Майкъл Крайтън
Сфера (32)

ПРЕГОВОРИ С ПРИШЪЛЕЦА

— Норман, — произнесе Барнс, — струва ми се, че в твоя доклад ставаше дума за подобна възможност, нали? За възможността, пришълците да четат мислите ни.

— Споменал съм нещо подобно — съгласи се Норман.

— И какви бяха твоите препоръки?

— Нямах такива. Просто хората от Държавния департамент държаха да се включи тази възможност. И аз я включих.

— Значи не си давал никакви препоръки в доклада?

— Не съм — рече Норман. — Да ви кажа право, по онова време тази идея ми се струваше смешна.

— Вече не е — отвърна Барнс. Той се отпусна уморено в креслото и загледа екрана. — Какво, по дяволите, ще правим сега?

НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ.

— Много мило от негова страна, като се има пред вид, че чува всичко. Чуваш ли ни, Джери?

ДА ХАЛ.

— Каква бъркотия — възкликна Барнс.

— Мисля, че по-скоро това е вълнуваща промяна — отбеляза Тед.

— Джери, можеш ли да четеш мислите ни? — попита Норман.

ДА НОРМАН.

— О, майчице — завайка се Барнс. — Той може да чете мисли.

Не е сигурно, помисли си Норман. Сбърчи вежди, съсредоточи се и си помисли: „Джери, чуваш ли ме?“

Екранът остана пуст.

„Джери, кажи ми как се казваш“.

Може би той възприема само образи, помисли си Норман. Помъчи се да си представи нещо, избра пясъчен тропически бряг, след това палмово дърво. Изображението на палмовото дърво бе съвсем ясно, но нищо чудно Джери да не знаеше какво е това палмово дърво. За него то можеше да не означава нищо. Норман реши, че ще е по-добре да се спре на нещо от познатата реалност на Джери. Например някоя планета с пръстени, като Сатурн. Присви очи и си каза: „Джери, сега ще ти изпратя една картина. Кажи ми какво виждаш“.

Той съсредоточи ума си върху изображението на Сатурн, блестяща жълта сфера, обкръжена от пръстени и увиснала в черната космическа пустош. Задържа изображението десетина секунди, сетне погледна към екрана.

Екранът не се беше променил.

„Джери, тук ли си?“

Екранът оставаше непроменен.

— Джери, тук ли си? — попита Норман.

ДА НОРМАН. ТУК СЪМ.

— Не мисля, че трябва да разговаряме в тази стая — рече Барнс. — Може би, ако се преместим в съседния цилиндър и пуснем водата да тече…

— Като в шпионските филми?

— Заслужава си да опитаме.

— Струва ми се, — заговори Тед, — че не постъпваме честно спрямо Джери. Ако наистина смятаме, че ни се натрапва, защо просто не му го кажем? Да го помолим, да не го прави?

НЕ ИСКАМ ДА ВИ СЕ НАТРАПВАМ.

— Вижте какво — изгледа ги Барнс. — Този тип знае за нас много повече, отколкото ние за него.

ДА АЗ ЗНАМ МНОГО НЕЩА ЗА ВАШИТЕ СЪЩЕСТВА.

— Джери — рече Тед.

ДА ТЕД. ТУК СЪМ.

— Моля те, остави ни сами.

НЕ ИСКАМ ДА ГО ПРАВЯ. ЩАСТЛИВ СЪМ ЧЕ РАЗГОВАРЯМ С ВАС. ПРИЯТНО МИ Е ДА РАЗГОВАРЯМ С ВАС. НЕКА ДА ПОГОВОРИМ. ИСКАМ.

— Очевидно, не ще можеш да го убедим — рече Барнс.

— Джери, — продължи Тед, — трябва да ни оставиш сами. За малко.

НЕ. ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО. НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН. НЕ!

— Ето, че копелето си показва зъбите — каза Барнс.

Малкият повелител, помисли си Норман.

— Нека опитам аз — предложи той.

— Заповядай.

— Джери — започна Норман.

ДА НОРМАН. ТУК СЪМ.

— Джери, ние сме много развълнувани, че можем да разговаряме с теб.

БЛАГОДАРЯ ВИ. И АЗ СЪМ РАЗВЪЛНУВАН.

— Джери, ние те намираме за чудесно, очарователно същество.

Барнс завъртя очи и поклати глава.

БЛАГОДАРЯ ТИ, НОРМАН.

— И бихме желали да разговаряме с теб много, много часове.

ДОБРЕ.

— Ние се възхищаваме от твоя талант и дарба.

БЛАГОДАРЯ.

— И знаем, че притежаваш огромна сила и способност да разбираш всички неща.

ТАКА Е, НОРМАН. ДА.

— Джери, след като разбираш всичко, вероятно знаеш, че ние сме същества, привикнали да общуват помежду си, без да бъдат подслушвани. Всички сме крайно възбудени от срещата с теб и трябва да я обсъдим насаме.

Барнс продължаваше да клати глава.

АЗ СЪЩО ИМАМ МНОГО НЕЩА, ЗА КОИТО ИСКАМ ДА ГОВОРЯ. ПРИЯТНО МИ Е ДА РАЗГОВАРЯМ С ВАШИТЕ СЪЩЕСТВА НОРМАН.

— Да, зная, Джери. Но в мъдростта си, ти осъзнаваш, че ние имаме нужда да поговорим насаме.

НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ.

— Ние не се страхуваме, Джери. Просто се чувстваме неудобно.

НЕ СЕ ЧУВСТВАЙТЕ НЕ УДОБНО.

— Не можем, Джери… такива сме си.

МНОГО МИ Е ПРИЯТНО ДА РАЗГОВАРЯМ С ВАШИТЕ СЪЩЕСТВА НОРМАН. АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ. И ВИЕ ЛИ СТЕ ЩАСТЛИВИ?

— Да, много сме щастливи, Джери. Но, разбираш ли, ние имаме нужда…

ДОБРЕ. РАДВАМ СЕ.

— …да поговорим насаме. Моля те, не ни слушай за малко.

ОБИДИХ ЛИ ВИ?

— Не, ти си много мил и дружелюбен. Но трябва да поговорим помежду си, без да ни слушаш известно време.

РАЗБИРАМ, ИМАТЕ НУЖДА. БИХ ИСКАЛ ДА СЕ ЧУВСТВАТЕ УДОБНО С МЕН, НОРМАН. ЩЕ ИЗПЪЛНЯ ЖЕЛАНИЕТО ВИ.

— Благодаря ти, Джери.

— Да-да — рече Барнс. — Да не мислиш, че наистина ще го стори?

ОТНОВО ЩЕ БЪДЕМ С ВАС СЛЕД КРАТКА ПАУЗА, В КОЯТО ЩЕ ЧУЕТЕ РЕКЛАМА НА НАШИЯ СПОНСОР.

Екранът угасна.

Норман не издържа и прихна.

— Невероятно — рече Тед. — Изглежда той улавя телевизионните сигнали.

— Под водата е невъзможно.

— Невъзможно за нас, но по всичко изглежда, не и за него.

— Откъде да сме сигурни, дали вече не ни слуша — мърмореше Барнс. — Бас държа, че подслушва. Джери, тук ли си още?

Екранът оставаше пуст.

— Джери?

Никаква промяна. Екранът мълчеше.

— Отишъл си е.

— И така — обърна се към тях Норман. — Имахте възможност, да наблюдавате силата на психологията.

Не се сдържа. Все още беше обиден на Тед.

— Съжалявам — поде Тед.

— Няма нищо.

— Наистина, не мисля, че за един висш разум чувствата биха имали някакво значение.

— Да не започваме отново — предложи Бет.

— Не бива да забравяме, — продължи Норман, — че чувствата и разумът никога не са във връзка. Те са като два раздела на мозъка, или като два отделни мозъка, които не общуват помежду си. Ето защо интелектуалното разбиране е толкова безполезно.

— Интелектуалното разбиране било безполезно? — възкликна ужасено Тед.

— В много случаи, да — потвърди Норман. — Ако четеш книга за това, как се кара колело, научаваш ли се да караш? Не. Можеш да си четеш колкото искаш, но все един ден трябва да излезеш навън и да се захванеш за упражненията. Защото тази част от мозъка, която се учи да кара е различна от онази, която чете за това.

— И какво общо има това с Джери? — попита Барнс.

— Всички знаем, — продължи Тед, — че умният е изложен на емоционален стрес точно толкова, колкото и глупавият. Ако Джери наистина е емоционално същество — а не се преструва на такова — тогава длъжни сме да се съобразяваме не само с интелектуалната, но и с емоционалната страна на неговата същност.

— Много убедително — кимна Тед.

— Не съвсем — възрази Норман. — Да си призная честно, щях да съм много по-щастлив, ако Джери беше само един хладен, безчувствен интелект.

— Защо?

— Защото, — обясни Норман, — ако Джери е могъщ и същевременно способен на чувства, възниква един важен въпрос. Какво ще стане, ако си изгуби ума?