спокойствие, Норман. Да помислим логично. Ще ми сътрудничиш ли?

— Какво си намислила?

— Да те приспя, Норман. Като Хари.

Той поклати глава.

— Само за няколко часа, Норман.

Тя го погледна очаквателно, после внезапно взе някакво решение и се хвърли към него. В ръката й блесна игла, поставена върху спринцовка. Норман отскочи назад. Иглата се заби в одеялото, Норман го запокити и побягна нагоре по стълбите.

— Норман! Върни се обратно!

Той продължи. Извърна се за миг и видя, че Бет го следва със спринцовката. Ритна към нея с крак, после се прехвърли в лабораторията и хлопна люка.

— Норман!

Бет блъскаше отдолу. Норман отпусна тяло върху люка, уверен, че никога не ще успее да го повдигне. Бет продължи да удря.

— Норман Джонсън, отвори незабавно люка!

— Не, Бет. Съжалявам.

Норман се замисли. Какво би могла да му стори? Нищо, по всяка вероятност. Тук беше в пълна безопасност. Докато се намираше в лабораторията, Бет беше безсилна.

В този миг, металната ръчка в средата на люка се завъртя. От другата страна, Бет затягаше дръжката.

Беше го заключила вътре.