Майкъл Крайтън
Сфера (3)

НФЖ

Настъпи тишина. Норман седеше заслушан в равномерното бръмчене на кондиционера. Зад стената се чуваше едва доловим глас по радиовръзката. Той сведе поглед към чашата в ръката си и забеляза, че по края се е образувала тъничка кора. Мъчеше се да възприеме онова, което току що му бяха съобщили, но умът му отказваше да работи.

Преди триста години, помисли си той. Космически кораб, на възраст около триста години. Но космическата програма не датираше от триста години. Най-много от тридесет. Тогава как е възможно да има тристагодишен космически кораб? Не беше възможно. Барнс сигурно греши. Но как би могъл Барнс да греши? А и военните едва ли биха изпратили всичките тези кораби, ако не разполагаха със сигурни доказателства. Космически кораб на триста години!

Не, това беше невъзможно! Абсолютно невъзможно! Сигурно е нещо друго. Повтаряше си го отново и отново като в омагьосан кръг.

— …не може да има и съмнение — разказваше междувременно Барнс. — Определихме възрастта с много голяма точност по кораловия растеж. Тихоокеанските корали израстват за една година с два сантиметра и половина, а обектът — какъвто и да е той всъщност — е покрит с петметров слой корали. Това не е никак малко. Естествено, коралите не растат на дълбочина от хиляда фута, следователно някъде в недалечното минало шелфът се е свлякъл на тази дълбочина. Според геолозите това е станало преди около един век, ето защо определихме възрастта на кораба на триста години. Но може и да грешим. Не е изключено да е много по-стар. Дори на хиляда години.

Барнс отново размести папките пред себе си, после ги подреди грижливо и оправи ръбчетата.

— Няма да скрия от вас, доктор Джонсън, че цялата тази история ужасно ме плаши. Именно затова сте тук.

Норман поклати глава.

— Все още не разбирам.

— Докарахме ви на това място, — отвърна Барнс, — заради участието ви в проекта НФЖ.

— НФЖ ли? — учуди се Норман. И едва не добави: но НФЖ беше само една шега. Но забелязвайки сериозното изражение на Барнс, той се спря на време.

Да, НФЖ беше само една шега. Проектът започна на шега и така остана до края.

През 1979, в онези дни, когато залязваше блясъкът на картъровата администрация, Норман работеше като главен асистент по психология в университета в Сан Диего. Научните му интереси бяха предимно в областта на тревогата, груповата динамика и свързаните с тях емоционални нарушения, тъкмо затова от време на време го взимаха като експерт при катастрофи. По онова време главните му проблеми бяха да намери подходяща къща за Елен и децата, да публикува редовно и да си осигури постоянно място в университета. Определяха изследванията на Норман за брилянтни, но сред интелектуалните среди звездата на психологията беше започнала да потъмнява и много изследователи разглеждаха тревогата като чисто биохимично състояние, което може да се лекува само с медикаментозни средства. А един учен дори си бе позволил да заяви: „Тревогата вече не е проблем на психологията. Тайни при нея нямаме.“ По подобни причини и груповата динамика се определяше като нещо старомодно, като дял, чийто зенит е бил в началото на седемдесетте, заедно с брейнсторминга и групите по психотерапия.

Норман не можеше да разбере подобно отношение. За него мястото на индивида в американското общество бе неотменно свързано с работа в група, недодяланият индивидуализъм прогресивно се заменяше от корпоративно общуване и колективно приемани решения. И в това ново общество, груповото поведение щеше да има все по-голямо значение. Освен това Норман не беше склонен да се съгласи, че тревогата остава само клиничен проблем, който ще се решава с таблетки. Струваше му се, че общество, в което най-често предписваното лекарство е „Валиум“^[1] по право е общество с нерешени проблеми.

И едва когато в началото на осемдесетте дойдоха на мода японските управленчески техники, областта в която работеше Норман отново привлече вниманието на академичните среди. По онова време на пристрастяването към „Валиум“ вече се гледаше като на сериозен проблем и медикаментозно лечение на тревожните състояния бе подложено на преоценка. И все пак изминалите години за Джонсън бяха като преживяни в задния двор. (Близо три години отказваха да му отпуснат каквито и да е средства за изследване.) Временната работа и търсенето на подходяща къща бяха наистина нерешими проблеми.

Някъде в края на 79-та, точно през най-тежкия период, с него се свърза един млад юрист от Службата за Национална сигурност. Имаше неуверен вид и нервно чоплеше с пръст ластика на чорапа си. Обясни на Норман, че е дошъл при него за помощ.

Норман отвърна, че стига да може, ще помогне.

Все така заровил пръст в ластика на чорапа си, юристът обясни че става дума за „въпрос от значение за националната сигурност, който в момента е назрял пред нашата страна“.

Норман се поинтересува за какъв проблем става дума.

— Ами чисто и просто, тази страна въобще не е подготвена, в случай на нашествие на извънземни. Нямаме абсолютно никаква готовност.

Юристът беше доста млад и докато говореше, не вдигаше поглед от земята, та в началото Норман си помисли, че го взимат на подбив. Ала когато младежът вдигна глава, Норман видя, че говори напълно сериозно.

— И нищо чудно някой ден да ни хванат по бели гащи — продължаваше юристът. — Извънземните, искам да кажа.

Норман прехапа устни.

— Сигурно е така — отбеляза той.

— Някои членове на администрацията са доста разтревожени.

— Така ли?

— На най-високо ниво смятат, че е необходимо да се разработи съответстващ план.

— Искате да кажете, план за случай на извънземно нашествие… — Норман едва успяваше да запази самообладание.

— Нещо подобно — отвърна юристът. — Макар нашествие да е малко силна дума. Да речем контакт — контакт с пришълци.

— Така да бъде.

— Вече имате опит от работата си с екипа за неотложна помощ при катастрофи, доктор Джонсън. Знаете как функционират подобни групи. Бихме искали да научим мнението ви за подобен екип за контакт с пришълци.

— Разбирам — кимна Норман, но вече пресмяташе колко би могъл да извлече от проекта. Идеята му се струваше направо налудничава. Определяше възникването й като естествено състояние на загърбване на важните проблеми — администрацията не беше в състояние да се справи с належащите задачи и затова предпочиташе да мисли за други неща.

В този момент юристът се изкашля, предложи му да поеме разработката и назова една доста солидна двегодишна стипендия.

Норман видя в това само възможност да купи така желаната къща. И се съгласи.

— Радвам се, че проблемът ви се вижда реален.

— О, да — закима Норман, питайки се на колко години е юристът. Не му даваше повече от двадесет и пет.

— Разбирате, естествено, че ще трябва да ви проверим.

— Имам ли нужда да бъда проверен?

— Доктор Джонсън, — заговори младият юрист, докато щракаше с ключалките на куфарчето си, — този проект е секретен, дори свръхсекретен.

— Нямам нищо против — отвърна Джонсън и наистина го мислеше. Представяше си лицата на своите колеги, ако научат за това.

Онова, което бе започнало като шега, сега придобиваше приказни измерения. През следващата година Норман летя пет пъти до Вашингтон за срещи с важни клечки отговарящи за националната сигурност, всички до един разтревожени от възможността за извънземно нашествие. Работата му беше строго секретна. Обсъждаше се въпросът да го прехвърлят към Агенцията за Свръхмодерни Научни Изследвания при Пентагона. После се отказаха. Някой подметна, че биха могли да го зачислят в НАСА, но и това предложение бе отхвърлено. Една от важните клечки веднъж бе заявила:

— Този въпрос не е строго научен, доктор Джонсън, той е от значение за националната сигурност. Не искаме да става достояние на обществото.

Норман нерядко оставаше изненадан от високопоставените лица, които се срещаха с него. При една подобна среща, първият заместник-държавен секретар дори затвори папката с документи за близкоизточната криза, за да го попита:

— Как преценявате възможността извънземните да притежават телепатични способности?

— Трудно ми е да преценя — отвърна Норман.

— Е, аз пък го смятам за доста вероятно. И как според вас ще преговаряме със същества, които могат да четат мислите ни?

— Да, проблемът е сериозен — съгласи се Норман и крадешком погледна часовника си.

— По дяволите, руснаците непрестанно прихващат нашите кодирани съобщения. Знаем, че японците и евреите са дешифрирали кодовете ни. Молим се да не го сторят и руснаците. Но виждате, че този проблем е далеч по-важен. За телепатията.

— О, да.

— В доклада си ще трябва да засегнете и този въпрос.

Норман обеща да помисли.

В Белия дом го попитаха:

— Наясно ли сте, че президентът ще пожелае да разговаря с пришълците лично? А с него не се излиза лесно на глава.

— Ами… — поколеба се Норман.

— Не бива да се забравя и впечатлението пред избирателите. Президентът посреща пришълците в Кемп Дейвид. Каква новина, а?

— Страхотна — съгласи се Норман.

— С други думи, пришълците предварително ще бъдат уведомени за важния пост на президента и ще бъдат запознати с изискванията на протокола. Едва ли бихме могли да си представим, че президентът на Съединените Американски щати ще разговаря с жители на друга галактика или каквито са там, пред телевизионните камери, без предварителна подготовка. Как мислите, извънземните дали ще говорят английски?

— Съмнявам се — рече Норман.

— Значи, някой ще трябва да научи техния език, нали?

— Трудно е да се предполага.

— А може би пришълците ще поискат да се срещнат с представител на нашите етнически малцинства. Не е изключено. Помислете върху това.

Норман обеща да помисли върху това.

Човекът от Пентагона, който осъществи връзката с него, имаше чин генерал майор. След като го покани на обед в най-обикновена кафетария, той поде разговора:

— С какъв вид оръжие ще разполагат, според вас, пришълците?

— Нямам представа — отвърна Норман.

— Но този въпрос е от съществено значение, съгласен ли сте? Ами слабите им места? Искам да кажа, пришълците ще са съвсем различни от хората.

— Може и да не са.

— Биха могли да изглеждат като гигантски насекоми. А насекомите издържат на радиоактивно облъчване.

— Така е — съгласи се Норман.

— Възможно е дори да не сме в състояние да ги докосваме — мърмореше с мрачен вид човекът от Пентагона. После очите му светнаха. — Съмнявам се, обаче, да издържат на пряко попадение от мегатонна атомна бомба. Как мислите?

— Да — кимна Норман. — И аз мисля така.

— Направо ще ги изпари.

— Сигурно.

— Законите на физиката!

— Така си е.

— Трябва ясно да го подчертаете в доклада си. Че не биха могли да издържат на ядрена атака.

— Добре.

— Не бихме искали да всяваме паника — обясни човекът от Пентагона. — Защо да плашим излишно хората? Пък и в Комитета на началник щабове ще се радват да научат, че пришълците могат да бъдат унищожени с нашите ядрени оръжия.

— Ще го имам пред вид.

Най-сетне периодът на срещи приключи и го оставиха на спокойствие да напише доклада си. Докато се запознаваше с всички излезли публикации посветени на темата, стигна до извода, че онзи генерал от Пентагона не е бил много далеч от истината. Главният въпрос, относно контакта с извънземни — ако наистина бъде осъществен подобен контакт — щеше да е въпросът с паниката. Психологическата паника. Единственият значим човешки опит при среща с извънземни беше реакцията на радиослушателите по време на излъчената през 1938 година радиопиеса на Орсън Уелс „Война на световете“. И тогава хората се бяха държали неадекватно.

Бяха изпаднали в неописуем ужас.

Норман завърши доклада си и го озаглави „Относно евентуалния контакт с извънземни форми на живот“. От Националната служба докладът беше върнат с предложение „заглавието да бъде по-делово“ и „да бъдат премахнати всякакви намеци за евентуалност, тъй като в администрацията на контакта се гледа като на нещо твърде вероятно“.

След като бяха извършени необходимите промени, заведоха доклада като „Строго секретен“, под названието „Препоръки за израждане на екип от специалисти за контакт с Непознати Форми на Живот (НФЖ)“. В доклада Норман подчертаваше, че в подобен екип е наложително да бъдат включени психически стабилни индивиди. Освен това обсъждаше…

— Чудя се, — произнасяше в този момент Барнс, разтворил пред себе си една папка, — дали ще познаете следния цитат:

„Контактните групи за среща с Непознати Форми на Живот (НФЖ) трябва да са подготвени за големи психически натоварвания. Почти сигурно е, че ще се наблюдават състояния на екстремна тревога. Именно в такава насока би трябвало да се извършва подборът и подготовката на споменатата група.

Все още не сме в състояние да оценим предполагаемото ниво на тревога, което ще изпитат участниците в момента на срещата. Страховете, които ще бъдат пробудени при подобна среща са непознати за нас и не могат да бъдат прогнозирани предварително. Най-вероятната последица от контакта ще е чувството на неописуем ужас.“

Барнс хлопна папката.

— Спомняте ли си го?

— Да — рече Норман. — Спомням си го.

Знаеше и защо го е писал.

В процеса на изследователската работа, поръчана от Националния Съвет за Сигурност, Норман бе извършил серия опити посветени на психосоциалната тревога. Придържайки се към метода на Аш и Мълиграм, той бе конструирал поредица от изкуствени среди, в които субектите не знаеха, че са подложени на изследване. В един от експериментите, на членовете на групата бе поръчано да се качат в асансьор за да се преместят на друг етаж. Асансьорът бе спрян между етажите, а поведението на участниците в експеримента бе проследено чрез скрити камери.

Опитът бе повторен в различни вариации. В едни случаи на асансьора бе поставян надписът „В ремонт“, при други осъществяваха телефонна връзка между изследваните субекти и „техника“, понякога ги оставяха напълно изолирани, друг път изключваха осветлението, или пък заменяха пода на кабината с прозрачна пластмаса.

При друг опит, групата се натоварваше на микробус и се отправяше в пустинята под ръководството на „опитен водач“, после бензинът свършваше, а водачът получаваше „сърдечен пристъп“, изоставяйки подопечните си на произвола на съдбата.

Най-драматични бяха онези експерименти, при които субектите излизаха с малък самолет и по време на полета пилотът получаваше „сърдечен пристъп“.

Въпреки традиционните протести срещу подобни изпитания — че били садистични, че били изкуствени, че субектите подсъзнателно се досещали за истинския характер на кризата — Джонсън се бе сдобил с безценна информация за груповата реакция при екстремна тревога и стрес.

Откри например, че страховият отговор намалява пропорционално на размера на групата (петима и надолу), когато членовете на групата се познават добре, когато всички членове са в полезрението един на друг и не са изолирани по някакъв начин, когато споделят общи цели и разполагат с ограничено време, когато са смесени по възраст и пол и когато имат повишен праг на тревожност, измервана по лос-анджелиския тест, който пък от своя страна корелираше със степента на физическа подготовка.

Резултатите от изследванията бяха систематизирани и изобразени на графики, макар за Норман те да бяха само израз на здравия разум — с други думи, ако заседнеш в асансьора, най-добре ще е това да стане в компанията на уравновесени, спокойни и атлетични хора, при запазено осветление и увереност, че някой отвън скоро ще те измъкне.

Но Норман чувстваше, че част от резултатите са противоречиви, като например значението на груповия състав. Групите съставени изцяло от мъже или жени се справяха значително по-зле със стресовите състояния отколкото смесените групи; също както групите от хора на една и съща възраст понасяха по-зле натоварванията от тези с различна възрастова характеристика. Най-зле от всички бяха групите събрани предварително за друга цел — при едно от изследванията подложиха на стрес отбора — шампион на баскетболната лига и той се разпадна още в началото.

И макар докладът да изглеждаше солидно, Норман изпитваше безпокойство от същинската цел на изследването — нашествие на пришълци — което той самият смяташе за абсурдно. Дори след като го преработи, все още не можеше да се освободи от притесненията си.

Изпита облекчение, когато от администрацията го уведомиха, че не са харесали работата му. Нито една от препоръките на Норман не беше одобрена. Администрацията не беше склонна да се съгласи с доктор Норман Джонсън, че страхът ще е основният проблем при контакта и смяташе, че преобладаващите емоции биха били изненада и учудване. По-нататък, Администрацията предпочиташе разширена контактна група от тридесет човека, включваща трима теолози, един юрист, лекар, представител на Държавния департамент, представител на Обединения щаб, подбрана група представители на Законодателната комисия, космически инженер, екзобиолог, ядрен физик, антрополог, както и някой виден телевизионен журналист.

Така или иначе, президентът Картър не беше преизбран през 1980 и Норман не чу нищо повече за проекта НФЖ. Поне през следващите шест години.

До този момент.

— Спомняте ли си състава на предложения от вас НФЖ-екип? — попита го Барнс.

— Разбира се — вдигна вежди Норман.

Норман бе препоръчал контактната групата да се състои от четирима членове — астрофизик, зоолог, математик, лингвист — и евентуално пети член — психолог, чиято задача обаче ще е да проследи поведението и взаимоотношенията на другите членове от групата.

— Интересно какво мислите за това — Барнс му подаде лист хартия.

ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА ГРУПА ЗА АНОМАЛНИ ЯВЛЕНИЯ

Военен състав:

1. Харълд С. Барнс, ВМФ на САЩ, капитан, ръководител на експедицията.

2. Джейн Едмъндс, ВМФ, обработка на информация, мл.лейт.

3. Тина Чан, ВМФ, електроника, мл. лейт.

4. Алис Флетчър, ВМФ, ръководител подводно осигуряване, мл.лейт.

5. Роуз С. Ливай, ВМФ, заместник-ръководител подводно осигуряване.

Цивилен състав:

1. Тиъдър Филдинг, астрофизик/планетарен геолог.

2. Елизабет Халпърн, зоолог/биохимик.

3. Харълд Дж. Адамс, математик/логик.

4. Артър Левин, морски биолог/биохимик.

5. Норман Джонсън, психолог.

Норман плъзна поглед по списъка.

— С изключение на Левин, това е оригиналният състав на контактната група предложен от мен. Спомням си, че тогава дори проведох с тях интервю и ги подложих на изследвания.

— Вярно.

— Но нали сам казахте, че вероятно няма оцелели. Че в космическия кораб няма признаци на живот.

— Да — потвърди Барнс. — Ами ако греша?

Той погледна часовника си.

— В единадесет часа ще имам съвещание с членовете на групата. Искам и вие да присъствате и да ми кажете, какво мислите за тях. В края на краищата, при сформирането на контактната група ние се придържахме именно към вашите препоръки.

Придържали сте се към моите препоръки, помисли си мрачно Норман. Божичко, а аз исках само да си платя къщата!

— Уверен съм, щастлив сте от предоставената ви възможност да видите осъществен вашия проект — продължаваше Барнс. — Именно затова се спрях на вашата кандидатура за психолог, макар да разполагахме с по-млад специалист.

— Оценявам го — изрече Норман.

— Не се съмнявах — отвърна разведрено Барнс. Той протегна пухкавата си десница. — Добре дошли в НФЖ-групата, доктор Джонсън.