Майкъл Крайтън
Сфера (48)

0900 ЧАСА

Събуди се от ужасен грохот, а подът под краката му се тресеше. Претърколи се и скочи на крака, изпълнен с тревога. Бет вече беше при мониторите.

— Какво има? — извика той.

— Какво да има? — попита Бет.

Изглеждаше необичайно спокойна. Дори му се усмихна. Норман се огледа. Алармата не беше включена, не мигаха и аварийните светлини.

— Не зная… помислих… няма значение — той махна с ръка.

— Помисли си, че ни нападат, така ли — рече тя.

Той кимна.

— И защо ще си мислиш подобно нещо, Норман?

Бет отново го гледаше със странен поглед. Открито, хладно, с любопитство. Нямаше и следа от предишната съблазнителност. Очевидно, по един или друг начин бе събудил вечната й подозрителност към мъжете.

— Нали Хари все още е в безсъзнание? Тогава, защо си мислиш, че ще ни атакуват?

— Не зная. Сигурно съм сънувал.

Бет сви рамене.

— Може и да си доловил вибрациите от стъпките ми по пода — рече тя. — Както и да е, радвам се, че си решил да поспиш.

Отново този любопитен поглед. Сякаш нещо с него не беше наред.

— Не си спал достатъчно, Норман.

— И ти също.

— Аз говоря за теб.

— Може и да си права — трябваше да признае, че се чувстваше ободрен, след няколкото часа прекарани в сън. Усмихна й се. — Ти ли излапа сладкишите?

— Няма никакви сладкиши, Норман.

— Зная.

— Тогава, защо ме питаш — видът й бе съвсем сериозен.

— О, това беше само една шега, Бет.

— Аха.

— Просто шега. Нали разбираш, хумористично отражение на нашето положение.

— Разбирам — тя отново се обърна към мониторите. — Между другото, откри ли нещо за балона?

— Какъв балон?

— Балона с датчиците. Помниш ли, че говорихме за него?

Той поклати глава. Не помнеше.

— Преди да тръгна към подводницата, попитах те за кодовете, с които се изпраща балон към повърхността и ти обеща да погледнеш в компютъра.

— Обещал съм?

— Да, Норман. Обеща.

Замисли се. Спомняше си добре, как двамата с Бет вдигнаха отпуснатото тяло на Хари, поставиха го в койката, как Норман изтри кръвта от носа му, а Бет се опитваше да включи венозна система, доколкото й позволяваше опитът с лабораторните животни. Бет дори се беше пошегувала, че се надява Хари да извади по-голям късмет от нейните животинчета, които обикновено измирали. След това Бет предложи да отиде до подводницата, а Норман остана при Хари. Ето това си спомняше. Нямаше нищо за никакви балони.

— Налага се — продължаваше Бет. — Защото в съобщението се казва, че трябва да потвърдим получаването му, а единствения начин е като изпратим балон на повърхността. Двамата с теб решихме, че щом бурята отминава, този път може и да не скъсаме свързващия кабел. Остана само да разберем как се пуска балона. Ти каза, че ще потърсиш командите.

— Наистина не помня — отвърна той. — Съжалявам.

— Норман, трябва да работим заедно в тези последни няколко часа — укори го Бет.

— Съгласен съм. Права си.

— Как се чувстваш сега?

— Добре. Съвсем добре.

— Слава Богу. Дръж се, Норман. остават само няколко часа.

Тя го прегърна нежно, но когато го пусна, в очите й блестеше предишната хладна светлина.

След около час, най-сетне разбраха как се освобождава балонът. Макарата се завъртя с металическо щракане и кабелът последва поелия към повърхността балон. След това настъпи продължителна пауза.

— Какво става? — попита Норман.

— Намираме се на хиляда фута дълбочина — успокои го Бет. — Балонът не може да се качи изведнъж.

Не след дълго на екрана постъпиха първите съобщения от повърхността. Вълните достигаха височина шест фута. Барометърът отбелязваше налягане 20.9. Датчиците регистрираха слънчева светлина.

— Новините са добри — рече Бет. — Горе всичко е наред.

Норман гледаше екрана и си мислеше за слънчевата светлина. Никога преди не беше жадувал толкова за слънцето. Странно, как може да ти липсва нещо, което си приемал за съвсем естествено. Струваше му се, че ще изпита неописуемо удоволствие дори само като го види. Не можеше да си представи по-голяма радост от тази, наоколо да има слънчева светлина, облаци и небе.

— За какво си мислиш?

— Мисля си, че нямам търпение да се изкача горе.

— Аз също — рече Бет. — Малко остава.

ПОНГ! ПОНГ! ПОНГ! ПОНГ!

Норман проверяваше как е Хари, когато се появиха първите сигнали.

— Какво става, Бет? — извика той и скочи.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Успокой се — отвърна от пулта Бет. — Опитвам се да разбера как се работи с това нещо.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— С кое нещо?

— Страничния сонар. Сонарът със спомагателни отвърстия. Не знам дори защо го наричат по този начин. Какво според теб означават тези „спомагателни отвърстия“?

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Нямам представа — сви рамене Норман. — Изключи го, моля те — звукът го изнервяше.

— Маркиран е като ССО, което означава сонар със спомагателни отвърстия, но освен това има и надпис странично сканиране. Пълна бъркотия.

— Бет, изключи го!

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Добре де, добре — съгласи се Бет.

— Защо въобще ти трябва да знаеш как работи? — попита раздразнено Норман.

— За всеки случай.

— За какъв случай, за Бога? Нали сама каза, че Хари е в безсъзнание. Няма да има повече нападения.

— Успокой се, Норман — рече Бет. — Исках само да съм готова, нищо повече.