Майкъл Крайтън
Сфера (5)

СЪВЕЩАНИЕТО

Точно преди единадесет, контактната група се събра в залата за съвещание. Норман беше заинтригуван да види събрана за пръв път групата, която бе създал на хартия преди шест години.

Тед Филдинг беше добре сложен, красив, все още с момчешки вид въпреки четирийсетте си години и по всичко изглежда се чувстваше удобно в къси шорти и поло. Известен астрофизик от лабораторията за реактивни изследвания в Пасадена, той имаше зад гърба си важни разработки по планетарна стратиграфия на Меркурий и Луната, макар че най-голяма слава му бяха донесли наблюденията над Мангала Валис и каналите Валес Маринерис на Марс. Разположени по протежение на марсианския екватор, тези гигантски каньони бяха с дължина двеста и петдесет мили, а на дълбочина достигаха две мили и половина — с други думи бяха десет пъти по-дълги и два пъти по-дълбоки от Гранд каньон. Филдинг беше един от първите, които стигнаха до заключението, че планетата най-близка по размери до Земята не е Марс, както се смяташе по-рано, а Меркурий, с нейното подобно на земното магнитно поле.

В държанието си Филдинг бе открит, жизнерадостен, помпозен. Почти винаги, когато излиташе космически кораб, той се появяваше на малкия екран, вследствие на което се радваше на известна телевизионна популярност. Наскоро се бе оженил за една телевизионна метеороложка в Лос Анджелис и имаше син от нея.

Тед беше дългогодишен защитник на идеята за живот на другите планети и ярък привърженик на СЕТИ — програмата за издирване на извънземен разум, която не малко учени смятаха за загуба на време и пари. Когато видя Норман, той се ухили щастливо.

— Винаги съм знаел, че това ще се случи — рано или късно ще се сдобием с доказателства за съществуването на разумен живот на другите планети. И най-сетне го имаме, Норман. Това е велик момент. Особено съм щастлив от формата му.

— Формата ли?

— На обекта долу.

— И каква е тя? — Норман не беше чул нищо за формата.

— Бях в мониторната за да наблюдавам изображението, подавано от роботите. Вече имат достатъчно данни за формата на скрития под кораловия пласт обект. Не е кръгъл. Не прилича на летяща чиния — Тед поклати глава. — И слава Богу. Може би това ще поуспокои ония лунатици — той се усмихна. — Всичко идва при онзи, който чака, а?

— Така е — кимна Норман. Не беше съвсем сигурен какво има пред вид Тед, но знаеше, че е склонен към литературни отклонения. Тед се имаше за ренесансов човек и случайните цитати от Русо и Лао Тце целяха да подчертаят този ефект. Но въпреки всичко той бе изключително добродушен и това си личеше в думите му. В него имаше някаква невинност, граничеща с наивитет, която бе едновременно искрена и забавна. Норман го харесваше.

Не беше така с Хари Адамс, принстънският математик, който Норман не бе виждал от шест години. Хари беше висок и слаб негър, носеше очила с телени рамки и бе постоянно намръщен. На гърдите на пуловера му бе изписано „Математиците винаги знаят как да го правят“. Съвсем като в студентските години и наистина — Адамс изглеждаше далеч по-млад от своите тридесет години и без съмнение бе най-младият член на групата — както и най-важният.

Немалко теоретици твърдяха, че контактът с извънземни би бил невъзможен, тъй като хората няма да имат нищо общо с пришълците. Те подчертаваха, че и мисълта подобно на човешкото тяло ще се явява резултат от продължителна и изпълнена с безброй случайни фактори еволюция. Също както телата ни, така и нашият начин на мислене би могъл да е съвсем различен.

Хората вече се бяха сблъскали с комуникационни проблеми, опитвайки се да влязат в контакт с други земни създания, например делфините. Но затрудненията идеха от там, че те обитаваха съвсем различна среда и бяха надарени с различни сензорни апарати.

Но въпреки това, хората и делфините биха могли да изглеждат като родни братя, ако се имаха пред вид предполагаемите различия между нас и извънземните същества — сами по себе си продукт на милиарди години дивергентна еволюция в коренно различа планетарна среда. Нищо чудно тези същества въобще да не възприемат света такъв, какъвто го възприемаме ние. Всъщност, възможно е дори да бъдат лишени от зрителни сетива. Например да са слепи и да опознават света чрез мирис, температура или натиск. Едва ли ще може да се влезе в контакт с подобни същества, с които нямаме нищо общо. Или както бе казал някой, как ще обясниш поемата на Уърдъуърт за нарцисите на една сляпа водна змия?

Единственото поле на знание, които бихме могли да споделяме с извънземните бе математиката. Именно затова математиците биха играли ключова роля при евентуален контакт. Норман се бе спрял на Адамс защото независимо от възрастта си, Хари вече имаше важни разработки в няколко различни области.

— Какво мислиш за всичко това, Хари? — попита Норман, като се настани в едно кресло до него.

— Мисля, че на всички е ясно — отвърна Хари. — Тук си губим времето.

— Ами перката, която са открили на дъното?

— Не знам какво е това, но знам какво не е. Това не е космически кораб на друга цивилизация.

Тед, седнал наблизо, извърна обидено глава. Хари и Тед очевидно вече бяха кръстосвали шпаги на тази тема.

— Откъде знаеш? — запита Норман.

— Няколко прости изчисления — рече Хари и махна небрежно с ръка. — Всъщност, банални. Чувал ли си за уравнението на Дрейк?

Норман кимна. Това беше едно от най-известните предположения сред публикациите, посветени на извънземния живот. Но въпреки това каза:

— Би ли ми припомнил?

Хари въздъхна отегчено и извади лист хартия.

— Това е вероятностно уравнение.

Той написа: p=fpn1nflfifc

— Написаното означава, че вероятността p на някоя звездна система да се развие разумен живот е функция от вероятността звездата да разполага с планети, броят на обитаемите планети, вероятността на някоя от тези обитаеми планети да възникне живот, вероятността този живот да породи разум и вероятността зародилата се цивилизация да направи опит за междузвездна комуникация в разстояние на пет милиарда години. Ето това изразява уравнението.

— Хм — рече Норман.

— Истината е, че не разполагаме с никакви факти — продължи Хари. — Налага се да приемем на доверие всяка едно от тези вероятности. Нищо по-лесно няма от това, да вземем едностранно решение — като Тед — и да заключим, че има поне хиляда разумни цивилизации. Ала също толкова лесно е да предположим, че има само една. Нашата — той побутна хартията. — В такъв случай, онова което лежи долу не принадлежи на чужда цивилизация. Следователно си губим времето тук.

— Тогава какво е онова долу? — попита отново Норман.

— Нищо повече от абсурден израз на романтични мечти — заяви Адамс и нагласи очилата си. В него се долавяше някаква затаена злоба, която тревожеше Норман. Преди шест години, Хари Адамс бе само едно улично хлапе, чийто новоизгряващ талант го бе отвел от полуразрушената къща в покрайнините на Филаделфия до подстриганите зелени морави на Принстън. Какво го ядеше сега?

Адамс беше изключително надарен теоретик, със солидна репутация в областта на плътностно-вероятностните функции на квантовата механика, далеч отвъд пределите на познанията на Норман, макар Адамс да бе приключил разработките си едва седемнадесетгодишен. Но като човек, Адамс не можеше да има каквито и да било тайни от Норман и нямаше никакво съмнение, че в момента е напрегнат и ядосан, а към членовете на групата изпитва неприязън.

Или може би това се дължеше на собственото му присъствие в групата. Норман се зачуди как ли ще се излезе на глава с това разглезено бившо вундеркиндче.

Имаше само два вида вундеркинди — математични и музикални. Някои психолози твърдяха, че има само един вид, поради близката връзка между музиката и математиката. И макар много деца да се раждаха с таланти в областта на литературата, рисуването и спорта, единствено в математиката и музиката техните постижения бяха в състояние да се сравняват с тези на възрастните. От психологическа гледна точка тези деца бяха със сложен характер — самотни, изолирани не само от другите деца, но и от семействата си заради дарбата, която караше другите да им се възхищават и същевременно пораждаше завист. Умението им да общуват нерядко закърняваше и ги правеше неспособни за групови взаимоотношения. Като особено надарен, за Хари тези проблеми вероятно тежаха с още по-голяма сила. В един разговор с Норман той бе признал, че когато за пръв път изучавал преобразованията на Фурие, останалите деца тренирали да забиват топката в коша. Така че нищо чудно Хари да се чувстваше неудобно в групата.

Но имаше и още нещо… Хари изглеждаше направо ядосан.

— Почакай само — мърмореше той. — След седмица всичко това ще се окаже една голяма тенекия. И нищо повече.

Надяваше се, а? — помисли си Хари. Чудеше се защо Хари се държи така.

— Е, аз пък мисля, че е много вълнуващо — намеси се Бет Халпърн с блестящата си усмивка. — Възбужда ме дори само мисълта, че е възможно да намерим извънземен живот.

— Така е — съгласи се Тед. — В края на краищата, Хари, на този свят има много повече неща от тези, за които се предполага в твоята философия.

Норман погледна към последния член на групата, морския биолог Артър Левин. Левин беше единственият човек, когото не познаваше. Дундест и блед, той изглежда бе потънал в собствените си, нерадостни мисли. Тъкмо се готвеше да го попита за мнението му по въпроса и в залата влезе капитан Барнс стиснал под мишница дебела папка.

— Добре дошли в сърцето на нищото, — обяви Барнс, — където дори тоалетните не работят — всички се засмяха нервно. — Съжалявам, че ви накарах да чакате. Но тъй като не разполагаме с много време, да започваме веднага. Ще бъдете ли така добри да изгасите осветлението?

Първият диапозитив изобразяваше масивен кораб с множество надстройки по палубата.

— Това е „Роуз сийлейди“ — започна Барнс. — Съд за спускане на дълбочинен кабел, нает от „Транспак комюникейшънс“ за да прокара подводна телефонна линия от Хонолулу до Сидней, Австралия. Напуснал е Хавай на 29 май тази година и на 16 юни е стигнал околностите на Западна Самоа, в средата на Тихия океан. Полагал нов фибро-оптичен кабел с капацитет двадесет хиляди паралелни телефонни връзки. Кабелът е покрит с плътна метало-пластична мрежа, изключително здрава и неподатлива на пречупване. Корабът бил спуснал кабел с дължина над четиристотин и шейсет морски мили на дъното на Тихия океан без каквито и да било затруднения. Следващият.

Карта на Тихия океан с голямо червено петно.

— В десет часа вечерта, през нощта на 17 юни, корабът се е намирал тук — между островите Паго Паго на Американска Самоа и Вити Леву на Фиджи, когато за пръв път на борда почувствали рязко дръпване. Включила се алармата и екипажът осъзнал, че кабелът се е закачил и скъсал. Веднага прегледали картите, търсейки някакво подводно препятствие, но не намерили нищо подобно. Навили скъсания кабел, което им отнело няколко часа, тъй като от момента на инцидента корабът изминал повече от миля. Когато разгледали края на кабела, забелязали че е гладко прерязан „от чифт гигантски ножици“, както се изразил един от моряците. Следващият.

Част от фибро-оптичен кабел, изправен пред камерата от мургава моряшка ръка.

— Характерът на скъсването, както сами можете да се убедите, предполага наличието на пречка с изкуствен произход. „Роуз“ обърнал на север и се върнал над мястото на инцидента. Следващият.

Серия от неравни черно-бели линии със звездички между тях.

— Ултразвуковият монитор на кораба. Трудно ще ви е да го разберете, ако не сте виждали подобни, но ето тук е изобразено острото като нож препятствие. Наподобява потънал кораб или самолет, очевидно то е прекъснало кабела.

Чартърната компания, „Транспак комюникейшънс“ уведомила Военно-Морските сили и поискала информация за възможния характер на препятствието. Това е в реда на нещата, винаги когато се скъса кабел, първо се уведомява флотата, в случай че причината там е известна. Ако потъналият съд съдържа експлозиви, кабелната компания би искала да го знае, преди да се заеме с поправката. Но в този случай военните не знаели нищо за препятствието. И били заинтригувани.

Незабавно от Мелбърн към мястото на инцидента бил изпратен най-близкият изследователски кораб — „Оушън иксплорър“. „Оушън“ пристигнал в района на 21 юни тази година. Основната причина, поради която от командването на ВМФ проявили интерес е, че помислили препятствието за потънала китайска атомна подводница от клас „Ю-хан“, съоръжена с ракети „СЮ-2“. Известно ни е, че китайците са изгубили подобна подводница приблизително в този район през май 1984. „Оушън иксплорър“ огледал дъното, използвайки свръхмодерен сонарен^[1] прибор, при което била получена следната картина.

Изображението бе цветно и триизмерно — съвсем като истинско.

— Както виждате, дъното е равно, ако се изключи стърчащата на двеста и осемдесет фута височина триъгълна перка. Ето тук — той посочи къде точно. — Изображението, наподобяващо крило надвишава по размери всички познати самолети построени в Съединените щати и Съветския съюз. Това беше първият необичаен факт. Следващият.

Подводен робот, спускан с кран край корпуса на кораб. Роботът изглеждаше като серия от хоризонтални тръби с камери и прожектори в центъра.

— На 24 юни пристига „Нептун IV“, кораб-носач на АДУ — Апарати с Дистанционно Управление, принадлежащ на ВМФ. „Скорпион“, роботът който виждате на диапозитива, бе спуснат за да заснеме крилото. Ето и изображението, което получихме от него.

Сред групата се понесе шепот. В средата на слабо осветената цветна снимка се виждаше сива перка, стърчаща над плоското коралово дъно. Перката беше със заострени ръбове, аеродинамична форма, гладко обработена и несъмнено — с изкуствен характер.

— Виждате, — продължаваше Барнс, — че дъното в този район е покрито с натрошени мъртви корали. Крилото изчезва под коралите, което предполага че останалата част от летателния апарат се намира отдолу. Беше извършено обследване на дъното със скенер с изключително висока разрешаваща способност, за да се определи формата на подлежащия обект. Следващият.

Още едно изображение, този път състоящо се не от линии, а от микроскопични точки.

— Както виждате, перката изглежда е прикрепена за цилиндричен обект, заровен под кораловия пласт. Обектът е с диаметър сто и деветдесет фута и се разполага в западна посока на разстояние 2754 фута където завършва със заострен ръб.

Отново шепот в залата.

— Няма съмнение — рече Барнс. — Цилиндричният обект е дълъг почти половин миля. Очертанията му напомнят тези на ракета или космически кораб, но въпреки това в началото предпочитахме да го наричаме „аномалията“.

Норман погледна към Тед, който се хилеше доволно на екрана. Зад него цареше мрак. Виждаше се само навъсеното лице на Хари Адамс, чийто рамки блестяха.

Диаскопът внезапно изгасна. Стаята потъна в мрак. Разнесоха се развълнувани възклицания. Норман чу Барнс да казва:

— Дявол да го вземе, пак ли!

Някой зачука по вратата, после отдолу се промъкна лъч светлина.

Бет доближи ухо до Норман и рече:

— Непрестанно проблеми с енергозахранването. Успокоително, а?

След няколко секунди светлините блеснаха и Барнс продължи.

— На 25 юни един от дистанционните апарати отряза парче от опашката и го изнесе на повърхността. Анализът показа, че се касае за титаниева сплав с епоксипресин. На Земята технологията за добиване на подобна сплав в настоящия момент е непозната.

Експертите потвърдиха, че произходът на перката е извънземен — макар че след десет или двадесет години ние също ще сме състояние да синтезираме подобна сплав.

Хари Адамс изръмжа, наведе се напред и си отбеляза нещо в бележника.

Междувременно, обясни Барнс, с помощта на други роботи на дъното били разположени сеизмични заряди. Сеизмичните анализи показали, че заровената аномалия е от метал, но е куха и има комплексна вътрешна структура.

— След две седмици интензивни изследвания, — каза Барнс, — стигнахме до извода, че аномалията представлява някакъв вид космически кораб.

Окончателното потвърждение дошло на 27 юни от геолозите. Взетите от дъното проби доказвали, че настоящото океанско дъно е било много по-плитко, вероятно не повече от осемдесет или деветдесет фута. Това обяснявало и наличието на дебел коралов пласт, покриващ кораба, със средна дебелина тридесет фута. Ето защо, геолозите предположили, че корабът се намира на нашата планета от преди триста години до петстотин години. Може би хиляда.

— С огромна неохота, — говореше Барнс, — специалистите от ВМФ трябваше да признаят, че находката най-вероятно е космически кораб, принадлежащ на чужда цивилизация. Последва спешно свикване на Съвета за Национална Сигурност, на което президентът настоя корабът да бъде отворен. Още на 29 юни членовете на НФЖ-групата бяха призовани.

На 1 юли спуснали подводната станция ДС^[2]-7 и я разположили в непосредствена близост до космическия кораб. В ДС-7 били настанени девет водолази от флотата и започнали работа в изкуствено обогатена на газове среда. Натоварили ги с изкопните работи.

— Мисля, че с това въвеждането ви приключва — каза Барнс. — Някакви въпроси?

Пръв се обади Тед.

— Има ли някакви подробности за вътрешната структура на космическия кораб?

— Не, до този момент. Изглежда корабът е бил построен по такъв начин, та ударните вълни да се плъзгат по външната повърхност на корпуса, който е невероятно здрав и издръжлив. Това ни попречи да получим ясно изображение на вътрешността при сеизмичните изследвания.

— А пасивните техники за вътрешен оглед?

— Опитвахме и това — кимна Барнс. — Гравиметричен анализ — отрицателен. Термография — неуспешна. Съпротивителна картография — неуспешна. Прецизна протонна магнетометрия — отрицателна.

— Подслушващи устройства?

— От първия ден разполагаме с разположени на дъното хидрофонни шумоуловители. Корпусът не провежда никакви звуци. Поне до този момент.

— А скопичните процедури?

— Повечето включват радиация, от която засега бихме желали да се въздържаме.

— Капитан Барнс, — взе думата Хари, — забелязах, че перката изглежда добре запазена, а корпусът прилича на идеален по форма цилиндър. Смятате ли, че този кораб се е блъснал в океана?

— Да — отвърна Барнс, но изглеждаше обезпокоен.

— Значи обектът е издържал на пряк удар с повърхността при висока скорост и е останал цял и невредим?

— Ами, той е невероятно здрав.

Хари кимна.

— Би трябвало…

— Тези водолази долу, — прекъсна го Бет, — с какво се занимават?

— Търсят входната врата — усмихна се Барнс. — За момента използваме класическа археологична техника. Копаем пробни отвърстия в корала и оглеждаме корпуса за люк или нещо подобно. Надяваме се да го открием до четирийсет и осем часа. Успеем ли, влизаме веднага. Други въпроси?

— Да — рече Тед. — Каква беше реакцията на руснаците за откритието?

— Не сме съобщавали на руснаците — отвърна Барнс.

— Не сте им казали?

— Не. Не сме.

— Но това е безпрецедентно събитие в човешката история. Не само американската. В историята на цялото човечество. Длъжни сме да го споделим с останалите народи. Подобно откритие може да обедини всички…

— Кажете го на президента — отвърна Барнс. — Не знам какво е имал пред вид, но решението е негово. Други въпроси?

Спогледаха се мълчаливо.

— Е, значи приключихме — каза Барнс.

Светлините блеснаха. Разнесе се скърцане на кресла, хората един по един се надигаха. И тогава се обади Хари Адамс.

— Капитане, трябва да призная, че съм възмутен от съобщението ви.

Барнс го погледна изненадан.

— Какво искате да кажете, Хари?

Останалите спряха и впериха погледи в Адамс. Седеше в креслото с ядосано изражение.

— Да не сте решили да ни съобщите новината със заобикалки?

— Коя новина?

— Новината за вратата.

Барнс се разсмя неуверено.

— Хари, нали току що ви казах, че водолазите копаят пробни отвори и търсят входната…

— А аз пък казвам, че от три дена предполагате местонахождението на вратата. Още когато сте започнали да ни събирате. А сега вече го знаете със сигурност. Прав ли съм?

Барнс мълчеше. Стоеше неподвижно, със замръзнала на лицето усмивка.

Божичко, мислеше си Норман, гледайки Барнс. Хари е прав. Известно беше, че Хари има невероятно логичен ум и изумителни дедуктивни способности, но Норман за пръв път ги виждаше в действие.

— Да — кимна Барнс. — Прав сте.

— И знаете местонахождението на вратата?

— Да. Знаем го.

В настъпилата тишина пръв се обади Тед.

— Но това е фантастично! Това е изключително! И кога ще слезем долу за да проникнем в кораба?

— Утре — отвърна Барнс без да откъсва очи от Хари. — Миниподводницата ще ви свали долу по двойки. Ще започнем прехвърлянето утре в осем часа.

— Колко вълнуващо! — говореше Тед. — Фантастично! Невероятно!

— Така че, — каза Барнс, все още загледан в Хари, — гледайте тази нощ да се наспите — ако можете.

— Сън невинен, що душата изпълва с блянове — занарежда Тед. Изглеждаше сякаш ще се пръсне от вълнение.

— До края на деня при всеки от вас ще дойдат тилови офицери за да извършат необходимите измервания за водолазни костюми. Ако имате още въпроси, ще ме намерите в кабинета.

Барнс напусна залата и с това съвещанието приключи. Останалите го последваха, а Норман остана последен, заедно с Хари Адамс. Хари все още не бе станал от стола си. Гледаше как техниците събират сгъваемия екран.

— Страхотно изпълнение беше — отбеляза Норман.

— Така ли? Защо?

— Ти надуши, че Барнс крие от нас за вратата.

— А, той много неща не казва — промърмори хладно Адамс. — Всъщност, не ни е съобщил нито един важен факт.

— Какво например?

— Например, — отвърна Хари и най-сетне реши да се изправи, — че капитан Барнс е съвсем наясно защо президентът иска всичко да бъде запазено в тайна.

— Наясно ли е?

— При тези обстоятелства, президентът няма друг избор.

— Кои обстоятелства?

— Той знае, че обектът долу не е космически кораб.

— Тогава какво е?

— Мисля че е пределно ясно какво е.

— Не и за мен — рече Норман.

Адамс се усмихна за пръв път.

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — подхвърли той и се отправи навън.