Майкъл Крайтън
Сфера (28)

ВЕЧЕРЯТА

— Не зная как можете да ядете тези гадости — запита Хари, сочейки калмарите.

— Много са вкусни — увери го Норман. — Калмари соте.

Още със сядането на масата бе осъзнал какъв вълчи глад го измъчва. Имаше нещо успокояващо във вида на вечерята, самият факт, че се е настанил пред чинията с нож и вилица в ръка му вдъхваше предишната увереност. Почти бе склонен да забрави къде се намира.

— Аз ги предпочитам пържени — заяви Тина.

— Пържени калмари — възкликна Барнс. — Страхотно. Любимото ми ядене.

— И аз ги харесвам пържени — кимна Едмъндс. Седеше с изправено тяло и дъвчеше с автоматични движения. Норман забеляза, че оставя ножа си на масата между отделните хапки.

— А тези защо не са пържени? — запита Норман.

— Не можем да пържим храната на подобна дълбочина — увери го Барнс. — Горещото олио суспенсира и запушва въздушните филтри.

— Не знам за калмарите, — обади се Тед, — но скаридите са чудесни. — Не мислиш ли, Хари? — Тед и Хари ядяха скариди.

— Страхотни скариди — измърмори Хари. — Вкусни.

— Знаете ли как се чувствам сега? — попита ги Тед. — Чувствам се като капитан Немо. Помните ли — да живееш под водата, от даровете на морето?

— „Двадесет хиляди левги под вода“ — рече Барнс.

— Джеймс Мейсън — продължаваше Тед. — Спомняте ли си как свиреше на органа? Там-там-тара-там, там-тара-там! „Токата и фуга в Д-минор“ от Бах.

— И Кърк Дъглас.

— Кърк Дъглас играеше страхотно.

— А помните ли, когато се сражава с гигантския калмар?

— И това беше страхотно.

— Кърк Дъглас размахваше брадвата.

— Да и отсече едно от пипалата на калмара.

— Този филм, — заяви Хари, — на времето ми изкара акъла. Бях съвсем малък, когато го гледах и направо си глътнах езика.

— Не мисля, че беше чак толкова страшен — възрази Тед.

— Бил си по-голям — рече Хари.

— Е, не чак толкова.

— Ами, по-голям си бил. Но за дете си беше страшничък. Сигурно затова сега не мога да ям калмари.

— Не обичаш калмарите, — рече Тед, — защото са отвратителни и гуменоподобни.

— Този филм ме накара да се запиша във Флотата — похвали се Барнс.

— Нищо чудно — подкрепи го Тед. — Беше толкова романтично и вълнуващо. Завладяваща картина за чудесата на приложната наука. Кой играеше професора?

— Професора?

— Да, помня че имаше и един професор.

— Вярно, като че ли имаше. Някакъв старец.

— Норман? Помниш ли кой играеше професора?

— Не, не помня — отвърна Норман.

— Анализира ни. Иска да провери, дали не сме изкукуригали.

— Да — кимна усмихнато Норман. — Това правя.

— И как се справяме? — поинтересува се Тед.

— Според мен, фактът, че група изтъкнати учени не е в състояние да си припомни кой е играл професора във филма е многозначителен.

— Добре де, Кърк Дъглас естествено беше в ролята на героя. Ученият никога не е герой.

— Франшо Тон? — настояваше Барнс. — Клод Рейн?

— Не, не мисля. Първото му име не беше ли Фриц?

— Фриц Уивър?

Нещо изпука, изсъска и след миг в каютата се разнесоха звуците на „Токата и фуга в Д-минор“.

— Браво — кимна Тед. — Не знаех, че имаме музика тук долу.

Едмъндс се върна на масата.

— Разполагаме с фонотека, Тед.

— Не мисля, че е подходящо за вечеря — възрази Барнс.

— На мен ми харесва — рече Тед. — Ех, да имаше сега и малко морска салата. Това ли поднасяше капитан Немо?

— Не може ли нещо по-леко? — попита Барнс.

— По-леко от морската салата?

— По-леко от Бах.

— Как се наричаше подводницата?

— „Наутилус“ — каза Едмъндс.

— А, да. „Наутилус“.

— Това е и името на първата атомна подводница, спусната през 1954 — продължи Едмъндс, гледайки усмихнато Тед.

— Вярно — кимна Тед. — Вярно.

Ето че си намери съдружник за неуместни подмятания, помисли си Норман.

През това време Едмъндс надникна през илюминатора и възкликна:

— О, нови посетители.

— Сега пък какво? — рече Хари с тревожно изражение.

Нима е уплашен? — мислеше си Норман. Не, само е припрян, нервен. И заинтригуван.

— Колко са красиви — продължаваше Едмъндс. — Някакви миниатюрни медузи. Навсякъде около станцията. Наистина, трябва да ги заснемем. Какво мислите, доктор Филдинг? Да ги снимаме ли?

— Сега не мисля, а ям, Джейн — рече малко заядливо Тед.

Едмъндс го погледна нацупено. Виж, стана интересно, рече си Норман. Тя понечи да излезе. Другите не й обръщаха внимание, втренчили погледи в илюминатора.

— Някой от вас да е ял медуза? — попита Тед. — Чувал съм, че ги смятат за деликатеси.

— Сред тях има и отровни екземпляри — обясни Бет. — С токсини в пипалата.

— Китайците не ядяха ли медузи? — попита Хари.

— Да — кимна Тина. — Правят от тях супа. Когато живеех в Хонолулу, баба ми приготвяше такава.

— Ти от Хонолулу ли си?

— Моцарт е по-подходящ за вечеря — нареждаше Барнс. — Или Бетовен. Нещо струнно. Този органна музика е твърде мрачна.

— Трагична — поправи го Тед, свирейки на въображаеми клавиши във въздуха. Поклащаше тялото си като Джеймс Мейсън.

— Мрачна — настоя Барнс.

Уредбата изпращя.

— О, трябва да видите това, — чуха гласа на Едмъндс. — Толкова е красиво.

— Къде е тя?

— Сигурно е навън — рече Барнс. Той стана и се приближи до илюминатора.

— Като розов сняг е — продължаваше Едмъндс.

Останалите се струпаха около прозорците.

Едмъндс беше навън, взела бе и видеокамерата. Едва различаваха очертанията й, сред плътния облак от медузи. Мекотелите бяха със съвсем миниатюрни размери, не по-големи от палец, излъчваха нежна, розова светлина. Наистина гледката наподобяваше снеговалеж. Някои от медузите плуваха съвсем близо до илюминатора и се различаваха ясно.

— Нямат пипала — отбеляза Хари. — Като пулсиращи торбички са.

— Точно така се придвижват — потвърди Бет. — Изхвърлят вода чрез мускулни контракции.

— Подобно на калмарите — рече Тед.

— Не са чак толкова усъвършенствани, но принципът е същия.

— Лепкави са — чу се гласът на Едмъндс. — Залепват по костюма ми.

— Розовото е направо фантастично — възхищаваше се Тед. — Като сняг при изгрев.

— Много поетично.

— И аз мисля така.

— Така и предполагах.

— Полепват и по маската ми — рече Едмъндс. — Налага се да ги изтривам. Оставят мазни петна…

Тя млъкна внезапно, но все още чуваха задъханото й дишане.

— Виждате ли я? — попита Тед.

— Не много ясно. Ей там, в ляво е.

— Топли са — чу се гласът на Едмъндс. — Усещам топлина по ръцете и краката си.

— Тук нещо не е наред — рече Барнс. Той се обърна към Тина. — Кажи й да се прибира.

Тина изтича към комуникационната.

Норман вече не беше в състояние да различи Едмъндс. Виждаше се само някакво неясно тъмно очертание, трескаво движещи се ръце и крака…

Гласът й кънтеше в каютата:

— Размазват се по маската… не мога да ги махна… сякаш разтварят пластмасата… ръцете ми… тъканта се…

— Джейн — прекъсна я викът на Тина. — Джейн, прибирай се!

— Веднага — изкрещя Барнс. — Кажи й — веднага!

Едмъндс дишаше на мъчителни пресекулки.

— Размазват се… не виждам нищо… чувствам… болка… ръцете ми горят… боли… те прояждат…

— Джейн. Върни се. Джейн! Чуваш ли ме? Джейн!

— Падна долу — рече Хари. — Ето я — лежи там.

— Трябва да я спасим — извика Тед и скочи.

— Никой да не мърда — нареди Барнс.

— Но тя…

— Никой няма да излиза навън, господинчо.

Едмъндс дишаше едва доловимо. Тя се закашля, изхриптя.

— Не мога… не мога… о, Боже…

Гласът й прерасна в писък.

Протяжен и оглушителен писък, прекъсват от мъчително хриптене. Нищо не можеше да се различи под плътната маса от медузи. Спогледаха се, сетне обърнаха очи към Барнс. Лицето му беше изпънато, със здраво стиснати челюсти.

И после, изведнъж настъпи тишина.