Майкъл Крайтън
Сфера (36)

СЛЕД НАПАДЕНИЕТО

В лицето му блъскаше гореща струя, а ноздрите му се изпълваха с пара.

Изправен под душа, Норман оглеждаше замислено тялото си. Приличам на оцелял от самолетна катастрофа, рече си той. Като онези нещастници, дето се чудят как въобще са оживели.

Боляха го многобройните цицини по главата. Гърдите и корема му бяха охлузени, една дълга резка стигаше чак до корема. Масивно кръвонасядане покриваше лявото му бедро, ръката му беше подпухнала и го болеше.

Но всъщност, целият обкръжаващ го свят беше станал болезнен. Той изпъшка и вдигна лицето си срещу струята.

— Ей, — извика Хари. — Какво ще кажеш, да се сменим?

— Дадено.

Норман излезе изпод душа и Хари се шмугна под струята. Неговото тяло също бе покрито с драскотини и охлузвания. Норман погледна към Тед, излегнал се на близката койка. Тед си беше изкълчил и двете раменни стави и Бет изгуби половин час докато ги намести. Наложи се да му инжектират морфин.

— Как си сега? — попита го Норман.

— Поносимо.

Лицето на Тед беше отпуснато, празно. Нямаше я познатата жизнерадост. Трябваше да преживее по-тежък удар, от изкълчените раменни стави, помисли си Норман. В много отношения той е само едно наивно дете и вероятно е бил потресен от факта, че извънземният разум може да проявява враждебност.

— Много ли боли? — запита го Норман.

— Нищо ми няма.

Норман бавно се отпусна на пейката и почувства пронизваща болка в гърба. На петдесет и три години съм, помисли си той. Трябва да се занимавам повече с голф. И да съм някъде другаде, а не тук. Той потръпна и нахлузи обувката на отеклото си стъпало. Отнякъде изникна спомена за босия крак на Ливай, мъртвешката плът и стъпалото, което го блъска в маската.

— Откриха ли Барнс? — попита Тед.

— Не съм чул — поклати глава Норман. — Не мисля.

Норман приключи с обличането и се отправи към цилиндър Г, като внимателно прескачаше локвите морска вода в коридора. Вътре в Г, мебелите бяха подгизнали, пултовете бяха мокри, а стените бяха покрити с капки от уретанова пяна, с която Флетчър бе напръскала цепнатините.

В средата на каютата стоеше Флетчър, с бутилка уретан в ръка.

— Развалихме гледката — отбеляза тя.

— Ще държи ли?

— Разбира се. Не мога да обещая, обаче, че можем да понесем още една подобна атака.

— Ами електронните уреди? Работят ли?

— Не съм проверявала, но би трябвало с тях всичко да е наред. Всички прибори са водонепроницаеми.

Норман кимна.

— Някакви следи от капитан Барнс? — той погледна към окървавената дръжка.

— Не, сър. Никакви следи от капитана — Флетчър проследи погледа му. — Ей сега ще почистя, сър.

— Къде е Тина? — попита Норман.

— Почива. В цилиндър Д.

Норман кимна повторно.

— Там по-сухо ли е?

— Да — рече Флетчър. — Странно, нали? Никой нямаше в цилиндър Д по време на атаката и подът е съвършено сух.

— Някаква вест от Джери?

— Никаква, сър.

Норман включи един от пултовете.

— Джери, там ли си?

Екранът остана пуст.

— Джери?

Почака малко, сетне изключи монитора.

— Погледни — рече Тина, придърпа чаршафа и откри левия си крак.

Раната изглеждаше далеч по-страшна, от първия миг, когато след като бяха чули писъка, изтичаха в цилиндър А и я изтеглиха през люка. Диагонално надолу по крака й се спускаха няколко дълги кървави ивици, всяка от които в средата бе подпухнала и ливидна.

— Само за час се поду — обясняваше Тина.

Норман разгледа внимателно раната. По границите на подпухналите участъци се виждаха ситни отпечатъци като от зъби.

— Помниш ли какво усещаше в този момент? — попита той.

— Чувствах се ужасно — рече Тина. — Усещах нещо лепкаво, като от силно лепило, или нещо подобно. Последва силно парене. Много силно.

— А какво видя? Успя ли да разгледаш съществото?

— Само… нещо дълго и плоско, като шпатула. Приличаше на гигантско листо, приближи се и ме обгърна.

— Цвят?

— Кафеникав. Не видях точно.

Норман се замисли за миг.

— А капитан Барнс?

— По време на акцията, аз бях отделена от капитан Барнс, сър. Не знам какво се е случило с него, сър — Тина отвръщаше с официален тон, лицето й беше като маска. Хайде стига съм настоявал, помисли си Норман. Дори и да е избягала, какво толкова.

— Бет видя ли раната, Тина?

— Да, сър, беше тук преди няколко минути.

— Добре. Сега си почивай.

— Сър?

— Да, Тина?

— Кой ще пише рапорта, сър?

— Не зная. Да не мислим сега за рапорти. По-добре да се съсредоточим върху непосредствените задачи.

— Да, сър.

Докато се приближаваше към лабораторията на Бет, Норман чу гласа на Тина от записа:

„Как мислиш, дали някога ще отворят това нещо?“

Бет отвърна: „Може би. Не зная“.

„Плаши ме“

Вътре в лабораторията, Бет беше приведена над екрана и следеше внимателно записа.

— Все още се занимаваш с това, а? — заговори Норман.

— А-ха.

На екрана, Бет дояде парчето сладкиш и рече:

„Не мисля, че има причина да се страхуваш“.

„Плаши ме неизвестното.“

„Така е — кимна Бет от екрана. — Но неизвестното не винаги е опасно или страшно. Най-често то е необяснимо.“

— Незабравими последни думи — промърмори Бет, докато се гледаше на екрана.

— За момента са прозвучали добре — отбеляза Норман. — Важното е, че я успокои.

На екрана, Бет каза на Тина:

„Страх ли те е от змии?“

„Не, змиите не ме плашат.“

„Аз пък не мога да ги търпя.“

Бет спря записа и се обърна към Норман.

— Струва ми се, че е било толкова отдавна.

— И аз това си помислих — рече Норман.

— Това значи ли, че живеем пълноценно?

— По-скоро, че се намираме в смъртна опасност. Защо толкова те интересува този запис?

— Защото просто няма какво друго да правя, а ако не се занимавам с нищо, ще почна да крещя, като в някоя от онези традиционни женски сцени. Веднъж си ме виждал да го правя, Норман.

— Наистина ли? Не си спомням.

— Благодаря ти — кимна тя.

Норман забеляза, че койката в ъгъла е покрита със смачкан чаршаф. Една от лампите бе монтирана над нея.

— Тук ли спиш вече?

— Да, тук ми е по-приятно. Горе, на върха на цилиндъра се чувствам като кралица на подводния свят — тя се усмихна. — Помниш ли, къщичките по дърветата, които строяхме като деца? Имал ли си някога подобна къщичка?

— Не — рече Норман. — Никога не съм имал.

— Аз също — рече Бет. — Но не знам защо, точно на такава ми прилича.

— Уютно е при теб, Бет.

— Да не мислиш, че ми е изхвръкнала чивията?

— Не. Само казах, че тук е уютно.

— Можеш да ми съобщиш, когато решиш, че съм се побъркала.

— Мисля, че с теб всичко е наред, Бет. Какво ще кажеш за Тина? Видя ли раната й?

— Да — намръщи се Бет. — Разгледах и тези — тя махна с ръка към разпилените по предметното стъкло яйца.

— Още яйца?

— Бяха полепнали по костюма на Тина, когато се върна. Раната й има връзка с яйцата. А и миризмата, помниш ли на какво миришеше, когато я изтеглихме?

Норман си спомняше съвсем ясно. От Тина направо лъхаше на амоняк. Сякаш е била потопена в концентриран разтвор.

— Доколкото ми е известно, има само едно морско животно, което мирише на амоняк. Architeuthis sanctipauli.

— И кое е то?

— Подвид на гигантския калмар.

— Това, което ни атакува?

— Така смятам.

Тя обясни, че познанията за гигантския калмар са доста оскъдни, тъй като се базират на изучаване единствено на мъртви екземпляри, изхвърлени на брега и то в състояние на напреднало разложение, силно ухаещи на амоняк. В миналото, гигантският калмар се е смятал за митично морско чудовище, подобно на кракените^[1]. Първите научни съобщения се появили през 1861, след като френски военен кораб успял да изтегли на брега остатъци на умряло животно. Немалко убити китове носели белези от гигантски пипала, сигурно доказателство за титанични подводни битки. Китовете били единствените познати съперници на гигантските калмари — единствените достатъчно големи морски същества, за да бъдат такива съперници.

— В наши дни, — продължи лекцията си Бет, — сведения за гигантския калмар има от всички океани. Съществуват поне три ясно различими подвида. Огромни на ръст, тези морски чудовища могат да тежат до няколко тона. Главата им достига до двадесет фута обиколка, с корона от осем пипала, всяко едно завършващо със смукала. В центъра на короната е разположена устата, снабдена с остър клюн, като този на папагалите, а челюстите са с дебелина до няколко инча.

— Разкъсаният костюм на Ливай?

— Да — кимна тя. — Клюнът е захванат в пръстен от мускули, за да се движи във всички посоки. А радулата — езикът на калмара — е груб и лепкав.

— Тина спомена нещо за огромно кафяво листо.

— Гигантският калмар притежава две особено дълги пипала, които достигат до четирийсет фута. Всяко едно от тях завършва с плоска „длан“, която наистина прилича на голямо листо. Именно с тази длан калмарът улавя своята жертва. Смукалата по повърхността на дланта са заобиколени с твърд хитинов пръстен, който би могъл да остави зъбоподобните отпечатъци по края на раната.

— И как ще се бием с подобно чудовище? — запита Норман.

— От теоретична гледна точка, — отвърна Бет, — въпреки огромния си ръст, калмарите не са особено силни.

— Остави теорията — махна с ръка Норман.

Тя кимна.

— Разбира се, никой не знае колко са силни всъщност, защото досега не е имало среща с жив екземпляр. Вероятно ние ще можем да се похвалим с подобна чест.

— Но може да бъде убит, нали?

— Предполагам, без особени трудности. Мозъкът на калмара е разположен зад окото, което е с дължина петнадесет инча и прилича на голяма чиния за салата. Ако зарядът бъде насочен приблизително в тази област, почти сигурно е, че нервната система на животното ще бъде засегната смъртоносно.

— Как мислиш, Барнс убил ли го е?

Тя сви рамене.

— Не зная.

— До колко екземпляри съжителстват в една и съща зона?

— Не зная.

— Ще видим ли и друг подобен?

— Не зная.